Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ТОЙ ЖИВЯ В ТОЗИ ГРАД

Тамара Караколева

web

Баща ми, Георги Караколев, е роден на 18 юни 1918 година, в гр. Гюмюрджина, Гърция. Бил в пелени, когато по волята на бягащите към България баба Гира (цялото й име е Аргира) 3 пъти го оставяла под някой храст, за да не привлече с плача си потерите, и 3 пъти се връщала да го вземе. На нея дължим това, че аз и Петя сме се родили. Предполагам, че още тогава баща ми е приел ориста си да бъде жертван в името на общото благо, защото целият му живот бе непрекъснато служене на обществото.

Дядо ми Никола бил от богатите хора в Гюмюрджина, но в България пристигнал като сетен бедняк: при бягството не успял да декларира имоти или да получи облигации. А и не искал; бил убеден, че ще се върнат, и то много скоро.

Спрели за няколко години в днешния Първомай, а през 1922 г. избрали да живеят в Джебел. Дядо ми се ориентирал в българската действителност и решил да приложи опита си като тютюнев експерт. Учредил кооперацията „Ксантийски Джебел”, а от най-ранните си детски години баща ми наред с българския език, учел и турски. И продължил да учи и двата езика едновременно, след като през 1927 г. семейството се преселило в Кърджали, българският Диарбекир.

През 1932 година дядо ми починал, а петте му деца останали на ръцете на баба Гира, която ги изхранвала с иглата, нали беше майсторка на бродерията, и в тютюневите складове, заедно с по-големите си деца. И това баба ми, дето й бяха прислужвали, а вечер дядо ми тръсвал лирите в полата й, без да ги брои... Преглътнала гордостта си баба, тръгнала по чуждо, за да изхрани челядта, а когато пораснахме ние, такива едни, градски и с всичко задоволени, често ни казваше: „Какви жени сте вие, като няма да носите куршуми в престилката и да пълните пушката на мъжа си!”

Като другите си братя и сестри баща ми поел пътя на тютюноработниците, за да допълва семейния бюджет с мизерната си надница на непълнолетен. Така разбрах как бе натрупал 44 години и 23 дни трудов стаж. Завършил прогимназиално образование, а от гимназията бил изключен за участие в стачка. По това време по-големите му братя и сестри вече били членове на РМС и БКП, така че животът му бил предопределен.

През 1941 година баща ми започнал да отбива военната си служба в артилерийския полк в Момчилград, оженил се за мама, а на 10 септември 1944 година се поставил на разположение на Околийския комитет на БКП и получил разпределение за създаване на органите на МВР в Кърджали.

Нататък пътят му преминава по призива на партията: старши милиционер, военен комендант на „Горубсо” и началник на обособената милиция; установява и укрепва народна власт и учредява ТКЗС-та като председател на Общинските съвети в Комунига и Черноочене, секретар на Околийския съвет в Кърджали, секретар на Окръжния народен съвет, началник на отдел „Финансов контрол”, председател на ТКЗС - Кърджали, началник на управление „Организационно” на Окръжния народен съвет... Член на Околийския комитет на РМС, на Районния комитет на БКП, на Бюрото на Градския комитет на БКП, на Окръжния съвет на Отечествения фронт... Общински, околийски и окръжен съветник; създател на организационните структури на Ловно-рибарския съюз в града, член на ЦС на БЛРС и носител на званието „Заслужил ловец”... Кавалер на Сребърен и Златен орден на труда, носител на отличия, медали, звания...

Българите го наричаха Карата, турците - бай Коле.

Почина на 30 октомври 1996 година.

 

Научих, че пише разкази, когато получих писмо, в което искаше да му помогна за редактирането.

Знаех, че е един от създателите на театъра в града ни, нали в семейния албум имаше снимки от непознати ми постановки; знаех, че има великолепен глас, нали макар и рядко го чувах да пее; знаех, че умее да прави какво ли не с ръцете си, нали го гледах как отнесено дялка нещо; но да пише... Писането бе привилегия на Петя!

Отговорих, както бих отговорила на получаваните в издателството ръкописи: повече фактология, повече документалност. Бях избягала от Кърджали, за да не тлея в сянката на авторитетните си родители, а да разбера коя съм и колко струвам. Доказвах стойността си в столични издателства и реших, че баща ми е от авторите, които ми досаждаха с претенциите си да бъдат писатели.

След време получих първите разкази: фактологията и документалността бяха само повод, за да се разкрие атмосферата на едно непознато ми време, надникваха в сърцата на живелите тогава, а между редовете в мен се взираше и ме изучаваше човек, когото не познавах, макар че беше мой баща. До тогава ми стигаше да мога да споря с него, нали беше партиен фактор, а аз - отявлен борец с всичко, наследено от родители и предци, търсач на нови философии и радетел за нов обществен ред, но какъв, и на мен не ми беше ясно... Сега откривах един безкрайно самотен човек, опитващ се да отстои своята различност във време, което не признаваше никому правото на различност.

С баща ми започнахме преписка, в която аз анализирах подробно всеки разказ, мислейки, че го провокирам да се придържа към достоверното и правдоподобното. Той обясняваше, аз критикувах от висотата на издателската си позиция. Не знаех, че в същото време бе намерил в лицето на сестра ми сродна душа, която му признаваше правото на поетично и белетристично.

По-късно открих, че за да изрази веруюто си или за да изложи аргументираното си несъгласие в доклади, речи и статии, той ползва езиков шаблон; разказите си пишеше, потапяйки се в дъха на всяка дума. Пишеше за мен, за Петя, за мама.

С разказите на баща си се срещнах отново след смъртта му. Няколко месеца преди това ме помоли, а той никога, никого, за нищо не молеше. Седеше на неговото си кресло, вече смален от годините, отказващ да спори за каквото и да е, все по-мълчалив, с все по-тъжни очи. Помоли ме: „Прегледай ги и ако има нещо добро, издай го.”

Година след смъртта му го последва Петя. Болката и тъгата се изляха към нея, натам се устремиха и редакторските ми умения: да издиря и съхраня архива й, да го подредя, да подготвя книгите й за издаване. Не броях дните, нощите, годините. Работех, работех, работех... А ръкописите на татко чакаха търпеливо.

Сега подреждам архива на баща си и се питам, как ли щяха да се развият талантите му, ако животът му не бе преминал единствено по призива на партията.

 

 

© Тамара Караколева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.05.2011, № 5 (138)

Други публикации:
Георги и Мария Караколеви. Ние живяхме в този град. Кърджали, 2011.