Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

АВТОЦЕНЗУРАТА

Тамара Караколева

web

Тя не е социалистическа рожба, макар често да се използваше в постсоциалистическия период за прикриване или оправдаване на нечия творческа немощ. Тя не е творческа категория; тя е повсеместно нашествие във всичко и навсякъде. Тя е синоним на не-споделянето, без което душата не може да се очисти от натрупаната мръсотия; на кастриране на емоциите и вкаменяване на сърцето; тя е почвата, върху която израстват хора, за които няма нищо свято и за които животът няма стойност, но затова пък има цена.

Разбирам - а това значи, че ако поискам, мога да простя - това, че ми даваха ръкописа с предварителното “Положителна” или “Отрицателна” и от мен се искаше само да аргументирам съответната рецензия. Че кастрирахме книги, орязвайки текстовете, по повелята на соц. реализма. Че собствените ми писания бяха сухи като анализ на социологически проучвания, а за тях вече и децата знаят, че се манипулират от тези, които плащат. Че никога не казах това, което мисля, а само онова, което искаха да чуят или прочетат, за да манипулирам аз на свой ред някого.

Изобщо не подозирах, че нито оформям обществено мнение, нито мога да манипулирам някого, освен ако той не пожелае, защото му е по-лесно да прехвърли отговорността върху нечий гръб. Тези “външни” форми на автоцензурата някак си приемах, разбирах и даже оправдавах, докато не проумях, че това е само върхът на процеса цензура-автозензура-кастрация на личността; че няма “външно” и “вътрешно”, а само един общ процес, който се осъществяваше връз собствената ми глава от раждането, та и до денднешен. Миналото ми бе сценарий, написан от общността-родителите ми-техните родители-техните родители-родителите на техните родители... Можех да продължавам назад, докато стигна Адам и Ева, първото познато ни от Библията човешко семейство, и пак щях да открия всички изразни средства и форми на насилие над човешката личност, която понякога успяваше да не се пречупи, иначе човечеството нямаше как да е оцеляло до наши дни. Тези непречупили се след време окичвахме с ореола на безсмъртието и наричахме велики умове, творящи историята. Е, аз бях от пречупените. Поне докато осъзная какво са правили, правят и продължават да искат да правят с мен.

Когато се раждах, се разревах съвсем откровено, защото беше тъмно (социализмът беше се родил малко преди мен и токът често-често спираше в процеса на национализацията и електрификацията). Скоро обаче разбрах, че никой не иска да ме чуе, и млъкнах. Ей така, мълчах си, та чак до пубертета. Майка ми бе заета с всичко друго, освен с мен: трябваше да доказва на всички (или на себе си), че е образцова майка, а това се изразяваше в образцовия ми външен вид. Баща ми лесно се разбра с мен: обясни ми, че ние сме тракийци, горд народ, никому не казваме какво ни е на душата и къде ни стяга чепикът, така че нямаше накъде да мърдам: и да ми беше гладно, и да ми беше мокро, и да ме болеше, и да умирах (а това често ми се случваше поради вроден имунодифицит - и личен, и на здравеопазващата система) - мълчах и мълчах. Не че не проговорих и не проходих навреме, напротив, даже съм се напъвала да изпреварвам по-голямата си сестра, да се доказвам още от пелени, че съм достойна издънка; приказвах си аз, но това, което бях чула от другите, повтарях го къде на място, къде не, а това, дето ми беше на душата и искаше да излезе навън, за да се получи нещо като личностна реализация, мълчах и мълчах. Нали още от раждането си бях разбрала, че в този свят никой не иска да чува другите.

Не-споделянето на това, дето ми е на душата, обяснява липсата на ранни детски спомени: не кажеш ли нещо някому, няма и кой да го запомни. Когато се научих да пиша, се сдобих със спомени: и досега помня само онова, което съм написала, все едно дали ръкописът е запазен или изхвърлен поради причина на “неприличност”. Под “неприличност” разбирах всичко, което майка ми не би одобрила, ако случайно се натъкне на тези старателно укривани писания. А тя, честно казано, не одобряваше нищо мое; така и до ден-днешен. Имаше си основания жената: заченала съм се въпреки нейното желание, защо да ме одобрява. Изкарваше си яда от това нежелано зачеване връз мен по всички възможни начини; аз й го връщах по моите си всички възможни начини - голям конфликт между поколенията се състоя. Дори не подозирах, че съм удържала целокупна и повсеместна победа над майка си: родих дъщеря си на 17 години, а това автоматически направи майка ми баба на 40. Също така не подозирах, че суетата е начинът й на живот и да бъде “баба” за нея бе най-големият провал на женската й суета, нали си имах достатъчно лични проблеми, за да забележа нейните. И досега не знам, дали ми е простила. Баща ми не вземаше участие в междупоколенческите отношения, скрит зад тракийската си гордост. Браво на него. Мина през живата, без никой да разбере колко е уязвим и каква прекрасна душа носи.

В пубертета изведнъж се разприказвах. Напъваше ме стремеж към независимост и реализация, само че никой не искаше това от мен и набързо ми свиха сармите: млъкнах и онемях, докато не се изнесох от родителското семейство на бегом, за да мина също така на бегом през собственото си семейство и трайно да заседна в семейното положение “разведена”. Сега вече проговорих, нали бях глава на семейството. Разправях на всеки срещнат цялото си житие-битие и не проумявах защо този всеки срещнат не ми отвръща със същото, а само слуша, мига на парцали и гледа час по-скоро да се омете от живота ми. Аз продължавах да приказвам пред следващия срещнат, диалог пак не се получаваше, но аз олеквах след всеки свой монолог: кой да знае, че това била приказващата психотерапия, макар и във формат “художествена самодейност”.

Случваше ми се за кратко (никога за по-дълго) да завъдя приятелка. Наистина нямаше нищо по-сладко от сладките женски приказки, когато приказваш и приказваш, убеден, че другият те слуша; когато разбрах, че са ме слушали на ужким, само за да дочакат реда си за приказване, пак млъкнах. И тоя път - доживотно. Поне до преди няколко дни, когато или трябваше да проговоря, или да се самовзривя от натрупани думи и емоции, неизхвърлени цял живот, а старателно трупани, скривани от чуждо ухо и преживяни еднолично, от което, ей, Богу, съвсем не олеква.

Междувременно опитах с изкуствотерапия (тогава не я наричах така, много по-късно научих, че си била медицински термин): играх балет, народни танци, в самодейни пиеси, пеех в хорове и оперети, свирех на пиано и цигулка... Какво ли не правех. Добре се чувствах, докато бях там, където се реализирах като изпълнител на нещо си, но върнех ли се към реалността - пак същото... Кой да знае, че влизайки в образа на друг и играейки поредната роля, не съм отреагирвала собствените си травми и посттравматични шокове и стресове, а най-неосъзнато съм бягала във всяка друга възможност, стига да не е моята реалност.

После някак без да усетя, си спестих ходенето тук-таме и изявите по сцените: седнах пред тапета и по него затече филмът на живота ми - епизод след епизод, не ти трябва екшън сериал. После и тапетът стана излишен - направо си седях с отворени очи и гледах. После ги затворих и започнах да гледам навътре... Свивах се и се смалявах до точката на максималното свиване на материята (или духа) и тогава неминуемо идваше взривът - нещо като Лайденска стъкленица, в която рано или късно трябва да прескочи електрическата искра. Тези избухвания, от които имаше и реални потърпевши, ме спасявали от самовзривяване, ама и това научих по-късно.

Изживявах се като Вселената - ту се смалява, докато аха да се самосмачка от самонатиск, и хайде в обратната посока; ту се разширява, докато аха се разпилее на атоми и молекули, и хайде пак в обратната посока. Голямо прехождане между противоположностите се оказа, докато проумея, че “златната среда” на древните гърци и др. под. философии, която така ненавиждах (отъждествявах я с обикновен еснафлък, значи - нещо противопоказно ми, нали претенциите ми бяха все за уникалност и едноличност), не била мръсна дума, а животоспасяващо понятие, известно още като баланс, хармония и разни други синоними.

От писането като форма на самоспасение чрез споделяне се отказах твърде рано: бях професионален писач, който получаваше хонорар само ако текстът не се отклоняваше от зададената тема, а думичките не надхвърляха предварително определения брой. Опитах се да пиша само за себе си, та ако ще после да го накъсам, стъпча или изгоря, само и само да ми олекне, но не се получи: седях отстрани и гледах как си изливам душата, докато преценявах структурата, дължината или каквото бе необходимо да преценявам, докато пиша.

Автоцензурата беше ме изпълнила изцяло, все едно в мен се бе настанило друго същество и опъваше нещастната ми кожа (единствено моя) до скъсване. Пишех, пишех и пишех - кога накъсвах написаното, кога го изгарях, кога го скътвах в някое чекмедже, но олекване нямаше. Кой да знае, че за споделянето бил необходим и слушател-читател; другото си било монолог, с всички задължителни за тайния дневник премълчавания на всички неудобни неща, най-вече от себе си.

Всъщност, имаше един период, когато бях любимия автор на различни периодични издания - била съм много изповеден автор. Аз просто вземах една от своите истории, измислях имена на участниците и материалът се самонаписваше за отрицателно време. Веднъж взех, че написах нещо като журналистическо разследване, дано ми олекне от собственото ми изнасилване. Майка ми за беля попаднала точно на този материал и като каза едно “Моята дъщеря да пише такива мръсотии!”, толкова му беше на изповедния автор. Чак азбуката забравих, камо ли да пиша, нали Великият Цензор изпълзя от сянката, в която мислех, че съм го заточила во веки веков. Тц. Беше успяла да ме зарази с автоцензура.

Тогава открих преживянето - благословени кравите! Седях си тихичко в някое кюшенце, можеше и в собственото ми легло, никой нито ме виждаше, нито ме чуваше, вземах си една преживелица от миналото - достатъчно травмираща, за да не я забравя, и я обръщах от всички страни. Дъвчех, дъвчех и дъвчех и не се досещах, че кравите от време на време и преглъщат. Аз само преживях сдъвканото и пак отново, без да се досетя, че рано или късно тази смляна до изнемога преживелица трябва да се преглътне, за да мине по реда си през съответната система и да излезе на белия свят от другия край, та да се отвори място за нещо ново. Е, няма досещане и това си е! Голям душевен запек се получи от толкова преживяне и неизхвърляне на вече предъвканото, но и това не знаех - че имало лаксативи за душевен запек. От време на време избухвах и чупех по нещо (най-вече себе си), затъвайки все по-дълбоко - така е, като искаш да се измъкнеш от собственото си блато без чужда помощ.

Тогава срещнах една раково болна, дръзнала да оспори смъртната си присъда и отказваща да седи в ъгъла и да чака изпълнението й. От нея за първи път чух думи като “Подкрепа” и “Живей Тук и Сега”. Беше ги научила на някакви курсове, сподели ги с мен. И нещата се обърнаха: видях как цял живот приемам в себе си и своята, и чуждата болка, без да я споделям с никого, старателно затваряйки всички порти, да не би някой да узнае какво ми е и колко ми е това какво. Животът ми бе претъпкан с хора, които идваха, изливаха връз мен своите болки и аз старателно ги сортирах, подреждах, пронумеровах и прошнуровах, за да ги съхранявам като добър архивар, трупайки още и още в претъпканата си от собствени и чужди преживелици душа. Не само не бях споделила себе си; бях приела всички останали в себе си. Авгиевите обори репички да ядат!

Започнах да изхвърлям. Ами! Всичко се спекло в бетон, няма мърдане. Тръгнах да търся динамит за разкъртване на вкаменели души и изсушени сърца. И в склада нямаше. Започнах с голи ръце да отчупвам трошица по трошица. Скоро ръцете ми останаха без пръсти, после без китки, стигнах до лактите, но продължавах - душата ми бе по-важна от ръцете, щях ли иначе да продължавам. От години нямах милост към другите, как сега можех да имам милост към себе си. Нали жабе след жабе бях гълтала и натъпквала в консервени кутии - хем да не се развалят, та да си ги кътам за по-дълго; хем да се поберат повече. Сега всичко беше се омесило в една вкаменела безчувственост, която бавно и трудно омекваше, за да се превърне в гангренясалата каша на душата ми, воняща и полепваща по всичко, толкова емоционална отрова беше се натрупала в мен, дето така и не разбрах навреме, че не само тялото трябва да е чисто, а и душата.

Започна повръщането. Кой е казал, че е приятно? Приятно е яденето на разни гадости, стига да ги рекламират и да има кой да им се връзва на рекламите; повръщането не е приятна дейност, ама е животоспасяваща. Е, скъсах се от повръщане, няма и няма олекване, няма и няма край на тая емоционална отрова, дето бе изхвърлила от душата ми и милост, и милосърдие, и прошка, и благодарност... Все животоспасяващи неща. Най-сетне проумях, че несподелената болка, неотреагираната травма си искат своето и се превръщат в омраза, в желание за мъст, в какви ли не чудовища, населяващи собствената ми душа и отнемащи ми възможността да живея “Тук и Сега” - единственото време за живеене. Исках да прекрача в настоящето, но миналото се бе впило в мен, дърпаше ме назад, не ме пускаше, нали бях негова... Когато разбрах, че не трябва да изхвърлям себе си, а да приема всяка емоция, преминала през душата ми, защото без нея ставам все по-нецяла, проумях и собственото си стихотворение, писано някъде през 80-те години на миналия век:

СРЕЩУ ТЕЧЕНИЕТО

се юрнах безкомпромисно горда,
изхвърляйки междувременно
едно подир друго зад борда
материалните щения,
кариерните напъни,
хорското мнение,
после приятелите;
любовта си изхвърлих
след нея - мечтите,
а във трюма се тътреше
вярата ми протрита;
илюзиите продъних
от реализъм;
вместо тях се намърда
неприсъщ ми цинизъм...
И готова да споря
безкомпромисно горда,
видях целия кораб
изхвърлен зад борда.

Сега запретнах ръкави, бръкнах в ледената вода на тоя житейски океан, дето бях се самоизхвърлила, и започнах с голи ръце да диря парченцата от себе си, да ровя между режещи късове отричане, открита омраза или прикрита неприязън. Не се заблуждавах от стрелкащи се между пръстите ми думи, прикриващи нечии мисли - в които бях вярвала и които бяха ме ранявали. Трябваше да се самозалепя, самоизградя, да се направя отново цяла, такава, каквато бях се родила, а не такава, каквато бяха ме направили другите, с мое позволение.

И тогава дойде една история, разказана ми по телефона, макар че и сама можех да я гледам по “Дискавъри”, ако беше ми останал интерес към нещата извън мен. Не беше.

Имало една гора от секвои - и стари, и млади, и дребни, и огромни... Но всички били здрави и читави, растели си на воля и не се предавали на житейските бури. Чудели им се на акъла учените, докато на някой му хрумнало да снима отвисоко тая гора и какво да видят: под земята тия секвои протегнали корени, сплели ръце, държат се една за друга, поделят всичко и за всяка има от всичко...

Най-сетне проумях какво е това “подкрепа” и че не е еднопосочен процес, само да приемам болката на другите и да мълча винаги и за всичко, за да щадя околните. Трябваше да се отворя, да допусна другите до себе си.

И тогава видях как се срива моята берлинска стена. Ширна се равно поле, нито телени заграждения, нито табели “Частна собственост” или гранични белези за нахлуване в чужда територия. Нищо. Бях едно безкрайно разградено пространство, проточило се от плюс до минус безкрайност, по което всеки можеше да мине и да замине, без от това да се почувствам погазена, наблюдавана или каквото се полага на строго охраняваните обекти.

Няколко дни по-късно Краси се прибра с някакво найлоново пликче, в което се мъдреше нещо си. Беше го намерила захвърлено или изпаднало от нечия чанта. Взе голяма ваза, наля вода и за първи път в живота си видях какво е това секвоя - същите ония, дето споделяха всичко с ближния.

Не знам как се захваща секвоя и дали тези откършени от нечия ръка и приютени от дъщеря ми клонки ще пуснат корени. Най-прекрасното задължение в живота ми стана да им осигурявам достатъчно вода. А те ми се отблагодаряват, като са винаги пред очите ми и ме учат да живея без цензура и автоцензура, а да споделям добро и зло с всеки, който има нужда от това. Благословени, секвои!

 

 

© Тамара Караколева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.09.2007, № 9 (94)