КУЧЕШКА ПРИКАЗКА

Тамара Караколева

web

Казваше се Цезар. Така някога древният Рим наричал императорите си.

Приличаше на дог, но беше по-масивен, с едра глава и кой знае защо - със златиста козина. Стъпваше гордо, излъчваше вродено благородство и животът му премина в битки.

Цезар живееше в къщата на отсрещния тротоар. Беше всеобщ любимец, макар че единственият човек, когото той обичаше, бе кокалеста жена с доста неприятен характер.

Цезар бе внимателен с всички, но никой не успя да спечели благоразположението му. Верността му вървеше заедно с императорската осанка и златистия цвят на козината, все по-залиняваща с годините.

Цезар така и не разбра това, което ние вече знаехме: че не той е любимецът на стопанката си. В къщата се настани млад чистокръвен дог, а Цезар заживя на тротоара. Най-сетне започна да приема храна и от нас.

Цезар не се обиди на едрата кокалеста жена. Лежеше на студения тротоар пред къщата, чакаше оскъдното слънце да стопли остарялото му тяло и гледаше към вратата. Жената излизаше, Цезар трудно се надигаше на окуцели крака и поемаше след нея, нейният верен страж. Жената го отпъждаше с думи и жестове, срамуваща се да се покаже пред хората с тази проскубана развалина, а Цезар я гледаше неразбиращо и обожаващо. Накрая се подчиняваше на волята й и отпускаше проскубана козина обратно на студения тротоар.

Смъртта му бе жестока. Видяхме го да лети нанейде като огнено кълбо. Върна се след време, почернял и обгорял, а храната, която оставяхме до главата му, така и не докосваше.

Отначало предположихме, че предумишленото убийство е замислено от жената, която приживе бе заменила Цезар с нов домашен любимец, и наистина бяхме готови да я линчуваме, особено като обяви, че ветеринарите го прибрали, за да го приспят и така да сложат край на мъките му.

Неприязънта ни към едрата кокалеста жена с неприятния характер се възпламеняваше всеки път, когато виждахме до нея грациозно пристъпващия чистокръвен дог. Беше го кръстила също Цезар, като древноримските императори. Чистокръвният дог никога не спечели всеобщата ни обич, нито добросъседското ни отношение: бе твърде зает със себе си, за да ни забележи. Стопанката му така и не разбра колко е осиротяла след смъртта на истинския Цезар.

Постепенно истината за смъртта на нашия Цезар излезе наяве: някой бе видял самотния старец от втория етаж на отсрещната кооперация да тътрузи тенекия с бензин. Желанието ни за отмъщение се насочи към обезумелия от завист самотник, който бе пожертвал едно старо куче, за да бъде забелязан и може би - обичан, макар и колкото едно старо куче.

Не му отмъстихме. Не се обадихме никъде. Отмъщението нито щеше да върне Цезар, нито щеше да реши проблемите на забравения от всички човек. Подарихме му едно от кутретата на Джина - улична кучка от неизвестна порода, за да има кой да го обича.

© Тамара Караколева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.03.2009, № 3 (112)