(БЕЗ)ОПАСНИ ДУМИ

Стефка Петрова

web

От книгите на нашите съседи, с които две издателства - "Персей" и "Изида" - буквално "заляха" книжния пазар през 2017 г., заслужава да се спрем и на романа на Леон Старова "Балканвавилонци". Авторът е македонски писател с албански произход, професор по френска литература в университета в Скопие. Героите на романа са двама души от най-образованата част на обществото: бащата на автора (в цялата книга името му не се споменава, в неговия образ авторът влага много автобиографични моменти) - роден в Подградец край Охридското езеро с майка туркиня и баща албанец, получил образование по европейско право в Цариград, племенник на един от съратниците на Мустафа Кемал Ататюрк, поканен да служи при него за изграждането на нова Турция, завършващ живота си като преводач от османотурски на случайно откритите в една битолска джамия кадийски регистри (сиджили) в Скопие; и Климент Камилски - македонец, защитил дисертация по педагогика в Сорбоната, университетски преподавател в Париж, участник в Испанската гражданска война против Франко, с леви убеждения, лежал невинен в концентрационния лагер на Голи оток (остров в Адриатическо море), оправдан, но не допуснат отново в университет или на друго престижно място за работа, притежател на огромна библиотека. "Сега живея за книгите и от книгите..." - признава при първото си запознанство с бащата на автора, който също притежава огромна библиотека. "В живота на баща ми четенето беше свещенодействие, възможност за спасение и изход от балканското варварство и проклятие" - пише Л. Старова. Двамата стават приятели за цял живот: свързва ги неосъществената им по различни причини висока позиция в живота, вярата им в илюзорни идеали, любовта към книгите и желанието да създадат по-добро бъдеще за своите потомци, а и не само за тях. Двама донкихотовци, надраснали времето си, които били потискани и натикани надолу от неблагоприятните режими. Идеалисти, които вярвали, че обединените библиотеки (и книги) могат да променят нещо на Балканите към по-добро. Два живота, развивали се като игра на парадоксите.

Повествованието се води от името на сина, който е още дете и разказва за всичко видяно и разказано от двамата приятели, но "се намесва" много сериозно в исторически и лингвистични описания. А мястото на действието е целият свят: от Ориента до Западна Европа като пространство (територия) и от далечното минало до настоящето и бъдещето като време. Виждаме голямата ерудиция на автора - преподавател, романист, пътеписец, поет и есеист, академик, заместник-председател на Македонската академия на науките и изкуствата. Почти няма нещо от живота, за което да не е станало дума в този роман: важни събития и велики личности; империи и държави; книги и автори, езици и думи, материална култура, гастрономия и пр., и пр., но като лайтмотив през цялото време господстват книгите и думите (езиците). Произведението е наречено роман, но се отличава много от класическия роман. Бих го сравнила с дисертация, и то голяма, докторска - цели 405 страници! Но същността не е в броя на страниците, а в съдържанието, в начина на изложение, в изказаните съждения, в направените сравнения, в изследваните човешки отношения, в големия хуманизъм на автора и в какво ли още не. "Трудно се намира ключ за отваряне на бравите на залостените балкански граници" - заявява Старова и се опитва чрез своите книги да намери ключ в пряк и в преносен смисъл. Да се надяваме, че книгите му ще бъдат прочетени от повече хора (преведени са на различни езици) и че ще докоснат душите им, а оттам - и съдбата им. За да тръгнат, или да продължат (онези, които са тръгнали) да вървят по правилния път към един по-добър свят, в мир и хармония... Това, явно, е пожелание за бъдещето, защото настоящето ни посипва, затрупва ни с друго... Препълнена с идеи, книгата заслужава да се прочете и да се препрочита от време на време. Винаги може да те изненада с нещо, което не си забелязал или не си му обърнал внимание по-рано. А и може да ти подскаже тема за изследване... От това се разбира, че не е роман за всекиго, макар че е бил избран за роман на годината (2014).

Втората част на романа е посветена на усилията на двамата донкихотовци да прочистят езика от опасните думи, които със своето зловещо значение влияят зле върху хората. Опасни думи според Климент Камилски са турцизмите, много от които са персийски и арабски. И така, двамата решават да открият стоте най-опасни турски (османски) думи. Климент Камилски смята, че трябва да се изгонят, изхвърлят от езика, а бащата на автора защитава идеята, че не бива да се пристъпва грубо към езика, защото прочистването на езика може да доведе до неприятни последици, като напр. етническо прочистване. Договарят се как ще работят и се залавят здраво: започват с по пет "най-опасни" думи и накрая завършват с думи от няколко области. Използват речници, енциклопедии, исторически съчинения, народни приказки и всичко, което може да им послужи. Обсъждането на всяка дума представлява всъщност отделно проучване, някое от които може да бъде изведено и като отделна монография, каквото е напр. за еничарството (във връзка с думата еничар и съпоставката между еничарите и йезуитите). Не по-малко и по-маловажно е обсъждането на думите башибозук, курбан, зандан, кадия и др. Направи ми впечатление следният израз, макар че мога да кажа същото и за много други: Обикновено думите се намират в зандана на изречението, който е пояснен чрез цял параграф: Има думи, които нямат обяснение. Те са сами за себе си и в себе си съдържат цялото съдържание, напластено в тях с течение на времето. Казва се, че дори и всеки език може да се смята за зандан. Свободата е в граматиката (с. 241). А може би граматиката е зандан за езика?

Романът ни припомня епохата на пуризма в българския език, който все пак успява да изхвърли от книжовния език редица турски думи, много от които обаче се запазиха в разговорния език. С течение на времето двамата приятели и по-специално Камилски, който започва като надъхан пурист, променят мнението си и вече съставят списък на думите, характеризирайки със скоби тяхната двузначност - (без)опасни османизми. Без да навлизам повече в подробности относно турските заемки и без да съм специалист по този въпрос, ще отбележа, че срещнах като турцизми (ориентализми), наред с много изброени, и думи като белег, бъбрек и някои други, за които още от студентски години сме учили, че са останки от прабългарски език (и като такива се сочат в научните граматики). Направих справка в "Граматика на българския език" от Ст. Младенов и Ст. Попвасилев и открих, че там се говори за османско-турските заемки, които през "старобългарско време имат за източник тюркския език на Испериховите първобългари" (с. 403). Това е тема от историята на българския език, разработена и разработвана много (да спомена тук Ив. Гълъбов, Борис Симеонов и др.).

Двамата нереализирани учени, вдъхновени от романите на Гюстав Флобер и най-вече от "Бувар и Пекюше", решават да съставят речник на вредните турцизми, който ще ги представи в хумористично-гротескен смисъл, но ще ги освободи от "драматизма на историята". Идеята им се ражда от "Речник на готовите истини" на Флобер, чиито формулировки са напълно актуални и за нашето настояще: Акционери - всички крадци; Депутат - не работи нищо; Диплома - не доказва нищо; Оптимист - еквивалент на глупак; право - не се знае какво е; интрига - води към всичко и др.

Ще завърша с част от думите на Климент Камилски, казани в края на романа и на тяхното дело: По време на изследването се убедихме, особено аз, че няма опасни думи, а само злоупотреба с такива.

И моето заключение. "Да откриеш кой си, откъде идваш и накъде отиваш през вечно преплетените балкански корени, никога не е било лесно" (с. 128). Романът на Л. Старова като с фенер осветлява тъмните зони на балканската история, която сама по себе си е един безкраен лабиринт, в който не рядко се говори за проклятието на Балканите, но и в който може да се намери отговор, ако такъв изобщо съществува. Защото "лабиринтът описва вътрешното пътуване на човека в търсене на своята истина" (с. 129).

Да кажа нещо и за названието на романа. Според мен по-правилно би било да се преведе на български "Балкановавилонци", по модела на сложните думи с типичната съединителна гласна о (според ГСБКЕ, т. 2, с. 81), срв. римокатолик, престолонаследник, кръводарител.

© Стефка Петрова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.05.2018, № 5 (222)