ПРОЧЕТИ ТАЗИ КНИГА!

Стефка Петрова

web

Имах желание да озаглавя писанието си с отрицателна шеговита заповед, т.е. "Не чети тази книга", но реших, че няма да се схване от заглавието иронията и няма да я поместят (което пак не е сигурно), но не мога да се сдържа да не кажа няколко думи за книгата на Юлияна Антонова-Мурата "Моши моши, Япония", 2016.

Всяка книга, в която се разказва за Япония и японците, е интересна, но тази ни показва съвременна, днешна Япония и най-новите картини на действителността там. И нещо много важно - имаме възможност да почувстваме и да видим отношението на японците помежду им, живота им, възприемането на света "по японски", духа на японеца. И всичко е разказано от жена, живяла в тази страна дълго време, дългогодишен дипломат и два пъти омъжила се за японец, живееща третата си възраст в Япония с деца и внуци. Много са нещата, които може да се научат от тази книга. Ще посоча само някои от тях: чувството за ред и спазването на реда и законността; възпитанието на децата; отношението на лекари и сестри към болните; устоновеният и ненарушим ред на летища и болници; организацията на погребенията от държавните служби; точността на автобусния транспорт, и още, и още... В Япония няма престъпления, няма кражби, няма бакшиши... Ето няколко случки. Авторката посещава двама българи в японски затвор и единият й разказва, че му доставят само на него кисело мляко, защото разбрали, че като българин го обича. Пътува с такси и забравя да си вземе рестото от 20 йени, равно на около 1,40 лв. Шофьорът изтичва след нея, настига я и й дава забравените пари, въпреки че тя се опитва да откаже. Забравяла и повече пари и винаги й ги връщали. В дома й идват двама работници да поставят някаква настилка на пода. Носят голяма, мощна прахосмукачка ("не че вкъщи няма" - отбелязва авторката) и след привършване на работата я пускат да почистят (тъй като е по-мощна), а след това с белоснежна кърпа избърсват наоколо (не че има какво да се забърсва). Още колко неща да разкажа? За поклоните, за извиненията, за благодарностите, за взаимопомощта... Заслужава си хиляди пъти да се прочете тази книга или може би да не се чете, за да не отчае човек, сравнявайки всичко с българската действителност. Да спомена случая с навехнатия крак на авторката. Когато пада, младеж се притичва веднага на помощ и й казва, че следва да се обадят на служителите в общината, защото по тяхна вина тротоарът е в неизправност, и те ще поемат всички разходи за състоянието на крака й. И по-нататък Ю. Антонова разказва какво се е случило от влизането в малката клиника до излизането й оттам: "кратко обяснение за болежката на рецепцията, преглед на крака, рентгенова снимка, разчитането й, предписване на пластири и обезболяващи медикаменти и напускане - всичко това за петнайсет минути" (с. 128). Четеш и не знаеш за какво по-напред да мислиш: за нашите улици и тротоари, където не крак можеш да счупиш, а коли се трошат всеки ден; за нашите болници, където чакането по два-три часа е "момент от лечението" (както се шегуват болните, принудени да ходят периодично); за помощта на улицата, ако се окажеш в нужда... Затова и бях решила да озаглавя рецензията "Не чети тази книга". А тя се чете леко и бързо и не е скъпа. И е богато илюстрирана с цветни собствени снимки. Включен е и урок по земетресение в 13 точки.

"Моши моши, Япония" е първата книга на Юлияна Антонова-Мурата, но грабва с умението да сподели преживяното, да обърне внимание на някоя характерна подробност, да погледне зад витрината и да покаже всичко вълнуващо, достоверно и интересно. Дори да развенчае някой мит - напр. че дълголетието на японците се дължало на консумирането на риба, водорасли и зеленчуци. Според самите японци дълголетието им се дължало не на друго, а на консумацията на свинско месо. Ядат го няколко пъти седмично, в умерено количество, но редовно. На пазара тя вижда "редица големи и средни тави, плоски тенджерки и съдинки с добре опаковани в целофан... свински глави, свински крачета и свински пържоли". Според продавачите всяко домакинство наблягало именно на свинското месо.

Както много сполучливо озаглавява своя предговор от една страничка редакторката Мария Касимова-Моасе - това е "Япония, преживяна с любов". Япония, за която слушаме и четем, но не я познаваме; Япония, който всеки човек мечтае да посети; Япония, която те кара да обичаш другите и да обикнеш и нея. И да я опознаеш! Но не всеки има такава възможност, затова аз просто занесох книгата в родното си село в Ловешко и в читалището и кафенето разведряваме ежедневието си с прочитане на някой и друг разказ (някоя и друга история, както е подзаглавието на книгата). И не мога да я задържа нито за ден - всеки иска да я прочете. А в нашето село има един сплотен колектив от пенсионери, които ходят редовно сутрин в кафенето, а и на всички културни и други мероприятия и обичат да четат.

© Стефка Петрова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.04.2017, № 4 (209)