Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПРИКАЗКА ЗА ВЛЪХВИТЕ

Тамара Караколева

web

Наближаваше последния ден, на който можех да направя панихидата на Петя в църквата; след това според канона трябваше да чакам до Богоявление, а това вече беше 10 дни след 26 декември, когато си отиде сестра ми. Повиках на помощ Светлана.

Вечерта взех лист, да напишем имената, и се втренчих в Светлана - да каже имената и на нейните мъртви; бяхме решили всички да поменем, да не е Петето самичка. Светлана ги изреди и ме погледна умоляващо: “Ами... има един дядо Христо.” Записахме и дядо Христо, тя все така ме гледаше умоляващо: “Ако искаш, да ти разкажа за дядо Христо?” Исках.

Било по Коледа. Ден преди Бъдни вечер по традиция в родителския дом се вдигал голям празник: беше се родила Светлана. Събрали се всички близки пак в дома на родителите, макар че на Светлана много й се искало тя да е домакинята и на рождения си ден, и на Бъдни вечер - нали вече имала собствено семейство, да приготви тя традиционните гозби, да посрещнат с Асен роднините в собствения си дом, нищо, че бил само една стая на свободен наем... Но майка й все още се смятала за единствена домакиня на всички семейни празници и Светлана по традиция отстъпила.

Когато си вземали довиждане и отнасяли със себе си паричката, която пак се паднала на Светлана, станало ясно, че на другия ден, и то много рано сутринта - за нея 7 часа сутринта си беше среднощ - трябвало да отиде да вземе от другия край на София тавата баклава, направена за чудо и приказ от леля Надя, да имат на Коледа баклава, не можело без баклава. Навила часовника Светлана, в седем била у леля Надя, понесла из градския транспорт тепсията, надлежно увита и неудобна за носене и вместо към “Люлин” свърнала към своята си квартира - да си отспи, пък после щяла да отнесе баклавата. А и Асен я чакал в леглото - младо семейство, защо му е да става рано.

Още от спирката чула, че някой тропа по вратата на близкото кафене. Като приближила, видяла старец да удря близо до табелата “Затворено”. Наближила още, бастунът, с който удрял старецът, бил бял. Слепец.

- В кафенето ли искаш да влезеш, дядо?

- Да, що не отварят?

- Ами... днес е Коледа, затворено е, празник е.

- Ами аз къде ще си пия кафето? - проплакал гласът на стареца и Светлана я прерязало на две, като че някой незаслужено обидил дете.

Тъкмо да каже “Хайде да те водя у нас”, толкова виновна се усетила, дето старецът няма къде да се дене в мъгливата сутрин на Коледа, и Негово Величество Умът започнал да й дава акъли: че той няма да тръгне с теб, кой слепец ще тръгне ей така, само като му кажеш, че ще му направиш кафе...

Вървяла Светлана към дома си, носела неудобно баклавата и не издържала: върнала се при кафенето.

- Хайде, дядо, да те водя у дома, ще ти направя кафе. Как се казваш?

- Христо - подал ръка старецът, Светлана я поела, закрепила тепсията с баклавата как да е на кръста си, подпирайки я със свободната си ръка, и вече с умиротворена душа повела новия си дядо към къщи.

Вкъщи Асен вече бил станал, миришело на кафе от стълбището и стъпките на дядо Христо сами забързали. Светлана подала баклавата на Асен, помогнала на дядо Христо да съблече подгизналото от мъглата излиняло палто, от което се носела смесена миризма на старо куче и мокра овца. После настанила дядо Христо до кухненската маса, сипала му първата чашка кафе и се зачудила дали на Асен му е приятно, дето объркала сценария на коледния ден, когато изведнъж й просветнало: ами че този дядо Христо днес има имен ден, нали днес е Коледа, родил се е Христос, всички Христовци и Христини имат имен ден!

И започнало едно празнуване... И през ум не й минало, че Нейно Величество съдбата изпълнила желанието й да бъде домакиня на празнуването на Бъдни вечер и й поднесла в дар един самотен дядо Христо, за да си има и той семейство на връх Коледа. Принасяла на масата Светлана още и още, а в една чанта слагала от всичко - да си има дядо Христо и за утре. Баклавата щяла да стигне до “Люлин” в доста намален състав, но пък дядо Христо не бил кусвал баклава от години. Бабичката му умряла, децата му - син и дъщеря - не го поглеждали, но то си било ясно, защо иначе ще чука на затворената врата на кафенето в коледната утрин. Цял ден седели на масата тримата: дядо Христо се радвал, като че синът и дъщерята му били дошли на гости, цялото си житие-битие разказал на Асен и Светлана, но аз спрях да слушам там, дето на Коледа старецът бил сам, значи и на Бъдни вечер бил сам, а нали тогава семейството се събира...

Вечерта Асен и Светлана придружили стареца до неговата къща. Къщата била добра, но запусната и мръсна като къща на старец, дето е и сляп. Дядо Христо живеел в кухнята, другото му било излишно, но и то не стигало да накара сина и дъщерята да живеят с него.

Асен се оглеждал къде да остави дрехите, дето били донесли, да има дядо Христо нещо по-добро за носене от онова излиняло палто, дето нито от дъжд и сняг, нито от студ го пазело; Светлана нареждала на кухненската маса ядене, да има, а дядо Христо все й бутал ключа от къщата в ръката:

- Ти като излезеш, и ме заключи, да съм сигурен, че утре пак ще дойдеш. Няма как да не дойдеш, нали ключът е у теб, трябва да ми отвориш.

Светлата се дърпала:

- Ама как, нали може да поискаш да излезеш, трябва ключът да си е у теб... Ще дойда утре, как няма да дойда!

И през ум не й минало, че на дядо Христо нищо повече не му трябва в този живот, нали цял ден бил с тях, все едно че със сина и дъщерята бил. Мислела си откъде да започне, та къщата да замирише на чисто, какво ще й трябва, дали тоя препарат да вземе, или оня ще свърши по-добра работа...

Дълго чукала на следващия ден на вратата Светлана, но никой не отворил. На следващия ден пак никой не отворил. На третия ден я посрещнал некрологът на дядо Христо.

- Знаеш ли, и досега не знам дали аз не съм виновна за смъртта му.

Погледнах я недоумяващо.

- Ами... той може би не беше ял от дни, а аз му сипвах още и още... - Въздъхна и се примоли: - Имаш ли нещо против тези дрехи, дето ми ги даде за църквата, да ги занеса на един дядо Димитър?

Нямах. Дори вече подреждах в ума си чантата, която щях да отнасям по Коледа на някой мой дядо Христо или дядо Димитър. И още тази година щях да се опитам да направя баклава.

Щях ли обаче да изкупя един отдавнашен ден, когато живеехме в центъра на София, на вратата се позвъни и старец с проскубано палто, макар че беше лято, ме помоли да ползва тоалетната... Ужасена, затръшнах вратата: ами ако беше разузнавач на банда крадци; ами как така щеше да ползва моята тоалетна, която всъщност бе на поредните хазаи...

Тогава не бях кръстена; не знаех, че има ден на Страшния съд, в който ще ни съдят по това, дали сме имали милост към ближния си. А и към себе си. Не знаех, че милостиня е не само да подхвърлиш някому стотинки, не само да обгрижиш нуждаещ се, но преди всичко да осъзнаеш неговата нужда и да му дадеш любовта и подкрепата си. Беше време да осъзная разликата между благотворителност, социална дейност и др.под. и християнската любов.

Сега, след години собствен престой по болници и седене край леглото на Петя, бях се научила да приемам немощта на човешкото тяло; Светлана никога не беше се отказвала от това приемане, от единността на живота и смъртта, от кръговрата, който ние, хората, деляхме на раждане и умиране, на нещо хубаво и нещо ужасно...

Докато я слушах, се случи още нещо: смъртта на сестра ми - точно на Рождество, вече не помрачаваше празника, а му връщаше истинския смисъл и го превръщаше в особена милост за всички нас - и живи, и мъртви.

В църквата свещите горяха ярко: освен за своите покойници, се молехме и за душата на дядо Христо. И искрено пожелах: “Господи, изпрати в живота на всеки ни по една Светлана.”

 

 

© Тамара Караколева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.12.2008, № 12 (109)