Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Септември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МЕЖДУ ЗАБАВНОТО И СЕРИОЗНОТО С ДЕЙВИД СЕДАРИС*

Стефка Петрова

web

Изглежда съм се родила с късмет, макар и доста позакъснял, но сега, като пенсионерка, без "щатна" работа, благодарение на закъснелия късмет имам възможност да следя най-новата преводна литература от две-три издателства, с които е обвързан синът ми, преводач и редактор. Така "попаднаха в ръцете ми" доста книги от македонски език, от норвежки и няколко - от английски. Последната книга, току-що прочетена, ме заинтересува много, защото се оказа с "моя" тематика - чуждоезиково обучение. Имам около 40 години стаж като преподавател по български език на чужденци и книгата на Дейвид Седарис "Един ден аз говори красиво" ме грабна от първия миг. И не само заради "чуждия език".

Българското издание е илюстрирано с отзиви на вестници и хора за Бетселър № 1 (надпис, поставен на заглавната корица) и с бележки от вестници - "Таймс", "Дейли Мейл", "Индипендънт", но най-впечатляващо е мнението на "Обзървър", че това е "несравнимо и единствено по рода си съвършенство в света на хумора и сатирата, на фона на което Уди Алън звучи сухо и еднообразно, а Оскар Уайлд е скучен." Съгласна съм с него и с другите мнения, поместени на гърба на книгата, но не съвсем. Не само "комизъм" виждаме в 255-те страници. Смешното и забавното е скрито, завоалирано, понякога изведено "отгоре", но главното е дълбокото разбиране на нашето време, на човешките слабости и характери, на действията на отделни лица, на прикритото и не съвсем изразяване на авторовите изводи и заключения.

Книгата е написана като автобиография, т.е. в първо лице единствено число. Може да има автобиографични данни, навярно има и измислици, но всичко е разказано и показано така, че го приемаш за истина, без ни най-малко съмнение в достоверността на разказаното, макар че някъде ти се струва невъзможно да е така. Но животът е винаги по-богат от литературата, реалността е безкрайна и неописуема, а литературата само се опитва да я повтаря и представя.

Главният герой Дейвид се сблъсква твърде млад с американската полиция и с въпроса за любим футболен отбор в Северна Каролина, всъщност с въпроса дали е за "Каролина" или "Стейт". По отношение на двата тима той има изработена тактика за отговор, тъй като не проявява никакъв интерес към футбола, но с полицаите работата е различна. Оказва се, че американската полиция "арестува" и хора, които произнасят някои звукове по специфичен начин, т.е. с дефекти в изговора. И ги праща не в затвора, а при логопед. И така Дейвид е задължен да ходи на курс за произношение на звука С в английски. Описанието на учителката по произношение (логопеда) и особено на уроците е наситено с много ирония, но болезнена за един тийнейджър. И за да се справи с проблема, той започва да избягва думи със С, което го довежда до невероятно обогатяване на речниковия му запас. Под иронично-критичните "удари" на автора попада и обучението въобще в училище, където учителите "търсят" деца с дефекти в говора, за да ги включват в логопедчни групи не без помощта на полицията.

Роден в многодетно семейство с баща с гръцки корени, работещ в "Ай Би Ем", който обича джаза, има богата колекция от плочи и след работа се наслаждава на любимата музика, Дейвид е принуден да търпи опитите му да слуша заедно с него и сестрите си любимите му парчета, но като "непослушно" дете си е изработил и тук тактика как да се измъква незабелязано. С интересни разсъждения описва желанието на бащата и опита му да направи заедно с децата си семейна джазова банда, която ще може да "отвее покрива на всяка сграда". Уроците по музика на децата са сами по себе си колкото реалистични, толкова и иронични и саркастични. А гневът и голямата болка, които изпитва, когато вижда другите деца в един ресторант да се подиграват на учителя му по китара, който бил с много нисък ръст, са искрени, неподправени, макар че често му се е подигравал, но смята, че само той има право на това. Не по-малко искрено и неподправено е изненаданото му осъзнаване, че е "сбъркан".

Като тийнейджър Дейвид се заема с различни неща - замразява охлюви, "напива" хамстери, заема се с рисуване, записва специалност "Изкуство" в университет, пробва се в скулптурата и в грънчарството, опитва дрога, занимава се със съвременен модерен театър... Въобще показан е животът на един тийнейджър, отнасящ се негативно към обичайните, традиционните неща, мечтаещ за своя изява, търсещ свой собствен път без помощ и съвети от родители и приятели.

След като се преселват да живеят в Северна Каролина, Дейвид прави разрез на езика там и техния северняшки, неподвластен на южняшкия, станал собствен на най-малкия му брат Пол, роден там, с много финес и искреност, и много ирония. Иска ми се да илюстрирам най-невинната реч на Пол: "Няк'ъв шибаняк ми каза да се чупя от шибаното му копелдашко лице и аз казах: "Еби си майната, ебалник". Заради което Пол получава съответна порция бой.

С не по-малък финес и остроумие е описан и опитът на героя да бъде преподавател по креативност, след завършване на Колежа по Изкуство в Чикаго. Няколкото похвата при преподаване предизвикват само повдигане на рамене, тъй като ставя ясно, че той като преподавател е принуден "да се крие зад една вратовръзка и едно празно куфарче". Краят на учителстването му разкрива истината: когато Дейвид отговаря на студентката каква заплата получава, в стаята избухва "силен, свиреп, продължителен смях". Колко идентична е тази картина с нашата образователна система!

След като се премества да живее в Ню Йорк, той работи първо като личен асистент на една издателка на книги, за която разказва невероятни случаи на "обърнато" сметкаджийство. Напр. кара го да се обади за неизплатени пари на магазин в Лондон, чийто разговор ще й струва повече от дължимата сума от 17 долара, или да се опита да хване гълъб, твърдейки, че е папагалът от една обява, струващ седемстотин и петдесет долара; плаща му с непокрити чекове и др. След като я напуска, започва работа като носач и се среща с богати и безочливи хора, скъперници и изнудвачи, живеещи на високи етажи без асансьор.

Следват забавни разкази за храна, за приятелката Алиша, дошла в Ню Йорк със своята приятелка, искаща да се запознае с града, за сестра му Ейми, обичаща да се преструва на разни героини, за компютрите, всички изпълнени с лек и по-груб хумор, със знаменателни коментари, които предизвикват неизбежна усмивка. И не само.

Втората част на книгата, озаглавена "Deux", се отнася за овладяването на чужд език. Авторът разказва за изучаването на френски език и за групата от чуждестранни студенти в Париж. Смешните ситуации са породени не само от езикови грешки, но и от методите на преподавателите, и от характера на всеки учащ, и от усвояването на езика от "улицата" или от книги на съответния език, т.е. директно, във връзка с работата или с желанието и възможностите. Диалог в група за изучаване на чужд език е напечатан на гърба на книжното тяло (и в интернет) и може да бъде прочетено набързо и без да се чете книгата, но да не бъде разбран изцяло. В последна сметка не говоренето на "развален език" е най-важното от втората част. Изумява ме сравнението между Париж и Ню Йорк, между Франция и Америка, между французите и американците, между кината във Франция и Америка. Сравнение в полза на Франция, не на Америка. Ето какво пише той: "Моето дълбоко убеждение беше, че французите никога нямаше да започнат да ни харесват, а това беше много смущаващо и объркващо за човек, отгледан с вярата, че гражданите на Европа трябва да са ни благодарни за вечни времена за всичкото добро, което сме направили за тях" (с. 148). Или: "О, Лаос? Да, знам за Лаос - казва един негов познат, - не ви ли бомбардирахме няколко пъти там?" (с. 154). А държането и разговорът на висок глас между двамата американци в парижкото метро, когато мъжът разказва на жена си за крадците там и дори я насочва към Дейвид, смятайки го за французин (жабар) и крадец. Заключението на автора е изказано деликатно: "Удобството е важно нещо, но е някак грубо да отидеш в друга страна, облечен, сякаш си готов да окосиш поляните им" (с. 208). И още, и още. Няма да бъде пресилено, ако кажа, че всеки ред от книгата, от цялата книга - първата и втората част - е наситен с оригиналност, обобщение, търсена наивност и те държи в леко "възвишено" положение на недообразован човек, научаващ нови, любопитни факти и събития от цял свят. Ето го героя със своя приятел Хю в Нормандия, на фестивала "Света Ана", на който двамата са свидетели и на "традиционна програма с крави", да уточня, с подивели крави. Страшно, ужасно зрелище, омекотено от спомена на Дейвид за падналата въртележка на една улица в Париж (не по-малко ужасно и страшно), където едва не загинало едно момиче.

Невъзможно и ненужно е да се спомене взеки епизод, предлагащ момент от живота на героя, гарниран с обяснение, наситено с дълбочина на сарказма, иронията, сериозността, разказано от позицията на дете или възрастен, преценяващ от своя гледна точка описаното. В разминаването с обичайното в такива случай се ражда и блика онова, което "е като зарядно устройство за усмивка" (в. "Индипендънт"), или по-вярно според мен, е "болезнено смешно" (Армистед Молин). Да цитирам малко и за говоренето на чужд език, което никога не е осъдително, предизвиква смях, въпрос, обяснение, корекция и пр., но винаги минава през нивата "наивно дете", "фразеология на кретен", през случаи като "Това тяхното мислите на крави? - питах месаря и сочех телешкия мозък във витрината. - Искам малко агнешки пържола с дръжките на ‘ях" (с. 155), през "учебникарския език" и други подобни, за да се стигне накрая до "красиво говорене", т.е. правилно, нормално (е, не съвсем), като носителите на езика.

Преплитането на смешното със сериозното се ражда и от сравненията и фразеологизмите, които изобилстват на всяка страница и удивяват с точност и неочакваност: "остри токове с дебелина на подострен молив" (с. 142); "лаптоп с цвят на бонбон за смучене" (с. 142); "беше претърпяла повече разкъсвания и шевове от военно знаме" (с. 42); "когато не си красив, не е зле поне да си умен" (147); "дъх, който съвсем реално можеше да свали боята от стената" (с. 77); "кръстословица, която изискваше мозък, който можеше да огъва лъжици от няколко километра" (с. 190); "Не ми пукаше къде се е напивал Хемингуей или къде Алиса Бабет Токлас си е подстригвала мустака" (с. 147) и пр., и пр. Може да продължа "до безкрайност" с несравними сравнения или съдържателни истини. Не, книгата трябва да се прочете и да се препрочита от време на време, за да държи бодър духа ти и да ти помага да побеждаваш трудните моменти.

Но, за да бъда честна като рецензент, трябва да кажа, че срещнах много пунктуационни и някои други грешки, което не прави чест на издателство "Монт".

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Заглавието е на редакцията (б.р., Г.Ч.) [обратно]

 

 


Дейвид Седарис. Един ден аз говори красиво. Прев. от англ. Гергана Дечева. София: Монт, 2019, 256 с.

 

 

© Стефка Петрова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.04.2019, № 4 (233)