Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗБОРЪТ, С КОЙТО ЖИВЕЕМ
(Историята на едно самооглашение)

Тамара Караколева

web

Преди повече от 15 години в "Прокълната жена" написах:

ОТ "ТИ МОЖЕШ" И "ТРЯБВА",
от "не трябва" и "длъжен си"
същността ми до крясък
се задъхва завързано.
В раменете ме стягат
забранени желания,
от душата ми бяга
любовта неизказана...
Отковете пироните!
Разкъртете дъските!
Но забраните в корени
са се сплели и нито
крясък може да ги помести,
нито изтръгват се лесно:
всеки принцип съвместно
в мен със мен е наместван.
Никой няма да дойде -
саморазкъртване нужно е,
макар че боли, че жестоко е
всяко самоизскубване...
Теглят ме старите корени,
нови посоки ме лутат,
но не искам повторно
себе си да загубя.
И кова, и извайвам промяна
и почти се катеря добре
към "искам" вместо към "трябва".
Сега си раста криле.

Петнадесет години по-късно не бях напреднала особено в "растенето на криле". Интуитивно усещах, че нещо много сериозно ми пречи да бъда това, което съм, и че ако не успея да бъда това, което съм, животът май не си струва.

Водена от инстинкта си за оцеляване, пребродих последните постижения на официалната психология и заседнах в най-ранното си детство, раждането и дори в ембрионалния си период. Оцених ролята на психоанализата и прошката, но така и не открих нещо, с което да сравня живота си, за да се оневиня и да продължа напред. Още не бях готова да се разделя със сигурността на миналото и да приема отговорност за себе си.

Зарових се в езотеричната психология и умът ми изпита истинско удоволствие да броди из кривите пътеки на кармата; да преглежда отново и отново житейските ми ситуации, в които се криеха уроците, избрани от мен самата, и поуките, които трябваше да проумея; да се лута из полярността на човешкото мислене и да открива нови и нови късчета от самата мен, изтласкани от собствената ми съвест, която отказваше да ги приеме и интегрира, и които, заточени в тайните дълбини на подсъзнателното, загниваха и създаваха плодородна почва за още и още диагнози, трупащи се в болничния ми картон.

Докато се лутах из Изтока и Запада да събирам древна и днешна мъдрост, открих, че всичко това го има в родния фолклор и че съвсем не е било нужно да се отправям на далечни пътешествия (макар и виртуални) във времето и пространството. Творческото ми можене се възрадва от възможността да направи релации между българското и световното и си отдели време, някъде в бъдещето, където да потърси нашенския принос и да открива родните лечителски техники, а в домашните пословици и поговорки - праобразите на древните световни мъдрости и съвременните позитивни утвърждения, пак световни.

Сърцето ми обаче все така оставаше мъртво, убито или самоубито, неспособно да се радва на нищо. И тогава срещнах толтеките, чиято философия ми беше точно по мярка: тя не само уважаваше собствената ми уникалност, но я признаваше за исконно мое право и ми вменяваше в първостепенен дълг нейното отстояване.

Всъщност, всяко езотерично учение ме убеждаваше точно в това, но едва сега бях готова за промяна и толтеките ме научиха, че трябва най-напред да разградя условните рефлекси, създадени не по мой избор. До идеята за саморазкъртването бях стигнала преди повече от 15 години, но все още не вярвах на себе си, нужно ми бе някой извън мен да потвърди правилността ми. Явно най-сетне бях узряла за себеуважение и признаване на стойността си, иначе щях да подмина и толтеките единствено с интелектуално признание. Сега вече се спрях и се обърнах към себе си, готова да се саморазкъртвам и самоизскубвам, но да бъда това, което съм. Повярвах, че съм готова за собствената си свобода и задълбах във философията на толтеките, която на всичко отгоре предлагаше и преки пътеки. Кодексът им на поведение се побираше в Четири споразумения:

  1. Бъди безгрешен в словото.
  2. Не приемай нищо лично.
  3. Не прави предположения.
  4. Винаги прави най-доброто, на което си способен.

След време щях да допълня този кодекс с Петте принципа на Рейки:

  1. Точно днес не се гневи.
  2. Точно днес не се тревожи.
  3. Точно днес бъди благодарен.
  4. Точно днес работи усилено.
  5. Точно днес бъди добър с другите.

Толтеките ми разкриваха света по хоризонтала и ми помагаха да реша отношенията си с хората; Рейки - и по вертикала, да търся обяснение на това, в което вече бях повярвала. С тяхна помощ започнах да проумявам Десетте Божи заповеди.

Философията на толтеките ми даде инструментите, с които да оцелея и да се осъществя такава, каквато бях се родила - уникална, неповторима, различна.

Първото, с което се заех, бе да ревизирам безпрекословната си вяра в хората, които бяха писали по чистата дъска на моето съзнание Кодекса, който да ръководи живота ми. Кодексът всъщност бе целенасочена подборка от всичко, създадено през историята на човечеството и предавано от поколение на поколение. В моето съзнание това познание спореше, убеждаваше, шепнеше, крещеше и създаваше невъобразима врява, толкова постоянно натраплива, че изобщо не можех да чуя собствените си мисли, дори да се досетех, че имам право на собствени мисли.

Успях да се досетя още, че през първите и най-важни за мен години от живота ми, не аз бях правила своя избор. Вместо мен бяха избирали и решавали други. Аз само бях приемала безрезервно техните решения, тъй като им вярвах. И тъй като напълно зависех от тях.

Възрастните написаха върху чистата дъска на моето новородено съзнание собствения си Кодекс на поведение, вярвания, схващания, норми и всичко, с което те самите разполагаха, убедени, че го правят за мое добро. А аз добросъвестно и всеотдайно попивах техния Кодекс, според който щеше да ме съди собствената ми Съвест. И се самонаказвах според правилата на Кодекса, който не аз бях избирала, докато не проумях, че всъщност, моят живот си е единствено мой, и следователно Кодексът, според който моята Съвест трябваше да ме осъжда и наказва, също би трябвало да бъде избран или изработен от самата мен.

Каквито и да бяха мотивите на дошлите преди мен на земята, които старателно опазваха предавания от поколение на поколение Кодекс и които също толкова старателно ми го предадоха за съхранение, те бяха ми отнели исконното право на собствен избор. Върнах си правото на личен избор и простих на всички, които бяха решавали вместо мен: бяха го правили за мое добро, с мое съгласие и дори - с доброволното ми участие.

Второто, което трябваше да проумея, бе, че не съм нищо повече от кучето на Павлов и че всяка информация е въвеждана в съзнанието ми по принципа на условните рефлекси - чрез многократно повторение. Но преди да започна да пиша собствения си Кодекс, трябваше да изтрия доста от вече написаното; трябваше да изрина собствените си Авгиеви обори, да погреба собственото си минало. Предстоеше ми да науча, че разграждането на условните рефлекси е трудна и продължителна дейност. Предстоеше ми завръщане към себе си, за да мога да продължа напред.

И аз го направих, защото както казва Киркегор, животът може да бъде разбран само чрез поглед в миналото и да бъде живян само чрез поглед в бъдещето. А да живея в сегашно-минало-бъдеще време наистина си можех, май по рождение.

Родих се на 13 януари 1946 година.

Приех Свето кръщение на 6 януари 2000 година.

Не подозирах, че за 54 години съм успяла да наруша многократно всички Божии заповеди и да извърша всички възможни грехове. Или почти всички.

Личната ми предубеденост към Бог, църква и религия, която впоследствие се оказа не лична, а обществена предубеденост, предопредели избора: 54 години така и не стъпих в Храма. Затова пък почти не излизах от болницата.

54 години се бунтувах срещу налаганите ми от семейството и обществото норми, без да се досетя, че това, което ми липсва, най-вероятно е извън тях, но затова пък - може би в мен. Упреквах всичко и всички, че все нещо не ми достига и продължавах да се бунтувам срещу всички и всичко, убедена, че живея единствено според собствената си воля и желания.

Изобщо не се досещах, че предходното поколение се е потрудило доста, докато ме принуди да се сравнявам непрекъснато с нещо или някого; нещо повече - бяха ме обучили да се състезавам също така непрекъснато с нещо или някого, включително и най-вече със самата себе си - такава, каквато наистина бях, и другата - дето трябваше да бъда според разбиранията на възпитаващото ме поколение.

Бяха изтрили от съзнанието ми "Аз искам", подменяйки го с удобното за общността "Ти трябва". Списъкът от условия, на които трябваше да отговарям, за да получа одобрение, беше безкраен. Личният ми списък от условия, на които трябваше да отговарям самата аз или пък другите, бе още по-голям. Бяха ме дресирали да живея законосъобразно и общественополезно и да избягвам всичко, което не е изключително законосъобразно или достатъчно общественополезно.

Макар и трудно, свикнах да мълча и да сдържам инициативата си, или поне се стараех. Не толкова трудно се досетих, че личният ми живот - макар и доста условно - си остава достатъчно личен. Не подозирах, че и това е предвидено, за да компенсира мълчанието и да осигурява подчиненост.

Бързо се ориентирах, че след като не ме напъва материално отношение към света, условията, на които следва да отговаря някой, за да го обичам, би трябвало да имат единствено сексуални измерения. По-точно, приемах сексуалните отношения като необходимия билет, с който си купувах достъп до душата на мъжа: имах неистова потребност да обичам и да бъда обичана, но изнасилване на 17 години и още едно малко по-късно ме убедиха, че мъжете в моя живот имат други неистови потребности и че ако искам да обичам, трябва най-напред да удовлетворя тези им потребности... За милосърдие, състрадание и др. под. така и не се сетих, нали бяха отживелици, заклеймявани като християнщина. Вървях през живота, приемайки другите единствено "ако" и само "докато" ги обичам, идентифицирайки обичането със секса. Престанех ли с обичането, изчерпваше се и търпението ми към чуждата различност, все едно какви измерения имаше.

Семплите ми опити да премина от условност към безусловност и да бъда това, което всъщност съм, бързо заглъхваха в обятията на цензурата и автоцензурата: предишните поколения бяха ми осигурили постоянен съдник в лицето на личната ми съвест, а на мен и през ум не ми минаваше, че между моралния кодекс на строителя на комунизма и личните ми потребности има бая пропаст и че вървенето по чужди пътеки може да облекчава битието и живеенето, но задължително води до конфликт с личния смисъл на живота...

Без да подозирам, 54 години бях подменяла Бог (или себе си) с какви ли не кумири; също толкова не подозирах, че непрекъснато се стремя към Бог (или себе си) и че имам същностна потребност от Бог (или себе си). Затова пък усещах, че изобщо не живея собствения си живот и че това, дето го живея, няма никакъв смисъл. Бях загубила цели 54 години живот в лутане наместо търсене и отвратена докрай от себе си, реших да умра. Избрах начин, който да не остави чувство за вина у близките ми. Разполагах с достатъчен набор от болести, тежки като греховете ми, които направиха избора възможен.

На 1 октомври 1999 година легнах на операционната маса отсъстваща, защото не предвиждах връщане в този свят, в който не намерих място за себе си, в който бях сама и където отдавна никого не обичах. Не знаех, че на този ден Православната църква чества Покров Богородичен и че най-малко моята воля решава кога ще умра.

Не сметнах за необходимо да уведомявам никого за датата и намеренията си. Обадих се на познат лекар, който да провери как е минала операцията, надявайки се да съобщи тъжната вест на заинтересованите с подобаващи фрази и ако е необходимо - със съответната медицинска помощ. Изобщо не подозирах, че познатият ми лекар е заседнал пред операционната, за да облекчава дереджето ми...

Събудих се в реанимационната, обратно в живота, с който не знаех какво да правя. Към всички проблеми, които клечаха пред вратата на болничната стая и ме чакаха да си покажа носа навън, беше се прибавил още един: медицината направи каквото можа за мен, останалото трябваше да свърша сама.

Познатият ми лекар призна, че е специализирал алтернативна медицина и предложи избор: хомеопатия или Рейки - древна тибетска техника, която ми се стори по-приемлива от хомеопатията: бях се родила с медикаментозна алергия и всичко, което напомняше илач, идентифицирах с ужаса от настъпващия анафилактичен шок. Още не знаех, че всъщност изборът ми е продиктуван от категоричния отказ да завися от друг човек и да призная, че друг може да може или да знае повече от мен; от Рейки, дето нито можех да я да пипна, ни да я помириша, нямах нищо против да завися, нали и без това не й вярвах много-много, макар че от първия миг мислех за нея в женски род.

Мисленето за Рейки като за жена дължах на категоричната си убеденост, че на мъжкия род изобщо не може да се разчита, нали връзките ми бяха най-вече сексуални, а двата ми брака издържаха ден до пладне. Кой да знае, че всъщност аз самата не съм си позволявала да разчитам на мъжете и че след като се отказах от мъжете поради неблагонадеждност, всъщност бях се отказала и да обичам, нали идентифицирах любовта единствено със секса, а отказът от него нищо не ми струваше.

Затова пък успях да се досетя, че по рождение мога да живея "само ако" и единствено - "докато" обичам. Разбира се че всяка болка и всеки компромис бяха за предпочитане пред перспективата на не-обичането и самотата, но не знаех, че от непрекъснати компромиси любовта се разболява до смърт. Когато го разбрах, направих каквото можах, без да подозирам, че зад вратата на операционната Рейки изпраща към мен потоци безусловна любов.

На 19 ноември 1999 година приех настройка: познатият ми лекар обикаляше около мен, а аз дори не се опитвах да проумея какво прави. Нищо не усещах, възприятията ми бяха все така мъртви за живота. Мастерът нямаше време да ме лекува или обучава: даде ми настройката, връчи ми учебника и ме остави да се оправям сама...

Очевидно познатият лекар ме познаваше достатъчно добре, за да ме остави да се оправям сама: така или иначе нямаше да приема обучение от никого, дори това да е Рейки мастер, вложил усилия в общия медицински напън да бъда върната в живота. По онова време за истина признавах само това, което лично аз съм открила, отричах правото на откривателство на всички останали и изобщо не се досещах, че истина и вяра са синоними. Категорично отказвах да приема от другите каквото и да е и дори да се наложеше да приема нещо наготово, при първа възможност го изхвърлях, за да мога след това сама да го открия, откривайки отдавна открити Америки и разбивайки с глава широко отворени врати... Бях много горда със себе си, такава една - независима, и изобщо не се досещах, че завися от всичко и всички и че непрекъснато правя компромиси със себе си.

Не знаех, че все още не правя разлика между избор и решение; че изборът се прави със сърцето и не се влияе от мнението и съветите на другите, докато решението се взема от разума и зависи от поставената цел, натрупания опит, подбора на информация, ценностната система и какво ли още не. В "какво ли още не" влизаха всякакви променливи величини, защото решенията на разума винаги зависеха от нещо временно; сърцето избираше единствено от позицията на любовта, а тя беше непроменлива величина, получаваща конкретен израз в уникалната ни индивидуалност, наречена личност.

Не знаех, че направеният със сърцето избор трябва да се отстоява, и то най-вече пред собствения разум; също толкова не знаех, че взетото с разум решение задължително води до компромис с любовта, заложена ни по рождение. Така че и с Рейки постъпих по навик: избрах я със сърцето си, а после я предадох на съда на разума.

Започнах да изучавам Рейки. Местех прилежно ръце в позициите и все така нищо не усещах. За сметка на това се борех с извечна съпротива: не само не можех да приема нещо наготово; не бях свикнала и да се грижа за себе си, така че заниманията с Рейки ми се струваха загубено време. За да не губя време, започнах да "лекувам" другите, въпреки неудобствата от трудно зарастващата операция; другите поне усещаха и даже тук-таме се подобряваха. Не подозирах, че това, което е достатъчно за тях, изобщо не може да пробие бронята на всичко, което бях натъпкала в себе си за половин век, и че ще са ми нужни години, докато разплета кълбото на объркания си живот и изрина собствените си Авгиеви обори.

На 12 декември 1999 година дъщеря ми изплака диагнозата си. Бе живяла с нея сама, за да не ме тревожи. Сега имаше нужда от майка си.

Трудно се справях с ролята на майка: безусловната любов, задължителна за майчинството, явно не я можех. Имах си обективни оправдания да не я мога: бях заченала на 17 години, по време на изнасилване, а раждането се случи опасно и за двете. След родилния дом изпълнявах съвестно майчинските си задължения, но всъщност се опитвах да не я забелязвам. Все още не бях се досетила, че не само споменът за изнасилването и за поредното умиране ме отдалечават от нея, а и примерът на баща ми, който така и не забеляза, че ме има в живота му, колкото и да се опитвах да привлека вниманието му. Примерът на майка ми: да бъде пример за подражание на всички останали майки, ме пришпорваше към перфектно изпълнение на всичко, по което щяха да ме оценяват другите. Всъщност, такъв ужас изпитвах да бъда майка, че никога повече не пристъпих прага на родилна зала; затова пък добре опознах залите за аборти.

По онова време не подозирах, че дъщеря ми има нужда не само от топло мляко и сухи пелени. Когато се досетих, попълних колекцията от вини, да не би Нейно Величество Съвестта ми да остане безработна, и се обявих за провалила се майка, нали цял живот вместо с дъщеря си, предпочитах да се занимавам с всичко друго.

Най-вече се занимавах с мъже, които прилежно водех при майка си, за одобрение. Получавах поредната доза упреци и нравствено отвращение, които напълно удовлетворяваха потребността ми от наказание.

Занимавах се и със сестра си, над чиито диабетични коми бдях повече от 16 години.

Занимавах се и с племенника си, който сестра ми роди от мъжа, за когото уж аз щях да се женя...

Дори не помнех с какво още се занимавах през всичките тези години, стига да не ми се налага да се занимавам с дъщеря си. Бях се опитала да я прогоня, след като тръгна да се жени за мъжа, с когото аз живеех, но тя се върна при мен и оттогава неотменно ме следваше, най-вероятно с цел изкупване на вина. Така и не се досетих, че съм й оставила твърде малко възможности да привлече вниманието ми. Чувствах се безкрайно наранена и я изтърпявах, загубила надежда, че ще си отиде от живота ми. Сега същата тази дъщеря имаше нужда от майка си...

Лежах в леглото, от което не бях излизала, откакто ме изписаха от болницата, и си представях всички подробности около нейната операция, почти същата като моята, нали дъщерите повтарят живота на майките...

Лежах в леглото, гледах как всеотдайно обслужвам нуждите на оперираната си дъщеря, и изобщо не ми идваше на ум, че може би тя има нужда не от санитарка, а от майка, в чийто скут да намери утеха и закрила. Вместо да я прегърна и да й дам възможност да сподели, млъкнах по навик и се втренчих в себе си.

Исках единствено да се върна обратно на операционната маса и този път да успея да не се събудя. Вместо това трябваше да стисна зъби и душа в зъбите, да стана и отново да се напъвам да тегля каруцата, която отдавна не беше по силите ми.

Вярно, когато се родих, вместо да изплача "Мамо...", гордо заявих: "Аз сама!" и оттогава все се опитвах да не завися от нищо и от никого, нали можех да се оправям сама с всичко; тайно обаче се надявах, че все някой ще ме отмени...

Не ме отмениха, напротив, възползваха се от предоставената им лично от мен възможност, а аз теглех и теглех каруцата още и още, така че пак живеехме на свободен наем, както винаги, но сега вече и аз бях безработна, при това - постоперативна и с неблагоприятни изгледи. Семейството, към което някога принадлежах, едва ли си спомняше за мен. Единственото, с което разполагах, и то в неограничени количества, бяха Рейки и отчаяние.

На 16 декември 1999 година ме събуди непознато чувство. Усещах, че не съм сама в този свят, че съм частица от някакво огромно, необозримо цяло, което ме обгръща с обич и в което моето съществуване има смисъл и стойност. Вярвах в нещо, чието име не знаех. Постепенно името изплува в съзнанието ми: Бог, каквото и да значеше това.

И през ум не ми мина, че спонтанното ми приобщаване към Бог (каквото и да значеше това) може да се дължи на Рейки (каквото и да значеше това). Още по-малко ми хрумна, че по време на операцията собственият ми инстинкт за оцеляване (каквото и да значеше това) е предявил исконните си права и ме е върнал в живота, без да се интересува какво всъщност мисля или не мисля по въпроса за оцеляването. Също толкова не успях да се досетя, че диагнозата на дъщеря ми може да е последната капка в чашата на отчаянието, и че след като не успях да избягам от него в смъртта, сега съзнанието ми има нужда от друго ниво, на което досегашните проблеми да намерят своето решение... Рано ми беше да осъзная, че светът нито започва, нито свършва с мен и че завися от неща, които зависят не само от мен.

В досегашното ми познание Бог се идентифицираше единствено с Православна църква и на 6 януари 2000 г. присъствах на собственото си кръщение. Присъствието бе доста условно, защото всичките ми възприятия отново бяха вцепенени. Единственото, което усетих, бе нежната топлина, която лъхна от ръката на свещеника, докато минаваше край тила ми, в изпълнение на ритуала.

Зад мен дъщеря ми плачеше. Беше се кръстила преди години, но никога не говорехме за това, а и тя не изпълняваше църковните предписания. Сега плачеше, за мен или за себе си, или за всички, които не бяха кръстени навреме.

Подадоха ми текста на "Вярвам", за чието съществуване не подозирах. Не знаех, че предвиденото "оглашение", траещо от 2 месеца до 2 години, трябва да ме въведе във вярата и да ме подготви за всичко, което ми се случваше. Бях повярвала едва преди 20-ина дни и очаквах църквата да реши всичките ми проблеми.

Кръстницата ме заведе да се поклоня пред Трона, а аз търсех изповедалнята. Най-сетне щях да изплача душата си. Имах въпиюща нужда да призная престъпленията си, за да бъда наказана. След като не успях да умра по собствена воля, трябваше да чуя присъдата, за да има край тази непоносима вина. Обикновен психотерапевт нямаше да свърши работа; имах нужда от присъдата на най-висшата инстанция, а това можеше да бъде само Този, който ме приобщи към себе си, без дори да подозирам за съществуването Му. Напротив, 54 години с всички сили бях отричала Неговото съществуване.

Още не знаех (нали не бях минала през оглашението, в което да споделя себе си, да направя равносметката и да потърся нов смисъл на живота си), че всичките ми 54-годишни грехове са опростени в мига на нежната топлина, лъхнала от ръката на свещеника, който ме приобщи към Светия Дух. Още не знаех, че никога повече не трябва да говоря за тези 54-годишни грехове. Предстоеше ми да живея разкъсана между желанието да ги изповядам и каноничната забрана да говоря. Предстоеше ми да се науча да вярвам не само със сърцето, спонтанно потърсило Бога, но и с ума си, който 54 години беше се борил срещу същия този Бог и отказваше да повярва, че 54 години сбъркан живот може да бъде опростен само за миг. Тепърва щях да проумявам величието на Милостта Му и молитвата на евангелиста: "Вярвам, Господи! Помогни на неверието ми!" (Марк, 9:24)

Вярна на навика да поставям всичко на научна основа и да ползвам само автентична или поне максимално достоверна информация, започнах да купувам книги - богословски и популярни, които да ми помогнат да намеря доказателства на това, в което вярвах, без да съм положила никакви усилия.

Научих как трябва да се държа в църква, какъв е смисълът на ритуалите, следях църковния календар и всеки ден четях предписаните молитви. Книжката със Светата литургия не слизаше от ръцете ми, музиката към нея изучавах по най-добрите записи, а на Изповед и Свето Причастие минавах при всеки повод: след като не можех да говоря за миналите си грехове, а болестта не ми оставяше кой знае какви възможности за действие, изчоплях всяка съмнителна мисъл (имах ги в изобилие) и всяко подозрително чувство (имах ги поне в такова изобилие, като мислите, нали мисълта пораждаше чувството), обръщах ги от всички страни и повтарях на изповедника едно и също, докато му дотегнах толкова, че започна да ме причестява без изповед. Можех да се замисля над мъдрото "Прекален светец и Богу не е драг" и да проумея, че ритуалността ми трябва да е подплатена с промяна на много по-същностни нива, но не се сетих. Бях намерила ново поприще и се втурнах към него с отчаянието, останало ми от предишния живот.

Ходех на църква, но бързо излизах - задушаваше ме миризмата на тамян. Бях сигурна, че алергията застава между мен и желанието да бъда прилежна християнка. Още не знаех, че гордостта, подкрепяна от навика на утаилите се в душата ми 54 години безверие, се съпротивлява и бори, за да ме завлече обратно в безизходицата. Предстоеше ми да опозная себе си и да се променя по собствено желание.

Беше време да се погрижа за своите мъртви според християнските предписания, но научих, че Православието не приема кремацията. Сринах се в познатото ми отчаяние и се опълчих срещу установения ред: намерих един не толкова каноничен свещеник и уредих опело и над урната на сестра си, и над гроба на баща си, макар че от погребенията бяха минали години. Болката не намаля: все така бях убедена, че съм единствено виновна за смъртта им и не съзирах в случващото се Неговата Воля.

Бях престанала да обичам баща си и макар че държах ръката му в последните мигове, в леглото издъхна един чужд и напълно непознат ми човек. Бях престанала да обичам сестра си и не намерих сили да присъствам на последната й кома. Не успявах да избродя вината и се опитах да я поделя с живите, но въпреки фактите близките ми заявяваха непоколебимото алиби на чистата съвест... Обикалях църкви и гробища, палех свещи и поръчвах служби, раздавах и последния си залък, но болката бе все така непоносима: не успявах да простя нито на себе си, нито на останалите живи. Предстоеше ми да призная Волята Му и да проумея лечебната сила на прошката.

Клиничните изследвания бяха все така лоши, диагнозите не намаляваха и започнах да се съмнявам в тибетската медицина. Реших да опитам и с хомеопатия, въпреки страха от всяко лекарство. Пиех редовно съответната капка, правех Рейки и изтърпявах поредната лечебна криза, убедена, че съм заслужила всички страдания на този свят и че не съм достойна за живот без болка. Пак не се досетих, че вълшебни пръчици нито се продават, нито се раздават; че ако искам чудеса, трябва да им позволя да се случат; и че след като съм се саморазрушавала половин век, трябва да отделя поне 50 месеца, за да се самоизградя. Предстоеше ми да се уча на търпение.

Подготвях се за изповед, когато ми хрумна, че най-вероятно древните тибетски техники също попадаха в списъка на каноничните забрани и реших да поговоря със свещеника. Не намерих сили да си призная за Рейки, нали това бе единственото, останало ми извън неверието в официалната медицина; все още не подозирах, че истинското изцеление е в Храма, и изповядах хомеопатията. Отецът даде разрешение да си пия илачите, посъветва ме да бъда редовна в молитвата и маслосвета, а съвестта ми намери нов повод да ме наказва: беше ли тибетската медицина в противоречие с нормите на християнската религия?

Така и не намерих сили да изповядам тибетската медицина като грях и паднах по очи пред Трона. На няколко метра от мен, с мощи на Свети Пантилеймон освещаваха нов престол, а аз молех Бога да махне от мен Рейки, защото не можех повече да живея с вината, че търся помощ извън Него. Изобщо не се досетих, че Рейки може да е част от Него, нали първото нещо, което направи за мен, бе да ме върне в живота, а второто - да ме приобщи към вярата и да ми посочи пътя към Храма. Напротив, бях убедена, че Рейки е нещо много грешно и молех Бог да ме спаси от самата мен.

Заля ме поток светлина. Струеше някъде отгоре и отмиваше всичките ми съмнения: ако не беше Волята Му, нито Рейки, нито хомеопатията щяха да помогнат. Предстоеше ми да проумея величието на Неговата безграничност, която можеше да се прояви дори като Рейки и хомеопатия.

Рейки не се махна, напротив, засилваше се с всеки ден, а веднъж изживях нещо, което така и не успях да обясня от позицията на научните си възгледи.

Лежах в леглото, в което едва ли не живеех след последната операция и от което излизах колкото да отида на църква или до гробищата. Тихо звучеше "Светата литургия" на Добри Христов, ръцете следваха предписаните позиции, а умът ми се рееше в неизвестна посока. Наяве или насън видях, че едновременно лежа, седя на стол в средата на стаята и обикалям около него, за да давам настройка сама на себе си. Отворих широко очи, насън или наяве: наистина бях се разслоила, като че някой искаше да се науча да предавам Рейки. Сцената се повтори многократно, ден след ден, повече от месец, макар че нямаше откъде да знам как се прави настройката. Не издържах и помолих този някой да ми каже какво става. Чух го: "Ти си тук, за да популяризираш Рейки..."

Сега вече наистина ми дойде в повече: или полудявах по всички правила на психиатрията, или нищо не разбирах, а по онова време доста се изнервях, ако не разбирам нещо.

Макар и преди време, бях завършила физика, имах правоспособност и като преподавател по математика. След това се потрудих да получа диплома по литература, в комбинация с философия и психология, разбира се - материалистически вариант. После специализирах още някакви неща, които забетонираха светогледа ми достатъчно, за да приема собственото си присъствие в църквата като необходимата ми психотерапия. Сега подсъзнанието ми излизаше от контрол, а контролът наистина го можех. Години наред си бях вадила хляба като литературен критик и усвоих цензурата до съвършенство. Автоцензурата получих в наследство от миналите поколения, заедно с условните рефлекси, които осигуряваха доброто поведение на обществото. И през ум не ми минаваше, че ще дойде време, когато по собствено желание ще се откажа да съдя постъпките, думите или мислите на другите. Не знаех, че ще престана да се съпротивлявам, ще оставя нещата да се случват и ще ги приемам с благодарност, убедена, че всичко случващо се е за мое добро, нали се случваше единствено по Негова воля.

Но до мига, в който щях да предоставя себе си в Неговите ръце, имаше още време и трябваше да реша какво да правя със себе си, докато живеех едновременно на три места: в леглото, за да наблюдавам и запомням; на стола, за да получавам настройка; и около стола, за да давам Рейки. Трябваше ми или психиатър, или изповедник.

Психиатърът щеше да ми каже, че човек вижда каквото иска да види, и чува каквото иска да чуе; изповедникът или щеше да ми забрани Рейки, или направо да ме отлъчи, а това определено не ми изнасяше...

Направих друго: повиках Кирил, равностоен ми в ревността към материалистическата причино-следственост, сложих го на стола и му предадох Рейки. Обучих го на позициите и символите, връчих му учебника и го оставих да прави собствените си анализи. Сдобих се с перманентен опонент, който сриваше на пух и прах всеки опит да защитя или обясня Рейки. Спорът продължи повече от две години, докато един ден се обърнах и тръгнах в друга посока: бях спорила със самата себе си и Кирил ми бе необходим колкото да не си приказвам сама. След повече от две години словесни битки проумях, че не ми е необходима нито една дума повече - бях стигнала там, където доказателствата бяха излишни, като думите.

Но и дотогава имаше време. За да осигуря необходимите аргументи в спора, снабдих се с наистина богата литература: до Библията се подредиха книги по алтернативна медицина и всичко, което можеше да ми обясни що е това езотерика. Много от авторите вече бях чела, но от позицията на стария си мироглед. Сега имах нужда не само да бъда ерудирана; изпитвах потребност да прилагам наученото в собствения си живот. Най-сетне проумях, че интелигентност е способността на всеки жив организъм не само да възприема и усвоява информацията, но и да я оползотворява с максимална ефективност.

В това време излезе първата книга, в която се публикуваха символите на Рейки и се показваше как се прави настройка... Защо не си бях останала при информационното поле, което налучках преди години и от което бях се отказала в името на псевдонаучния си мироглед! В книгата черно на бяло се мъдреше това, което не само знаех, но и прилагах на практика, а това, което наричах информационно поле (по-късно си измислих и полето на интелигентността), наричаха Акаш, Акаши или Акашки записи.

Върнах се към отминалите дни на научната фантастика, колкото да установя, че авторите черпят от същия извор. Дали щях да се изживявам като биоробот, дистанционно управляван от централния компютър на Вселената; или като файл, сърфиращ из информационното биополе, дано открие някоя по-читава антивирусна програма; дали бях най-висшият резултат на еволюцията, единствено отговорен за съдбата си, все нещо не ми достигаше, за да се чувствам комфортно в кожата си на земен човек. Липсваха ми отговори или поне - правдоподобни обяснения.

И през ум не ми минаваше, че търсенията ми имат за цел да оправдаят липсата на любов и че вместо да заливам себе си и другите с аргументирани обяснения, трябва само да си позволя отново да обичам и да бъда щастлива. И че най-лесният начин да го постигна, е да се върна в безусловността и вместо да се сравнявам, състезавам и съобразявам - да живея тук и сега, благодарна за всеки миг.

Науката все така ми предлагаше своите бели петна, а аз все така не проумявах какво ми говори Библията. Все така не се доверявах и на интуицията си, нали бях се развела с нея преди години, в полза на материалистическия мироглед. Фактът, че същата тази интуиция беше ме спасявала многократно и бе осигурявала информация, заради която околните ме гледаха или подозрително, или със страхопочитание, беше без значение: толкова беше ме притеснявала ненаучността на способностите ми, че при първия присмех от страна на Кирил се отказах от тях, само и само да изглеждам наукосъобразена, та да отговоря на изискванията му... Сега обаче изпитвах неистова потребност от това, от което бях се отказала, така че спешно се налагаше да примиря разнообразните и дори противоположни претенции на собственото си мислене, ако не искам да се разпадна окончателно.

Надзърнах в "Нова епоха", колкото да установя, че и това е психология на всекидневието, имаща за цел да ме оневини пред самата мен и да ме научи на позитивно мислене. В основата пак беше прошката и започнах да се замислям, дали да не простя и на себе си, най-сетне. Все така бях убедена, че отдавна съм простила на другите, и все така се изживявах като жертва на всичко и всички. Всъщност, какво ставаше с не-позитивната част от мисленето, която "Нова епоха" не ми препоръчваше? Май отиваше в зоната на потиснатите емоции, а ефектът от потискането добре опознах чрез туморите в собственото си тяло...

Открих толтеките, чиито Четири споразумения ме научиха на здравословни отношения с другите и със самата мен: Употребявай безгрешно словото; Не прави предположения; Не приемай нищо лично; Прави винаги най-доброто, на което си способен... Защо досега не бях проумяла същността на Десетте Божии заповеди, защо търсех околни пътища, за да проумея истинността на Библията? Толкова ли силно бе вкоренен в мен навикът да руша всичко, свързано с понятията "Бог" и "религия", или ми бяха нужни осъвременени аргументи? Така се оказа: навикът наистина беше се превърнал във втора природа и наистина бях престанала да различавам кое е същност, и кое - условен рефлекс. Бедните ми инстинкти и безусловни рефлекси, колко ли бяха се напъвали да ме спасяват от самата мен, преди окончателно да се предадат на измислиците на поредната цивилизация...

Любимото ми откритие във философията на толтеките бе променливостта на Великия Съдник - собствената ми съвест. Само от мен зависеше да изтрия записа на миналите поколения и да въведа в паметта на съвестта си собствен кодекс, по който да се самоосъждам. Само от мен зависеше да престана да живея по инерция и да вярвам, че жизненият модел на другите напълно отговаря и на моите потребности. Предстоеше ми да препрограмирам собственото си мислене и да науча, че "религио" означава не сбор от канонични правила, а най-обикновената "отново връзка" и дори - "обратна връзка". Най-сетне се съгласих, че и аз съм като кучето на Павлов, но за разлика от него завися не само от външните фактори, а и от собствените си намерения.

Заподозрях, че този, дето ме е обявил за най-висшия резултат на еволюцията, беше страдал от бая комплекс за малоценност, за да реши да властва, че и цялото човечество барабар с него, над всичко живо и неживо, вместо да осъзнае, че едно обикновено сътрудничество между всичко и всички, дето принадлежим еднакво на живота, ще свърши по-добра работа, къде по-здравословна и за индивида, и за човечество, че и за майката Земя. Започнах да осъзнавам смисъла на свободната воля и заподозрях, че Бог е синоним на всичко, което ни липсва. Дали щях да се задоволя с вируалното удовлетворяване на липсите си или щях да търся техните реални измерения тук и сега, зависеше единствено от личния ми избор.

После спрях при кармата и преражданията и си обясних защо ми се случва това или онова. Близо месец бях необичайно търпелива, приемайки ударите на съдбата като възмездие за стореното от мен в някой предишен живот, а хората наоколо - като жертви на бившите ми действия. Определено не ми хареса. А и не ми се вярваше, че трябва да плащам всичко накуп: това, дето изтърпях само в този живот, стигаше поне за пет средностатистически карми. По-вероятно сама си плетях съдбата и ако непременно се прераждах, предпочитах да приемам живота като голямото училище, в което съм дошла по собствена воля, за да науча точно определени уроци. Във всяка ситуация съзирах учебен процес, а във всеки човек, прекосил живота ми - необходимия учител. Беше къде по-разбираемо, макар и доста мегаломанско: за коя се мислех, та бях записала поне пет университета наведнъж?

После се изживях като заложен ми по рождение стремеж към съвършенство: собственото си несъвършенство откривах у другите и вместо да ги съдя, трябваше да се потрудя над себе си. Започнах да приемам света като необходимото ми огледало: както не можех да видя гърба си без него, така щях да надзъртам в най-скритите кътчета на душата си единствено като се вглеждам в другите, проумявайки, че това, което не ми харесва у тях, всъщност притежавам и аз, и че именно него трябва да отработя през настоящия живот, за да вървя към съвършенството. И през ум не ми мина, че докато приемам самоусъвършенстването си едва ли не като следдипломна квалификация, всъщност продължавам да съм най-баналната несъвършеност. Пак през моя ум не премина мисълта, че стремежът към съвършенство си е диагноза и съм на път да премина в хронична фаза.

После отново и отново си повтарях, че единствено любовта лекува и че е крайно време да престана да се ненавиждам; че трябва да се обикна, защото обратното означава, че не обичам Бога в себе си и себе си в Бога, а да не се грижа за тялото и душата, които Той ми е дал, всъщност бе най-големият грях... Измислях си утвърждения, пеех ги, докато се опитвах да крача бодро през живота, после отново се сривах в убедеността, че нямам право на живот, нали майка ми бе взела най-важното за мен решение: да ме роди вместо да ме абортира. Беше ми рано да се досетя какво е изживявала тази моя майка, принудена да взема подобно решение, и че едва ли го е вземала сама, без баща ми. Стигаше ми да я ненавиждам, нали на нея дължах не само алергиите, но и вродената си убеденост, че нямам право да живея и че всъщност се страхувам не само от смъртта, а най-вече от живота.

После пак се върнах към Библията: наказанието за греховете на бащите падаше върху главите на децата и лесно открих вината на прародителите си, нарушили Първата Божия заповед и предпочели бога на комунизма, в името на който бяха ми спестили Светото кръщение. За да спазя традицията, аз пък го спестих на дъщеря си.

Търсих заедно с видни лекари, философи или спечелили си популярност практици връзката между мисловните модели и болестта, одобрявах медицината "Ум-Тяло" и приветствах реабилитацията на древната холистична наука в лицето на съвременната медицинска специалност психо-невро-имунология. Набързо проумях себе си и сътворих собственото си родословно дърво, като опознавах предците си въз основа на техните заболявания. Беше къде по-лесно да простиш някому, ако го познаваш и поне подозираш мотивите на неговите действия. През сърцето ми вървеше безкрайна човешка редица, брънка от която бях и аз. Имаше ли начин да изкупя греховете и да спестя поне малко болка на идващите след мен? Или всичко отново опираше до генетичната предопределеност...

Нахлух в дебрите на полярността, за да осъзная как с първородния грях съм отпаднала от цялото и че докато не интегрирам собствената си Сянка, сътворена от изтласканите от самата мен чувства, никога няма да бъда здрава, все едно според кой морален кодекс обявявам нещо за добро или зло. Открих в Библията нужното ми "Изпитвайте всичко, о доброто се дръжте", и въздъхнах облекчено - все още бях в канона.

Математиката повтаряше, че плюс и минус винаги се неутрализират в нула, а аз твърдях, че нулата може да бъде и блаженството на постигналото се цяло.

Осъзнавах, че където ми е опашката, там ми е и главата; че каквото е горе, това е и долу; че вън и вътре са едно и също; и че досегашният ми материалистически светоглед си е бил жива болест... Откажех ли се от него обаче, отивах в другата крайност, където пак ме дебнеше болестта, нали отново щях да съм половината, само че другата...

В речника открих, че Кръстът е не само символ на Христовото Възкресение, но и на самия човек: всеки се саморазпъваше на собствения си кръст по хоризонтала и вертикала и само този, който успееше да балансира между земното и небесното, между телесното и духовното, успяваше да изживее хармонията и покоя... Не ми хареса, нали цял живот бях препускала от едната крайност в другата, за да провокирам хоризонтите, обявявайки "Златната среда" и "Умереност във всичко" за еснафски понятия, докато най-сетне не зациклих в обезсмислянето.

Най-вероятно истината бе не само по средата, но и някъде, където всичко се сливаше в едно най-сетне постигнало се цяло и където имаше място за всичко, подчиняващо се на един-единствен закон, чието проявление науката откриваше навсякъде и обявяваше за собствено постижение. Системата, от която и аз бях изпаднала поради полярността на човешкото мислене, бе готова да ме приеме по всяко време и да се грижи отново за мен, стига да проумея, че съм част от нея, та да престана да се напъвам да сътворявам собствен порядък, само и само да съм в центъра на вниманието. Започнах да се изживявам едновременно като никоя и всичкоя, каквото и да значеше това. Разпростирах се от плюс до минус безкрайност, а всичко съществуващо намираше органичното си място в мен. Живеех в сегашно-минало-бъдеще време, раждах се и умирах едновременно и всъщност всичко съществуваше единствено тук и сега.

Ако ми беше хрумнало да се погледна през очите на прословутия си научен подход, щях да видя, че съм готова за лудницата. Само че това вече не ме тревожеше: бях осъзнала едновременността, равноправността, равностойността и равнопоставеността на противоположностите. Бях приела - или поне така ми се искаше - съществуването на неполярността, а това вече наистина беше Бог, каквото и да значеше това. Най-сетне се отървах от вродената си танатофобия и проумях защо бях прескочила оглашението: бях повярвала без никакви усилия в Бог; сега трябваше да изтърпя всички мъки, на които ме подложи собственото ми съзнание, иначе изобщо нямаше да оценя това, което ми даде вярата; напротив, на бърза ръка щях да я забравя, хукнала подир какво да е, стига да не ми се налага да се занимавам със себе си.

Да бъда едновременно обособена и независима и да осъзнавам мястото и ролята си в единния порядък, се оказа смисълът, който търсех. Колкото и нови посоки да откривах, всички те вече бяха в Него/Нея, и всичко, до което се докосвах, вече се съдържаше в Него/Нея, защото Той/Тя (а може би То) бе всичко, винаги и навсякъде, каквото и да означаваше това. И така щеше да бъде, докато порядъкът се сгъстеше или разредеше дотолкова, че отново се превърне в хаос, стремящ се към единството на реда. Най-сетне майка ми престана да бъде център на Вселената, или поне на моята вселена, и макар че все още се опитваше да ми наложи собствената си гравитация, вече не се чувствах длъжна да й се подчинявам.

Повече от три години обикалях старите си науки и се опитвах да приема новата си позиция, примирявайки непримирими според досегашната ми логика противоположности. Повтарях, че няма важни и маловажни неща, и че всичкото се изразява дори в нищото (или най-вече в него); съзирах във всяка конкретност проявление на целостта и искрено страдах, когато някой искаше да разбие тази цялост и да вземе от нея само това, което разбираше.

Докато събирах аргументи за поредния спор с Кирил или собственото си досегашно мислене, попаднах на статия за хомеопатията, завършваща с изречението: "Най-мощното хомеопатично лекарство е Причастието". И това ако не беше удар под кръста на моя научен подход...

Зарових се в теорията на хомеопатията и нейното ноу-хау. И двете медицини - официалната, и алтернативната, гледаха да нямат нищо общо с хомеопатията. Тя оставаше някак встрани от тях, а аз кой знае защо бях убедена, че е над тях, сливайки ги на някакво друго стъпало, все още недостъпно за научното познание. Някъде из страниците наричаха хомеопатията Божествената наука, обединявайки ама наистина извечните несъвместимости Бог и наука. Пак ми дойде в повече, нали тичах ту в Храма, ту в Университетската библиотека и все така трудно проумявах, че двете страни на медала всъщност са проявления на единствеността. Младото поколение ядрени физици доказваше, че истината е една, все едно дали вървим към нея по пътя на научното познание или на интуицията, но това си беше тяхно доказване; аз все така откривах Америка и отварях отворените врати единствено с главата напред, макар че на две съседни страници се мъдреха снимани следите на елементарните частици и древните символи на Дао, Аюрведа, Рейки и кой ли още не, и както и да ги гледах и да ги обръщах, си бяха едни и същи…

Заседнах в църквата, молейки се никой да не забележи какво всъщност правя. Наблюдавах Светата литургия от позицията на хомеопатията. Ден след ден, отново и отново проследявах сценария, откривайки безпогрешно "разреждането" и "потенцирането", характерни за направата на хомеопатичните лекарства. При литургията обаче имаше нещо повече - претворяването, може би защото хомеопатията не използваше съставката Свети Дух... Затова пък лечебните кризи, които изживявах след хомеопатичната капка, бяха идентични със състоянието, което ме сполетяваше след Нафора, Светена вода, Маслосвет или Причастие, които вече приемах като хомеопатични илачи, замисляйки се дали Свети Дух и "квантово лечение" не са синоними.

В църквата, пред очите на всички, всеки ден се приготвяше най-мощното лекарство, познато някога на хората. Причастието наистина беше хомеопатия! Или обратното: хилядите хомеопатични лекарства бяха частици от Причастието, извадено от целостта на Литургията, поради което зависеха от умението на лечителя и от личността на болния, докато Светото Причастие бе универсално и не се влияеше от човешкото можене...

Станах рекордьор по причастията. Вместо предписаните по канон 4-5 пъти на година, приемах причастие поне веднъж месечно и пристъпвах към олтара, убедена, че това най-висше лекарство наистина ми се полага, че имам право на него, нали успях да го уподобя на нещо разбираемо, каквито бяха сътворяваните от човешка ръка хомеопатични илачи, а и присъствието в църквата не зависеше от майка ми, която да решава вместо мен какво ми се полага и на какво нямам право. За всеки случай си пиех и хомеопатията.

На Великден приех две причастия за 24 часа: в събота сутринта и след полунощ, на Първата Възкресна литургия. Чувствах се лека, здрава и щастлива, като че някой бе възкресил душата ми! Най-после не зависех от лекарите! Истинското изцеление беше извън тях и аз бях го открила! Къде гледаше цивилизованото човечество, та не виждаше истинската стойност на Светите Тайнства? Къде бях гледала аз...

Аналогични изводи сполетяха и Рейки. Чрез Рейки, по домашному близка ми, започнах да проумявам какво е това Свети Дух. По време на служба ми се случваше същото, каквото и при Рейки сеанс. Свещениците, чиито ръце докосваха и изцеляваха, всъщност бяха рейкисти! На всичко отгоре при едно от скитанията си в Интернет попаднах на статия, озаглавена "Бил ли е Иисус Рейки мастер", която откриваше доказателствата отново в Библията. Само че Иисус казваше: "Прощават ти се греховете" и "Твоята вяра те спаси", а в учебника по Рейки се твърдеше, че не е необходимо да вярваш... Още не знаех, че Рейки е за тези, които не вярват в Бога, и става излишна, когато същите тези открият своята пътека към Него.

Щяха да са ми нужни години, за да проумея, че този, който се е предоставил за канал на Рейки, всъщност подкрепя своето и на другия (когото "лекува") самоопрощение чрез безусловната любов, която го изпълва; но само свещениците наистина могат да предадат Неговата воля за изцеление, защото на тях Той е вменил в дълг да прощават греховете ни ("каквото завържете на земята, ще бъде завързано и на небето; каквото развържете на земята, ще бъде развързано и на небето"). Може би затова при мен пристигна някакъв "мой" девиз "Правя каквото мога, става каквото трябва", като в "трябва" се таеше признанието (а много по-късно - и приемането) на Неговата воля. До идеята за самопрошката и познанието, че истина е това, в което вярваме, вече бях къде по-близо. Продължих да си правя сеансите, но за по-сигурно изповядвах греховете си, колкото и както го разбирах. Приемах Причастие, за да се приобщя, гледах да съм по-близо до ръката на свещеника и внимавах да не изтърва думата "Рейки", за да не ме отлъчат.

Бях сигурна, че Бог и Рейки са в роднински връзки, макар че все още не можех да го докажа. След време щях да проумея, че Рейки (както и всичко останало) е частица от Него. Всички религии твърдяха, че Бог е любов; Рейки също беше любов, дори я наричаха безусловната любов, а за такава любов вече бях чела в Библията. И през ум не ми мина, че да искам да докажа вярата е все едно да се опитвам да докажа истината, а това вече май наистина не го можех, нали все пак успях да се досетя, че истина е това, само това и единствено това, в което безпрекословно вярваме... Затова всъщност и атеизмът си беше религия, като всяка истина, в която безпрекословно и безусловно вярваме, ама смеех ли да го предложа за размисъл на някой атеист?

Още не знаех, че както преди време Рейки ме отведе в Храма, за да приема Свето кръщение, така ще ми помогне да проумея и жизнено важното за мен: "Да бъде волята Ти!" Препоръчваното в учебниците по Рейки "намерение да лекуваш" за мен се оказа противопоказно: пътят към ада (поне моя ад) бе постлан с добри намерения (моите добри намерения). Предстоеше ми да осъзная, че не ми е нужно намерение, а предоставяне; че имам нужда не от собствени намерения, а единствено от отказ да се съпротивлявам на Неговата воля. Вече знаех, че съпротивата е нездравословна; щях да науча и че всички техники ще станат излишни, когато проумея лечебната сила на упованието и молитвата.

След време щях да и открия мудрите - даоски лечебни жестове или йога с пръстите на ръцете, и щях да съзра, че тези древни жестове и до днес се употребяват от свещениците…

Където и да потърсех и откриех нещо целебно, то вече се съдържаше в Библията или присъстваше в Храма. Хомеопатията имаше своята най-висша форма на проявление в Светото Причастие; Рейки бе предверие към проумяването на жизнеутвърждаващата сила на Светия дух; мудрите, които всеки можеше да изучава и прилага в домашни условия, бяха част от свещените ритуали… Дори противораковата диета - дълго съставяна и проверявана от днешните онколози, бе напълно идентична с предписанията на Християнския пост!

Защо едно след друго човешките поколения вадеха по нещо от целостта на Бога и го обявяваха за собствено постижение? Защо не бяха прочели направо Библията, толкова труд и време щяха да си спестят?... Най-вероятно по същата причина, поради която и аз се ровех в книгите и създавах още и още работа на ума си, нали той бе олицетворението на гордостта, а тя - естественото проявление на Егото, противопоставящо се на целостта, за да се изживява като битие. Беше просто за разбиране и безкрайно трудно за изпълнение.

Предстоеше ми да науча, че да избереш здравословната си философия и от нейната позиция да оцениш миналото и да програмираш бъдещето, е само първата стъпка по пътя на самолечението; къде по-трудно бе да се заема с решаването на собствените си проблеми, вместо удобно да се скрия зад болестта. Трябваше да реша дали да бъда и какво да бъда, а после трябваше и да го направя, и то тук и сега, а не в някакво близко или далечно утре... Телефонът иззвъня и моя близка тръгна към Ракова болница, а аз поех след нея, да чета молитви и да давам Рейки.

Всъщност, тръгнах, за да изживея докрай болестта и умирането на сестра си, от което избягах, отказвайки последна милост. Сега да бдя над болни и да се грижа за умиращи стана едва ли не основното ми занимание. Намерих начин да задоволя претенциите на съвестта си и най-сетне престанах насън и наяве да викам сестра си и да слушам как гласът ми кънти безнадеждно из цялата Вселена. Трябваше да я оставя на мира: бях живяла нейния живот, не успях да я последвам в смъртта, време беше да изживея себе си, каквото и да значеше това.

Няколко месеца по-късно се свързах с фондация за подкрепа на раково болни и започнах да изучавам Бристолския подход и механизмите на спонтанните изцеления. Започнах да проумявам комплексността като израз на цялото - единственото, което наистина можеше да лекува. Дали щях да се разтворя в цялото, оставяйки го да ме лекува, или щях да съградя собствената си цялост, за да се лекувам, беше едно и също и зависеше отново единствено от мен, нали аз бях най-потърпевшата от напъните на личното си Его.

Истински удар под кръста на доскорошната ми отчужденост от живота нанесе осъзнаването на понятието "Подкрепа".

Оказа се, че освен задължения имам и права...

Че имам право на доживотната закрила на баща си. А аз бях сигурна, че единственото ми задължение е да бъда невидима.

Че имам право на безусловната любов на майка си. А аз бях сигурна, че колкото и да се стремя да бъда безупречна, ще бъда справедливо наказана, защото никога няма да отговоря на изискванията и очакванията на майка си.

Че имам право да бъда обичана и обгрижвана от мъжете. А аз бях сигурна, че имам правото единствено да давам, а получаването е привилегия на всички останали.

Че когато някой ме изнасилва, трябва да го накажа или да оставя това на другите, а не да го оневинявам, да се женя за него и да се напъвам да му бъда идеалната съпруга.

Че когато някой посяга на личния ми живот и ражда дете от мъжа, когато аз обичам, или тръгва да се жени за мъжа, с когото аз живея, трябва да се разведа с този някой, все едно дали е сестра или дъщеря, вместо да се самообвинявам за действията на всички останали.

Че имам право да бъда ядосана, и дори яростна и дори - че имам право да се защищавам...

Присъединих гласа си към "Хартата за правото ми на гняв" и проумях, че човешките права се отнасят и за мен. Дали щях да отмъстя на всеки, оспорил ми правото на живот, благоденствие, здраве, любов, щастие и всичко, което по рождение ми се полагаше, или щях да простя - зависеше единствено от мен. Единствено от мен зависеше дали ще продължавам да загърбвам миналото, или ще го разровя до дъно, за да го проумея и след това - да го погреба окончателно, вместо да го влача на гръб, докато то ме погребе, отново.

Най-сетне повярвах, че процесът на оздравяване всъщност е самолечение, че оздравителната програма е заложена генетично у всеки и че само от нас зависи дали ще й позволим да ни изцели... Всичко и единственото, което наистина можехме да направим един за друг тук, на земята, бе да се подкрепяме с любов, все едно дали одобряваме избора на другия. Време ми беше да разбера какво значи да обичаш безусловно, без коментар.

"Ти си тук, за да популяризираш Рейки"... Идеята продължаваше да се върти в главата ми и все по-често се замислях дали не за това бяха ми отпуснали допълнителното време...

Сега вярвам, че съм се върнала поради Милостта Му. След като така и не се замислих какво правя с тялото и душата, предоставени ми за временно ползване и съхранение тук, на земята, най-вероятно съм изживяла непоносим ужас, като съм проумяла или видяла какво ме чака след смъртта, такава една - некръстена и натоварена с всички възможни грехове.

Наистина вярвам, че Той се е смилил и ме е върнал, за да проумея стойността на живота, от който сама се отказвах; и че много голяма роля е изиграла Майка Богородица, на чийто празник бях се опитала да умра и чиято икона дълго подминавах, нали олицетворяваше всичко майчинско, а във всичко майчинско беше и майка ми, от която се ужасявах; бях и самата аз, от която се отвращавах.

Сега знам, че съм се върнала, за да науча уроците, които упорито отказвах да прочета, камо ли да запомня, та да ги прилагам на практика; бях се върнала, за да проумея Бог, все едно какво влагах в това понятие, да призная Волята Му и да намеря своя начин да Му служа - на Него и на хората, нали всички бяхме Негово проявление и нямаше как да отделя човека от Него, нито Него от човека.

Бях на път да открия, че "Бог, каквото и да значи това" всъщност е сборно понятие, в което човечеството влага всичко, което не проумява; едновременно е символ на всичко, което не разбираме, но към което непрекъснато се стремим и най-вероятно е само и единствено Животът и Любовта, в цялата им всеобхватност, нали точно тях никога не разбираме, точно към тях винаги се стремим и единствено в тях се съдържа всичко, което ни липсва... Докато го проумявах, втурнах се в Рейки мисията си, без да подозирам, че вместо да приобщя към Бога, мога да подхраня нечия гордост и че тази гордост може да е и моята. Още не знаех, че и най-искрената добронамереност може да изкушава и най-вече - да се самоизкушава...

Преди години бях се омъжила временно за руски професор, за да може сестра ми да бъде лекувана в най-добрите московски болници. Наистина бяха най-добрите, но и там диагнозата й бе все така нелечима. Но затова пък имаше екстрасенси в изобилие и тя им повярва с характерния за неизлечимо болните ентусиазъм.

В България сестра ми се свърза с учениците на Джуна, а аз, за да се отблагодаря, написах книжка, в която се опитвах да проумея що е това екстрасенсия и има ли тя почва в моето мислене. Нямаше.

Сега, години по-късно, много внимавах някой да не ме помисли за екстрасенс или ясновидка, нали бях нещо като Рейки мастер, получил дипломата си едва ли от Господа. За две години дадох сума настройки, после отново се затворих в себе си: моите "ученици" търсеха или материалните измерения на получената настройка, или нейната показна екзотичност; моите "ученици" съвсем не се чувстваха задължени да изповядват моето "Даром получихте, даром давайте" и да се посветят на раково болните; а и пътеките им определено не водеха към Храма... Предстоеше ми да осъзная какво значи наистина да даваш и какво - наистина да не съдиш. Започнах да проумявам и собствения си девиз "Правя каквото мога, става каквото трябва": да се предоставя и да приемам, без да съдя. След време щях да проумея и с какъв невероятен набор от учители съм се сдобила в лицето на тези мои "ученици", които на бърза ръка осъдих заради тяхната различност.

Веднъж вече се опитах да се отърва от Рейки, паднала на колене пред Трона, но се превърнах в човек, предаващ настройка. Сега отново бях се опитала да се отърва, като я раздам на другите, за да се върна в Храма, чиста и непорочна. Отново не успях: колкото и да давах Рейки, тя оставаше у мен, все повече и все по-силна, а аз все така се лутах в съмнения за нейната каноничност.

Можех да "приспя" Рейки, като престана да я практикувам, но не ми изнасяше: бях получила достатъчно, за да се откажа току-така нещо/някой да ме обича такава, каквато съм, само защото съм.

Сама бях избрала Рейки, каквото и да значеше това, и сега трябваше да се науча да живея със собствения си избор. Вече не можех да се оправдавам с това, че ми се е случило преди Кръщението; сега трябваше да поема отговорността за собствените си действия и да имам смелостта да кажа: "Да бъде Волята Ти, Господи!"

Стоях пред Разпятието и плачех за мъките на Иисус, сам сред толкова много хора, които не искаха да положат усилие, за да се спасят. Бе поел греховете ни върху си и беше ги изкупил чрез Разпятието, за да ни спаси от самите нас... Стоях на колене, непроумяваща безграничността на Неговата Любов. Затова пък проумявах, че съм намерила пътя към Храма, за да открия себе си.

Скитах из улиците, пълни с болни хора, и се чудех колко от тях наистина са готови да направят нещо за себе си, нали Рейки бе генетично заложена у всеки... Беше ли Рейки за масова консумация, както твърдяха учебниците? Можеше ли да бъде извадена от Храма и да се продава по дрогериите като таблетка аспирин? Беше ли достатъчно да искаш да служиш, за да служиш? Не знаех. Отговорите щяха да дойдат, когато бях готова за тях. Всъщност, те и сега бяха пред очите ми, но още не можех да ги прочета. Все едно се опитвах да разгадая формула, без да знам какво значат символите и връзките между тях. Беше ми нужно време и най-сетне се отказах да бързам и да насилвам себе си и нещата. Стигаше ми да правя което мога, убедена, че ще се случва каквото трябва.

Дадох настройка и на дъщеря си, не проумявах защо не иска да споделям с нея опита си в Рейки и защо вместо да чете книгите, с които пълнех стаята ни на свободен наем, тръгна да изучава Библията и църковно пеене... Отново ми предстоеше избор: да продължавам да не я забелязвам, или да подкрепя решението й. Изборът се правеше сам: без дори да разбера кога, бях й простила всичко, заради което не успях да я обикна или заради което бях престанала да я обичам. Сега в сърцето ми имаше място само за любов към тази моя дъщеря, която най-сетне бе открила своята пътека. Надявах се все някога да ми прости за всичко, което бях й причинила, следвах отдалеч първите й стъпки към клира и камбанарията и не се питах, защо сълзите ми преливат: от майчина гордост или от благодарност към Бога, който помага на още една душа да намери пътя към Него.

Дъщеря ми продължи да си прави Рейки сеансите, следеше в къщата да има светена вода и тамян и не се притесняваше за здравето си: беше се доверила изцяло на Неговата воля. Изследванията потвърдиха правилността на избора й: лекарите търсеха недоумяващо следи от довчерашната й диагноза, а тя ме поведе към Храма, да благодарим.

Една нощ сънувах баща си. Подаваше ми букет червени рози, благодарен за всичко, което съм направила за него. Взех само една, не се чувствах достойна за повече: опело, няколко служби, молитва и запалена свещ - нали това бе дългът на всеки християнин...

Преди време бях обръщала живота му от всички страни, за да проумея защо така и не ме забеляза; сега гледах същия този живот, белязан от неизразената му любов, и болката ми от загубата на този баща, когото така и не опознах приживе, крещеше из Вселената. Докато плачех - насън или наяве, проумях, че баща ми благодари за това, че най-сетне съм му простила и го обичам, макар и мъртъв. Рано или късно, живи или мъртви, стигахме до любовта и само от нас зависеше дали това ще стане приживе, тук и сега, докато все още имаме възможност да се обичаме и да променим нещата, а това винаги щеше да означава само едно: да поискаме да променим себе си...

Някъде далеч от мен майка ми - мъничка и самотна, се опитваше да изпроси милостта ми, а аз съзирах дори във вика за помощ единствено поредния й опит да контролира живота ми, белязан с ужаса от собствената ми майка.

Баща ми все така протягаше към мен букет червени рози, а аз виждах баба си, неговата майка, да прекрачва прозореца на петия етаж, защото никой не я обича; виждах и другата си баба, непотърсила помощ от децата си, за да не ги тревожи точно на Нова година; виждах и сестра си, останала сама по Коледа, без придружител...

Макар и на сън се опитвах да проумея, че само от мен зависи да простя на майка си и да я обичам тук и сега, за да прекъсна традицията на самотно умиращите майки.

Макар и подсъзнателно търсех пътя към единствения си племенник, за да простя за самотната Коледа на майка му, да приютя неговата боледуваща любов и наследения от сестра ми диабет. Макар и на сън, най-сетне проумях, че не е мой дълг да го съдя, но затова пък мое право е да го обичам.

Опитвах се да се досетя, че е време да приютя и незаконната дъщеря на племенника си, така както баща ми бе приютил него, незаконния, давайки му не само име и имот, но и обич, за която аз бях претендирала. Приют и обич трябваше на свой ред да дам аз, бездомната, нали вече знаех пътя към Храма, както и да Го моля - ако е Волята Му - да вразуми племенника ми, за да направи нужното детето му да получи Свето Кръщение.

Макар и насън осъзнавах, че все някога трябва да престана да бягам от себе си и да направя, каквото мога, за да се обедини семейството, да се възстанови целостта, без която никой от нас нямаше да бъде нито здрав, нито щастлив.

И че е време да се изживея като майка, каквото и да значеше това... Всъщност, вече знаех какво е: не беше достатъчно да проумея що е това безусловна любов; необходимо беше да си позволя да обичам безусловно.

Сънувах мъртвия си баща, който за първи път ми подаряваше цветя, и осъзнавах, че всъщност той ме подкрепя в избора, който се опитвах да направя, макар и насън.

Ужасих се, че това, което баща ми искаше от мен или което аз си поставях за изпълнение, изобщо не е по силите ми: трябваше да мина отново през болката на живота си и да възкреся миналото, за да го излекувам... Трябваше да намеря сили да простя, да приема близките си такива, каквито са, да заживея с тях и да ги обичам... Трябваше да се върна през всичките си заплетени истории, да простя и на другите, и на себе си... Трябваше да открия собствената си стойност, за да изразя творческите възможностите, с които бях се родила и чието потискане - все едно поради цензура или автоцензура, твореше тумори в самата мен...

Не, нямаше да се справя, не можех, не ми достигаха сили, бях изморена от житейски битки, бях изтощена, исках само да затворя очи и да се отпусна в безвремието на покоя... Все още не осъзнавах, че всичко е възможно, стига да се опра на себе си, но в Него/Нея, или на Него/Нея в себе си, все едно дали Го/Я наричам Бог или Рейки... Предстоеше ми да открия силата на упованието.

В същата нощ и дъщеря ми сънува дядо си: подавал й кръстче. Бях й подарявала кръстчета, но тя не ги носеше. Сега си купи свое и не го сваляше, най-вероятно усещайки не само Божията закрила, но и подкрепата на семейството, макар и все още разпиляно.

Не след дълго дъщеря ми започна да работи Рейки не само за себе си и аз първа усетих това, което Бог бе вложил в ръцете й. Клиничните изследвания забавиха устрема си надолу, а лекарите започнаха да ме гледат подозрително: не било възможно цяла година да живея без лекарства. Нямаше как да им обясня, че всичките им диагнози се побират в една-единствена - боледуваща любов, а тя не се лекува с операции и хапчета.

Все по-често пишех на майка си, за да й изпратя обичта, която бях премълчавала цял живот, по примера на баща си, и все така наричах дъщеря си "мамичко". Имах нужда от майка си и я откривах навсякъде, както все по-често откривах и знаците на Неговото присъствие.

Все по-често оставях нещата да се случват, не се съпротивлявах и приемах всичко с благодарност, признавайки правото на всеки да прави своя избор и да живее с него. Най-сетне се отказах от желанието да контролирам света и признах правото на този свят да живее по собствено желание.

Вече не говорех за себе си като за Рейки лечител и учител; в Рейки нямаше лечители и пациенти; ако можехме да се откажем от собствените си претенции и да се предоставим, превръщахме се в равноправни, равностойни, равнопоставени "канали", през които протичаше волята Му, за да стане това, което е най-добро за всеки и за всички.

Най-сетне не само приемах, но и осъзнавах, че съм частица от Неговия промисъл, от Неговото сътворение, от Неговата воля, защото вярвах и знаех, че не съм сама в този свят, а съм частица от огромното, необозримо цяло, което ме обгръща с обич и в което моето съществуване има смисъл и стойност.

Всяко кътче от душата ми, всеки миг от живота ми излизаха от тъмните си сенки, защото най-сетне открих необходимия аргумент за прошка и този аргумент се наричаше любов; любов за всичко, което беше се случило, което се случваше или щеше да се случи; любов, която не търси взаимност и не поставя условия, а която просто съществува, която е всеобхватна и всесилна, все едно дали я наричам Бог или Рейки, и за която Апостол Павел казва:

"Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека.

Да имам пророчески дар и да знам всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и толкова силна вяра, че да мога и планини да преместям, - щом любов нямам, нищо не съм.

И да раздам всичкия си имот, да предам и тялото си на изгаряне, - щом любов нямам, нищо не ме ползува.

Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта не се превъзнася, не се гордее,

не безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли,

на неправда се не радва, а се радва на истина;

всичко извинява, на всичко се радва, на всичко се надява, всичко претърпява.

Любовта никога не отпада, а другите дарби, ако са пророчества, ще престанат, ако са езици, ще замлъкнат, ако са знание, ще изчезнат.

А сега остават тия три: вяра, надежда, любов; но по-голяма от тях е любовта."

(Първо Послание до коринтяни, 13)

Исках или не, правех своя личен избор. Дали го признавах или не, също беше без значение. Да примиря ума и сърцето, да приема с разума си избора, който правех със сърцето, се оказа къде по-трудно от решението да не живея, но наистина си струваше усилията: сега вече живеех не заради нещо или заради някого, а защото исках да живея, каквото и да значеше това. Най-сетне проумях, че да търся смисъла на живота е равносилно да търся смисъла на любовта и че както любовта е винаги, само и единствено любов, така и животът е винаги, само и единствено живот, без никакви условия.

 

 

© Тамара Караколева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.07.2006, № 7 (80)