Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПЕТЯ И ГАРВАНЪТ

Тамара Караколева

web

Лилия Сокуренко. Портрет на Петя Караколева (1981)

Лилия Сокуренко. Портрет на Петя Караколева (1981)

През 1981 година придружавах Петя в Москва за лечение. В болницата сестра ми се срещна с Лиля, която толкова хареса Петя, че започна да рисува неин портрет. Днес Лилия Сокуренко е заслужил художник на Русия, самостоятелните й изложби в Москва преминават при голям успех и все така обича Петя.

Години наред след смъртта на сестра си се опитвах да открия Лиля, но писмата ми се връщаха с безнадеждното: “Получателят неизвестен”. И точно на 24 май 2007-а, 10 години след кончината на Петя и няколко дни преди рождения й ден, в електронната ми поща пристигна писмо от Лилия Сокуренко. Бях я търсила години наред, сега тя ме намери. След няколко дни вече имах снимка на портрета, който Лиля бе рисувала преди 25 години.

От Петя останаха най-вече “млади” снимки: от гимназията и малко след това. После се снимаше колкото за паспорт. Моята грацилна сестра с изящен вкус и елегантност, на която дори не бих посмяла да подражавам, живееше най-вече облечена в болничен халат: на 35 години вече бе пенсионер по болест - първа група, с придружител... Събирайки багажа си за Москва, тя изведнъж реши, че трябва да има официална рокля; на следващия ден към нея прибавихме и подходящите обувки. И през ум не ми мина, че тази рокля тя ще облича единствено докато позира на Лиля.

За сеансите с художничката Сокуренко сестра ми се готвеше като за среща или изискан прием. По онова време грижите ми се въртяха около лекарствата и храната и не забелязах, че всъщност позирането за този портрет е единственото “светско” събитие в московския живот на сестра ми. Сеансите продължиха само седмица, толкова останахме в Москва след изписването й от болницата, и портретът остана незавършен.

В България Петя разказваше възторжено за Лиля и за техните срещи, пишеше и очакваше отговори на своите писма, но съдбата бе решила да не се срещнат повече. След смъртта на сестра си започнах да пиша на всички адреси, които открих в архива й, но отговор от Лиля така и не получих. Исках го този портрет, усещах, че това е единственият автентичен образ, който остана от сестра ми. Не знам колко силно е било желанието ми, но след 25 години снимката на Петиния портрет беше при мен.

Гледах моята истинска Петя - такава, каквато я помнех от първите години на заболяването й, и от цялата си душа се поклоних на Лиля, задето бе усетила дълбоката същност на сестра ми. Въпреки трагизма, който носеше, Петя успяваше да дари децата единствено със смях и радост! Как това болно момиче успяваше да сложи на белия лист толкова много смях и жажда за живот! А може би това е бил нейният начин да изживее живота си радостно и щастливо.

Всъщност този портрет вече го няма, останала е само снимка. Преди десет години - когато Петя почина, Лиля усетила, че се е случило нещо непоправимо, открила портрета в ателието си и го преработила на фона на Гарвана, символът на безвъзвратната загуба.

Между нас с Лиля кореспонденцията просто избухна: аз пишех на български, тя - на руски, но се разбирахме чудесно - явно и двете имахме нужда да говорим за Петя, така я съживявахме в себе си. Или тя нас съживяваше.

В едно свое писмо Лиля пише: “С Петя общувахме малко - около месец, но ето, вече повече от четвърт век тя присъства в живота ми конкретно и реално. Срещата ми с нея остави едно от най-ярките впечатления в моя живот. Дълго не се докосвах до портрета й. А преди десет години нещо ме накара да преработя фона. Боя се, че ще ти се стори твърде трагичен, но бях сигурна, че Петя вече не е сред живите, че портретът повече никому освен на мен не е нужен, и че мога да изразя своите чувства, без да се съобразявам с конкретни хора, които това може да разстрои. Но ето че се появи ти и аз се страхувам да ти го покажа. Животът на Петя след раздялата ни доказва, че за съжаление съм била права: някаква черна прокоба бе надвиснала над нея. Въпреки това съм готова да преразгледам своя замисъл, още повече, че може би този портрет ще се показва при връчването на наградата, учредена на името на Петя; и още повече, че тази награда е за детска литература. Реши ти. Готова съм, ако трябва, да преработя фона. Но до лицето и ръцете й не съм се докосвала; нейният образ бе достатъчно трагичен.”

Помолих Лиля да не пипа завършения вариант на портрета на Петя, макар че не бях го виждала: исках всичко да остане автентично - така, както емоцията бе водила четката й. Лиля се страхуваше, че портретът ще ме разочарова, а аз бях щастлива: един по един приятелите на Петя се връщаха при мен. Или при Петя.

И тогава в електронната ми поща пристигна снимка на завършения портрет на Петя... Мълчах ден, два, три... Стоях втренчена в Петя и Гарвана зад нея, сигурна, че мигове преди смъртта си сестра ми е помолила Лиля да я пусне да живее в портрета си, за да остане на земята. Може би, за да довърши недописаните си книги; или да се грижи за нас - живите, в един бездуховен свят.

Лилия Сокуренко. Портрет на Петя Караколева (1997)

Лилия Сокуренко. Портрет на Петя Караколева (1997)

След още няколко писма помолих Лиля да напише това, което си спомня за Петя и още в първия откъс, който тя ми изпрати, открих потвърждение на това, което бях усетила, гледайки портрета на сестра си.

“Стояхме на стълбищната площадка на института по ендокринология. Тя пушеше, аз също - крадешком, нали беше забранено. Петя не се криеше, за нея забраните като че не съществуваха. Поразиха ме изящните черти на лицето й - като на икона. Под кожата й като че имаше не кости, а костички. Смугла, с необикновени очи - огромни, насмешливи и изучаващи, а в същото време - страдащи и състрадателни.

Портретът й, който нарисувах само за седмица, през всичките тези години живееше свой собствен живот. Живееше във времето толкова осезателно, че преди 10 години, когато тя вече не е била на този свят, изведнъж нейният портрет достигна върха на своята скръб под разпрострените криле на огромната черна птица. Като че портретът беше жив, като че бях свидетел на общ живот - между портрета и Петя... А аз мислех, че животът вече се е отделил от Петя и че сега вече ще бъде просто портрет на една жена с тъжни очи, в черна рокля, с посивяващи тъмни коси, с тънки ноздри и прозрачна кожа на скулите. Животът обаче направи остър завой и Петя се върна при мен от небитието като изключителна писателка (а аз дори не знаех колко добър писател е тя), известна и любима в своята родина. Толкова известна и любима, че дори има Национална награда на нейно име.”

Отначало не ги забелязах. Нещо ме дразнеше, но минаха няколко дни, докато осъзная, че дърветата между блоковете са обсебени от врани. Разхождаха се по тревните площи, грачеха и денем, и нощем, като че привлечени от новопоявилата се у дома снимка на завършения портрет на Петя. Безнадеждната загуба...

Не издържах и посегнах към Речника на символите. Според Жан Шевалие и Ален Геербрант, единствено в европейските култури, и то сравнително отскоро, гарванът носеше зла прокоба и насаждаше страх от предстоящо нещастие.

В Китай той бе символ на синовната благодарност, в Япония - израз на семейна обич и едновременно - пратеник на боговете, носещ светлина. Срещаше се и в Библията: Ной пускаше врана от ковчега, за да провери дали след Потопа земята е започнала да се подава от водата.

В гръцката митология посветеният на Аполон гарван имаше слънчев произход и изпълняваше пророчески функции. Роля на пророк играеше и в келтските легенди, а за галите бе свещена птица... В скандинавската митология символизираше творческото начало, а за маите бе пратеник на Попол Вух - богът на гръмотевицата и мълнията.

В други култури бе символ на самотата, по-скоро - на желаното усамотение за тези, които са решили да живеят на по-висше ниво, а в Черна Африка гарванът изпълняваше ролята на водач и дух-закрилник, предупреждаващ за опасностите.

Гарванът... Същият този, който Лиля бе изписала зад сестра ми като надвиснала черна прокоба... Безнадеждността за пореден път отстъпи: гарванът бе слънчев герой, често демиург и пратеник на боговете, винаги предводител и водач на душите при последното им пътешествие, тъй като в качеството си на психопомп прозира, без да греши, тайните на мрака...

Усетих, че съм оглушала от тишина: враните ги нямаше, нямаше го техният влудяващ грак, макар че точно по това време на вечерта като че нарочно се събираха по околните дървета, за да ни държат будни нощем или за да викат някого, който не иска да ги последва в отвъдното и когото портретът на Лиля бе задържал при живите. Не се завърнаха и през следващите дни.

Сега Лиля пише спомените си за Петя. Явно моята сестра успява да зарази хората с обичта си, защото какво друго освен много голяма любов може да завърже скъсаните връзки, да премине времена и пространства и да събере отново тези, които обичаха Петя. Бог да я прости и да направи паметта й вечна!

 

 

© Тамара Караколева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.07.2007, № 7 (92)