СМЕЛОСТТА ДА СКОЧИШ СРЕЩУ СЛЪНЦЕТО

Татяна Живкова-Жива

web

Лирическата героиня на Евелина Ламбрева в „Скок към слънцето” живее двоен живот.

В единия си тя прилича на дете с някаква извечна зрялост на жена, която си играе с веселите живителни струи на слънчев водопад. Окъпано от шарените светлини на света, детето-жена се отдава, с всичките си физически и духовни сетива, без остатък, на всеки миг от безкрайното време. Съществува само Аз-сега-и-тук.

Примижвам във мрака... Очите ми галят
мечтата, която пред мене блести.
Животът е цирк, от тълпата изкалян,
но моят копнеж колелото върти.

Из „Виенско колело”

Сега и тук е „Време за любов” и за „Игра” с мъж, който я обича с „Такава любов”, че може да й подари небе. Сега и тук душата пада и става отново („Дъга”); препускат диви коне в своята лудост, разкъсали юздите, които спират мечтите им („Коне”). Сега и тук битието - добро и лошо, красиво и грозно, горчиво иронично - радва и наранява политналата птица със сърце от любов; различни лица, маски и житейски сценки попадат във „водовъртеж от съзвучия, съзвездия, създания, съзнания” и мигновено предизвикват емоционална реакция у лирическата говорителка („На гарата в Цюрих”; „Лудият”).

В този свой живот тя преоткрива себе си и чрез типичното българско умение да се погледне и види отстрани, от различни гледни точки, и чрез професионалната диагноза („Сърце”; „Психоаналитично”). Преоткрива и света - чрез мигновени прозрения на поетическата си чувствителност: „Без отговор”; „Болка” („...без болката не можем да възкръснем”); „Есен” („Човекът, дъждовното лято изстрадал,/ е есенен лист от живота небрежно откъснат”); „И пак е ноември” („Защо ли се радва човек? ... Животът му даже не стига и век/ - разгаря се, литва, но в дим го превръща коминът...”).

Затова стихотворенията с подобни внушения имат кратък лирически текст, обикновено от 2-3 строфи, първата от които представя житейския мотив, а втората й се противопоставя смислово, като в общия битиен план акцентира върху аз-а и неговия конкретен поглед към съществуващото. Завършват с ударна поанта, която често има горчиво иронично звучене. Но то не е тъжното примирение на стария мъдрец, престанал да вярва, че ще промени и оправи света. Напротив, контактите на лирическия Аз със света са нажежени до бяло, той търси себе си чрез тях, затова задава толкова въпроси, повечето реторични: „Боже, защо ме дари/ с такава душа - на злините с добро да отвръща” („Нощно”).

Много повече са стихотворенията с малки житейски откривателства, които завършват с многоточие - защото никое откритие не е окончателно в безспирния поток на живота („Модерно”; „Нашият свят”; „Нека да не питаме”; „Оцеляване”; „Циганско лято”; „Такава любов”).

Мъдростта поставя константни точки, а зрялата младост - категорични удивителни (Ева”; „Лудият”).

Друг тип поетически текст с постигнати житейски истини и философско-аналитични наблюдения над съществуването изграждат стихотворения като „Не искам”, „Възкръсване”, „Когато придойдат всички води”, „Последната котва”, „Стълба”. Ако философските есета на Ницше или текстовете на популярните лекции на Фройд ви доставят интелектуална и естетическа наслада, значи ще харесате посочените лирически творби на Евелина Ламбрева. Поточетата на мисълта, която търси всепознание, са въплътени в образи, изграждащи една пъстра и сложна екзистенциална картина на света.

Паралелно с търсенето на нови визии на своето аз и на световете извън себе си, авторката изживява отново прекрасните мигове на миналото си битие - тъкмо те са изворът на сила за душата й - „скитница гола в нощта”, която „презряна”, „по хорските порти” хлопа. В най-големите житейски изпитания спомените за един минал живот в България - но само за обичливите и обичаните, нежните и ласкавите, упоритите и жизнеустойчивите; по детски наивно чистите и по младежки поривните - се затварят в сърцето в огнен сплит и не позволяват то да бъде наранено от чуждата студенина, от бездушието и безразличието на хората („Спомен”).

Неслучайно с художественото време и пространство на единия и другия живот на поетесата ключовите образи са „душа” и „сърце”. Тъкмо паметта на душата и сърцето съхраняват живата болка от раздялата с родния свят, но и гордостта и щастието, че българското - като световъзприемане и рефлексия, като поетически език и образност, дори като ритъм на мислене, на раждане на емоцията - е неотделимо от уникалната хуманистична същност на авторката. Така е във „Вечер в Кан”, в „Дали ще е късно”, в „Раздяла”, в „Ръченица”.

Две са лирическите творби, които според мен са емблематични за поетическия свят на Евелина Ламбрева в първата й стихосбирка „Скок към слънцето”: „Лястовица” и „Писмо от България”. В първото стихотворение поетесата мъдро приема своята житейска съдба да лети все по-високо в небесния дом на слънчевите светове, а във второто разкрива кой е изворът на душевните й полети - родният свят, населен с хиляди скъпи лица, преживявания, спомени, и живеещ пълноценно в сърцето й. Ето защо нейният летеж към слънцето на обичта не е плавен или залутан в битийно-духовната вселена, а е "скок" - като избухването на любовта, като изригване на страстта, като мигновено претворяване на мъдра мисъл... Човек може да бъде щастлив и така - внушава Евелина Ламбрева в първата си поетическа книга, - ежеминутно активирайки смелостта си да направи своя пореден "скок към слънцето".

© Татяна Живкова-Жива
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.09.2006, № 9 (82)