Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Ноември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

II. ЦЯЛОТО Е ФИГУРАТИВНО

Владислав Тодоров - Агорафоб

web | Червено/черно


ПЪРВО: Политическата срещу Поетическата реалност: А. Политическият ремонт - демонтиране на колажа; Б. Поетическата реалност - Градът двойник. ВТОРО: Колосалното срещу Шляещото се пространство: А. Колосът: ВДНХ; Б. Шляенето: АРБАТ. ТРЕТО: Отмиране на не-до-родената държава. ЗНАМЕНИЯ: Шестте пъти.
Всичко се е случило
в преносен смисъл.
ПАСКАЛ

 

 

ПЪРВО: ПОЛИТИЧЕСКАТА СРЕЩУ ПОЕТИЧЕСКАТА РЕАЛНОСТ

А. Политическият ремонт - демонтиране на колажа

Последните процеси, които протичат в СССР и които се наложиха чрез имената "преустройство", "гласност", "правовост", правят така, че един ретроспективен поглед да може да види Цялото на тази държава наново. А тя е сглобена от множество националности и народи, от множество автономни реалности с идеята за един небивал досега съборен живот на освободените от гнет и произвол трудови хора. После по инициативи на върховния политически орган сглобените в едно народи са стратегически разместени и взаимно подменени, за да бъдат лишени от изконните си основания да съществуват сами. Така геополитическата цялост на държавата окончателно се превръща в гигантски дадаистичен колаж, сглобен върху кората на земята. Той не може да бъде държан събран със силата на никакъв законен ред, а единствено чрез политически мотивирана и партийно мобилизирана воля. Колажът може да съществува единствено при Силна ръка. която да го държи събран. Именно такава ръка протяга полит-органът, за който вече стана дума. Колажът се държи от чисто партийна воля, а не от естествено развиващ се икономически ред.

Колажът в програмите и практиките на дадаизма представлява следното: непредвидена среща на несъвместими реалности върху плоскост, която очевидно е неподходяща за това. Нищо на нищо не подобава според принципа на радикалното несъответствие и непоносимост между реалностите. В колажа телесните форми на предметите са усилени максимално, защото всеки от тях се счупва в границите на съседния и така агресивно прекъсва в него. Едностранчивостта на всяко парче е доведена до предел. Колажът е безразборно присъствие на обекти, енергически захвърлени в пространството. Счупени предмети, които куцат и ползват най-близкото до себе си парче като своя собствена протеза. Колажът е поголовна осакатеност на взаимно-протезиращи се предмети, достигащи до пароксичен допир. Нещо като магическа оргия на недъгави предмети и вещества. Колажът е магическата атлетика на наглостта.

С течение на времето държавата-колаж премила в своите натрошени реалности милиони хора и така първоначалната идея за един небивал съборен живот рухва пред елементарния проблем - невъзможност за оцеляване в колажа. Оттук насетне държането на колажа събран става въпрос на чист дадаизъм. Политическата власт се свежда до репресивна акция върху всяко възможно тяло по цялата територия на колажа с цел въдворяването му в него. Нещо като малтретиране.

Голяма част от историята на тази държава е историята на една тоталитарна Репресия.

В колажното пространство тялото на мумията заема важно място. Самият принцип на колажа акцентира изключително върху телесността, върху формите на физическата реалност, чрез които в света се изявява една воля. Един произвол. Разразява се едно силно узурпиране на властта. Интересното на този колаж е това, че максималното парче в него е тялото на самия дадаист. Кочанът, който го държи събран. Дадаистът, за да скрепи навеки колажа, който веднъж е сглобил, сам е скочил в него.

Колажът, този гигантски агрегат от възли, става тоталност, защото вече притежава и това, което е било радикално вън от него - инженера му. Нищо извън него не е възможно, след като дори създателят е изцяло тук-вътре. Тялото и четката на художника остават Тук, в картината, като нейната максимална маска. Само това тяло може да направи иначе хетерогенната реалност на колажа монолитна. То излъчва властта, която държи колажа монолитно стиснат. В юмрук.

Идеята на преустройството е да демонтира юмрука и да възстанови правата на самодействащите социални структури и икономически закони. След множеството реабилитации на репресираните започна реабилитация на социалната реалност като нещо повече от политическата, като нещо, което съдържа в себе си политическата. И от разпусналия се юмрук изпълзяха свирепи проблеми. Дали е възможно повторно усилие, в което пръстите отново ще сглобят казармата на юмрука? - не е известно!

Колажът не може да бъде държава, защото в него се влиза през тялото на дадаиста.

Колажът като изобретение започва пределно - с тялото на изобретателя.

Колажът не е естествено положение на нещата. Той е следа на волево упражнена конспиративна акция.

Книгата Дубльор

Разгледайте философските тетрадки на Ленин като издание и без усилие ще разберете, че то по същество дублира принципа на съставяне на колажа, който вече разгледахме. Именно тази книга по собственото си устройство е представителната книга на политическото действие. Негов паспорт. Преди да се втвърди като мумия. Великият конспиратор чел книги, и то книги, които за времето си били представителните европейски книги и избистряли основните интуиции за устройството на света и действията на духа. В процеса на четенето той пишел по белите полета. Той попълвал маргиналиите с текст. Попълвал с текст това, което по причина на своята бяла безкачественост държи текста събран. Илич превърнал маргиналията в политическа институция, контролираща смисъла, обществената ефективност или дефективност на текста. Попълването на маргиналията с текст е политическа акция, санкциониране на текста от позицията на актуалната ситуация. Бялото поле станало арена на партийната борба за власт. То е волево, а не правово пространство. Попълването на маргиналията с думи има формата на хвърляне на позиви в самия текст, които го дешифрират политически. Самото издание на тази книга и нейното идеологическо централизиране легитимират бялото поле като политическа институция, която се намира вън от законите на текста. Като поле за изява на партийната власт, която постъпва отвън границите на текста и го поставя в правилно политическо положение. Арестува го.

Думите на Ленин патрулират в белите полета на най-силните книги.

Текстът е застинала като смисъл вечност. Но в маргиналията му приижда една енергична актуалност, която санкционира смисъла, т.е. вечността. Актуалното действие в бялото поле прави вечността по определен начин "сега-и-тук" дейна. Прави я политически релевантна. Появилите се думи в маргиналията внасят единствено възможната интерпретация на текста. Думите, хвърлени в маргиналията, узурпират възможното пространство на смисъла.

Текстът става нещо като бланка, в която попълват смисъла й. Великият конспиратор попълвал маргиналиите с думи. Именно така той монтирал колажното пространство - колаж, сглобен от думите на текста и думите на маргиналията. Но не от думите на целия текст, а от определени негови парчета, преднамерено избрани и репресирани от волята на четящия.

Думите в маргиналията сглобяват колаж от себе си и от изтръгнатите от текста парчета. Тази акция в маргиналията монтира нова реалност, която нарекохме политическа реалност, за разлика от философско-метафизическата реалност на самия текст.

Очевидно колажът се съставя и се носи от думите в бялото поле. Именно тези думи дублират тялото на мумията, защото излъчват една чисто партийна воля за интерпретиране, която действа върху текста и публикува тези свои действия като начална, изходна реалност. Така изходната реалност е сглобена не от неща, от вечни положения, от изконни дадености, а от интерпретациите на тези положения.

Началната реалност се появява в акциите на четенето, но не в текста. Думите в маргиналията са преди текста, защото именно те го монтират такъв, какъвто той практически трябва да бъде. Думите в маргиналията мумифицират в себе си смисъла. Така да се каже, залавят го и го препарират.

Тоталната политическа действителност не е сглобена от текстове, а от интерпретации на възможни текстове. Тя не се основава на закони, защото законът въвежда текстови ред на нещата, а от партийно мотивирани интерпретативни акции ad hoc.

Вестниците на комунизма представляват някогашните нелегални позиви, сега хвърляни в обществото чрез система за тотално разпространение в гигантски тиражи.

Юридическият език, максимално компетентният език в правовата държава, е подменен с политическия език, който в природата си е жестова акция, нещо като писане на бележки в полетата или хвърляне на позиви. Единият се гарантира от закона, от нещо отчуждено и самодействащо въпреки всичко, другият се гарантира от върховния партиен орган, който се намира в маргиналиите на държавата и не може да бъде засяган от закона.

Думите на закона се гласуват. Думите на маргиналията се захвърлят. В маргиналията може да се трие, да се зачерква, да се рисува, да се лепи, да се подменя. Законът е неприкосновен.

Книга като "философски тетрадки" на Ленин има особен статут във всяка библиотека. В тази книга, за разлика от всички други книги, е публикувано словесното и жестовото тяло на Четящото. На четящата Мумия.

Тогава как да бъде четена тази книга?

Този дубльор на Мумията не може да бъде четен. Той може да бъде изпълняван, защото е призив за политическа акция.

Книгата-дубльор е Паспортът, с който се влиза и пътува в конспиративното пространство. Тя ни пропуска в него.

Една парабола:

В болката от изгарянето ти имаш горещото желязо и ръката си като един орган. Твоето кривящо се лице е този орган. Пространството на лицето е дубльор на болката.

Мумията е физиогномичен орган, в който политическото и физическото съвпадат.

Б. Поетическата реалност. Градът Двойник

Съществува топографията Литературен град. Тя е особено контрастна в Ленинград и Москва. За разлика, да кажем, от Революционния Ленинград Литературният Ленинград притежава събития, които не са се случили действително, за които единствено е казано или разказано в различни произведения. Така Ленинград носи в себе си следи от чисти фикции, не само на действителни събития. Туристът в този град може свободно да халюцинира в едно Общо халюциногенно пространство.

Да разгледаме следния случай - на една и съща улица са живели както авторът, така и героят. На тази улица се намира и туристът. Тялото на туриста носи със себе си настоящето на улицата. То я населява сега и тук. Авторът носи нейното някога било битие. Докато героят я населява колкото тогава, толкова и сега.

Героят е притичалият по улицата вечен призрак. Улицата веднъж е взета в биографията на автора, втори път в биографията на героя, трети път в биографията на туриста. Но туристът тук на тази улица върши едно-единствено нещо - именно в неговия поглед биографията на автора и биографията на героя се раздвояват. Окото на туриста вижда двойно. То вижда улицата един път като "действително-била-реалност" и втори път като "поетически-небивала-реалност".

Музеят, той демонстрира "действително-билата-реалност". Обикновено това е домът на автора и всичко там е така, както то е било в момента на смъртта му, т.е. в момента, в който става възможен домът като музей, дори часовникът сочи точното време на смъртта. Часовникът бележи прекъсването на живота в музей. Създаването на музейна аура върху реалностите, тяхната консервация има за цел да бъде изключено тялото на туриста от собствените им определения и да се превърне той в едно чисто гледащо ги око. Именно тази аура отдалечава реалностите и ги прави нещо някога прекъснало, което видимо е тук, но феноменално не е тук, защото не можем да заживеем в него. Така човекът има миналото.

Точно обратното се случва в "поетически-небивалата-реалност", в това. което носи чисти халюцинации. Тази реалност не е прекъсната, тя е оставена на естествения ход на живота. Тя не е консервирана в музей. Къщата, където Разколников убил бабичката, не е потягана от онова време. Сега тя не е онова, което е била тогава, във времето на убийството, защото то изобщо не се е случвало. Но то фиктивно се случва всеки момент. По стълбата на къщата, стаени в тъмните й ъгли, чакат млади буйни глави със стиснати брадви в ръцете. На апартамента, в който събитието не се е случило, често се почуква, а действителните му обитатели отварят в досада или ярост от непрестанно възвръщащия се убиец. Да оставим групите туристи, които пъплят по стълбището. Толкова години, откакто Разколников практически не е убил никаква бабичка в тази къща, в нея никой нищо не пипа и не поправя. В нея свободно протича непрекъснатото време.

"Поетически-небивалото-събитие" няма нужда от отдалечаване чрез музей. Обратно, то е максимално отдалечената измислица, която трябва да бъде приближена. Именно затова през нея е пуснат в ход самият живот. Така фиктивното събитие набавя реалност и тялото на туриста е свободно включено в границите му.

В този случай музеят би бил абсурден, защото реално не съществуват неща, които могат да бъдат изолирани в него и така отдалечени, фиктивното събитие се крепи от чисти видения и разкази, от привидности, които паразитират върху реалното тяло на живота. Музеят прибавя на текущата реалност фикционалност, като я прекъсва и огражда с аурата на НЕ-ТУК и НЕ-СЕГА случилото се и така изключва от кея тялото на гледащия. По този начин се образува обективно видимото минало.

Обратно на музея, следите на фикцията набавят реалност, като включват, като намесват тялото на гледащия Така се образува актуалната фиктивност на живота.

Действителното се съзерцава. Във фикционалното се участва.

Брадварите не отиват при никакво обективно минало. Те отиват да извършат фикцията. Ако сградата бъде измазана, квартирата опразнена и превърната в музей, а по стълбите стоят стрелки с надписи "Към дома на бабичката" - тогава никакви брадвари няма да се спотайват повече там, защото никой не отива да извършва миналото. Всички отиват да го видят.

Градът се раздвоява от принципа на кодификация на реалността му, принципа на слепване на имената с нещата, на участие или неучастие на актуалното човешко тяло. До момента, в който не се определи кодово къде се намира окото и къде тялото на гражданина, дали това тяло е включено или изключено от гледката, не може да се каже дали подражава на романа, или романът подражава на града. Дали градът притежава минало или единствено чиста актуалност, която манипулативно се отдалечава в миналото.

Поетическото действие, както и политическото действие изцяло актуализират живота. Те го правят сега и тук извършващото се. Но политическото действие отлага след себе си история. То поражда музейни пространства и именно чрез тях може да бъде разконспирирано. Не е необходимо да се разсекретяват документи и архиви, за да се види истинското лице на властта. Достатъчно е да се погледне както трябва очевидният и официален символически ред, в който тази власт се е изразила. Но не съществува никаква екзистенциална необходимост от разконспириране на поетическото действие. То е територия на удоволствието и се изживява безостатъчно, защото тялото ти става фантом сред една актуална привидност.

От гледна точка на това раздвоение в кодификацията на града е интересно положението на мумията. Очевидно тя е максимално актуалното тяло. Но това тяло не е отдалечено към някакво вече било битие. То не е знак на миналото, в противен случай би имало по себе си съответните следи на прекъснатото време. Мумията не е знак за някога живял човек - Ленин. Тя е максималното състояние на същия този човек, сега и тук. Мумията е собственият си носител. Тя е себе си, именно затова тя не може да бъде следа нито на някога било битие, нито на никога не-бивало, фиктивно битие. Мумията стои отвъд въпроса за действителното и фиктивното, отвъд кода на тяхното различие.

Мавзолеят не е нито Музей, нито място в хода на живота. Мавзолеят е сцена, на която е инсценирана парализата на всички възможни кодове. Тялото на мумията води до пълен ступор тялото и окото на застаналия пред нея. Сюблимната гледка се преживява като инициационен шок. Тук, в началното пространство на града, кодовете на живота престават да действат, интерпретативните автоматики блокират. Защото уникумът е явен. Действителността едва сега започва.

 

Портретът включва в себе си присъствие
и отсъствие... действителността изключва
отсъствието...
ПАСКАЛ

 

 

 

ВТОРО: КОЛОСАЛНОТО СРЕЩУ ШЛЯЕЩОТО СЕ ПРОСТРАНСТВО

А. Колосът: ВДНХ

Колосалното е бодрото пространство на Москва - ВДНХ. Стилът на това пространство е АМПИРЪТ на стоманата и почвата. На Чука и Сърпа. Сред колосална архитектура са изложени колосалните продукти на трудещите се ръце. Мускулести гиганти и налети като гроздове моми, утихнали във вечни пози по покривите на павилионите, носят в ръцете си блага.

Трудът, който някога изскочил от кутията на Пандора, е владетелят тук. Въплътен в титанични изделия и агрегати, той е изразен като максимална гледка.

Именно тук съзиданието приема своята сюблимна форма. Зрителите пъплят сред това титанично трудоидно пространство, отпуснало се тук в желязна почивка, и си мислят как всичко това е излязло от ръцете им. Как тези ослепителни екзалтации на стомана и чернозем представляват екстензии на собствените им тела.

Именно тук труженикът набавя своята исторически трудова достоверност и продължава нататък все по-пламенно да се бъхти.

ВДНХ е космизиран трудоиден монолит. Централният павилион е павилионът с летателните апарати. Навлизайки в него, зрителят стига до огромно кръгово пространство и зеещ отгоре купол със снимка на Гагарин - първия космонавт. Тук монолитът има своя свод - космоса. Посетителят има своя максимален представител - космонавта, а трудът своя максимален продукт - космическия апарат.

От двете страни на ВДНХ се намират Хотел Космос и статуята на Космонавтиката.

Въпросът е как със Сърп и Чук може да се сглоби космосът? - единствено символически, като се сглоби земята с небето от една колосална трудоидна десница.

Б. Шляенето: АРБАТ

Преустройството е замяна на едни социални редове с други. Тези преподреждания направиха възможно Безразборното пространство на улица Арбат. Политическото, религиозното, миметическото пространство са тук в равноправно улично шляене. Оратори, демонстранти, поети, будисти, гадатели, астролози, хироманти, графолози, художници, китаристи, фокусници и зяпачи безразборно членят пространството на улицата. Тук няма център. Няма йерархия на телата, няма строги граници между гледането и действането, между окото и тялото. Тук пространството протича. То се сглобява непрестанно в динамични констелации. Това създава усещането за едно безвъзвратно протичащо пространство.

Принципът на констелациите противостои на принципа на колажа, също и на принципа на колосалния монолит. На тази улица във всеки момент една еротическа воля за живот непрестанно се съсредоточава в различните ъгли, като различни социални маски. Проституиращото пространство тук е невъзможно, така както то е възможно в границите на строго-траурния ред.

На тази улица всекидневният ход на Москва се забавя и губи цел. Именно тук, защото градът не познава други подобни места. Навсякъде другаде той е сглобен така, че прави от телата на гражданите целенасочено действащи агрегати. Тук той е разглобен така, че прави телата шляещи се.

Промискуалната кодификация на тази улица заразява телата с Ерос. Ражда се един нерепресиран от колоси и мумии свободен човешки вървеж. Тази шестваща вакханалия разкъсва формата на прешленообразната Опашка пред мавзолея.

Маршируващото и покланящо се тяло тук са невъзможни.

 

ТРЕТО: ОТМИРАНЕТО НА НЕ-ДО-РОДЕНАТА ДЪРЖАВА

В проектопрограмата на пролетарската партия Ленин представя събарянето на стария ред и неговите институции така - "...създаване на всенародна милиция и нейното сливане с армията... В такава милиция трябва да участват поголовно всички мъже и жени от 15 до 65 години".

Тази поголовна всенародност се представя като форма на отмиране на държавата. Според общите теоретически постановки диктатурата на пролетариата .унищожава старата държавна машина, като постепенно сама преминава към поголовна всенародност на всички форми на обществения живот. Това е преходната форма, в която държавата започва методично да отмира. Старата държава се унищожава, а новата сама отмира. Всички институции, инструменти и посредници на старата държава стават всенародни. Народът става сам войник, милиционер и чиновник. Още с възникването си поголовната комунална всенародност, като особена държавна форма, носи телоса на отмирането. Целта е - социално-хомогенен народ плюс чиста партийна власт.

Партията, носителят на екстра-държавната власт, става всенародна, което представлява форма на отмиране и на самата нея като нещо отделно и свръх-положено. Това, което остава, е - Народ сам в своето физически хомогенно тяло и политически хомогенно действие. Народът като комунален организъм и нищо повече. Но ето че пролетарската държава вече повече от седемдесет години не върши нищо друго освен да симулира собственото си отмиране още преди да е възникнала окончателно, преди да се е разчленила от партията. Само така политическата власт на партията може да бъде максимално ефективна. При положение на окончателно разчленяване или на окончателно умиране на държавата партийната власт става или нещо ограничено в компетенциите си, или нещо низово размито.

За да бъде силна партийната власт, държавата трябва да бъде в положение на перманентно симулативно отмиране. На симулативна всенародност.

Партийната власт е в зенита на силите си, когато Народът е едновременно войникът, милиционерът, чиновникът и собственикът в държавата. Именно тази синкразия на физическото тяло на населението с държавните форми и партийните структури, тази неразчлененост на едното от другото прави партийната власт максимално силна.

Преустройството въведе нова парламентарна система, което ще рече, че дойде да доразчлени държавния ред и да го доотчужди, да го абстрахира от тялото на възможния му носител и да възвърне неговите компетенции. Преустройството е процес, обратен на предсказаното в Научния комунизъм.

Държавата не отмира. Тя просто стои недоносена. Тя трябва да бъде дородена. Преустройството практически представлява довъзникване на държавата.

Комунизмът не предстои. Той вече се състоя като това неразчленено от държавата поголовно комунално тяло.

Мумията е великият син на недородената държава.

 

ЗНАМЕНИЯ: ШЕСТТЕ ПЪТИ

Всичко се е случило в преносен смисъл.
ПАСКАЛ

На 21 януари 1924 година умира Ленин. На 26 януари се открива траурното заседание на II Всесъюзен конгрес на Съветите, където Сталин произнася реч. В нея от името на партията той се заклева шест пъти. Тази реч започва така: "Ние, комунистите, сме хора с особена направа. Ние сме скроени от особен материал." По-нататък в речта се появява натрапчива реторическа фигура, която шест пъти прекъсва обичайния й ход. Именно в тази фигура се изричат шестте завета на Ленин, следвани от шестте клетви на Сталин, фигурата е следната: "Отивайки си от нас, другарят Ленин ни завеща... Кълнем ти се, другарю Ленин, че ние ще изпълним твоята заповед!"

Интересно е повторението "Отивайки си от нас, другарят Ленин" - практически Ленин никъде не си отива, защото на 27 януари, на деня след клетвите, е положен в мавзолея. Така той остава винаги да си отива, завещавайки ни, а Сталин винаги да се кълне да стои и разширява партийното пространство. Ленин не може да си отиде, защото с неговото тяло пространството започва. Неговото тяло е началната му сглобка. Именно то остава, за да излъчва територията, на която ще експанзира политическият империализъм на Сталин.

Шест дни - от 21 до 27, тялото на Ленин стои изложено между постелята и гроба. Шест пъти Сталин назовава това тяло отиващо си. Някога една прозорлива глава беше казала: "Не ще останем на този свят, но не ще си и отидем".

Речта на Сталин започваше така: "Ние комунистите сме хора с особена направа. Ние сме скроени от особен материал" - Тялото не гние! Мумията е най-укрепналият комунист. Кочанът на партията. Тялото не е процес. То е укрепено пространство между живота и смъртта, между Ероса и Танатоса. Сглобка-става, която прави реалността по строг начин дейна. Парализиран Кентавър.

 

 

© Владислав Тодоров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 19.08.2006
Владислав Тодоров. Адамов комплекс. Варна: LiterNet, 2006.

Други публикации:
Владислав Тодоров. Адамов комплекс. София: ИК "Иван Вазов", 1991 (вариант).