Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПО ВЪПРОСА ЗА ЕЗИКОВИТЕ РАВНИЩА

Стефка Петрова

web


The question of levels of language is one of the most controversial in the theory of Linguistics - for obvious reasons. Linguists have to deal with an extremely complicated phenomenon - the Language - when modelling it as a series of layers and finding out a logical scheme of separation of levels which reveals the essence of this phenomenon and at the same time shows the connection between its elements. It is also indisputably true that dividing a whole into its separate elements (the language into levels in this case) depends on the point of view, on the underlying theory and on the purpose of doing this. It is also important what language we are dealing with.

In this article the Bulgarian language has been dealt with. The language has been presented as a piramid with its basis upwards. The basis presents the lexical level (lexemes) and the highest level is the language itselt - the linguistic level. The following levels have been incluided: lexical, phonological, morphological, syntactic, the level of text and linguistic level. Each of the levels has been divided into sub-levels. Marginal levels have been pointed out as well as their minimal language units in -eme terms.


Въпросът за езиковите равнища е един от възловите теоретични проблеми на езикознанието и един от най-трудните. Причините са обясними. Става въпрос за логическа схема, за построение, засягащо едно изключително сложно явление - езика, - стремящо се да проникне в същността на този феномен, да го разчлени на сегменти и да покаже връзката между тях, запазвайки в същото време единството на цялото. Всяко деление съдържа известна доза условност. Освен това безспорна истина е, че разчленяването на едно цяло на части (в случая езика на равнища) зависи от гледната точка - теорията, - от която се изхожда, както и от целта, поради която се прави. Не без значение е и въпросът за типа език, т.е. към кое езиково семейство принадлежи даден език, тъй като едва ли е възможно еднозначно решение за всички езици. На трето място ще отбележим и нееднозначността на самия термин равнище - дали става въпрос за равнище на описание или равнище на съществуване, макар че между двете употреби има известно покритие.

Моят поглед тук ще бъде конкретно насочен към българския език, но смятам, че в голяма степен е валиден за индоевропейските езици според съществуващата класификация на езиците, а целта е да се погледне на езика като форма на съществуване и обект за изучаване.

Терминът езиково равнище или равнище на езика е термин от структурната лингвистика, появил се през втората четвърт на 20 в., когато редица лингвисти представят езика като поредица от пластове, наредени един върху друг. Най-долу е звуковият пласт - фонологията, - следва морфологията (структурните единици), а над нея се намират по-големите граматични единици (синтаксис), и според някои най-горе стои семантиката [38]. Тази представа господства и до днес. В различни трудове се разграничават обикновено три или четири равнища на езика, явяващи се като обекти за изучаване от различните дялове на частното езикознание: фонетично (фонологично), граматично, разделяно на морфологично и синтактично, и лексикално. В основни трудове за езика обаче разнообразието е твърде голямо. В. Кодухов напр. конкретизира нивата като фонетико-фонологично, морфемо-морфологично, синтактично и лексико-семантично [25: 137], а Розентал и Теленкова изброяват като илюстрация на значението 2. уровень=ярус следните равнища: фонемный, алломорфный, фонетический, морфемный, синтаксический [55, с. 504]. Излагайки основите на описателната лингвистика, И. Ф. Вардул отделя в естествените езикови системи осем равнища: фонологическо, морфонологическо, супрафонологическо, лексико-морфологическо, морфо-синтактическо, интерсинтактическо, синтактическо и супрасинтактическо [9: 100]. Н. С. Трубецкой [67], родоначалник на науката фонология, интерпретирайки Сосюровското положение за означавано и означаващо [62], разглежда езика като система, представена от множество системи, които са напълно уравновесени помежду си, техните части са взаимно свързани, допълват се една друга, поддържат се една друга. В системата на Трубецкой може да се види идея за три езикови равнища: фонологично, граматично, семантично.

Понятията, разработени от Трубецкой върху фонологически материал - идентификация, опозиция, неутрализация, - бяха пренесени и в областта на морфологията в трудовете на представителите на пражката лингвистична школа. Техните изследвания поставят основата на функционалното разглеждане на езика и задълбочават структурното му изучаване. Пражката лингвистична школа [50] "гледа" на езика повече като на едно цяло, а не като на отделни равнища, приемайки сосюровското деление (противопоставяне) на парадигматически и синтагматически отношения в езика. Тахната синтагматика не се явява отделно равнище на езика, а "изтрива" разликата между синтактични, морфологични и лексикални образувания - нещо, което срещаме и в американска лингвистика.

Дескриптивната американска лингвистика в лицето на Л. Блумфилд [6] издига идеята за "аранжировка на морфемите". Морфемите могат да встъпват в две качества: като ‘свободни форми’ - думи или части от изречението, имащи самостоятелно, независимо значение, и като ‘свързани форми’ - граматически или свообразователни морфеми. И едните, и другите могат да се обединяват в конструкции. Начините за обединяването на свободните форми е синтаксис, а на свързаните форми - морфология.

Без да се спирам на повече виждания и търсения в това отношение, което може да бъде обект на отделно изследване, ще спомена само още две работи, имащи основополагащо значение, по следните причини: първо, защото са от български езиковеди, а изследванията на българските езиковеди не винаги "достигат до широкия свят" поради ограниченията на езика и изданията; второ, те се основават на българския език; трето, едното изследване е съвсем съвременно; четвърто, това са самостоятелни работи, посветени специално и само на езиковите равнища, и пр. Става дума за "Лингвистични равнища и семантика" от А. Данчев [18] и "За някои закономерности в езика и в речта" от М. Лакова [31]. А. Данчев говори за три основни равнища - фонологично, граматично и лексикално, като разделя граматичното равнище на традиционните подравнища морфология и синтаксис, и за две междинни равнища - морфонологично и словообразуване. Идеята на Данчев за междинните равнища има несъмнено принципно значение. В едно свое устно изложение (на семинар по съпоставително езикознание, провеждано в Института за чуждестранни студенти, сега Департамент за езиково обучение (ДЕО) към СУ "Св. Кл. Охридски"), А. Данчев говореше и за четвърто основно равнище - текстово, с основна минимална единица текстема. За съжаление ранната смърт на големия изследовател на езика, прекрасен преподавател и незабравим учител му попречи да развие тази своя идея. Що се отнася до втория цитиран труд - на М. Лакова, с който се запознах още в ръкопис (тогава със заглавие "Единици и равнища на езика"), в него авторката търси ново осветление на проблема за езиковите равнища, използвайки апарата на лингвистичното моделиране. Тя обособява 17 езикови равнища: две под равнището на фонемата - равнища на стойностите на диференциалните признаци на фонемата и равнище на диференциалните признаци на фонемите; две "извън езика": нулево равнище на извънречевите гласови способности на човека и минус едно (-1) равнище на звукове и шумове, предизвиквани от гласовите способности на птици, животни и насекоми, от неживата природа и от човека в извънгласови негови дейности; седем след равнището на сложното изречение. Макар и със закъснение, трябва да кажа, че преди години имах подобна разработка, която остана неотпечатана и където въвеждах дори съответни минимални единици на емово равнище: за главите - главема, за частите - партема (или частема), приемах термина текстема, но нямах смелост да представя тези идеи и най-вече тези термини на научната общественост. Така че сега приветствам идеите на М. Лакова, но ще изразя по-нататък някои несъгласия с нея.

В представените тук мои виждания относно езиковите равнища ще "погледна" на езика от гледна точка на прагматиката и функционирането на езика като роден и чужд. Несъмнено в цитираните и в неспоменатите фундаментални и по-конкретни изследвания на езика се преплитат моменти както от разбирането на езика като феномен, така и от подхода при изучаването на този феномен. И, според мен, подходът при изучаване на езика играе не малка роля. Той не би следвало да бъде пренебрегван, ако се опитваме да въведем основни минимални единици за отделните равнища, тъй като минималната единица е всъщност във висша степен абстрактен научен продукт (научен абстракт), резултат от научно изследване и обобщение.

1. Едно от основните равнища на езика, приемано безрезервно, е фонологичното, наричано по-рано фонетично (или компромисно - фонетико-фонологично). Неговата основна единица - фонема - и неговият апарат и методология за изследване отдавна са наложени и върху другите области на езика. Изтъквано е неведнъж, че фонологическите принципи тласнаха силно развитието на всички дялове на езикознанието и превърнаха науката за езика в точна наука. Фонологичното равнище може да се разчлени на две подравнища - алофонно (вариантите на фонемата, звуковете в речта) и фонемно. Подравнище за мен е съставна част на дадено равнище, която влиза във взаимоотношения с друга съставна част на същото равнище, но не и с друго равнище. Делението по-нататък на подравнищата ще доведе до конкретна видова нивелация, разкриваща спецификата на отделните езици. Засега няма да отивам по-далеч от подравнището.

Отделянето в граматичното равнище на две подравнища - морфологично и синтактично, идва от традиционното деление на граматиката на морфология и синтаксис. От прагматична гледна точка обединяването на морфологичното и синтактичното равнище в едно - граматично, не довежда до по-голяма яснота относно системата. На практика, и в университетските курсове, и в книги и учебници, назовавани Граматика на ... (даден език), обикновено се включват три основни дяла: фонетика, морфология и синтаксис [3, 14, 41, 13, 58], т.е. под граматика по-често се разбира цялостно описание на даден език [33: 121]. Ив. Куцаров изтъква, че терминът граматика претендира да измести термина езикознание, т.е. да се употребява вместо него [8: 278]. Ето как се определя предметът на граматиката: "Раздел языкознания, содержащий учение о формах словоизменения, о строения слов, видах словосочетаний и типах предложения" [55: 80]; "Граматиката има за предмет граматическия строй на езика. Граматическият строй обхваща системата от обективно присъщите на езика правила за изменението на думите и за съчетанието им в изречения" [11: 162]; "Под граматически строеж на езика се разбират правилата и закономерностите, според които се използват думите в речта кото средство за общуване между хората. В граматиката се описват системно тези правила и закономерности. Граматиката има два дяла: морфология и синтаксис. В морфологията се изучава строежът на думите, а така също образуването на различните форми и носените от тях граматически значения за число, време, наклонение и пр. В синтаксиса се изучават закономерностите и правилата, по които се свързват думите в словосъчетания и изречения, а също така различните типове изречения с техните структурни, граматически и стилистически особености" [14б: 5-6]. В СБЕ [8: 277] се дава следното определение на граматика: "Граматиката е дял от езикознанието, който изучава думата като словоформа и като градивен елемент на словосъчетанието, изречението и текста" (определение на Ив. Куцаров), при което думите "като словоформа" се отнасят за морфологията, а "като градивен елемент на словосъчетанието, изречението и текста" - за синтаксиса. За предмета на синтаксиса обаче в същия труд, чийто автор е Й. Пенчев, се казва: "Синтаксисът е наука за свързването на единици от различни класове, при което се получават нови единици. Най-голямата единица, с която се занимава синтаксисът на езика, е изречението" [8: 498]. Няма да се спирам на противоречието между последните две определения, но явно е, че става въпрос за съвсем различни неща. По отношение на българския език, както и спрямо редица други езици, формата на думата не зависи от функцията й в изречението. Думата като морфологична единица съществува със свои разграничителни признаци, които са обективно присъщи на системата. Отношението между частите на речта и частите на изречението е взаимноветрилообразно, т.е. то може да се представи с принципа на ветрилото така: дадена част на речта може да изпълнява функция на различни части на изречението (макар някои от тях да имат преимуществено определена синтактична функция) и обратно - дадена част на изречението може да се изразява с различни части на речта (макар някои от тях да се изразяват преимуществено от определена част на речта). Затова според мен е по-правилно да се говори за две самостоятелни равнища - морфологично и синтактично.

2. Следователно, наред с фонологичното, другото равнище на езика, което е самостоятелно, а не е подравнище на граматиката, е морфологичното. То също може да се разчлени на две подравнища, първото от които е морфемното, представящо строежа на думата. Поради многозначността и неопределеността на думата дума като термин, словоизменението и свързаните с него морфологични значения може да наречем глосемно подравнище.

3. Що се отнася до синтактичното равнище, на днешния етап едва ли някой отъждествява синтаксиса само с науката за изречението. Още Й. Рис [56] обосновава самостоятелността на словосъчетанието като единица на синтактичната система на езика. Днес няма или много рядко може да се намери учебник по синтаксис, който да не разглежда и въпроса за словосъчетанието. Следователно синтактичното равнище може да бъде подразделено на две - подравнище на словосъчетанието и на изречението.

Терминът словосъчетание също е с широка употреба и различните езиковеди придават различен обем и различно съдържание на това понятие - от предложна група [39] до сложно изречение. Терминът словосъчетание е наложен в руското езикознание [64: 127, 13,] и у нас [14]. В западноевропейското езикознание със същото или с подобно съдържание битува терминът синтагма. За Ф. де Сосюр синтагмата е подчинително съчетание на два елемента - морфемите в думата, основите в сложната дума и съставките на словосъчетанието [62: 121]. В руското езикознание съществува разграничение между словосъчетание и синтагма [9, 73, 37], между словосъчетание и изречение [75], което е възприето и в българското езикознание [46]: словосъчетание е свързване най-малко на две пълнозначни думи, за да се изрази понятие или отношение между понятия, а синтагма е интонационно-речеви отрязък, ритмична група, която може да се състои както от група думи, така и от една дума и от цяло изречение. В. Виноградов определя синтагмата като семантико-синтактична единица на речта, отразяваща "късче действителност", изпълнена с живата експресия и интонацията на дадено съобщение [10]. Тъй като синтагмата може да се състои както от група думи, така и от една дума или от цяло изречение, несъмнено е, чe свързване на думите помежду им по законите на даден език се реализира в словосъчетанието и в изречението, затова и синтактичното равнище се разчленява на словосъчетание и изречение (равнище на словосъчетанието и изреченско равнище). Равнището на словосъчетанието ще наречем синтагматично.

Изречението е било издигнато като предмет на синтаксиса още от най-древни времена. Традиционният синтаксис разделя изреченията на прости и сложни. Езиковата действителност обаче е по-разнообразна от това двуделение, а и всяко от тях може да се раздели на по-малки съставки. Т.е. тук може да се отиде до обособяване на повече нива. Аз обаче, както посочих, ще се огранича само до подравнища на основното равнище и няма да стигам да равнища на подравнищата, за които нямам термин (такъв термин би бил напр. субподравнище?). Следователно синтактичното равнище се разделя на две подравнища - синтагматично и изреченско.

И така, дотук очертахме три равнища, всяко от които е разделено на две подравнища:

Първото подравнище се явява съставен компонент на второто подравнище: многообразието от звукове (алофони) се обединява в определен брой звукови типове (фонеми); морфемите са съставни елементи на думите (глосите), а словосъчетанието (синтагмемата) е строителен материал на изречението.

Подравнището на словосъчетанието наричам синтагматично поради невъзможност за образуване на термин-прилагателно от ‘словосъчетание’ - *словосъчетанно(?), *словосъчетателно(?).

Какви са основните единици на всяко подравнище и може ли да се търси основна единица за нивото? По отношение на синтактичното равнище се срещаме с два термина: А. Данчев използва термина синтагмема, тъй като терминът синтаксема се употребява и като единица на синтактичното значение [18: 19]. В езикознанието е използван терминът синтаксема с известно различие в тълкуването. Синтаксема в тълкуването на Вардул [9: 207-208] е тип синтактично значение, обусловено от определена синтактична връзка. А. Мухин, който отделя специално внимание на лингвистическия анализ [35] и на синтаксемата [36], подчертава, че тя може "да встъпва в най-различно лексикално обкръжение" [37: 171]. Терминът синтаксема според мен е подходящ и много точен за минимална единица на синтактичното равнище, а терминът синтагмема се свързва преди всичко със синтагматичното деление и е по-подходящ за равнището на словосъчетанието. За изреченското равнище сякаш няма проблем - там терминът изречение е утвърден, макар че и той страда от "неопределеност" (да си припомним дефинициите за изречение), а и не съответства по строеж на останалите термини, т.е. излиза извън емовата терминология. Като негов еквивалент е употребяван терминът тагмема [38],който е подходящ за едно строго научно описание, но за "широката практика", т.е. за прагматиката, е по-уместно да се използва терминът изречение, като познат и за неспециалисти (макар и труден за дефиниране).

На морфологично равнище е утвърден терминът морфема. Той възниква като понятие в американската дескриптивна лингвистика [6] и също се употребява с различни значения. В руското и българското езикознание се използва за означаване на "най-малката материална (звукова) единица, която се възприема от нашето съзнание като носител на известно значение" [11: 181]. Морфемите се делят на коренни и служебни [55], на лексикални и граматични [Куцаров, 8: 286]. Терминът морфема според мен е подходящ за минимална единица на морфемно равнище. В морфологията думите се разпределят по части на речта, т.е. минималната единица тук би следвало да бъде част на речта (ЧР). Иска ми се обаче и тук да си послужим с еднословен емов термин, напр. морфолема или морфологема.М. Манголд използва терминът морф, като го дефинира така: "Морфът е фонема, която носи значение или се състои от фонемна редица с определено значение, която не може да се разлага по-нататък на по-малки фонеми или фонемни редици с определено значение"[33, с. 122]. За глосемното равнище (равнище дума) терминът глоса (гр. ‘дума’) би заместил успешно широката нетерминологична употреба на термина ‘дума’, а за единица на равнището - глосема.

На фонологично равнище също като че ли не съществува проблем - термините фонема и алофони (варианти на фонемата) отдавна са в научно и практическо обращение. Остава да се съгласим, че един и същ термин - фонема - ще бъде минимална единица както за едно от подравнищата, така и за самото равнище. Ако държим на научната и терминологична издържаност на модела, не бива да се допуска подобно изключение. Тогава може да се въведе фонолема или фонологема,както в морфологията. И тогава терминът морф в морфологията отпада с оглед на единството в терминообразуването и остава морфолема.

До тук се спряхме на три равнища, които виждаме с техните подравнища и основни единици така:

Другият въпрос, който се третира в посочената работа на А. Данчев [18] и не се засяга в монографията на М. Лакова [31], е въпросът за междинните равнища. Тяхното допускане е естествено, тъй като са несъмнени две неща: първо, системният характер на езика, и второ, липсата на рязка граница между отделните явления, категории, следователно и между равнищата на езика.

Между фонологичното и морфологичното равнище сравнително не толкова отдавна бе поставена като отделна нова наука (или прагматика) - морфонология [53, 24]. Като всяка наука тя търси своя обект и го намира в цялостната система на езика. В. Б. Касевич [24: 95-102] напр. освен за природата и функциите на морфонологическите явления говори още за прозодическа морфонология и за морфонология на морфемите, думите, изреченията (синтактическа морфонология). Макар и не съвсем изяснена, налага се и единицата на това междинно равнище - морфонема.

Не се подлага вече на съмнение и съществуването на междинно равнище между морфологията и синтаксиса. Наричан "функционална морфология", "падежен синтаксис" или просто "морфосинтаксис", този аспект на разглеждане и обяснение на езиковите явления се прилага не само към отделни проблеми [22], но и като форма на организация на цялостни научни трудове и пособия [58]. Й. Ружичка [57] изтъква, че по-рано се говореше за морфологизация на синтаксиса, а днес за синтактизация на морфологията. Истината е, че са налице явления от смесен характер - морфосинтактичен или синтактико-морфологичен. За минимална единица тук може да бъде издигната, по аналогия с морфонема, терминът морфосинтаксема.

Съществена особеност на междинните равнища е, че явленията на по-високото равнище се реализират чрез действие на правила от по-ниското равнище, а се проявяват на по-високото. От тази гледна точка междинното равнище между синтаксис и морфология, по аналогия с това между морфология и фонология - от по-високото към по-ниското равнище - морфонология, би трябвало да се нарича синтаксоморфология или синтоморфология, но поради благозвучие навярно се е установил терминът морфосинтаксис. Оттук и терминът морфосинтаксема, а не синтоморфема или още по-прецизният неологизъм синтоморфолема.С тези два термина - морфонология и морфосинтаксис - се наричат и науките, които изучават тези езикови явления.

Виждането ни за основните и междинните равнища и за минималните единици може да се представи така:

Остана настрана равнище, което обикновено присъства в досегашните модели и се определя по два начина: лексикално или семантично. А. Данчев [18] защищава термина лексикално и аз съм напълно съгласна с него. Б. И. Косовски [28] не включва подобно равнище, той говори за четири равнища: фонологично, морфологично, словообразователно и синтактическо. Й. Ружичка [57] вижда морфологичното равнище между лексикалното и синтактичното, т.е. лексикалното равнище е след фонологичното, преди морфологичното. В такъв ред обикновено се поднася университетският курс по български език: фонетика, лексикология, морфология, синтаксис. Като се вземе предвид, че значението на думата е резултат от нейния морфемен строеж и се конкретизира в изречението, би могло да се потърси мястото на лексикалното равнище между морфологията и синтаксиса. Това означава да се обърнат представите ни за езика надолу с главата, толкова силно се смята единството между морфология и синтаксис, изразено в обединяването им в едно цяло - граматика. Тук няма да предлагам такова крайно решение не защото не може да бъде защитено. Но, както вече го направих, изразих "съмнение" относно граматиката като единство от два дяла - морфология и синтаксис. Вклиняването на лексикалното равнище на едно от двете места - между морфологията и синтаксиса или между фонологията (фонетиката) и морфологията нарушава единството на триадата, включващо и съответните междинни равнища. Остава едно от двете решения: да се постави на първо място, преди фонетиката-фонология, или на последно място спрямо разгледаните нива - след синтаксиса.

А. Данчев [18] поставя лексикалното равнище след граматическото, в което включва синтаксис и словообразуване (морфологията е включена във фонологичното равнище), т.е. лексикалното равнище при него идва след синтактичното. Такъв е порядъкът на основните равнища и при И. В. Кодухов, но названията им говорят за известно обобщение, за свързване на различни езикови явления при определяне на езиковите равнища, срвн.: фонетико-фонологически (ярус-система), морфемо-морфологически, синтактически и лексико-семантически [25: 137].

А как изглежда решението да се постави лексикалното равнище пред фонологичното? Тъй като става въпрос за прагматически модел на описание (и изучаване) на езика, както и за реалната езикова система, то това решение според мен ще бъде най-правилно, защото: 1/ Фонемно описание на езика може да се проведе единствено на базата на противопоставяне и разграничаване между фонемите, което се извършва само в думата (глосите), тъй като фонемите не съществуват като обективна даденост. Реално съществуват само думите. 2/ Морфемно деление се извършва също само върху думата (глосите). Морфемите са носители на значение, но също не съществуват изолирано от думата. 3/ Междинните равнища се отделят въз основа на пресичане на форма и значение, а те са елементи на думата - всяка дума има форма и значение; 4/ Синтактичните категории не са нищо друго освен думи в съответна синтактична служба, синтаксемата е отношение между думите вътре в изречението. Следователно, за да се проведе описание в кой да е аспект - фонологичен, морфологичен, синтактичен, - е необходим материал за наблюдение, а такъв материал са думите - като лексеми и словоформи (алолекси).

Като имам предвид нетерминологичното значение на термина дума, на морфологично равнище си послужих с термина глоса, разбирайки езиков комплекс със съответна форма, носител на определено морфологично значение. Термин ‘глоса’ се използва и от други автори [9: 197-199]. Само по себе си лексикалното равнище и термините-единици лексема и словоформа (алолекса) са добре изяснени и тук се приемат в техния традиционен вече смисъл: съвкупност от форми и значения, които са свойствени на една и съща дума във всичките нейни употреби и реализации, се нарича ‘лексема’, а конкретните форми, с които думата се употребява в речта, са нейни ‘словоформи (алолекси)’ [7: 26].

Лексикалното равнище се дели от своя страна на две подравнища: лексемно, включващо думите-лексеми, и фразеологично, включващо фразеологизмите. Фразеологичните единици, предмет на Фразеологията като дял на Лексикологията или като отделна наука, развиват същите системни отношения, каквито и лексиката. За минимална единица на емово равнище тук вече е употребяван терминът фразема. Според мен ‘фразема’ се свързва повече с понятието фраза, а то като термин е по-подходящо за надредно понятие за просто и сложно изречение (вж. по-нататък), което се подкрепя и от дефинирането му в лингвистични речници [55, 66, 54: 454 и др.]. Тук словообразувателно и научно обосновано минималната единица трябва да се назове фразеолема.

От изложеното дотук може да очертаем следната схема:

Изреченското подравнище може да се раздели на просто и сложно изречение, между които има и междинно звено - слети изречения (усложнени прости и опростени сложни изречения). Моето виждане по този въпрос съм изложила в отделно изследване [45], затова тук ще представя само схемата:

При включване на повече предикативни единици в сложно изречение се реализира усложнен тип сложно изречение - полипредикативни единици. Схемата на усложнените сложни изречения е:

Отделен въпрос е езиковата реализация в повърхностната структура на сложните изречения, но тук този аспект няма да бъде третиран.

Съвременните изследвания отделят още едно равнище на езика - вече като свързана реч. Това е текстът, реалният продукт на езика от неговата речева функция, с всички свои явни и "скрити" страни [19]. В езикознанието вече почти се налага терминът текстема.Оформящият се напоследък нов дял на езикознанието или нова езиковедска наука - текстология - в близко време ще изясни и уточни същността и параметрите на текстемата.

Първият въпрос, който поставя отделянето на текстово равнище, е то единно ли е или членимо. Несъмнено текстът не е една непрекъсната линейна верига, така че и текстовото равнище е членимо. М. Лакова [31] отделя 6 равнища след осмото равнище - на сложното съчинено и сложното съставно изречение за две събития: 9. равнище на надфразовите единства (монолог, диалог, полилог), 10. равнище на параграфите, 11. на главите (уроците), 12. на дяловете, 13. на части от произведение (книга) и 14. равнище на завършени цялостни произведения. Без да навлизам в подробности, смятам за нужно да се отдели равнище свръхфразова единица - СФЕ, вече наложило се понятие и термин в езикознанието, наричано и сложно синтактично цяло [49, 61]. СФЕ съвпада с понятия като ‘параграф’, ‘абзац’, ‘период’, или поне засега не са описани точно обемът и границите на всяко от тях. Дали обаче това е равнище или подравнище? Аз лично намирам, че това е съставна част на текста, така че не би било прецизно да го определяме като равнище. Текстът съществува обикновено във вид на по-големи цялости - произведения, реализирани като художествени, научни и публицистични произведения, административно-делови документи, учебници и др. Понятието "книга" е твърде неопределено и няма отношение към текстовото равнище. Текстовите продукти от своя страна се делят на части или на дялове, на глави или уроци, на членове и параграфи, и пр. В равнищата след сложното изречение М. Лакова [31] визира като че ли само художествените произведения и учебниците. По отношение на научния текст обаче съществуват деления като статия, студия, монография, трактат, рецензия, дисертация и пр. Явно е, че тук има нужда от повече наблюдения и прецизиране. На настоящия етап може да определим три подравнища на текста: СФЕ, части на произведението и цялостно произведение (цялостен труд).Както и досега, по-високото подравнище съдържа като свои компоненти по-ниското: СФЕ е компонент на частите на едно цяло - били тези части глави, уроци или параграфи, те пък от своя страна образуват цялостния текстов труд. Що се отнася до минималната езикова единица, може би е много смело да говорим за *сефеема, *частема (или партема), *трудема (от труд),макар че терминът текстема, който отначало шокираше, днесвече не звучи необичайно. И така, налице е текст като завършено цяло, който може да се разчлени най-малко на три поднива:

И вторият въпрос, на който би трябвало да се потърси отговор, е може ли да отделим междинно равнище между синтактичното и текстовото равнище. Има ли такива явления, които определят употребата и ролята на думите, словосъчетанията и изреченията в цялостната организация на текста. Според мен такова междинно звено са темо-ремните отношения, актуалното членение (АЧ).

Теорията за актуалното членение се роди като революционен бум на Пражкия лингвистичен кръжок и бе приета като просветление, способно да реши едва ли не всички проблеми на езика-реч [34, 51, 21, 30, 1 и др.]

Дала в ръцете на езиковедите средство за разкриване на връзката между език и мислене [40], между изказване и съобщение [20, 68, 69,], тя бе доразвита в постановка за разкриване на функционалната перспектива на изречението и на текста [16, 70], на комуникативния динамизъм на речта. Днес е немислимо изучаването на текста (на речта като текст) без прилагане на инструментариума на АЧ - тема, рема, транзитив. АЧ не е било разглеждано като езиково равнище, на него се е гледало като че ли на странично явление, привнесено отвън, свързано с комуникативната функция на езика. Тъй като чрез темо-ремната организация се осъществява комуникативната насоченост на текста, което е основната функция на езика, АЧ се явява онова междинно звено, елементи от което се откриват и на равнище изречение, и на равнище текст, т.е. то свързва синтактичното с текстовото равнище, маркирайки определени части на изречението - словосъчетания или думи и цели изречения като носители на новото (ремата) в съобщението. За основна единица на АЧ според мен е подходящ терминът комуникатема - единица съобщение. От гледна точка на съобщаваната информация комуникатемата може да бъде плюс/минус маркирана, съответно рема/тема.

Стигнахме до върха, до същността - върховното обединение на всички равнища. Или с други думи - до онази субстанция, чието описание можем да представим на различни равнища. Това е езикът като система и реалност. Като система той се разтваря във всички равнища, идентифицира се сам по себе си и се разграничава от други езици, а като реалност се отличава със свои особености, които правят възможно винаги разграничаването на родния от чуждия език, т.е. разграничаването на езика от устата на носителите му от езика, овладян (макар и много добре) като чужд. Разликата между езика като роден и като чужд може да се долови на всички равнища: произношение (на фонологично равнище), грешки в парадигмата (на морфологично равнище), съгласуване и построяване на фразата (на синтактично равнище), неточна и неправилна употреба на думите (на лексикално равнище). Тези типове грешки са обект на разнообразни изследвания на така нар. Анализ на грешките (една нова интердисциплинарна наука), не са нито тайна, нито мое откритие. Всички, които са слушали чужденец да говори родния им език (а това е ежедневно явление) или сами говорят чужд език, знаят, че речта на чужд език - устна или писмена - може да бъда правилна, без грешки, и въпреки това да се чувства, да се осъзнава, че езикът не е роден. Няма никога да забравя един момент от моята работа с чужденци. Един англичанан веднъж взе в ръцете си едно издание на Института за чуждестранни студенти - многотиражка, написана на английски, и се намръщи. "Има ли грешки?" - попитах аз. "Не" - отговори той. "Тогава защо реагирахте така?" "Ами - отговори той, - всичко е правилно, но това не е съвсем английски език". Следователно съществува нещо вътрешно присъщо на езика, нещо, което не се поддава на стопроцентно усвояване от чужденеца и което го характеризира като определен език - български, руски, английски, френски и т.н. Това означава, че може да отделим, да посочим едно най-високо равнище - самият език. И да го поставим на върха на пирамидата, или обратно, в основата на пирамидата. Това равнище ще нарека лингвистично. Дали това е равнище или е същност? И едното, и другото. М. Лакова [31] говори за "Равнище на познавателна дейност на отделния човек и невербално взаимодействие". Според мен познавателната дейност на отделния човек и на човечеството като цяло не е равнище, при всички случаи не е езиково равнище, а равнище в развитието на човека при неговия път от маймуната (доколкото поне засега се смята така) през първобитния човек до изкуствения интелект. Анализът на грешките при изучаването на чужди езици разкри съществуването на други "езици" - става въпрос за така наречения "междинен език" [59]. Междинните езици са езиков факт. И те може да се изследват (и се изследват) разчленени на равнища, в съпоставка или без със същия език като роден. Съществуването на междинни езици със собствени характеристики показва, че дълбоко в структурата на езика има почти неуловими компоненти, които винаги придават "неродно звучене" не непременно като отрицателна отсянка. Следователно може да потърсим и основна единица за това най-високо равнище - езика. И понеже става въпрос за лингвистично равнище, най-подходящ е терминът лингвема. Лингвемата е най-високото и абстрактно обобщение на всички емови по-ниски равнища. За същността на лингвистичното равнище, т.е. на езика, е казано не малко - като система и структура, но навярно предстои да се каже още не малко - от социолингвистично, психолонгвистично и от още цял ред други аспекти. Лингвистичното равнище може да се раздели на две подравнища: роден език и междинен език.И родният, и междинният се реализират чрез индивидуалните езици на всеки "родноносител" и "чуждоносител", наричани в езикознанието идиолекти. Родноезиковите идиолекти са съответно книжовен език и разговорен, а разговорният може да бъде диалектен или книжовно-разговорен,съответно диалект и социолект, а чуждоезиковите идиолекти са получили названията междинен български на испаноговорещи, на англоговорещи, на гърци, на араби и т.н., междинен английски на българи, на немци, на руснаци и т.н., междинен френски, междинен немски и пр., и пр. Книжовният език се класифицира по-нататък чрез стиловата диференциация: художествен, научен, разговорен, публицистичен, делови стил. Тази форма на съществуване и реализация на езика е описвана и анализирана, без да се смята, че няма какво ново да се каже и по този въпрос.

И за да изградим пирамидата изцяло, без "празни места" и "пролуки", остава да потърсим съществува ли междинно звено между текстовото и лингвистичното равнище на езика. Без да се опитвам да обосновавам всички положения, ще отбележа като възможно звено в този случай схемата и пълнежа на организацията на текста, специфичните обрати на речта, а всичко това е узусът, реализацията на езика като реч от носителите (и неносителите) му. За единица на това междинно звено (подравнище?) може да въведем термина фразеосхема, разбирайки го в най-широк аспект. Узусът е сложно явление, в което се преплитат екстралингвистични - логически, психически, философски и други - моменти с езиковите.

Цялостният модел на възприемането и описанието на езика може да се представи нагледно така:

За делението на текстовото равнище са необходими още изследвания, виждането на М. Лакова [31] е интересно, що се отнася до сложните изречения.

Ако погледнем на езика като на конструкт, може да го представим в пирамидален вид:

Или обратно, което отговаря повече на представата за езика:

Да анализираме така представения модел.

Съществува езикът като висш продукт на човека. Той се владее от всеки негов носител, служи му в неговата дейност независимо от знанията, които има за него. Владее се и от чужденците, като междинен език с особености, характерни за отделните носители взависимост от родния им език. В узуса този език се реализира в различни варианти, т.е. както има фонема и варианти, лексема и варианти, така съшествува и език и варианти, придаващи специфичен акцент за роден и чужд, за книжовен и диалектен, и др. Езикът се реализира реално като текст - устен или писмен. Текстът е завършена езикова цялост със свои параметри, особености, деление (което тук изоставихме). Но всеки текст се изгражда от езикови построения, образуващи неговия синтаксис. А всяко изречение се състои от думи (глоси) в съответна форма, в чийто строеж откриваме морфеми и фонеми. Колкото по-надолу (или по-нагоре при първата схема) се върви, толкова явленията стават по-абстрактни и по-трудно осъзнавани като тип, и същевременно по-конкретни и по-елементарни от научна гледна точка, което ги прави и по-достъпни за наблюдение и описание. Такива най-елементарни, и същевременно най-абстрактни, са фонемите, а още по-конкретни и абстрактни - признаците им, които отделя като равнище М. Лакова [31]. Но фонемите като елементи на езика (нито техните диференциални признаци) не съществуват отделно, откъснато, самостоятелно, а само в думи (лексеми). Човек осъзнава езика като едно цяло, съставено от думи. За него съществуват думите, той ги знае, те му дават възможност да общува, да мисли, да съществува. Езикът е абстракция, но се мисли и възприема като реалност, съставена от думи. Това ми дава право да построя този модел в два варианта: стъпил на думите (лексеми) и извисил се и разширил се като явление, и обратно, език-реалност, език-явление, разчленяван с различни цели и стигащ до най-малкото функционално деление - фонема, но не изгубващ своята същност на език от думи.

Тук веднага искам да отбележа, че езикът като конструкт може да се представи и в хоризонтален ред. В Oxford Companian to the English Language [38] се предлага хоризонтален модел с център синтактичен компонент, граничещ с фонологичен компонент от едната страна и със семантичен компонент от другата. Според мен хоризонталното разположение на пирамидалния модел е не по-малко убедително, но такова представяне ще бъде предмет на отделна работа:

За да завършим картината на езика, трябва да се спрем на още няколко въпроса.

Първо, така представеният модел, както и всяка вещ, предмет, явление и т.н., има две страни - външна и вътрешна, т.е. форма и съдържание (смисъл). Формата - това е строежът, съставът на компонентите на съответното равнище или подравнище и може да се нарече най-общо образуване (структура).Образуването (строежът) пронизва "пирамидата" изцяло. Всяко по-високо равнище включва като свои компоненти елементите на по-ниското, строежът на всяко по-ниско равнище е по-прост. Първото и последното равнище са цялостни - лингвистичното равнище (езикът) включва като система всички останали подсистеми (равнища), а лексиката като словарен състав на езика е основен материал за неговата структура. В тези два крайни пункта, както посочих, е фокусирана представата ни за езика, представата на носителите на езика и на чужденците, говорещи този език. Може да се проследи съставът (строежът) на реалните компоненти на всяко равнище: фонемите съставят морфемите и думите, думите се състоят от морфеми, словосъчетанията и изреченията - от думи, простите изречения от словосъчетания, сложните изречения от прости изречения, текстът от СФЕ, параграфи, абзаци, глави, томове и пр. В граматиките, описващи езика, се използва терминът словообразуване. До недалечно минало, а и сега все още в някои граматики словообразуването е включено като момент в морфологията - при всяка част на речта. Редица езиковеди защищават идеята, че словообразуването принадлежи към лексикологията, тъй като значението на всяка дума зависи от нейния състав (строеж). Последните тенденции са словообразуването да се изведе като самостоятелен дял на науката за езика (или на граматиката). Такова решение виждаме в една от последните граматики на българския език [8]. А. Данчев [18] приема словообразуването като междинно равнище - между граматичното и лексикалното. Моята интерпретация изключва словообразуването като междинно или основно равнище, то е неотделим компонент на всички равнища, супрауровнева система. Образуването на езиковите елементи може да се проследи в съвременен и в исторически аспект на всички нива.

Съдържанието (смисълът) - това е значението, семантиката на всяко равнище. То е резултат от съотнасяне на единиците на разните равнища към обективната действителност. Б. Косовски [28] отбелязва, че колкото по-висок е уровенът, толкова връзката с действителността е по-очевидна. Първата и последна степен и тук ще изключим - семантиката е същността на лексикалното равнище, а към езика като цяло тя е приложима в смисъл "разбирам/не разбирам". Значението е право пропорционално на формата. На най-горните равнища значението е най-сложно - като обобщение на цялото и като отношение между значението на съставките. Значението образува семантичната структура на равнището и може да се описва с помощта на семантичния или на компонентния анализ. На по-ниските равнища значението е по-ограничено и по-тясно, а на фонологично равнище се стига до неговото "изчезване" в познатия ни смисъл, тук се говори за асоциативно, за символно значение [65].

Следователно формата (строежът, образуването) и значението (смисълът, семантиката) са супрауровневи системи, присъщи на всяко равнище на езика. Към тях може да се подходи от още една гледна точка - симетрия и асиметрия [44, 43].

Друг аспект, приложим към всяко езиково равнище, е стилистичната маркираност на съответните реални или минимални единици. Стилистичният ракурс също пронизва цялостно пирамидата. Стилистичен нюанс може да има или да придобие отделен звук и фонема, някои морфеми или форми на думите (на глосите), редица лексеми, определени словосъчетания и изречения, цели текстове. Този аспект на представяне на езика тук няма да се проследява, в едно или друго отношение той е изследван и описван.

Накрая ще посоча някои факти, определяни от Ю. Степанов [63] като постулати на съвременната лингвистика. Първо, на всяко равнище се развиват и може да се проследят отношения на тъждественост (неутрализация), противопоставяне, съпоставяне и пр., т.е. можем да посочим вариантност, синонимия, омонимия, антонимия, полисемия и пр. Тези отношения са разработени главно на лексикално равнище, отчасти на морфологично равнище и сега усилено се разработват на синтактично равнище [26, 27, 64, 72, 73 и др.]. Второ, на всяко равнище съществуват и може да се проследят синтагматически и парадигматически отношения. Традиционната граматика е разработила парадигматическите отношения най-пълно в морфологията, а през последните години се обръща внимание на тези отношения и в синтаксиса [32, 2, 12, 52, 29 и др.]. В понятието парадигматика на синтактично равнище все още се включват различни явления [42, 47, 71 и др.], а на фонологично и текстово равнище тези два типа отношения тепърва ще се разработват. Трето, на всички нива са присъщи някои процеси от типологията на явленията [60] - изоморфизъм, компенсация, случайност, задължителност, факултативност и пр. Тези явления също са почти недокоснати спрямо някои равнища.

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

1. Адамец, П. Актуальное членение, глубинные структуры и перифразы. // Papers on Functional Sentence Perspective, ed. by F. Danes. The Hague - Paris, 1974.

2. Адамец, П. К вопросу о синтаксической парадигматике. // Ceskoslovenska rusistika, 1966, № 2.

3. Андрейчин, Л. Основна българска граматика. София, 1944 (фотот. изд. 1978).

4. Ахманова, О. Словосочетание. // Вопросы грамматического строя. Москва, 1955.

5. Benes, E. On Two Aspects of Functional Sentence Perspective. // Traveau Linquistiques de Prague. Prague, 1968, № 3.

6. Блумфийлд, Л. Язык. Перев. с англ. Москва, 1968

7. Бояджиев, Т. Българска лексикология. София, 1966.

8. Бояджиев, Т., Ив. Куцаров, Й. Пенчев. Съвременен български език. Фонетика. Лексикология. Словообразуване. Морфология. Синтаксис. София, 1998.

9. Вардуль, И. Основы описательной лингвистики. Москва, 1977.

10. Виноградов, В. Понятие синтагмы в синтаксисе русского языка. // Вопросы синтаксиса современного русского языка. Москва, 1950.

11. Георгиев, Вл., Ив. Дуриданов, Езикознание. София, 1978.

12. Головин, Б. К вопросу о парадигматике и синтагматике на уровнях морфологии и синтаксиса. // Единицы разных уровней грамматического строя языка и их взаимодействия. Москва, 1969.

13. Грамматика русского языка. Ред. В. В. Виноградов. Т. І-ІІІ. Москва: Изд. на АН СССР , 1960.

14а. Граматика на съвременния български книжовен език. Т. І. София, 1982-1983.

14б. Граматика на съвременния български книжовен език. Т. ІІ. София, 1982-1983.

14в. Граматика на съвременния български книжовен език. Т. ІІІ. София, 1982-1983.

15. Danes, Fr. A Three Level Approach to Syntax. // Traveau Linquistiques de Prague. Prague, 1966, № 1.

16. Danes, Fr. Functional Sentence Perspective and the Organization of the Text. // Papers on Functional Sentence Perspective, ed. by F. Danes. The Hague - Paris, 1974.

17. Danes, Fr. Some Thoughts on the Semantic Structure of the Sentence. // Lingua, 1968, vol. 21.

18. Данчев, А. Лингвистични равнища и семантика. // Трета научно-практическа конференция "Съпоставително езикознание и чуждоезиково обучение". Велико Търново, 1981.

19. Димитрова, Ст. Текст и подтекст. София, 1984.

20. Жажа, Ст. К вопросу о синтактико-семантическом и актуальном членении сложного предложения. // Sborník Prací Filozofické Faculty Brnenské University, 14, 1965, A 13, с. 67-73.

21. Иванчев, Св. Проблеми на актуалното членение на изречението. // Славянска филология, т. Х. София, 1968.

22. Йорданова, Л. Синтактично-морфологични влияния (Просто глаголно сказуемо или съставно именно сказуемо). // Български език, 1972, кн. 1-2.

23. Карцевский, С. Фонология на фразата. Москва, 1931.

24. Касевич, В. Морфонология. Ленинград, 1986.

25. Кодухов, В. Общее языкознание. Москва, 1974.

26. Кодухов, В. О синтаксических вариантах. // Филологические науки, 1961, № 4.

27. Колесников, Н. О синтаксической омонимии в русском языке. // Русский язык в школе, 1960, № 3.

28. Косовский, Б. Общее языкознание. Минск, 1969.

29. Костинский, Ю. Вопросы синтаксической парадигматики. // Вопросы языкознания, 1969, № 5.

30. Крушельницкая, К. К вопросу о смысловом членении предложения. // Вопросы языкознания, 1956, кн. 5.

31. Лакова, М. За някои закономерности в езика и речта. София, 2000.

32. Ломтев, Т. Природа синтаксических явлений (К вопросу о предмете синтаксиса). // Филологические науки, 1961, № 3.

33. Манголд, М. Увод в езикознанието с оглед на българския език. Прев. от нем. Р. Златанова. София: СУ, 1988.

34. Матезиус, В. О так называемом актуальном членении предложения. // Пражский лингвистический кружок. Москва, 1967, с. 239-245.

35. Мухин, А. Лингвистический анализ. Теоретические и методологические проблемы. Ленинград, 1976.

36. Мухин, А. Синтаксема как функциональная синтаксическая единица. // Филологические науки, 1961, № 3.

37. Мухин, А. Функциональный анализ синтаксических элементов. Москва-Ленинград, 1964.

38. The Oxford Companian to the English Language. Edited by Tom Mc Arthur. Oxford University Press, 1992.

39. Падучева, Е. О способах представления синтаксической структуры предложения. // Вопросы языкознания, 1964, кн. 2.

40. Панфилов, В. Взаимоотношение языка и мышления. Москва, 1971.

41. Пашов, П. Българска граматика. Пловдив, 1999.

42. Петрова, Г. О понятии парадигмы в семантике и синтаксисе. // Вестник Московского университета, 1970, кн. 6.

43. Петрова, Ст. Асиметрия в сложното изречение (Въпроси от смантиката и структурата). София, 1995.

44. Петрова, Ст. Асиметрията в езика. // Език и литература, 1996, кн. 3-4.

45. Петрова, Ст. Класификация на синтактичните единици. // Научни трудове на Пловдивски университет "Паисий Хилендарски". Филология. Т. 36. 1998, кн. 1.

46. Попов, К. Съвременен български език. Синтаксис. София, 1962.

47. Попова, З. Изучение сложного предложения в парадигматических рядах (на материале пословицы и поговорок). // Филологические науки, 1966, № 2.

48. Попова, З. К вопросу о синтаксических вариантах. // Филологические науки, 1968, № 6.

49. Поспелов, Н. Проблема сложного синтаксического целово в современном русском языке. // Ученные записки. Москва: МГУ, вып. 137, 1948.

50. Пражский лингвистический кружок. Москва, 1967.

51. Распопов, И. Актуальное членение предложения. Уфа, 1961.

52. Распопов, И. Несколько замечаний о синтаксической парадигматике. // Вопросы языкознания, 1969, кн. 4.

53. Реформатский, А. Введение в языкознание. Москва, 1955.

54. Речник на литературните термини. Съст. Л. Георгиев и др. София, 1962.

55. Розенталь, Д., М. Теленкова. Словарь-справочник лингвистических терминов. Москва, 1976.

56. Ries, J. Was ist ein Satz. Prag, 1931.

57. Ruzička, J. Zakladné sporné otázky slovanskej skladby. // Jazykovedné stúdie, 1959, № 4.

58. Русская грамматика. Т. І-ІІ. Гл. ред. Н. Ю. Шведова. Москва, 1982

59. Селинкър, Л. Междинен език. // Руски и западни езици, № 5, 1981.

60. Скаличка, В. К вопросу о типологии. // Вопросы языкознания, 1966, кн. 4.

61. Солганик, Г. Синтаксическая стилистика (Сложное синтаксическое целое). Москва, 1973.

62. Сосюр, Ф. де. Курс общей лингвистики. Пер. с франц. Москва, 1933.

63. Степанов, Ю. Основы общего языкознания. Изд. 2-е, перер. Москва, 1975.

64. Сухотин, В. Синтаксическая синонимика в современном русском языке. Москва, 1960.

65. Тасева-Рангелова, К., Е. Герганов. Асоциативна сила на 236 произнесени английски думи за носителите на българския език. // Съпоставително езикознание, кн. 6, 1979.

66. Toro y Guisbert, M. Pequeño larousse ilustrado. La Habana, 1968.

67. Трубецкой, Н. Основы фонологии. Москва, 1960.

68. Firbas, J. It was yestterday that... // Sborník Prací Filozofické Faculty Brnenské University, 1967, A 15.

69. Firbas, J. Notes on the Function of the Sentence I the Act of the Communication. // Sborník Prací Filozofické Faculty Brnenské University, 1960, № 10.

70. Firbas, J. On the Interplay of Means of Functional Sentence Pespective. // Actes de Xe Congres Internacional de Linguistes. Bucarest, 1970, № 2.

71. Шведова, Н. Парадигматика простого предложения в современном русском языке. (Опыт типологии). // Русский язык. Грамматические исследования. Москва, 1967.

72. Шендельс, Е. О грамматической полшсемии. // Вопросы языкознания, 1966, кн. 4.

73. Шендельс, Е. Синтаксические варианти. // Филологические науки, 1962, № 1.

74. Щерба, Л. Фонетика французского языка. Москва, 1953.

75. Ярцева, В. Предложение и словосочетание. // Вопросы грамматического строя. Москва, 1955.

 

 

© Стефка Петрова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.06.2006, № 6 (79)

Други публикации:
Годишник на Департамента за езиково обучение - ИЧС при Софийския университет "Св. Климент Охридски". Т. 12. София, 2004.