|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
РАЗМИСЛИ ВЪВ ВРЪЗКА С ЕДНА КНИГАСтефка Петрова
Иска ми се да издържа на началото - да напиша рецензия като есе, кратка, но съдържателна, да употребя думи хубави, не всекидневни, приютили се в края на езика поради рядката си употреба, книжовни, но не неразбираеми, с метафорично и метонимично значение, както е казано за разказите на последната страница за самата книга (не зная от автора ли, или от издателя) - "Малки истории за големи неща и важни хора". Книгата въобще е като друг, втори живот, не само дава знания, забулени в облаци и затъмнение в нашите мозъци, или разбулени, разголени мисли като на плаж, или истината, такава, каквато е или каквато ни се иска да бъде. Книгата е прозорец към света, срещаме често такова твърдение. Съгласяваме се и не съвсем, защото знаем за безсмъртието на "големите, вечните романи", за влиянието на вековечните идеи от редица книги, за силата на вечността в безвечната история. В кратките разкази на Н. Йолдески виждаме, чувстваме живота като пътуване към необятното, като сън и действителност, където се върти тъмнината в големите невидими гънки на времето. Срещат се, разминават се, наслагват се спомени, изплували от мъглата на забравата и натрупващи се върху кълновете на новото в тинята на времето, е, не само в нея, а и в самата непристорена действителност. Неправомерно ще бъде да нарека началните разкази кратки, защото те не са кратки, те са много кратки - от половин страничка до една-две. Но достатъчни по съдържателен обем, за да ни заредят с картини и образи от града; град с "надвиснали облаци и мъгла, разхождащ своите призраци из притихналите булеварди"; град с отсечени диви кестени и плачеща върба; град с надвиснала над него умора, чийто "пъп на асфалта се простира до болезнена дълбочина"; град с "неплатени хотелски сметки"; град на пътувания, на любов и разлъка, на разминаване и срещане, на плувания и сънувания, и още, и още. Толкова кратки разкази, а толкова наситени със съдържание и смисъл. Ето по-голямата част от най-краткия разказ: "Къде си сега, поете, да зашиеш нощта в стих, да налееш червено вино за времето, което ме поглъща с мълчаливата си челюст? Къде си, да излекуваш раните на злочестия град и с мехлем от стих да го възкресиш чудотворно над тъжния човек? Къде си, къде, поете, ти, който отключваш вселената, да заключиш надвисналото проклятие? В нощта сме аз и ти, в съня. Поетът може би се крие в мъглата, а стиховете са се свили в черен облак" (с. 10). Чувстваме нестихващата болка на поета за проблемите и промените в града, за безпомощния човек, невиждащ бъдеще за себе си и за града в мъглата и тъмнината. Но в тъмното проблясва светлина - в къщата напр. животът на двамата продължава: обичат се, целуват се, остаряват, а всичко наоколо изглежда безкрайно. Най-дългата приказка, разделена на осем части, е колкото драматична, толкова и меланхолична и реалистична. Героите са руският доктор Николай Незлобински и жена му София, отнесени от вихрите на Октомврийската революция и намерили щастието си в гр. Струга, родния град на автора Ненад Йолдески, градът край Охридското езеро. Охридското езеро е обикнат, любим образ за сърби и македонци, а и не само за тях. Да спомена само името на Луан Старова, професор по френска литература в Скопския университет, писател, издигнал неразрушим паметник на езерото с прокараната през него невидима, но действаща дълго време граница. Охридското езеро е забило корени здраво и в българската история, да си спомним за Охридската книжовна школа и за Биляна, която бели платно в него... Името на доктора се появява в една бележка, намерена от автора след решението му да прегледа всички свои събирани ръкописи и фотографии и да ги разчисти. Но намерението му е пресечено, преди да започне, тъй като в самото начало в ръцете му попада тази бележка. Грозният почерк и името на доктора шеметно го изпращат в детството му, в музея, където заедно със свой приятел стои пред витрината с двуглавото теле. Сеща се и за черната книга със заглавие "80 години музей "Доктор Никола Незлобински", една дисертация, подарък от майка му. И се втурва да търси сведения и документи за доктора. Разбира, че с идването си в града докторът преборва маларията, култивира града, като повишава санитарните и хигиенните норми, основава първия природонаучен музей, създава първия диспансер... Правил много фотографии. Жителите на града помнят благородния човек, добрия специалист и създават току-що споменатия музей. Самият той признава пред жена си София: "Когато дойдохме за пръв път в града, усетих как ухае щастието. И видях свободата в крилете на пеликана, и него, щастието, в голямото бяло езеро" (с. 41). Обещах да не разказвам, а да показвам, да споделям и коментирам написаното. И така, разказвачът започва посещения на хора и институции, срещи с познати и сведущи по въпроса личности, разговори с издател и автори - тези и други деяния му помагат да установи, да се сблъска и да разбере за направеното от доктора, за преживяното от него, да разчупи леда на забравата и да открие тъгата от преживяното и неизживяното от доктора, разкрито с 8 изречения, 5 от които са само от две-три думи (с. 33). И да го ситуира сред и край мастиленото езеро. Тук е мястото да кажа, че мастилото и мастиленият цвят играят голяма роля в авторовите описания. Всичко е мастилено или става мастилено от време на време - реката (р. Дрин), езерото, водата, огледалото, тъгата, изворът ("езерната мастилница"). Мастиленият, синьолилавият цвят внушава скръб, напомня за изгубеното, за непостигнатото - все още е далече от черното, от отчаянието, но и бялото, оптимистичното, го няма, отишло е някъде другаде, връщайки се най-често само при езерото. Градът и езерото нямат име, не се нуждаят от име, сами по себе си са достатъчни, "напразно е всяко назоваване" - така, безименни, носят предостатъчно информация: Езерото, Реката. А отношението, връзката между тях Йолдески показва достатъчно образно и цветно: "Реката безименно и тихо спасява собствената си приказка и отказва да я смесва с езерната... Само понякога, когато небето притъмнее, реката като че ли се смилява над тъгата на езерото, потъмнява, посинява до дълбоко синьо и започва да се вълнува, преливайки от коритото си, и дави града" (с. 45). Ето съжителството на града и езерото и настъпващите понякога наводнения, даващи възможност на езерото да се развихри, да излее мъката си. Любовта на автора към родното блика от всяка дума, заглушава неудовлетвореността от настоящето и сивото и връща цвета и мириса на живота - неговия и на доктора някога. С разказите в края на книгата сме изкушени от Йолдески да се запознаем с дядо му, баща му и майка му, обрисувани с не по-малко любов от Реката и Езерото, с не по-малко тъга и с малко ирония: дядото в желанието си да спаси сливата в двора от вятъра, готов да я пречупи и събори; баща си - с умопобъркването си след смъртта на своя баща, с огъня (метафоричния), пламнал в главата му; майка си - чрез оплакването, че съпругът ѝ краде разказите ѝ. Такова е съдържанието на кратките разкази на повърхността, а отдолу, под нея чувстваме мириса на някогашните спомени, виждаме кълвачите на старостта как чукат по главите на хората, усещаме изтичането на живота. Не мога да отмина и последния разказ за големия дървен мост в Струга, където са вплетени и фантастични моменти, и критични - младите, въоръжени с револвери, пълни с изкуство, се вдигат на бунт срещу безхаберието и безобразието на властимащите, срещу неизпълнените обещания на кандидатите за власт. Отбелязах чрез позоваване на цитати майсторството на автора, свежестта на текста, оригиналността на структурата. Ще добавя и още нещо - за пръв път срещам произведение, в което е разкрито как е творил писателят. Зачеркнатото в началото на книгата по отношение на започването на разказа и в края по отношение на заглавието е изпълнено с дълбок смисъл: писането е трудно, невероятно тежък процес е търсенето на думи за обличане на образа, за да може читателят да го разбере, а и да привлече вниманието му още на мига. Ненад Йолдески е нарекъл книгата си "Всеки със своето езеро". Езерото тук е синоним, еднозначен с редица думи. Всеки със своето езеро, равно на: Всеки със своята съдба със своята история - всички тези вероятни и възможни заглавия биха отговаряли на съдържанието на книгата, защото всеки живее със своето. Но свързвайки историята с езерото, избраният от автора вариант е най-сполучлив. От гърба на книгата узнаваме, че Ненад Йолдески е написал три книги, две от които са носители на награда (настоящата е носител на "Награда за литература на Европейския съюз"), а третата е номинирана за "Роман на годината". Самият той е икономист по образование, но е завършил магистратура по общо и сравнително литературознание. Малко необичайно, но знаем, че не са чак толкова рядко големите писатели по професия и образование инженери, лекари, строители... Смея да му предскажа блестящо бъдеще като писател. Защото с настоящата книга той като че ли разчиства плевелите, полепнали по спомените, и те поставя (и ни поставя) замразен(и) в сантиментален фреон. Тя изглежда последно убежище за онази малка духовна свобода, която още можем да искаме и да имаме в нашия отвратителен свят на робия и зависимост. Ние стоим на изхода на миналото, което вече е предадено на своя мрак, и на входа на бъдещето, което още не е излязло от своя мрак, и се опитваме да намерим онова, което да предадем от миналото на бъдещето. Ненад Йолдески се опитва да ни каже със своите кратки разкази какво е това и как трябва да постъпим.
Ненад Йолдески. Всеки със своето езеро. Разкази. Прев. от македонски Таня Попова. София: ИК "Персей", 2019 г., 85 с.
© Стефка Петрова |