Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Януари  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ОДА ЗА ЕДНА ПСИХИАТРИЧНА КЛИНИКА

Стефка Петрова

web

Сара Стридсберг. Бекомберя. Ода за моето семействоБългарският книжен пазар е наситен и пренаситен вече с преводна литература от различни европейски езици. В последните години се установява трайно присъствие на Европейската комисия, както и на Министерствата на културата и науката (или както се назовават там) при избора на книги, предлагани за превод, от което се възползват български издателства. Така българският читател има възможност да се запознае с най-изявените съвременни национални автори от дадена страна - Полша, Чехия, Швеция, Норвегия, Македония, Холандия и др., наред с традиционно представените писатели на английски и руски език. Това са обикновено книги, спечелили награди за "най-добър роман на годината" в дадена страна или друг вид национални и международни награди.

Книгата, за която искам да разкажа тук, е спечелила Наградата за литература на Европейския съюз и в кратката нотация на гърба на заглавната страница е отбелязано, че авторката - Сара Стридсберг - "е сред най-забележителните писатели на Швеция днес". Става въпрос за романа "Бекомберя", наречен от самата авторка "Ода за моето семейство". Преводачката също е носител на наградата "Васа Ганчева" за художествен превод от скандинавски езици.

Романът е посветен на всички, които са минали през парка на болница "Бекомберя" в годините 1932-1995. "Бекомберя" е голяма психиатрична болница с идеални условия за лечение на хора, страдащи от епилепсия и внушения за самоубийство, от пристрастяне към алкохол, към наркотици и разни медикаменти, хора с вътрешна празнота, тъмнина, безсмислие, мислещи, стремящи се към смъртта, някои с умствена недостатъчност, прекарали цял живот там. Болницата е като курортна институция, идеализирана като перфектното място за живот, с всички удобства, сред прекрасна природа, с малко езеро в голям двор с дървета и цветя, с не много строг режим, но все пак е затвор със задължителен престой. Съществувала е повече от 60 години, по времето на най-големия разцвет на Швеция, така наречения "период на благоденствието", когато Швеция е била "държава на благоденствието". "След началото на миналия век все повече хора биват вкарвани в психиатрии... В края на 1900 г. 4 600 души са пациенти в големите психиатрични клиники, а петдесет години по-късно броят им достига почти 33 000" (с. 42) - съобщава Сара Стридсберг. Затова по силата на договор от 1925 г. между държавата и общината на град Стокхолм градът поема грижата за своите психично болни и построява психиатричната болница, приела своите първи пациенти през 1932-1933 г.

Разказът се води първоначално от едно момиче на десетина години, дъщерята на болния Джим, достигнало после до възрастна жена и майка, посещаващо много често, почти всекидневно, болницата, където и докато се лекува Джим. Сюжетът не върви хоризонтално и хронологично последователно, а е разхвърлян като спомени, представи и описания, с кратки откъси от дневник (или от бележки) на бащата, започвайки с края и ситуирайки различните преживявания и случки на различни места. Изразяват се впечатленията на момичето-ученичка Джаки, такива, каквито има една тийнейджърка, с рядка поява на факти и описание на действителността по това време, едва към края се разкриват семейните отношения между героите. Все пак книгата има подзаглавие "Ода за моето семейство", което прозира често в текста, особено в наименованието на частите и главите на книгата.

Наред с авторката - дете и после възрастна жена - и бащата Джим, главните герои на романа, се запознаваме още с редица лица, служители в болницата, пациенти на болницата, близки или съседи на Джаки, с които тя се среща при посещението си в Бекомберя.

Ще спомена на първо място главния лекар Едвард Винтершон, който, освен че се грижи за правилното лечение на умопобърканите си пациенти, е и техен приятел. Нощем ги извежда със собствената си кола - сребрист "Мерцедес" - в града, още на портата при излизане от градината отварят шампанското, пируват в баровете в града и ги връща по стаите им. "Една нощ извън района на болницата пак ще направи от вас хора" - казва Едвард и редовно извежда Джим, Сабина и други момичета. Той е убеден, че излизането от отделението от време на време е полезно за пациентите. Добър, наивен и малко луд, като всички други в Бекомберя, той разказва веднъж на Джим колко се вълнувал, когато за първи път докоснал момиче без дрехи, като е трябвало да направи преглед на тялото на самоубило се момиче по време на лекцията за аутопсия в университета.

Сабина е другият образ, за който научаваме на порции някои неща. За Джаки тя е представата ѝ за бъдещето - красота и ведрина. Постоянно носи някаква тъга, постоянно е тъжна, търси нещо, но понякога е като буря, като ураган - стремителна, невъздържана, буйна... Самата Сабина казва за себе си: "Единственото, за което моля, е свобода. А когато ми я отказват, както става винаги, аз все пак си я вземам" (с. 14 и другаде). Обикновено лежи изпъната по корем на черната трева пред параклиса и чете. Почти винаги придружава Едвард и Джим при отиването им нощем в града, винаги носи със себе си чантата си, постоянно се гримира. И двамата - Джим и Едвард - са влюбени в нея. Джаки е свидетел как веднъж Едвард я обладава, като разкъсва огърлицата ѝ и перлите се разпръскват по земята като водни каскади. Джаки успява да събере доста от тях, запазва ги като скъп спомен за нея. С Джим често играят на шах, който тя носи постоянно в чантата си. По-късно, след напускане на болницата от Джим, Сабина спи при него през нощите, когато я пускат от болницата, но един ден просто изчезва, а заедно с нея и Едвард. Накрая тя все пак намира смъртта.

Другият образ, за който искам да кажа нещо, е Лоне, съпругата на Джим. Когато той влиза в Бекомберя, тя го посещава отначало заедно с Джаки, но скоро се отказва, стои си вкъщи, пътува по работа или на екскурзия. Изглежда млада, дори когато в косата ѝ се появяват сиви къдрици. Неподвластна на времето, добра до невъзможност, никога не е казала лоша дума за някого, нито е изразила недоволство от Джим или от когото и да било другиго. Оставаме с впечатление, че вече не обича съпруга си. Разбрала е напълно болестта му и не очаква вече нищо от него, не вярва, че ще се самоубие, знае, че няма да се върне повече при нея.

Символ на болницата е и медицинсата сестра Ингер Фогел, с нейното специално отношение към Джим, с плетката в ръце, седнала на пейка в градината, носеща винаги чантата си, пълна с розови хапчета, които дава на болните при нужда. След закриването на болницата тя става медицинска сестра в друга болница и пак плете по време на работа, когато няма спешни случаи.

Мимоходом се споменават и родителите на Джим, повече майка му Вита, която го успокоява или му дава съвети. Всичко, останало от тях, било разпродадено от Джим, когато му трябвали пари. Вита си отишла от този свят, преди да навърши четирийсет години.

Разсъжданията и описанията в книгата са главно за Джим. "Той винаги е бил извън времето и е живял според своите си правила подобно на голямо, опасно и неконтролируемо дете, и винаги е обичал Смъртта прекалено много, за да може някой да си го представи възрастен" (с. 15), отбелязва Джаки - алтер егото на Сара Стридсберг. Но той доживява до седемдесет и повече години разбираме от един разказан случай, женил се два-три пъти, живял в Кариньо (Испания) заедно с една от жените си, от която има две момчета, но която също не могла да го изтърпи докрай и го напуснала.

В сянка, встрани остава и образът на Джаки, и връзката ѝ с Паул и Рикард, и синът ѝ Марион. На преден план е изведена любовта ѝ към Джим, баща ѝ, посещенията в болницата, с което тя реално го е спасила, а на въпроса ѝ дали я е обичал някога, той отговаря: "Не знам, Джаки, не знам дали съм те обичал". Но винаги е разчитал на нея, очаквал я е в болницата, молил я е или не я е молил за услуги, защото знаел, че тя никога няма да му откаже.

Романът на Сара Стридсберг е написан особено, като изплували спомени - кога случайно, кога във връзка с нещо разказано или случило се. Чете се с интерес, но трудно се запомня дори в общи линии. Много неща не са казани, оставен е читателят сам да реши какво е станало, какъв е еди кой си, какво прави еди коя си, т.е. това не е книга за всекиго, макар че всеки може да намери в нея нещо от своя живот. Ще поясня мисълта си само с един пример. Лоне заминава за Чернобил да снима - не се разбира дали това е служебно, или частно пътуване: заминава и се връща, без да отиде в Чернобил, стига само до Одеса, но се връща ужасена (случаят е наскоро след събитията в Чернобил). Така е и с ежедневните моменти от живота - кога и къде работят героите, богато или бедно живеят (за Джим веднъж научаваме, че седи в офиса си, няма сведение какъв е този офис, какъв е Джим там), не се използват думи като татко и мамо. Това е нов тип съвременен роман - не са важни битовите моменти, семейните отношения, работното време, всичко се подразбира и всеки трябва да си го представи посвоему.

Накрая искам да кажа няколко думи за превода. Преводачката Росица Цветанова впечатлява с броя на авторите, преведени на български, и с езиците, от които превежда - фински, шведски, норвежки и датски. Ще си позволя обаче да направя един коментар. На няколко пъти срещнах думата напът: "Тъкмо сме напът да се разпръснем..."; "Напът за вкъщи Лоне ми каза". В двата примера посочената лексема изразява различно значение: в първия пример означава готови сме, готвим се, а във втория - по пътя, вървейки към. В случаи като втория, когато става въпрос за движение, за път, на път трябва да се пише разделно. Всъщност винаги трябва да се пише разделно, още не се е стигнало до сливане в една дума, макар че в Официалния правописен речник има посочена дума напът, но там не се посочват така наречените сложни думи, съчетание от две или повече компоненти с единна смислова цялост - на път, на сутринта. Макар и рядко, срещнах грешки с определителния член за м.р. ед.ч. (пълна и кратка форма) и със запетая, което е повече задължение на редактор и коректор.

 


Сара Стридсберг. Бекомберя. Ода за моето семейство. Прев. от шведски Росица Цветанова. София: ИК "Персей", 2018, 202 стр.

 

 

© Стефка Петрова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.01.2020, № 1 (242)