КАМЪЧКО И КРЕМЪЧКО

Тамара Караколева

web

Имаше едно време едно камъче. Много води бяха минали през главата му и от това Камъчко ставаше все по-заоблен и по-заоблен, и все по-гладък. Колкото повече се заобляше, толкова по-рядко водата го влачеше и търкаляше насам-натам. Камъчко тъкмо бе готов да се ядоса, дето водата нито веднъж не го попита накъде да го влачи, когато си спомни, че баба му обичаше да казва: “Камъкът тежи на мястото си!” Камъчко се зарече, че от сега нататък сам ще решава съдбата си и се заоглежда внимателно, за да не пропусне Големия Шанс. Търсеше мястото си в живота, където наистина да тежи като камък.

На един завой реката се разстилаше широка и плитка. Камъчко се преобърна два-три пъти и цопна до брега. Зарови се в тинята и скоро животът му потече тих и спокоен. Оглеждаше се всеки ден Камъчко в плитката вода, за да види дали вече не е пораснал мъх по главата му. Пак от баба си беше чувал, че камък, дето много се търкаля, мъх не хваща. А Камъчко не само не се търкаляше много, ами и изобщо не помръдваше от тинята, така че му беше време да хване мъх.

Но един ден небето притъмня. Изсипа се порой и реката придойде. Размъти се тинята, довлякоха се клони и листа, затъркаляха се буци пръст.

Смръщи недоволно чело Камъчко: всичко се обърка, а той толкова обичаше реда и спокойствието! Докато се мръщеше, нещо се стовари отгоре му. О, какъв камък беше се стоварил отгоре му! Ръбат, неогладен, невъзпитан... Кой знае откъде го беше откъртила буйната вода! Такъв като него нямаше да знае как да се държи в доброто общество на тинята, в която най-сетне и Камъчко тежеше на своето място.

И наистина, новият нямаше никакви обноски! Дори добър ден не каза! Дори не се извини! Напротив, изглеждаше много доволен, че се е стоварил на нечия глава. Усмихнат до ушите, той се вмъкна в довчерашното спокойствие на тинята:

- Не пазиш ли диета?

- Моля? - стъписа се Камъчко.

- Диета, казвам, не пазиш ли? Много си дебел!

Мъхът по главата на Камъчко щръкна.

- Аз съм Кремъчко! - представи се най-сетне новият.

- Така си и помислих - изгледа го изпод мъха си Камъчко. - Приказките ти са едни... хм... меко казано... доста ръбати.

- О, да - потвърди Кремъчко. - Много съм твърд. Удари ме, ако искаш, искри ще се разхвърчат.

- А, не... Аз не се бия - отстъпи предвидливо Камъчко. - Такива като тебе...

- Какви като мене? - наежи се Кремъчко, но веднага си спомни своето предназначение: - О, да, такива като мене правят на пух и прах всяко дебело спокойствие. Ще се разплуеш в тази вада. Ще се разслоиш! На пясък ще те извадят!

- И от пясък има нужда! - защити се Кремъчко.

- Вярно - съгласи се Кремъчко. - Но дотогава има още много време. Още в много житейски битки ще удържим победа!

- Аз не участвам в битки - припомни му Камъчко. - И освен това баба каза, че всеки камък тежи на своето място.

- Място? Ти наричаш тази тиня място, достойно за един истински камък? - оглеждаше се възмутено Кремъчко.

- Да, това е моето място в живота и аз тежа на него с всичка сила! - потъна още по-дълбоко в тинята Камъчко, отстоявайки правото си на избор.

- Та ти на никого не си полезен! И да стъпи на теб човек не може, защото ще се подхлъзне, толкова си зеленясал!

- А ти какво искаш? Цял живот да се търкалям насам-натам ли? - ядоса се най-сетне Камъчко, защото го настъпиха по любимия му зелен мъх, който с толкова труд бе отгледал.

- Истинският камък - зае философска поза Кремъчко - сам определя пътя си. Тинята не е място за един достоен камък. Истинският камък трябва да поема тежестите върху плещите си, да бъде отговорен и за себе си, и за другите, ясно ли е?

На Камъчко нищо не му беше ясно, толкова беше размътена тинята, откакто Кремъчко се стовари върху главата му. Но търпението му бе изчерпано напълно и той вече не можеше да спре да говори. Много неща си казаха Камъчко и Кремъчко през този ден. Казваха си ги преди закуска и след закуска, преди и след обяд, преди вечеря и след вечеря. От много приказване заспаха. На сутринта слънцето ги завари прегърнати.

- Чай или мляко? - отвори око Камъчко и веднага позна, че е време за закуска.

- Джогинг! - заповяда Кремъчко, докато намъкваше анцуга си и за по-сигурно преведе: - Крос!

- Моля? - ужаси се Камъчко, че закуската му се отлага. - Какво е това?

- Бягане. Смъква излишните килограми и отваря апетита.

- Моят апетит си е отворен - отвори хладилника Камъчко и заоглежда запасите си с окото на познавач.

- Но затова пък страдаш от излишни килограми! - не отстъпваше Кремъчко.

- Не страдам! Ти иди за апетита, а аз в това време ще извъртя едни палачинки. С какво сладко ги предпочиташ?

- Къде са ти маратонките?

- Маратонки! - отново се ужаси Камъчко и усети, че онова нещо с бягането няма да му се размине. - Знаеш ли... - почеса се той по мъха - много отдавна не съм ги виждал... Може пък вчерашният порой да ги е отвлякъл - проблесна плаха надежда в гласа му.

- Не ги е отвлякъл! - угаси надеждата му Кремъчко и измъкна маратонките от тинята.

След кроса Камъчко се оглеждаше за оня юнак, дето - пак според баба му - “Камък да хване - вода ще пусне”, защото от него течеше пот на вади, без никой да го е стискал.

- Вече можеш да закусиш! - разреши Кремъчко и застана под струята, която падаше от един много голям камък.

Не след дълго Камъчко с тъга си спомняше за мирните и тихи дни, които бе преживял, преди реката да довлече Кремъчко. Сега със спокойствието беше свършено, защото Кремъчко от сутрин до вечер разбъркваше тинята. Кремъчко ту тръгваше на околосветско пътешествие до брега и обратно, ту покоряваше Големия Камък, ту обучаваше малките камъчета на бойни изкуства. Но най-често ги учеше на география. Според Кремъчко всеки уважаващ себе си камък трябвало най-напред да опознае света и себе си и тогава да избира мястото си в живота. Камъчко мълчеше, търпеше и свикваше. Нетърпимото дойде, когато Кремъчко реши, че много се е заседял в тази нищо и никаква вада.

- Много се заседях в тази нищо и никаква вада! Май ни е време!

- Аз не съм се заседял много - опита се да се измъкне Камъчко от подготвяната му география.

- Нали казваше, че и крачка не можеш да направиш без мен! - припомни му Кремъчко клетвите за вярност.

- Аз после размислих...

- Какво? Живял съм с предател! - наведе глава за атака Кремъчко, но Камъчко навреме смени посоката на мислите си:

- Размислих, че много искам да опозная света, за да разбера себе си и да намеря истинското си място в живота, но не знам как да се измъкна от тази нищо и никаква вада - измъкна се той.

- О, това ли било? Извинявай! - омекна Кремъчко. - Винаги съм знаел, че си камък на място.

Измъкнаха се лесно. Няколко метра по-надолу вадеха пясък. Заровиха се добре и на следващата сутрин багерът ги загреба.

- Камъни! - изплю ги с презрение ситото, което пресяваше пясъка.

- Камъни! - зарадва се работникът, който правеше настилката за новия път и ги подреди до още много камъчета. Не след дълго по новия път зафучаха коли и камиони.

- Ще ме настъпи! - запищя Камъчко към летящия насреща камион и обърна плоската си страна към колелото.

- Ще го спукам! - наежи се Кремъчко и се чу едно “уууф”, като от спукана гума.

- Ще ме сгази! - запищя отново Камъчко, когато камионът пак летеше насреща, но вече със залепена гума.

- Дръж се за мен! - протегна му ръка Кремъчко и се заклещи между грайферите на голямото колело.

- Това ли е новият ни живот, да ни тъпчат? - проплака Камъчко, опитвайки се да се напъха по-навътре.

- И от настилка има нужда - зафилософства Кремъчко. - Но не това е нашият живот - обяви той. - Трябва да намерим истинското си място. - И изкрещя: - Дръж се да не изпаднем!

И изпаднаха.

Една бетонобъркачка боботеше с гладно гърло и се оглеждаше за още камъни, които да изсипе в основите на новото училище. Гледан от бетонобъркачката, светът изглеждаше доста объркан, но Камъчко и Кремъчко почти нищо не видяха, толкова много им се виеше свят.

- Я, аз си намерих мястото в живота - отпусна се Камъчко в новия училищен зид. - Полезен съм, защото пазя децата от улицата. А и доста уютно е - огледа се той. - От трите страни ми е топло, а през четвъртата мога да гледам какво става навън. Нямам нищо против да тежа на това място. Ти доволен ли си?

- И това ако е живот... - страдаше като от зъбобол или поне от зъбен камък Кремъчко. - Другите се бият, а аз само да гледам!

И наистина, в училищния двор се водеха разгорещени битки. Състезаваха се отборите по волейбол, баскетбол и футбол.

- Какви големи камъни мятат! - възхищаваше се Кремъчко на летящите топки. - Ех, да можех да полетя... - размечта се той. - Летя! - не повярва Кремъчко и полетя, запокитен от детска ръка, която изчопли ръбатото камъче от новия училищен зид. - Летяяя! - носеше се все по-нагоре Кремъчко и влетя през отворения прозорец на една класна стая.

- Я, кремък! - изненада се учителят по природознание и го вдигна от пода. - Деца - показа го той на учениците, - това е кремък. С него нашите прадеди са получавали огън. Ето така! - взе учителят парче стомана и удари с него кремъка.

“Аз нося огън! - досети се най-сетне Кремъчко. - Може би съм роден, за да нося светлина на хората” - разсмя се щастливо той и се разсипа в безброй искри.

© Тамара Караколева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.02.2007, № 2 (87)