Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ ИСТОРИЯТА НА РОМАНА "СЕДЕМ ЖИВИ МАРИИ" ОТ ПЕТЯ КАРАКОЛЕВА

Съставител: Тамара Караколева

web

* * *

“СЕДЕМ ЖИВИ МАРИИ” - роман, жанр криминален. Едно младо ченге попада на първия си добър случай - убити са 7 Марии. Климент разследва случая, докато всички свидетели изчезват, оказва се, че те не са живели на своите адреси, никой не ги познава. Любовната история на Климент приключва с убийството на неговата Мария. Става ясно, че убиецът е убил 7 от възможните варианти от живота на тази последна Мария, ако не би била убита. Тя е можела да бъде добра съпруга, или майка, или проститутка, или измамена съпруга, или инженер, или фотограф... Стилът отново е магически реализъм.

Петя Караколева
Авторска анотация за издателството, 1989 г.

 

ИЗДАТЕЛСКА РЕЦЕНЗИЯ

за романа “Седем живи Марии” от Петя Караколева

Любопитен бях каква ще бъде новата творба на Петя Караколева след поредицата много добре приети нейни книги за деца и особено след “Къщата сутрин” (1987 г.), оценена доброжелателно от такъв сериозен познавач на литературата като Владимир Свинтила по следния начин: “Това е трудно определима в жанрово отношение творба, тип роман, неразработван у нас - наивистичен роман, написан с невероятна сръчност, вдъхновение и чар.” (в. “Народна армия”, 27.03.1987 г.).

Питах се, дали Петя Караколева ще продължи по пътищата на детските видения, на сложните житейски ситуации и необичайните състояния. Преди всичко на състоянията, защото в “Къщата сутрин” героите на Петя Караколева по правило бяха хора особняци, с характери и постъпки извън реалните граници на времето. Поставени в сферата на необикновеното и свръхестественото, те действат извън чертите на реалното и поносимото и нерядко в областта на фолклорната митология, на абсурдното и парадоксалното, на умишленото разместване на времевите пластове, на смесената с реалността фантазия.

Петя Караколева наистина не е изменила на себе си, но в случая се е захванала с криминалния жанр - нещо ново за нея и твърде далечно на пръв поглед от амплоато, в което тя има утвърдено име и постижения. Въпросът е обаче - от каква гледна точка прави тя това?

Широко разпространено разбиране за т.нар. “социалистически детектив” у нас беше, че той задължително разработва темата за борбата между двата свята, за политическото разузнаване и злостните престъпления, за т.нар. активна гражданска позиция и съответно връзките на личната съдба на героя (следовател, борец за правда, победител) с утрешната съдба на цялото социалистическо общество. А оттук такава творба задължително трябваше да е “средство за идейно и естетическо въздействие, остро оръжие в идеологическата борба...”.

Естествено, задължително трябваше да бъдат спазвани “закони”, като този за програмираната случайност (случайно изтърваната от престъпника запалка, примерно, която става ключ към решението на загадката), условната приключенска територия и време (неизвестен град, област), мотивът за “пронизващата влага” и пр. сантиментални аксесоари, плюс задължителното присъствие на генерала (полковника), началник, което “мобилизира и насочва” нашия неподкупен инспектор, който пък на последната страница неизменно слага белезниците на виновния.

Наистина, макар и рядко, сме срещали и друг подход към темата: криминалният случай да е само елемент на сюжета, а основният стремеж да е опознаването на неизвестното в човешката природа, разгадаването на тайните в иначе скучното ни човешко всекидневие, неспокойствието и несъгласието вътре в личността пред реалностите на деня.

Началото в романа на Петя Караколева - един познат до болка обикновен, по български хубав малък нашенски град. От него лъха очарованието на спокойствието и яснотата, на печено агнешко и на чисто пране, на китни дворове с “пролетни нетрайности”, изобщо - на българска съкровеност. Прочее, още с това си начало творбата на Петя Караколева претендира да е абсолютно българска и конкретна във времето и пространството (първо изключение от “правилата на жанра”). По-нататък - млад следовател, син и внук на следователи, интелигентен младеж, който живее с дядо си (също интелигент, ходи да играе карти в кафенето неизменно с бяла риза и вратовръзка). И, разбира се, скуката на провинциалния град, докато не се явява Ганто - местен градски пияница, “човекоподобна нощна пеперуда”, който започва с поразителна точност да предупреждава за поредни предстоящи смърти на жени с име Мария - студентка, фотографка, чиновничка... шест Марии умират за шест дни при странни обстоятелства. Накрая умира “моята Мария” - голямата любов на младия следовател. А междувременно всички свидетели на трагичните обстоятелства около смъртите на шестте Марии са обхванати от странна амнезия - забравят и за убитите, и за показанията си. Накрая мозайката се подрежда - няма шест убити Марии, убита е само една, истинската, обичаната от младия човек девойка. Невероятното събитие е предизвикало у него халюцинации, при които асоциациите са свързали логичното и нелогичното, вярното и невярното. Шестте истории на мъртвите Марии са всъщност обобщен портрет на реалната Мария, в едно хипотетично и ужасно невъзможно бъдещо време, нейните варианти (студентка, млада жена, старица) евентуално в бъдещето, с плюсовете и минусите на характера и постъпките й. Всъщност истинската Мария е убита от своя нов приятел, след като се е досетила за извършената от него кражба на 30 000 лева, а Ганто - този зловещ вестител на всяка поредна смърт, е второто “аз” на младия следовател, събрал отрицателното, срещу което всеки от нас (иска или не иска) се бори вътре в себе си (второ изключение от “правилата” - иначе героят е по правило само положителен).

От фантастична, в третата глава историята всъщност става реална. Убита е млада жена, престъпникът умно е инсценирал самоубийство след сцена на ревност, улики почти няма. Краят е печален, още повече че с това всъщност започва кариерата на младия следовател (трето изключение - финалът не е уверена победа над “злото”, а всъщност поражение).

Какъв е тогава смисълът на тази творба? Стана дума, че в нея категорично отсъстват познатите щампи за “борбата между двата свята”. Но за сметка на това тук добре е показано, и то с необходимата сложност и асоциативност, в какви напрегнати вътрешни конфликти и спорове със самия себе си, в каква вътрешна раздвоеност и противоречивост човек придобива трудно постижимата истина за това, какви сме самите ние извън идеологическите опаковки, как нашите житейски изпитания и всекидневен избор (на пръв поглед незначителни) всъщност съставляват този реален жив живот, в който битуват и прекрасното, и престъпното. В постановката на Петя Караколева в това отношение, което е една от основните концептивни нишки, звучи така: възможно ли е човек сам да коригира несъвършенствата си, щото в обозримо бъдеще да се получи особен колапс - Вселената да се свие, да дойде до съвършения проточовек и да не допусне, да изключи протопрестъпника.

Възможни са много отговори на въпросите, които авторката поставя, като тези за възмездието и за справедливостта, за социалната опасност и генетичната предопределеност на престъпните деяния, за моралната обосновка на престъплението като вид душевна аномалия и неговата еволюция... Всички тези отговори трудно могат да бъдат изчерпани с няколко думи и Петя Караколева явно не си е поставила задачата да съставя рецепти.

Преди всичко в “Седем живи Марии” няма пълно съвпадение между тема и проблем, липсва смятаното за задължително условие да има съпричастие между герой, конкретно историческо време и класови интереси. Нетрадиционността на възгледите на авторката за човека и за обществото отвеждат трактовката на познати теми (детството, семейството, любовта, верността и изневярата, отчуждението) в неочакваната посока на криминалното, в което обаче до мистиката е вплетена човещината, до хумора и оптимизма - драматичната невъзможност на несподелената любов, до иронията към слабостите на другите - недоволството от собствената непоследователност. Всъщност в тази непримиримост към изневярата спрямо истинските ценности на общия наш живот е нравственият патос на творбата, а търсенето на нравствената истина защищава една от основните ценностни категории на обновяващото се наше общество - човешкото достойнство.

Поставянето на въпроса за човешкото достойнство в центъра на нравствената система, както прави Петя Караколева, показва тази система като изцяло отворена към днешната ни действителност. Защото, изправен пред съда на собствената си съвест, както младият следовател Климент, човек не може да се заблуждава с фалшивите символи на мнимите добродетели. В този смисъл творбата е изключително актуална и надхвърля границите на скромно обявената заявка.

В ЗАКЛЮЧЕНИЕ:

Смятам, че представеният от Петя Караколева ръкопис “Седем живи Марии” в пълен обем отговаря на поетия от авторката ангажимент да представи творба, тематично насочена към проблематиката на МВР. При това, подчертавам, тя е осъществила това по оригинален начин, на ръба между реалността и фантазията, изграждайки един свят и герои (следователят) като коректив на човешки несъвършеното в нашия все още тъй много несъвършен свят.

Венцеслав Кънев, март, 1990 г.

 

* * *

ТОЗИ РОМАН е инспириран от истински случай - самоубийството на 16-годишно момиче, скочило от прозорец. Следователят се съмнява в твърдението самоубийство. Подхваща ново съдебно дирене, тръгвайки от адрес на адрес, разговаря с всички свидетели; с всички, свързани по някакъв начин с момичето. Търсачеството на следователя е ходене по чисто човешките мъки на човеците от живота; ходене по усойно-сенчестите престъпни страни на същия живот.

Издателска анотация, 1991 г.

 

* * *

“Седем живи Марии” така и не стигна до книжарниците и своите читатели. Причината бе отказът на Петя Караколева да получи хонорара си за тази книга. Писателският й труд бе оценен на жълти стотинки. Спорът се проточи във времето и бе решен от смъртта й: няма човек, няма проблем.

Отидох в издателството, за да разбера съдбата на тази книга: показаха ми стелажи, претъпкани с пакети: целият тираж бе в склада. Предложиха ми да го откупя на нищожна цена, но аз нямах необходимата нищожна сума. По-късно, когато успях да организирам приятелите на Петя, наистина вече бе късно: книгата бе заминала за претопяване.

Историята ми бе позната: през 1989 година, когато излезе “Днес не е като вчера” - книга, която написахме заедно с майка ми, обществено-политическият строй се смени и много книги, най-вече тези, които току-що бяха излезли от печатарските машини, бяха с предначертана съдба - аутодафе. За щастие, бибколекторът бе пъргава институция и в някои библиотеки са останали бройки от тази книга.

Същата съдба сполетя и “Седем живи Марии” на Петя - замина за стара хартия. И отново бибколекторът, който вземаше книгите направо от издателските складове, за да ги достави на библиотеките, спаси още една книга. Така авторите на сценария за първото връчване на литературната награда “Петя Караколева” успяха да открият ритуала с думите й от “Седем живи Марии”:

“Писането не е наказание, то е божия благословия, подарък, пиршество на мисълта, бал на асоциациите... В писането е светът - малкият и големият, вътрешният и външният, истинският и измисленият... От писането човек пораства, сетивата му стават разстояния и години, деянията му стават маршрути на успеха или неуспеха, чувствата му се приравняват към едно същество с милиарди тела и чувства - човечеството...”

Тамара Караколева

 

 

© Тамара Караколева - съставител
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.10.2010, № 10 (131)