СПАСИТЕЛНО МЯСТО

Станка Петрова

web

От десет-петнайсет минути Дана седи в леглото си и отпива насила от кафето, сварено в полусън. Идва й наум, че будността е състояние на духа и кафето не може да премахне леността й. Организмът се събужда отвътре - вътрешното същество събужда външното. Обратното е обречено на неуспех.

„Вече е невъзможно да се събудя!” - мисли си тя след неизвестно колко стоене в хладния здрач на разсъмването. Навън се чува птича песен, която посреща деня. По това време трябва да изгрява слънцето. Поглежда безобразните фигури от вар по гредите, направени от невнимателна ръка, там, където свършват стените, по края на тавана, и се опитва да им даде образ. Вече не й приличат на нищо. А преди години гледаше тавана и оприличаваше някои на хора, други на животни и предмети и докато заспи или докато се събуди съвсем, мислеше за какво си говорят хората върху гредите.

Задължението да приготви нещо за закуска я подтикна да стане, макар при мисълта за закуска да й стана противно. Пак филийки, запечени отгоре на скаричката. Тия дни разбра, че фурната на печката на дърва не може да се използва за нищо друго, освен за шкаф, когато печката не гори. Няколкото картофа, сложени в нея, си останаха полусурови. Нищо не можеше да се сготви и отгоре на плочата. Като сложеше вода, тя се затопляше много бавно и когато най-накрая започнеше да ври, трябваше постоянно да тъпче печката с дърва, за да поддържа състоянието на кипене. Така в стаята ставаше горещо, лицето и ръцете й се нагряваха и й се доспиваше. Припомнянето на всичко това я изнерви. Разполагаше със скаричката за филийки и един котлон, който беше повреден и нагряваше бавно или на нея така й се струваше.

Само няколко дни, откакто съседката й се обади, че майка й се разболяла, а имаше чувството, че е тук много отдавна. Изглежда следването й ще бъде дотук. Поживя няколко години на свобода и имаше възможността да избира дали да остане, или да отпътува и да подреди сама живота си и направи своя избор. Записа да учи, беше самостоятелна и се занимаваше с това, за което мечтаеше. Можеше и толкова да не получи и никога да не повярва във възможностите си. Сега знаеше, че може да ръководи собствения си живот не по-зле от всеки друг.

Но вече трябва да свикне да бъде част от друг живот. В тази къща с двете стаи едва пригодени за съществуване. Гредите не изолират, а предават добре всеки звук от долния етаж на горния и със сигурност - от горния на долния. От дупчиците от дървояди излиза бял прашец и се чува как червеят в тях работи. Точно когато е тихо, той достига до мисълта, това последно пространство на свободата, и го разпада. Радиото на долния етаж дрънка безсмислено и завира тишината по ъглите. Както музиката, така и новините тук звучат далечно и чуждо.

Вик! Дана хуква по стълбите. Поредната хипертонична криза. Повръщане! Радиото е спряно и тишината хищно излиза от тъмните места на стаята. След половин час кръвното не спада, въпреки изпития инцидентно хлофазолин. Тича до Бърза помощ. Тук е по-лесно да отиде на място, още повече, че е близо, отколкото да звъни по телефона.

Връща се с линейката. Дежурният лекар измерва кръвно сто и осемдесет на сто и десет, поставя една инжекция хлофазолин и си отива. Дана тръгва да го изпрати и се връща вкъщи. Чува майка си да казва, преди да заспи: „Много добро момче!”

Състоянието й я караше да се чувства виновна. Дана си припомни как болезнено я обичаше, когато тръгваше оттук преди години. Плачеше, че майка й остава сама, сигурно защото и тя чувстваше празнина без майка си. Съпротивляваше се на болката, докато гледаше от прозореца на автобуса зачервените й очи и подпухналото й, но въпреки това смалено в забрадката лице. Автобусът тръгваше, а майка й гледаше към него с ръце в джобовете и се превръщаше в мъка. В известен смисъл това беше последното разумно чувство, което Дана искаше да запомни у нея.

Тогава не беше съвсем наясно къде отива, но на осемнадесет неизвестното привлича. Сега беше тук и не знаеше къде се намира - на тридесет и две неизвестното, особено когато е отдавна преживяното старо, болезнено свива сърцето. Майка й очакваше от нея да остане. Радваше се, че е тук и хвърляше един и същ кратък обвинителен въпрос: „Кога ще си дойдеш?”. И напрежението между тях нарастваше. Един безмълвен обвинителен поглед и болката и чувството й за вина я стисваха. Сякаш нещо в главата й гореше от мисълта, че излезе лоша дъщеря.

Но чувството за вина не можеше да приобщи към майчината болка. Напротив, поради съпротивата срещу него, то отчуждаваше още повече. Веднъж откъснала се от родителския дом, преобразена от света на собственото си съвремие и намерила място в него, на нея й се струваше невъзможно да се пришие тук. А майка й не искаше друг да се грижи за нея, нещо, което Дана и без това не можеше да си позволи финансово, но ако майка й поне го допускаше, тя би се чувствала разбрана и пощадена.

Докато майка й спи, тя сяда на един стол в градината и се отпуска на ласкавото слънце, несъзнателно заслушана в бръмченето на пчелите. Забравя за тъмните стаи с малки прозорчета и проядени сякяш от времето греди и за състоянието на майка си. Всичко се разфокусира като картина, която е прекалено близо до погледа. Мекотата на слънчевите лъчи я отнася на брега на реката, където майка й я водеше като дете. Докато тя копаеше или поливаше картофите, Дана седеше на брега, стъпила на един плосък камък, и гледаше слънчевите зайчета, които игриво светеха във водата.

Ромонът на водата се спуска през съзнанието й и я превръща в четиригодишна. Потапя ръцете си в бързотечащата вода и гледа през тях камъните. Слънчевите зайчета сякаш заглушават с присъствието си звука от мотиката, който се чува само на десетина метра. Изглежда, че не водата, а зайчетата се движат. Една пчела прелита за момент и отново освобождава прозрачния въздух за тишината. Топло е.

© Станка Петрова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.06.2009, № 6 (115)