АТАНАС МАРИНОВ-АТМАН:
НЕНАДМИНАТ РЕГИСТРАТОР НА СЕЛСКИЯ БИТ И ЖИВОТ

Стефка Петрова

web

Съдбата ми поднесе случай да се запозная с творчеството на ловешкия писател Атанас Маринов. Попадна ми първо романът му "Дворът", който не успях да прочета, но след прочитане на един друг негов роман по-късно го подхванах с нова нагласа и с нова оценка и преценка. Последваха и другите му книги, които просто се навързваха на броеницата много скоростно. Неслучайно употребявам "броеница" и "скоростно". За петнайсетина години Атанас Маринов, след пенсиониране, издаде петнайсет книги - всяка година по една, а през 2016 - две, и аз прочетох цяла броеница, една длъжка верига от книги. А казвам "скоростно", защото книгите му се четат леко, приятно, интригуващо и предизвикват любопитство. Това се дължи, от една страна, на стила и езика на автора (върху неговия език и на още един ловешки писател написах студия за развитието на българския език), а от друга - на факта, че и аз съм от Ловешкия край, и аз съм от село и в неговите книги виждам буквално отражение на моето детство и юношество. Животът ме отдели за един дълъг период от време от родния ми край, където се завръщам през лятото, подобно на Атанас Маринов, след пенсиониране, и намирам удоволствие да чета за всичко онова, което сме преживели, и за промените, настъпили в днешно време.

Писателят-журналист Атанас Маринов, нарекъл се и наричан от приятели Атман, пише за всичко, свързано със селския живот, за всичко, свързано с човешкия живот, с животинския и растителния свят, с историята на своето село, своето семейство и с нашата страна, с ежедневния, битовия и политическия живот. Често, прочитайки нещо, казвам: "И там е ходил, и това знае, какви ли справки е правил?" Защото, според думите на сестра ми, журналистка в същия вестник, той правел справки в речници и справочници, едва в последните години синът му му подарил лаптоп и го свързал с интернет. И пак по нейни сведения - пишел книгите си на ръка, после на машина, и след това сам ги редактирал, извършвал коректури. Това го научаваме и от "Моето седмо небе".

Тази година той навърши 90 години, живее в родното си село Дойренци, което описва по месеци и дни (всеки месец е отделна глава) в книгата "Моето седмо небе" (2004), и отпразнува своя юбилей много тържествено с всички журналисти, работили в Ловеч и в други градове, които са се отзовали на поканата му. Присъствали и много приятели и съселяни. Заедно с Банко Банков, друг ловешки писател и професор по строително инженерство, са основали и ръководят сдружение, наречено "Под дойренска лоза", което направлява културния живот в селото.

Атанас Маринов е известен главно на читателите си от Ловешка област и, на сто процента, от с. Дойренци, откъдето е и където се оттегля като пенсионер, макар че не скъсва връзките си с Ловеч. Дългогодишен главен редактор на окръжния вестник в гр. Ловеч "Заря на комунизма" и после на "Народен глас", след пенсионирането си той показва невероятна творческа дейност - както казах, за петнайсетина години написа и издаде петнайсет книги. Да спомена някои от тях: "Волностите на Шаламанката" (1995), "Пластове и напластявания" (2007), "Разминаване" (2009), "Върлакови. Част 1-2" (2013-2014) и "Дворът" (2015) - романи; "Смълчаното воскресе" (2003), "Моето седмо небе" (2004), "Засипани следи" (2010) - повести; "От корена до върха" (2016), "Моят рабош и цикъл разкази" (2018) - автобиографични записки; "Ретроспекции" (2016) - датни бележки и др. Явно през целия си професионален живот е събирал и записвал впечатления и събития, случки и преживявания, които, след като се оказва свободен от редакционни и организаторски задължения, избликват като извори и трябва само да седне и да ги запише. И той сяда и ги записва. В "Моето седмо небе" разказва как, изкарвайки козите на паша, обмисля дадена идея или образ, а вечер или сутрин, когато намери време, записва хрумналото му. Понякога пише и на полето, край реката, излязъл да "побръсти" козите. Пише книга след книга и ги издава, и ги разпространява. И печели все повече читатели. Защото пише за селския живот, за семейните ценности, за историята на село Дойренци и на България, за доброто и злото, за природата и любовта, с една дума - за всичко. Така е и в последната му книга "Шведска маса", издадена през 2019 г. по случай 90-годишнината му, отпразнувана в неговия любим бащин двор в с. Дойренци. След като прочетох "Ретроспекции", върнах се на "Дворът", после, "От корена до върха", и още, и още, но тук искам да се спра главно на последната му книга. Самото й заглавие ни подсказва - богата, разнообразна по съдържание, като шведските маси. И по форма не е еднообразна - в нея е включена една повест и 14 разказа. А Атанас Маринов, Атман, е голям майстор и на разказа. Но да започна с повестта.

"Маврудиеви" е наречена повестта и ни подсеща, че ще се говори за семейство или род Маврудиеви, обикнат "атмански" похват. Тук срещаме и нещо ново - въвеждане на виртуален герой - Въображението, "образ-невидимка", както ни го обяснява авторът. Завръща се Въображението в родното село и тръгва да търси теми за разкази и романи, да си спомня и припомня миналото и да разсъждава за бъдещето. Минава по улица "Черковна", спира пред разрушени и изоставени къщи, пред обновени от синове и внуци и за всяка съобщава нещо. Привлича го къщата на Маврудиеви, влиза и се настанява на червения вълнен губер на дивана... И ето, писателят е намерил най-естествения начин да ни запознае с това, което смята, че е важно, истинско, поучително. Такава е ролята на писателите - да разкажат нещо интересно и поучително, да вдъхновяват за добро, да отричат неправдата, да влияят на обществото. Ако книгата, историята им е интересна, това идва от самосебе си. Така е и при Атанас Маринов. Той следва Въображението и ни запознава с главните герои, започвайки отдалече - от Освобождението на България, легендата за двете кадъни и появата на Тошо Мавруда. Накратко разкрива миналото на Стефан: син на Тошо Мавруда, завършил военно училище в Шумен, служил в Хасково, Смолян и Пловдив, където се оженил за Зорка и им се родил син, после бил изтеглен в генералния щаб на армията в София тъкмо когато синът му е студент там. Съпругата му отказва да напусне родния си град и той заживява сам със сина си като вдовец при жива жена и голям женомразец. Но любовта прави чудеса! Като аташе в Москва на един прием се запознава с Женя, дъщеря на генерала от запаса Вадим Леонидов, вдовица с една дъщеря. Нещо пламва между тях и след няколко по-късни срещи двамата се влюбват и Женя идва да живее в българското село.

Следват интересни описания на градината през м. май с разнообразието от цветя, за всяко цвете и дръвче разказва писателят като специалист-ботаник, после се пренася при лозето, доматите и краставиците, като припомня давани му съвети от майка му и от местния агроном. След това идва ред на арпаджика и чесъна, скубането на бурена и разговорът му с Женя за руски и български думи и книги.

Селският живот е описан подробно, ненатрапчиво, искрено и истински, с любов, познания и разбиране, без фалшиви словоизлияния, без екзалтирани хвалебствия и негативни внушения. Дворът, символ на бащиния и на всеки дом, е също главен герой на Ат. Маринов и в описанието на конкретния двор като част от жилището той е ненадминат, както и в описанието на стопанина на двора. Бащи и внуци, деди и синове, сестри и братя, снахи и свекърви и отношения между тях - всичко това намира място и начин да бъде казано с думи прости и искрени. Авторът не витийства с езика, не търси измислени метафори, не философства. Просто разказва, както си разказват близки и познати за близки и познати неща.

Описано е ежедневието на селянина, всички онези задължителни и незадължителни дейности, с които е запълнено. Много по-детайлизирано, подробно е отразено всичко в неговото "седмо небе" - селото, където се чувства най-щастлив, на седмото небе, според фразеологизирания изказ.

Стефан се приобщава към любимата на Женя игра на голф, а тя възприема неговия риболов, макар че не обича да вижда кръв. Привлича я шеговитата фраза на Стефан за риболова: "Тайната е в чакането". Описанието на риболовния ден през юни е незабравимо. Не по-малко интересна и незабравима е семейната среща с роднините и приятелите, състояла се в механата при проливен дъжд. За всяко действие, за всяка случка Въображението намира какво да каже като поучение, като заключение. Ето неговите думи за гостето, което организират Стефан и Женя след богатия риболов: "Посрещането на гости за едно семейство е още едно привнасяне на душевно богатство за домакините. Гостите са божи пратеници, които пълнят къщата с благодат" (с. 34).

Представянето на селския живот виждаме още в посещението на пазара в града, в участието на Женя в брането на билки на Еньовден, в песните и разговорите на Петровден у Тодорови, в описанието на модерния концерт в пещерата, в посещението на църквата в с. Добърско, в престоя им в Рилския манастир, в правенето на компоти и туршия, и още, и още. Въображението на автора е развихрено, иска му се да спомене за всичко, останало и запазено или не от традицията, за онези нови неща, появили се в по-ново време. И да обобщи с една знаменателна фраза. Ето още една такава: "Повярва ли човек в една идея, смъртта е безсилна да го отклони" (с. 70). Най-често това обобщение се изказва чрез Въображението: "Едно семейство, приютено в кой да е кът на света, го крепи не само любовта, но и ей такива съвместни преживявания по близки и далечни места" (с. 103). Тези обобщения са толкова интересни, че си поставих като цел в едно бъдещо изследване да се спра на тях.

Щастливите дни на семейството завършват внезапно с писмото на дъщерята на Женя, чийто съпруг, индиец, умира от маларична треска и тя се връща при дядо си в Москва, като пише на майка си, че има нужда от нея. Тежка криза преживява Стефан след заминаването на Женя. Благодарение на брат си и жена му успява донякъде да се съвземе и да намери нов пристан - всяка сутрин започва да ходи в кафенето, а покрай другите и да се вслушва в политиката и да я преценява от гледна точка на интелигентния слушател. Неговите преценки се харесали, нарекли ги "бисери", защото "хващали бика за рогата", т.е. попадали точно в целта и разкривали същността на изказването или действието. Така, когато нашият президент стиснал ръката на американския и жена му направила снимка, Стефан обяснил, че "американският президент останал учуден от подобно ръкостискане, а нашият премиер - във възторг от него" (с. 113).

Първият разказ след повестта е "Шведска маса". Става въпрос за писател, сетил се за шведска маса от един голям кибрит, за който си помислил, че е дело на Шведския кибритен тръст и след това си припомнил как като млад преди години присъствал на среща на журналисти, литературни критици и писатели, където обсъждали от какви недостатъци страдат разказите във вестниците и как трябва да се пише, за да бъде един разказ добър. Намира записките си оттогава и прочита какво е записал. Първият лектор говорил за три основни недостатъка: анемична описателност, фабулна недостатъчност и неумение материалът да се стегне в здрав ъгъл. Героят си спомня, че колкото пъти е пращал разказ за печат, е получавал един от тези три отговора. Другият лектор говорил за двете стихии в прозата - повествователната и художествената, третият - за ролята на иронията, хумора и шегата. Сред изказващите се запомнил и младия писател, който твърдял, че слаби разкази се пишат, защото се върви по отъпканите пътища на Вазов, Йовков, Елин Пелин. Намерили се и двама стари писатели, от които първият изтъкнал, че "един сюжет е като едно събитие в историята: то се осъществява не когато се случи, а когато се опише...", а другият, землякът на писателя, че "за да тръгнеш по нова просека из литературната гора, няма откъде да минеш, освен по старите пътища. По нови пътища не се тръгва от невиделица". И след обсъжданията отишли на шведска маса, описана невероятно подробно, както и поведението на присъстващите. Отново се срещаме с изключителната фабулна достатъчност на Атман - навлизане в детайлите, обръщане внимание на всяка дреболия, спомената обаче в плана на една прецизна съобразност, носеща съответна поучителност и свързана с общата идея. Размислите на писателя за създаване на художественото слово намираме в последната, трийсет и първа глава на книгата му "От корена до върха", където разказва как, от кого и колко се е учил, прибавяйки и нови "изисквания": вътрешно проникване в тайните на езика, постигане на национална идентичност, изграждане на собствен стил, връщане към написаното няколко пъти и създаване на няколко версии... Не се изключва и талантът, разбира се, умението да разказваш.

Разказът "Шведска маса" завършва с откритието, че големият кибрит е произведен в Китай, а помъдрелият писател казва, че макар "и от Китай, той му е свършил голяма работа", след което сяда и написва разказа, неосъществен преди четиридесет години. И пак изводът е оставен на самия читател.

В много от другите разкази Атман описва конкретни хора. Ето: честният кантонер Юсуф, който намерил два пъти на линията портфейл с пари и го предал в полицията, за което искали да го глобят, че използвал "неправомерно" тел. 112; старият технолог Тонко Колев и неговите разсъждения за положителните и отрицателните йони; Петко Питака, който имал навик да задава въпроси, на които питаният не знае отговора, но и той не го знае и отговарял: "И аз не зная, но е интересно да се знае"; или случки и събития, пълни с поука: за преснината (част от прасешкото месо на Коледа, което по обичай раздават на комшиите), за мястото на прозореца в къщата, който "освен да мисли и да си представя наследеното от другите прозорци, знае още и да мечтае"; за поредното завръщане на семейство Делижанови в селото да посрещнат Рождество Христово в своята родна къща, и др.

Нямам намерение да се спирам на всеки разказ - всички те са интересни, написани с "пълна описателност, с фабулна достатъчност и с умение да се стегне материалът в здрав възел" (според изискванията). Искам да отлича все пак "Камен връх" като реално представящ нашата днешна действителност.

Първите заселници на Камен връх, някогашно голямо селище, намиращо се на височината на днешното село, били волни и непокорни, рудари и ковачи. Но сега са останали само три-четири къщи и пет-шест жители. "Лете под сенника, зиме край кюмбето, пригодено от варел и затоплено от сухи костилки, ще намериш цялото население на Камен връх", както обичал да казва един от жителите - Пано Пандурина.

Останал сам след смъртта на родителите и жена си и след пенсиониране, Симо Ковачев полека-лека се приближавал до отчаяние, не виждал смисъл в живота, нито в компютъра, с който се захванал след пенсионирането си. През пролетта решава да отиде до манастира, а след това се отбива в селото. И тук се преражда, по-точно възражда: удивляват го миризливите цветенца, които вижда сред природата - камбанки, иглики, бели парички, сини гроздове цветчета и разни други, за които той вече не си спомнял как се наричат. На площада среща Пано Пандурина, с когото отива до Камен връх... и остава за постоянно там, в бащината къща. Една жена му дава лук и картофи, друга - мляко и сирене, трета - разсад. "При нас, Симо, е закон: който има - дава, който няма - получава" - му обяснява една жена от шестимата, които живеят там. "А аз какво да дам?" - попитал той. И Даню се сетил, че Симо пишел някога във вестниците и го съветва да ги опише в роман. Така той се връща в живота отново. Започва да обикаля къщите, да разглежда и разпитва, да си спомня и написва един вариант, който прочита пред всички. Всеки му дава някакъв съвет, той се вслушва в тях и така се ражда повестта му "Самотата намери своята опора". "Симо, заглавието ти е много купешко, бе? Наречи я "Камен връх", че да те разбере всеки" - му дава последен съвет Пано. Този съвет спазва и авторът Атанас Маринов. Заглавията на разказите му са кратки, понятни, назовават точно това, което описват, няма засукани и усукани мисли, изразяващи уж същността на написаното.

Неуморим и неизчерпаем е Атанас Маринов. Последната му книга "Шведска маса" дава индикации, че няма да е последна. Още в началото Въображението, а нямам съмнение, че става въпрос за въображението на самия автор, набелязва темата и дори заглавието на "едно бъдещо четиво: "Отчуждение от бащиното" или "Синовен грях" (с. 6), а малко по-напред пише: "Ако вникнем в обора на селския кравар, ако се заинтересуваме как Цоню храни, чисти и дои своите животни и каква е печалбата му от всичко това, би се получило едно интересно, не много идилично четиво" (с. 4). Това е нашата действителност. Който живее на село или е прекарал няколко дни там, знае, че крави вече се срещат рядко, овци и кози - също, магарета вече няма в нашето село, петли рядко кукуригат. Но се води жестока битка кой да бъде кмет и кметски съветник. Горката България!

Имах късмет и да присъствам на представянаето на книгата на Ат. Маринов "От корена до върха", с оригиналното написване заглавието на корицата "До върха от корена" (2016), в Клуба на културните дейци в Ловеч. Там за първи път се срещнах лице в лице с автора - скромен, обикновен човек, с будни, внимателни очи, който те подготвя за откровеност и предизвиква откровеност.

Книгата "От корена до върха" е автобиографична. Всъщност почти всички книги на Ат. Маринов са автобиографични - в тях той описва или вмъква в разказа моменти от своя и на семейството си живот, използва истински имена и фамилии, спомня си за истински случки и разказва весели и занимателни събития, като не пропуска да цитира или да създаде някоя поука, превръщаща се в пословица, за което вече споменах. Започвайки от пра-прадядо си Нанко, с кожухарски занаят, и децата му Петър (прадядото на автора) и Георги, бягащи от с. Опанец от чумата и от турските агаряни, минаващи през няколко села, за да стигнат до с. Дойренци, където най-после беят и ходжата ги приемат. Установяват се в края на селото, запознават се с комшията си Душан Бонков, когото турците наричат Бонкоолу, и завързват с него трайно и ползотворно приятелство. В посторяването на къщата, изграждането на двора, израстването на синовете, женитбата на Петър, по-нататъшната съдба на героите Ат. Маринов все така обстойно разкрива селския живот по онова време, който остава почти непознат за днешния българин. В съответствие с епохата описва всеки предмет и всяко действие със съответната турска или диалектна дума.

Замислил романа като "метафора на един български род", той проследява своя живот с всичките му детайли (по детайлите можеш да познаеш пишещия брат писател ли е, или писач, пише той), но накратко, неотегчително, интересно, откъм любопитната страна: детството на село, "детската забавачница" при дядо Сави, училището и учителите в селото, гимназията в Ловеч, студентството първо в Художествената академия, после в Софийския университет, учителстването, боледуването, журналистиката... Научаваме за познати моменти от другите му книги, като напр. за любовта му с руската студентка Валя, разказана по-подробно в "Разминаване". Там в образите на Лариса Сергеевна Тетерина и Венко Кръстев Кобов, авторът представя перипетиите на своята "непозволена, забранена" тогава любов. Книгата "От корена до върха" не остава извън политическия и историческия живот, срещаме познати имена, описани по "нестандартен начин" - чрез "посещение" на изоставените им къщи в Дойренци и Ловеч: Гриша Филипов, Г. М. Димитров, Я. Серкеджиев, Д. Аджарски, селския литературен клуб "Младо село", Лазар Печев и др., виждаме строителния устрем в Ловеч за посрещането на дипломатическия корпус, докосваме се до българския космонавт Георги Иванов, и още, и още. Не липсват и чисто научни сведения за с. Дойренци.

Романите и разказите на Ат. Маринов ме привлякоха преди две-три години първо с езика на писателя - свеж, неподправен, неизкълчен, изразителен, богат... Мога да продължа с прилагателните, но това не е нужно. Ще кажа само, че у Атанас Маринов и Банко Банков срещнах великолепния български език, срещнах неизхабени думи, разбираеми диалектизми, новообразувани неологизми, което ми послужи да напиша цяла статия, както вече казах. Срещам тези особености и в последната му книга. Бих препоръчала обаче да намери, той или издателството, редактор или коректор, който би отстранил някои нежелани и случайни грешки. И още една препоръка бих направила - да не използва този "ръкописен шрифт", който срещаме в някои от книгите му. Другият е по-лесен за четене и по-икономичен.

Да пожелаем на нашия любим автор Атман да опише още хора и случки от селския живот, да го четат синове и внуци и да научават за нас и нашето минало.

© Стефка Петрова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.01.2021, № 1 (254)