НОВИТЕ ДРЕХИ НА МАМА

Станка Петрова

web

Когато бях малка, обичах да гледам необичайните вещи в гардероба, докато мама го подреждаше. Иначе почти не го виждах отворен. Трите му врати примамваха с лъскавината си и с червеникаво-кафявите си оттенъци. В по-голямото отделение седяха грижливо сгънати две-три тъкани одеяла, а върху тях няколко кувертюрни чаршафа, от които особено достойнство в моите очи придобиваше един със слънчогледи и жълта плетена дантела от едната страна. В другото отделение имаше нови дрехи и пъстри платове. Голямо впечатление ми правеха две копринени блузи - едната небесносиня като къс небе в гардероба, а другата в турскосиньо. Тънката коприна на турскосиньото ме поразяваше с лъскавината и гладкостта си, материята на небесносинята ме привличаше с чудността си - тя беше на много дребни фигурки, мънички цветчета, които проблясваха по плата в зависимост от светлината. Небе на цветчета.

Платовете, повечето цветни, приличаха на прибрани за зимата поляни. За разлика от вече готовите, придобили определен вид дрехи, от платовете можеше да се ушие какво ли не - според фантазията. А тя правеше нещата безбройни и гъвкави, растеше все повече с честото завръщане към нея и с видяното в света около мене.

Мама носеше памучни дрехи, а върху тях през зимата обличаше плетени вълнени фланели и елеци и никога не я видях с някоя от двете копринени блузи. Може би затова те и пъстрите празнични платове изглеждаха като семейно съкровище, което човек пази, но не употребява.

Когато се оказа, че съм забравила всичко важно от ранното си детство и то се превърна за мене в разказ на мама с обвивка от мъгла, слушах, че съм обичала да заспивам с някой плат на цветчета. Явно това е бил моят начин да споделя отношението си към семейното съкровище. Но аз си спомням гардероба като сандък с тайни.

Помня и как някой от платовете понякога ставаше дамска блуза или пола, но ако беше много харесван, така си седеше, прибран за по-нататък, за някакъв неизказан специален случай. Така коприненият на четирилистни детелини не дочака своя случай да се превърне в рокля или блуза. Той беше нещо повече от конкретна дреха, беше плат на надеждата, на очакването на момент, който не настъпи, докато мама все още беше млада, а когато остаря, тя реши, че не й подхожда вече такъв плат и след това забрави както за него, така и за очакването на момента, в който ще го извади от гардероба, ще го занесе на шивач и след няколко проби ще облече готовата дреха и ще отвори вратата на събитието.

Имаше и една друга вещ, която седеше на най-долния рафт в гардероба - една захарница. Полупрозрачна, с дебел кант от фигурки и с дръжка на капачето. Съдържанието й разпалваше любопитството ми. Бях съзряла в нея мъниста, една брошка с камъчета и ключ сякаш от ковчеже с тайнства, оставени там заедно с копчета, игли и листче, на което пишеше нещо. Години след това се осмелих да разгледам съдържанието на захарницата. На листчето прочетох рецептата за една торта, която мама правеше някога. Тогава си присвоих брошката, вероятно останала по-късно в някоя от многобройните ми квартири, забравена в суматохата от преместването. Тогава съвсем случайно забелязах, че въпросната захарница дори не е стъклена. Това много ме учуди и я промени в очите ми до най-обикновена вещ. А ключът в нея изглежда беше от шкафа с моите неща, който никога не се заключваше. В него така си стояха двайсетина книги от детството ми, няколко списания „Космос”, изписани тетрадки и едни стари флумастери.

© Станка Петрова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.03.2011, № 3 (136)