Псевдо-Владислав Тодоров

web | Адамов комплекс

МАНУСКРИПТЪТ ОТКРИХ ЗАШИТ В ЯКАТА НА СТАРИЯ ШУШЛЯК, КОЙТО КУПИХ ОТ ВЕХТОШАРЯ. СЪС СКРОМНИТЕ СИ ВЪЗМОЖНОСТИ ВЪЗСТАНОВИХ, ПРЕВЕДОХ, ДОПЪЛНИХ И ПУБЛИКУВАМ ТОЗИ СИЛНО ПОВРЕДЕН ТЕКСТ. В ХОДА НА РАБОТАТА У МЕН ВЪЗНИКНА ЖЕЛАНИЕТО ДА ГО ИЗДАМ ПОД ЗАГЛАВИЕТО "ШУШЛЯК", НО ПОСЛЕ РАЗМИСЛИХ И РЕШИХ, ЧЕ ТО БИ ПОДВЕЛО ТЪЛКУВАТЕЛИТЕ КЪМ "ШИНЕЛ" НА ГОГОЛ И СЕ ОТКАЗАХ. ТЕКСТЪТ С ТИРЕТАТА НАКРАЯ ПРИБАВИХ САМ ЗА ПО-ГОЛЯМА ПРЕГЛЕДНОСТ НА ОСНОВНАТА МИСЪЛ. ОПИТИТЕ ДА БЪДЕ ОТКРИТ АВТОРЪТ ОСТАНАХА НАПРАЗНИ. ИЗГЛЕЖДА ТОЙ Е НАПРАВИЛ ТОЧНО ТОВА, КОЕТО ПРАВИ ОНЗИ, КОЙТО ХВЪРЛЯ ШИШЕ С БЕЛЕЖКА В МОРЕТО. АКО НЕ ПОБЕГНЕ ВЕДНАГА, МОРЕТО ВРЪЩА ШИШЕТО НА БРЕГА В КРАКАТА МУ.

АЗ, ВЛАДИСЛАВ ТОДОРОВ

Изследователите на Люксембург обикновено назовават четирите му стадия, като изхождат от четирите възможни етимологии на името му. Първите три - Светлият, Разпуснатият и Изкълченият, изхожда от латинските Lux, Luxuriosus, Luxsus. Четвъртият обикновено се извлича от името на легендарната революционерка Роза Люксембург.

Настоящото изследване ще се придържа към така установените в традицията тълкувания на името.

I. СВЕТЛИЯТ ГРАД ЛЮКСЕМБУРГ

Някои пътешественици го споменават също и като ГРАДЪТ НА СЛЪНЦЕТО.

Този град опасва огромен хълм. Гледана отдалече, неговата архитектура прилича на гигантска мрежа, уловила и усмирила войната на мощни земни маси, надували с газ и лава кората на земята и оставили планините като паметници на своите предизвикателни ерекции към слънцето.

Градът е разчленен на седем кръга или пръстена, концентрично стягащи хълма нагоре към върха. Като страховит кринолин, който би отблъснал всеки пълзящ към хълма похитител.

На върха се издига грандиозен храм. По-точно казано храмът е самият връх. Той израства в извънредно голям купол, на върха на който се издига още един, по-малък купол, в чийто център зее отвор, гледащ точно в средата на храма, където се намира олтарът. Отвътре куполът е изписан с картата на звездното небе, сякаш небето се повтаря, но по-ниско и по-малко от самото себе си. То се е снишило в храма като мистична констелация-шифър, излъчващ смисъла на земните работи. Отворът е прагът, на който максималното космическо пространство се обръща в минималното символическо пространство на храма. Именно през този отвор космосът стоварва своята прекомерност, за да снизходи тя в сакралния съразмерен ред на храма.

Храмът прилича на череп на циклоп, обърнат към слънцето, което изгорило окото му, за да го огрее отвътре. В този смисъл огреният-светлият отвътре град е сляп.

Именно така построен, храмът изобразява във фигурата си първородната вина на човека към Слънцето. Защото преди да се изправи на два крака, преди челото му да изпъкне като черковен купол, преди очите му да засияят, преди да стане слънцеподобен, човекът обръщал към небето и неговите светила своя морав и напукан като грамадна пришка маймунски задник. Именно тази първородна анална откритост на човека към слънцето някои пътешественици виждали циментирана в архитектурата на светилищата.

Лъчезарното - виждащо око, орган на светлината, което се къпе в лъчи, винаги ще влачи след себе си като газена тенекия конфузията на това, че някога е било анус.

Именно така централното отверстие на храма и респективно на града осъществява амбивалентната откритост на гражданите към своя властелин Слънцето. Всеки, който влезе в храма, сякаш пропада във вътрешността на задник, през чийто анус Слънцето хвърля своя строг и всепроникващ поглед. Хвърля тоталната осветеност на града.

Изобщо целият град е устроен така, че пространствено кулминира в това отверстие и целият град къпе своята вина в светлина. Една повсеместна огряност, в която няма как да не се къпеш.

Това е градът на пълната вертикална прозрачност, излъчвана от центъра му (отверстието). Един всепроникващ соларен поглед се спуска "отгоре-надолу" като гилотина. Който гледа срещу този поглед, той грейва изцяло осветен отвътре. Той престава да хвърля сянка. Който не гледа, е хвърлен в тъмница.

Корпусът на града представлява земната построеност на този свръхземен поглед. Самото вещество и структура на града са земната овещественост на "отгоре-надолу" гледащото око на една свръх власт. Сам градът представлява тотална екстериоризация на живота пред този поглед.

Спускащата се "отгоре-надолу" прозрачност на света представлява нещо като богоявление. Нещо като явеното око на върховния надзирател - Слънцето.

Всяка възможна негативност-непрозрачност е иззета от центъра. Тя се губи "отвън" отверстието на града. "Отсам" отверстието всичко е положително-прозрачно. Хората са ближни, защото са тотално осветени и всепроникнати от еднакво светлинно вещество. Те се къпят в тази тоталност и така добруват. Изцяло прозрачни и леки, те сякаш нямат тела, чиито тунели да се подуват от тежка помия.

Това е градът на изцяло изправения и напълно изразения навън и нагоре човек, къпещ се в един свръхнатурален поглед.

Естественият герб на града е Обелискът. Именно неговият еректирал корпус е изразилият се в натурата на света свръхнатурален поглед. Окото-Слънце като фалос.

II. РАЗПУСНАТИЯТ ГРАД ЛЮКСЕМБУРГ

Този град стърчи донякъде недосъграден, донякъде разграден. Около него се суети народ донякъде буен, донякъде развратен, донякъде пребит, донякъде изтощен. Безразборно съвокупляващ се, циклично самоизтребващ се, превърнал отвесите в боздугани. Разграденият град зее като изстинал вулкан, в който от време на време откънтяват проклятия.

Някога този народ се бил одързостил и започнал да гради град Кула, за да стигне Бога. Опитал се да погледне "отдолу-нагоре" и да види Бога. Да осъществи вертикалната прозрачност на света, но "отдолу-нагоре". Опит да се установи надзор над Бога. Да се спипа Богът.

Тогава Бог се разярил и разделил, т.е. разградил езика им. Разглобил го на множество взаимнопропускащи се езици. Явило се тотално неразбирателство, което разградило Града им.

Разграденият град Кула е фигура на разградения поглед, идващ отдолу, който искал да направи прозрачно пространството нагоре. Но се спуснал "отгоре-надолу" мрак и гняв. Разграждането на езика бележи отсъствието на такъв център в пространството на града, който да изземе изцяло негативността в себе си и да направи хората ближни. Бог изоставил стълпотворението.

Изоставеният от Бога град развил изключително хоризонталното гледане и интереси. Ближният се обърнал в чужд. Пространството между хората хлътнало.

Когато Бог изоставил града, той, така да се каже, раздал негативността всекиму. Направил всеки да бъде нещо чуждо, нещо "друго" на всичко останало. Една капсулирана в себе си особа. Единствено възможният интерес станал хоризонталният интерес между различните особи. Всяка една Особа ламтяла за власт, а това по природата си предполагало тя да освети изцяло хоризонталното пространство на града и така да го направи напълно прозрачно и да наложи тази особено получена прозрачност като всеобща. С други думи да симулира Богоподобие. Да осъществи прозрачност, която да прониква всичко.

Градското пространство станало междуособно пространство. Именно така се разразила захвърлената от Бога негативност. Така се изявила изоставеността. Всеки желаел "другия", за да го обладава и малтретира. Да го надмогва.

Корпусът на града, който някога започнал заплашително да еректира към Бога, бил кастриран и се отпуснал като черво. Клоаката.

Бог навел човека. Превил погледа му надолу. Така Бог върнал виновното му положение. Виновно наведен, човекът срещнал погледа на "другия" човек срещу себе си и го пожелал. Пожелал ближния си.

Герб на този кастриран градски корпус станал кръстът или пречупеният обелиск.

III. ИЗКЪЛЧЕНИЯТ ГРАД ЛЮКСЕМБУРГ

Преди да заживеят в града си, хората се намирали погълнати в червата на един Бик. Бикът бил Богът. И дошъл един ден Героят, който ги извел оттам, като убил Бога-Бик.

Преди да се случи това събитие, светът бил разделен на две - на физическо и на символическо пространство. Символическото пространство представлявало Лабиринт, чиито тунели винаги водели до устата на Бика. физическото пространство бил сам Бикът.

Лабиринтът символически дублирал червата на Бика.

Устата на Бика било отверстието, което свързвало двете пространства. Там "едното" започвало и свършвало в "другото". Устата била пределът.

Светът бил устроен като едно същество, поглъщащо хората от едното пространство в другото. Символическото пространство непрестанно се продънвало във физическото.

Физическото бил сам Богът. Символическото - неговото фигуративно присъствие извън собствената му натура. За да победи, Героят трябвало да извърви обратния път. Да извърши обратно на поглъщането действие. Именно за това Героят се появил не между живите в символическото пространство пред устата на Бога-Бик. Той се появил във физическото пространство и то пред противостоящото на устата отверстие - ануса на Бога-Бик. Оттам той проникнал във физическите пространства на червата и повел погълнатия там народ обратно към устата. И ги извел извън нея. С това си действие Героят ликвидирал Бога-Бик. Ликвидирал физическото пространство изобщо и се намерил заедно с народа си в символическото пространство на Лабиринта, което останало единственото. Това бил техният град на свободата.

Ликвидацията на Бога наложила в света един-единствен ред - символическия. Нищо отвъд него не съществувало. Тунелите на тази тотална действителност не водели до никакви отверстия. Те били слепи.

Ликвидацията на Бога дошла като тотална денатурализация на съществуващото.

Самата структура на Лабиринта представлява изкълчен градеж. Корпусът на Града-Лабиринт не напомня никакви смели екзалтирани ерекции. Той не може да бъде никога прав, никога пречупен. Естествените му стави са изкълчени и точно затова той не може да стои. Той влачи своята тотална хоризонталност. Прозрачността му е сведена до непосредствено видимото в криволиците на тунела.

Тоталният символизъм се изразява в това, че Лабиринтът е еднакъв във всяка своя част и може без всякакво местене да се обозре. Той представлява самонарастваща еднаквост. Гражданите живеят в едно и също символическо пространство, без да могат да се виждат помежду си поради прешленообразното устройство на Лабиринта.

Не съществувал център, който да излъчва от себе си и да мотивира със себе си този тотален символически ред. Лабиринтът няма център. Всяко място в него е абсолютно равноправно на всяко друго. Във всяко място се случва точно това, каквото на всяко друго. Тук не съществуват героически привилегировани места.

Когато Героят извел народа си в Лабиринта, сам той изчезнал. Той заел място в него и така станал като "всеки друг". Добил анонимното битие на "всеки друг". Той престанал да отговаря за реда, т.е. за Града, защото престанал да съществува като Герой-център.

Лабиринтът-герб изразява ликвидацията на Бога, на това, което може да мотивира със собственото си присъствие или отсъствие реда на Града. Не съществува нищо, което да мотивира този ред. Въпреки това той ни помества като тотална действителност. Абсурдът.

Окончателна деградация на фалоса до дебело черво. Ерекцията подменена от констипацията.

IV. ЛЮКСЕМБУРГ: ГРАДЪТ-ФАНТОМ

Повечето пътешественици го описват така:

Грамаден корпус, който бавно нараства, защото се надува и почернява заедно с това. Достигнал предела на пръскането си точно когато кората му страховито се цепи и застрашава да изпусне помия и газ, корпусът започва бавно да омеква, да изсветлява и да се обръща в пихтия. Една разлагаща се от гангрена утроба, обезпокоявана единствено от мъртви вещества. Циклично вампирясваща утроба...

(Текстът в тази си част е получил значителни пробойни.)

...Това е градът на най-невероятните превръщания, подмени и преврати.

...В този град управлява един тотален език.

...За разлика от Града-Кула тук езикът не бил разграден и въпреки това никаква кула не била построена. Никакъв "Общ дом". Този език управлява едно-единствено действие, ровещо в екзалтация земята. За да бъде превърната земята в "Общежитие", трябвало здраво, все по-изпипващо да се копае. Изравяне на една огромна яма. На едно гигантско отверстие-светилище. На един, вътре в земята организиран, вечен припек.

Властващият език си въобразил Града-фантом. Пространствата му били кръстосвани не от реалности, а от произволното им именуване. От всеобщото им обявяване. Хората станали глашатаи на потресаващи обявления. Може да се каже на потресаващи репресии, защото обявената реалност била репресирана реалност. Самото наричане било малтретиране.

Реалността панически се блъскала в стените на собствените си названия. Езикът станал сам реалното, а животът започнал да се мярка като зачислен му фантом.

...Обявено било Второто пришествие... Обявен бил комунизъм...

...Така да се каже всекиму дали това, в което вярвал - на буржоазията Второто пришествие, на пролетариата - Комунизма. Било дадено, като било обявено... После се случило точно това, което се случило с онзи луд, който вярвал, че е кокошка - започнали да го хранят със сурова царевица. Той не престанал да бъде луд, но престанал да се мотивира като кокошка, за да не трябва да кърти със зъби сурови мамули. Един се обявил за бог и се хранел непосредствено с почва. Този бог бил куриозен фантом. Той не можел да наложи и да управлява един Всеобщ ред. Точно това вършел езикът, чрез който и сам Бог можал да бъде обявен.

...Слънцето било обявено за всемирен пролетарий и именно така превърнато във фантом. То не било изразено в структурата на самия град. То изобщо не било изразено "никъде и в нищо". То било обявено.

...Езикът. В този език нямало нито център, нито хоризонтална, нито вертикална координация. Той извършвал странни параболи според правилата на граматиката си. Така удължавал, скъсявал, разпадал, обобществявал пространството на града. Максимално разпаднато, това пространство представлявало кубчета-агенти на една вездесъща воля за наименуване. Езикът бил неин магически инструмент, който от своето радиоактивно вещество предизвиквал чудовищни мутации в реалността.

...Контракциите на езика израждат от себе си монументалните пространства на този град.

...Меланхолична тъга се утаила в душите на гражданите. Тъгуване по реалността. И само като тъга още необявената реалност могла да се яви. Именно като тъга реалността напирала във фигурите на фантомите.

...Тъгата станала отверстието, през което реалността давала да се разбере, че я има. Но през него тя само шпионирала живота в Града-фантом.

...Едно крепяло жителите и активистите в града - това, че трябвало да съществува централен конструктор на обявяванията, за когото всичко случващо се било обозримо, овладяно и целеположено. Съществувала сигурност, че животът в града бил даден пред погледа на едно централизирано Око-Ум. Увереност, че един свръх наблюдател съблюдава и надзирава правилното извършване на грандиозната процесуалност, наречена Революция. Иначе за всеки поглед отвътре животът протичал като произволно разбягване или скупчване на фантоми и думи.

...Потресението дошло с разкритието, че това свръх око-ум е фантом.

...Това че, "отгоре-надолу" се спускала прозрачността и обозримостта на Града, било привидност.

...Корпусът на Града-фантом се самосглобявал и саморазглобявал като оживял детски конструктор пред смаяния поглед на най-големия дадаист на света.

...Като истински герой един дадаист успял да се добере до бутилката и да пусне на Воля фантома на имбецилната Абра-Кадабра. А тя с екзалтирано фъфлене проникнала в Града и го обявила.

...Друг дадаист от този ранг конструирал машина за изпълнение на смъртни присъди с твърде артистични и прецизни функции и под-функции. И скочил сам в нея. И станал необходимото вещество за работата й, за да покаже как истински се труди.

...А вечер, уморени от ексцесите на собствените си абра-кадабри, гражданите на Града-фантом тъгували и се заслушвали как "смуче газ фитилът в лампата". А за да заглушат свирещите си от глад стомаси, те хрускали мазилката в стената.

...Този град няма специален герб. Той е сам гербът.

* * *

Пътешествениците наблюдават строга тенденция към денатурализация на Люксембург по време на четирите му стадия:

- преминаване от "вертикална" към "хоризонтална" символика и изчезването й в криви параболи;

- все по-решително разместване и закърняване на естествените части и отверстия на корпуса на града;

- присъствие, после отсъствие, после ликвидиране и накрая вампирясване във фантом на центъра на града;

- от герб, който може да изрази смисъла на града и така свободен от пространството на самия град, към Град-герб сам на себе си.

Обикновено пътешествениците избягват телеологическите интерпретации, защото те навеждат живота на определени очаквания и в този смисъл на определени утопии или антиутопии. Други говорят за цикличност на описаните тук стадии. Трети, към които и ние ще се присъединим, са убедени в принципа на "възвратно-постъпателността".

Според този принцип Градът на Слънцето и Градът-фантом са съответно горна и долна мъртва точка, между които исторически се движи буталото на Люксембург.

© Владислав Тодоров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 19.08.2006
Владислав Тодоров. Адамов комплекс. Варна: LiterNet, 2006.

Други публикации:
Владислав Тодоров. Адамов комплекс. София: ИК "Иван Вазов", 1991 (вариант).