Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Ноември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЕРОТИКА НА СНАЙПЕРА

Владислав Тодоров - Същият

web | Червено/черно


Тук следва непубликувана част от "Червено и Черно", прочетена на младежката научна школа "Изкуство и въображение", състояла се в Приморско през лятото на 1989 година (б.а.).
...те втвърдяват този теч в нещо,
което по необходимост участва в
неподвижността на гледната точка.
Бергсон

 

 

Пейрони, Откривателят на Болестта

Изключително трудната задача, с която съм се заел, би трябвало да оправдае несправянето с нея. Защото да се представя Франсоа Жиго дъо ла Пейрони днес пред света е сравнимо с това да се представя Христос на християните или Мохамед на мюсюлманите.

След плъзналите слухове и грандиозни мистификации във връзка с името му и неговата Китайска тетрадка, превърнали публичния дебат в бушуващ скандал, не би могло нищо ново да се направи, освен все повече да се инфектира скандалът. Аз ще се опитам да се противопоставя на цялата тази нездрава обществена ферментация като я пресека, инжектирайки в нея доказуема оздравителна фактичност.

За да разберем сложната фигура на Пейрони, трябва да се освободим от собствената си тленна суета, от това, което историята винаги ще изхвърля в канала - вонливата пяна на пошли публични интоксикации.

Преди да публикува основното си съчинение "Induratio spacii: Символна пластика на публичното пространство", Пейрони остава неизвестен на широката публика мистериозен лекар, пръв описал болестта induratio spatii.

Съгласно Пейрони пластиката на публичното пространство има изначално фалическо устройство и дизайн. В определени времена и на определени места тази пластика губи свойства като се втвърдява, образува многозначителна твърдина, някакъв удивително анормален и така уникален кочан. Според Пейрони мумията на вожда и учителя представлява подобен кочан. Едно радикално втвърдяване на пластиката на публичното пространство (induratio spatii), което предизвиква чудовищни възпаления и изкривявания в него и в крайна сметка болезнено измята общественополитическия корпус на даден народ в даден период.

По причина на своето чудовищно естество тази болест ще обрече своя откривател на дълбока секретност, на необходимостта да излиза в нелегалност, да се ползва от псевдоними, да се превърне в изкусен мистификатор и ловък инженер на собствената си анонимност.

В ситуация на строга обществена карантина Пейрони, скрит зад разнообразни имена, пише статии, които така и не виждат бял свят, но подготвят съставянето на главното му съчинение. Ще спомена само някои от тях: "Отмирането на недородената държава", "Меланхоличният квадрат на 34-та", "Машината на герба", "Сиамските ъгли на петолъчката", "В спиралата на числото шест", "Образи-деяния", както и автобиографичната "Изповед на един снайперист", където той полага двата пътя - научния и жизнения - като един. Излагането на метода и излагането на живота се случват едновременно. От това посмъртно публикувано съчинение черпим основните свидетелства за големия хуманист на нашето време.

За да избегне проклятието на собственото си откритие - induratio spatii - той постъпва в холандската армия като санитар, което му дава възможност анонимно униформен, предрешен като вечен пехотинец, да се шляе из Европа и да наблюдава със студено око сложните политически процеси, протичащи в нея. Именно в тези години се случва обратът в живота му и светът се открива повторно за него. Този обрат е предизвикан от две събития. Първото се случва на петнадесети ноември, неделя, на един мост на река Дунав. Полевата кола полита в реката вследствие на поледицата, а Пейрони изхвърча и като по чудо се закача с ремъците на раницата си за перилата на моста и единствен остава жив. Второто се случва на двадесет и трети ноември, понеделник, когато Пейрони получава първия в живота си епилептичен пристъп и в състояние на масирано просветление пише следните редове:

"Увереност. Чувство. Радост. Светът не те позна, но Аз, който съм каквото съм, те познах. Аз се намирам по пътищата и кръстопътищата. Хукнах. Избягах. Отрекох се. Отвърнах се. Маскирах се. Точно стрелях - снайперист. Спокойствие. Смелост. Хладнокръвие. Самообладание. Без никакви канцеларски забежки. Той е шпионин. Той е следотърсач. Той е стрелец. Той - това съм Аз!"

По-късно целият този текст Пейрони зашива в яката на шинела си и става известен като "Мемориалът на Пейрони".

След тази драматична нощ нашият герой е обладан от тежка и непоносима агорафобия (фобия от площади), съпроводена с остри болки в зъбите. И той решава да се затвори между стените на своята библиотека, да се затвори за света, за да може светът да се отвори пред вътрешното му око в собственото си свръхмерно и необозримо цяло.

Библиотеката е разположена на върха на една кула в града У..., където през същата тази зима Пейрони се затваря на топло и намира спокойствие и спасение вън от треските на всекидневието. Девет години той прекарва тук в пълно уединение, а за всяка среща с други хора, с които животът неизбежно го сблъсква, той, както сам признава, си изработва ad hoc морал, без желание да променя реда и нравите в света. Той става повече зрител, отколкото участник на голямата сцена на живота и през всичките девет години той вървял, както сам се изразява - "маскиран".

Така маскиран, Пейрони открива основанията на една нова наука, една "чудесна наука" и вижда сън, в който в ръцете му попада книга със следната сентенция: quod vitae sectabor iter? или "какъв път ще следваш в живота си?"

През следващите девет години Пейрони върви през света инкогнито, за да може да го познае такъв, какъвто той е, без сам да бъде трескаво включен в него. Именно тази не-вклкюченост на наблюдателя прави възможно истинното провидение на света, на положението на нещата.

Истинната зримост на света се отваря пред едно око вън от него поставено. Око-чужденец.

Явената в съня сентенция Пейрони записва на една от гредите в библиотеката си. На тези греди ще бъдат изписани още множество сентенции, които ще станат ръководства в живота му. По-късно той започва да ги пирографира върху гредите, за да надмогне мисълта тлението на боята. На тези греди и сега можем да прочетем следните мисли: "Хората биват измъчвани не от самите неща, а от представите си за тях", или "Живея ден за ден и съм доволен, че има с какво да посрещам всекидневните си нужди", или "Думите не влизат в състава на престъплението", или "Светът би изглеждал иначе, ако мумията на Ленин не стискаше в юмрука си каскет", etc.

В едно интервю Пейрони казва за своята библиотека, че тя е Окуляр, през който той вижда правилно света. Щом този Окуляр прихване следа на съдбата, той се превръща в Снайпер, който прави така, щото мисълта да прониже целта. Снайперист наричал себе си той.

Книгите, документите, вестниците, списанията, географските карти, туристическите указатели, пощенските картички, фотографските албуми - това са все кристалите, които сглобяват Окуляра на Пейрони, през който той се взира в света. През тях светът се разполагал пред него правилно. И тогава той стига до откровението, че самите следи на съдбата, на фаталния ход на живота, не са безразборно разхвърляни. Те са кодираното устройство на света. Светът е агрегат на съдбата. Агрегат от следи.

В тези години се заражда силният интерес на Пейрони към СССР. Според собственото му свидетелство това се случило така: "През онези години аз се увлякох от Персийските писма на Монтескьо. В самото начало, така да се каже, се провалих, защото на първия час, след като започнах да чета тази книга, заспах на следния пасаж: "Кралят на Франция е стар..." и тук книгата прекъсна в моя сън.

Няколко дни по-късно аз отново се върнах към нея, за да прочета следното, което ме хвърли в дълбоко недоумение и удивление, и което реши живота и интересите ми занапред: "Московчани не могат да напускат родината си, дори когато искат да пътешестват. Откъснати чрез законите на собствената си страна от другите народи, те са запазили някогашните си обичаи и се придържат към тях, защото не допускат, че е възможно да съществуват други. Ала царят, който управлява днес, поиска всичко да измени. Големи разправии е имал той с тях във връзка с брадите им." Именно тук аз се пробудих и изумление завладя цялото ми същество", пише това Пейрони в "Изповедта на един снайперист".

Съществува още един пасаж от същата тази книга, който Пейрони си изрязва и подлепва в своята Китайска тетрадка. Ето и него: "При последното боледуване на този цар лекарите нито веднъж не се осмелили да кажат, че той е в смъртна опасност, защото той обявявал за виновен всеки, който предричал смъртта му, и разбира се, те го лекували според това, което се осмелявали да кажат."

Оттогава датират заниманията му с Русия, с нейните вождове и царе, с нейните революции и преустройства. Той започва да колекционира запалено изображения, картички, фотоси, предмети, разкази на очевидци, мемоари и съобщения. Случайността му подхвърля на едно тържище пътната възглавница на Ленин, с която той пътувал във влака от Женева. Веднъж придобил тази вещ, Пейрони започва да се преживява като посочен свише. Като избран да види правилно новата социална действителност, която Ленин изобретил и пуснал в ход на една шеста част от земната кора. Новият червен агрегат.

Нездравият му интерес към тази част от света стига дотам, че той избира за свой амулет една рубла с изображение на Ленин, която окачва с дебел синджир на врата си. И както сам се изразява, така придобил всеобщия съветски еквивалент - изсечения образ на Ленин от едната страна и изсечения паричен знак от другата страна на монетата. Рублата - максималният съветски образ, Ленин и максималната безобразност, парите, като едно цяло изковани. Изсечени като едно тяло.

Именно тогава Пейрони започва да води своята Китайска тетрадка, където записва всички наблюдения и хрумвания във връзка с новите данни, които набавял за Москва. Съдържанието на тази черна кожена тетрадка става основа за бъдещата "Пластика на конспиративното пространство."

Пейрони работи дълго и изтощително над своята Пластика. Девет години, през които той, самотен и превит над свидетелствата, попълвал празните полета на Китайската тетрадка. А нощем, потънал в дълбока тишина, дращенето на перото му заглушавало хрускащите гредите дървояди.

В онези времена Пейрони активно чете строителите на новото съветско кино. Подробно изучава теориите на монтажа. Увлича се пламенно от социология. Възхищава се от фигурата на Чужденеца, който някои социолози короноват за свръх инстанция на истината. Чужденецът, абсолютният наблюдател, който спрямо качествата на наблюдаваната реалност остава безкачествен и именно поради това може да види как тя в действителност е.

Условие за достоверност на видяното е не-включеността на виждащото, неговата феноменологична чудатост, неговата другост, строгата му вън-положеност. В този смисъл Чужденецът не е някаква ограничена в определенията си субективност, която поглъща в себе си картината на видяното. Чужденецът е това, което отвън границите на картината разпечатва нейната достоверност. Разопакова я. Това кара Пейрони да свърже идеята за Чужденеца с идеята за Кино-окото, с идеята за абсолютния наблюдател, за Окото от машина - Обективът.

Това, което някога било качество на Бога и било изобразявано като Око в Триъгълник - абсолютното и невъзмутимо наблюдение - става качество на Обектива.

Светът няма център, който може да бъде зает. Обективът внася този център. От гледна точка на всички други места, центърът е феноменален, защото неговите определения не са определенията на никое друго възможно място. Той излъчва полето на възможните места, без сам да попада в него. Центърът гради привилегирован ракурс.

Кино-окото не запечатва. То не документира. То задава един ad hoc привилегирован ракурс - една възможна видимост на нещата. Ракурсът е това, което случва неща в цялост.

Светът е калейдоскоп от динамично сглобяващи се ракурси. Един друг прекъсващи се ракурси. Екстензии на ракурси, протези на ракурси.

За Пейрони кино-окото е Кентавър, апарат, сглобен от две части - обектив и окуляр. Именно тази сглобка, тази става, този агрегат поставя виждащото вън от вижданото.

В живота окото на виждащия е винаги някак си включено в полето на видимото чрез тялото му. Така той не вижда обективно и достоверно. Неговото виждане се управлява от характера на вижданото. Той вижда съ-при-частно.

Обективът на камерата изважда окото от тялото. Окото става агент на Обектива, а не на тялото. И окото започва да вижда обективно, защото в себе си присвоява обектива.

Обективът за разлика от класическата театрална сцена не представлява естетически охранявано място, на което се спуска Бог от машина (dues ex machina), за да отпуши блокиралия ход на действието.

Киното е свят от машина.

Oculus ex machina е абсолютното, не-съ-при-частното, без-при-страстното, апатичното, обективно невъзмутимото Око.

Окото от машина е орган на модернизираното зрение. То е литургически агрегат, защото ни събира, генерирайки небивала до сега ситуация на модернизирано съборен живот.

 

Пейрони, отпуснат в креслото на своята топла библиотека или флегматично влачещ чехли в пристъп на подагра, се прицелва невъзмутимо в събитията, които се случват в Москва. Единствените достоверни свидетелства за него са машинно произведени.

Последните години от живота си, след публикуването на своята Пластика, той прекарва в перманентен публичен скандал, докато един ден грамаден самосвал не го премазва на улицата. За да прикрие престъплението, шофьорът изсипва върху останките седем тона баластра и те престояват в тази могила, докато кучетата съвсем не ги разравят. Естествено поради невъзможността да бъде идентифициран, трупът е погребан в общ гроб, вероятно заедно с други неидентифицирани гении.

Тази версия за смъртта му почива на факта, че в същата тази баластра била открита пробита рубла с образа на Ленин. Въпреки това много хора смятат, че Пейрони се е оттеглил за втори път от света. Че той е започнал своите втори девет години. Той преживява повторно инкогнито.

В архива на Софийската група "Иконогения" се намират множество свидетелства за работата на Пейрони върху "Пластиката на конспиративното пространство", защото той е водел редовна кореспонденция с тях през първите девет години и естествено е смятан за асоцииран член на групата и за един от тези, които отдадоха словото си на нашумелия тогава стил "възпаления и сглобки".

Тук следват някои ранни свидетелства за работата на Пейрони върху гореспоменатите предмети, които намираме надлежно организирани във въпросната Китайска тетрадка.

 

 

© Владислав Тодоров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 19.08.2006
Владислав Тодоров. Адамов комплекс. Варна: LiterNet, 2006.

Други публикации:
Владислав Тодоров. Адамов комплекс. София: ИК "Иван Вазов", 1991 (вариант).