ПРИГЛУШЕНИТЕ ГЛАСОВЕ
(Следи от писма на жени през римската античност и ранното християнство)

Силвия Драгнева

web

Разглеждайки писмото като "половината от диалога", по думите на Артемон, издателя на писмата на Аристотел ( Грабарь-Пассек 1967: 23), или като colloquium absentium - разговор между отсъстващи, както често ги наричат християнските автори¹, за нас бе интересно да открием загубената част от този двустранен процес. До нас са достигнали множество писма от античността, писани на латински език. Изключително малко са запазените текстове, писани от жени, макар че съществуват знаци, указващи, че те са участвали в обмена на епистоларни текстове: имена на жени се срещат като адресати в писмовните корпуси на някои латински автори, както и в свидетелства на биографи. Тук няма да се спираме на причините за тази загуба. Интересът ни е да пресъздадем онези откъслечни следи, които говорят за епистоларната дейност на жените от римската античност и да се опитаме да чуем техните приглушени гласове. Те са рефлектирали в писанията на мъжете, които са записвали или отговаряли на молбите, коментарите и въпросите им и от своя страна са изисквали техните отговори. По тази причина основен обект на изследването ще бъдат текстове, писани от мъже, но показващи, че те четат послания, писани от жени и по някакъв начин се намират в диалог с тях. Така, разчитайки запазената половина, се надяваме да добием представа и за другата - недостигнала до нас половина от този разговор, като се вгледаме в достигналите до нас паметници на римската литература в диахронна последователност. В тези паметници ще търсим онази ситуация, която поставя известни римски автори в позицията на читатели на послания, писани от жени.

Би било интересно да четем писмата, които Корнелия, дъщеря на Сципион Африкански, съпруга на Тиберий Семпроний Гракх и майка на прочутите Тиберий и Гай Гракх, образец за майка в римската литература, е писала за нейните най-скъпи украшения - синовете й. За тези послания ни говори Цицерон: "Legimus epistolas Corneliae matris Gracchorum: apparet filios non tam in gremio educatos quam in sermone matris." (Цицерон 2006а: 211) - "Четем писмата на Корнелия, майката на братята Гракхи: явно е, че синовете й са възпитани не толкава в скута, колкото в речта на майка си." (Превод мой).

Високата оценка на текстовете на Корнелия рефлектира в извода, направен от Цицерон, за нейното духовно и културно влияние върху тяхното възпитание, превишаващо чисто физическите задължения на една майка. Антитезата "in gremio" - "in sermo" дава онование да твърдим, че тези "epistulae" са впечатлили изискания вкус към словото на великия оратор и изостреното му усещане за граждански дълг.

Четиринадесета книга от писмата до близките на самия Цицерон съдържа текстове до съпругата му Теренция - негова "светлина", негов "живот" и "скъпо желание" (Цицерон 2006б: XIV, ep. 1; ep. 4; ep. 5). Това са послания, писани в дни на изгнание и изпитания. В тях можем да доловим копнежа, с който авторът очаква писмата на съпругата си: "Nunc miser quando tuas iam litteras accipiam? Quis ad me perferret?" (Цицерон 2006б: XIV, ep. 4) - "Нещастен аз, кога ще получа писмо от теб? Кой ще ми го донесе?"²

Мъката при писането и получаването на писмо от съпругата Цицерон изразява на няколко места. Сълзите са като че ли задължителна част от процеса на писане и четене и материализират авторовия копнеж по присъствието на семейството: "Noli putare me ad quemquam loingiores epistulas scribere, nisi si quis ad me plura scripsit, cui puto rescribi oportere... Ad te vero et ad nostrаm Tulliolam non queo sine plurimis lacrimis scribere..." (Цицерон 2006а: XIV, ep. 2) - "Не мисли, че пиша някому по-дълги писма, отколкото на теб, освен ако някой ми пише повече и смятам, че трябва да му се отговори... До теб и до нашата Тулиола наистина мога да пиша само облян в сълзи."

"Ego minus saepe do ad vos litteras, quam possum, propterea quod cum omnia mihi tempora sunt misera, tum vero, cum aut scribo ad vos, aut vestras lego, conficior lacrimis sic, ut ferre non possum." (Цицерон 2006а: XIV, ep. 4) - "Пиша ви по-рядко, отколкото мога, защото всеки час от живота ми е нещастен и защото, когато ви пиша или чета вашите писма, се обливам в такива сълзи, че нямам сили да издържа."

"Accepi ab Aristocrito tres epistulas, quas ego lacrimis prope delevi..." (Цицерон 2006а: XIV, ep. 3) - "Получих от Аристокрит три (твои) писма, които почти унищожих със сълзите си." (Превод мой).

В много от текстовете виждаме желанието на автора да види съпругата си и общуването с нейните писма е осмислено като процес на среща между двамата кореспонденти - писмото е заместител на присъствието на любимата: "...tu modo ad me velim omnia diligentissime perscribas, etsi magis iam rem quam litteras debeo exspectare. Cura, ut valeas et ita tibi persuadeas, mihi te carius nihil esse nec umquam fuisse. Vale, mea Terentia; quam ego videre videor: itaque debilitior lacrimis." (Цицерон 2006а: XIV, ep. 3) - "Бих искал само да ми пишеш за всичко най-старателно, макар вече да трябва да очаквам нещо повече от писма. Грижи се да си здрава и така да се убеждаваш, че нищо не ми е по-скъпо от теб и никога не е било. Бъди здрава, моя Теренция - ти, която като че ли виждам - и така съм още по-слаб в сълзите си!" (Превод мой).

"...ego vero te, quam primum, mea vita, cupio videre et in tuo complexu emori..." (Цицерон 2006а: XIV, ep. 4) - "...тогава аз копнея да те видя колкото се може по-скоро, мой живот, и да умра в твоята прегръдка..."

"...O me perditum! O afflictum! Quid enim? Rogam te ut venias? Mulierem aegram, et corpore et animo confectam? Non rogem ? Sine te igitur sim ?...Unum hoc scito: si te habeo, non mihi videbor plane perisse." (Цицерон 2006а: XIV, ep. 4) - "О, аз нещастният, о, аз съсипаният! Как да те моля сега да дойдеш ти, болна жена, съсипана телом и духом? Да не те моля? И да съм без теб?... Знай само това: ако си при мен, няма да ми се струва, че съм съвсем загинал."

Фактът, че писмото е схващано като материален заместител на срещата с адресата, обуславя онези места, в които авторът подтиква съпругата си Теренция да му пише: "Fac ut valeas et ad me tabellarios mittas, ut sciam quid agatur et vos quid agatis." (Цицерон 2006а: XIV, ep. 1). - "Грижи се за здравето си и ми пращай вестоносци, за да зная какво става и как сте вие."

"...sed velim quam saepissime litteras mittatis..." (Цицерон 2006а: XIV, ep. 2) - "...но бих искал да ми пишете колкото се може по-често..."

Получените писма предизвикват благодарността на автора, както и високата му оценка за тяхното старателно написване: "Accepi tuas litteras, quibus intellexi te vereri, ne superiores mihi redditae non essent: omnes sunt redditae, diligentissimeque a te perscripta sunt omnia, idque mihi gratissimum fuit." (Цицерон 2006а: XIV, ep. 5) - "Получих писмото ти, от което разбрах, че се страхуваш да не би предишните да не са ми предадени: всички са ми предадени, а ти си ми описала всичко най-старателно и това ми достави огромно удоволствие." (Превод мой).

В контраст с описаната кореспонденция, израз на копнеж и заместител на една реална среща, примери за послания на жени в историята на Рим могат да се открият и с отрицателен знак. Формата на писмото охотно се използва като чиста условност в съчинения с биографичен характер. В ранните години на римската империя Светоний, в своите "Биографии на дванадесетте Цезари", със своеобразно смесване на истина и фикция, ни говори за императрица Ливия, която мразела своя внук Клавдий, "мъмрейки го в кратки и остри писма": "Avia Augusta pro despectissimo semper habuit, non affari, nisi rarissime, non monere nisi acerbo et brevi scripto aut per internuntios solita." (Светоний 2006: 3). От същия автор научаваме, че Ливия е била заподозряна в написването на писмо, с което заповядала да бъде убит младия Агрипа Постум, внук на Август: "Hunc tribunus militum custos appositus occidit lectis codicillis, quibus ut id faceret iubebatur; quos codicillos dubitum fuit... an nomine Augusti Livia et ea conscio Tiberio an ignaro dictasset." (Светоний 2006: 22). В неговите биографии четем също, че император Гай, познат като Калигула, е представил публично писма, писани собственоръчно от неговите сестри, като доказателство за тяхната похот и коварство: "...quo facilius eas in causa Aemili Lepidi condemnavit, quasi adulteras et insidiarum adversus se conscias ei nec solum chirographa оmnium requisite fraude ac stupor divulgavit..." (Светоний 2006: 24). Термините за писма, използвани от Светоний, са различни от традиционните "epistula" и "litterae". Авторът говори за scriptum - "всичко, което е написано - съчинение, книга, писмо, писмено нареждане"; codicillus - "записка, писмо, заповед, притурка към завещание"; chirographum - гръцка дума, означаваща буквално "ръкопис, записка, собственоръчно написан текст". И в трите случая става въпрос за оказване на влияние чрез писан текст - послание, заповед от висшестоящ, подтик към извършване на убийство или уличаване в морално престъпление именно чрез divulgatio - публикуване на ръкописи като доказателство. Очевидно е, че Светоний ни дава сведения не за високи морални или литературни достойнства на текстове, писани от жени. Тук по-скоро можем да си съставим преценка за влиянието, дори и отрицателно, което тези текстове - а съответно и техните автори - могат да окажат върху съдбата на политически личности от началото на империята.

Що се отнася до поезията, благодарни сме, че разполагаме с любовните писма в стихове на Сулпиция, вероятно племенница на Месала, приятел на поета Тибул. В сборника с негови елегии са издадени и шест нейни послания. Тя е единствената поетеса-жена, чиито елегии са достигнали до нас. В шестата си елегия тя се обръща към своя любим - Церинт:

"Nec tibi sim, mea lux, aeque iam fervida cura
ac videor paucos ante fuisse dies,
si quicquam tota conmisi stulta iuventa,
cuius me fateаr paenituisse magis,
hesterna quam te solum quod nocte reliqui,
ardorem cupiens dissimulare meum." (Сулпиция 2006, VІ).

"Нека да не съм ти вече, моя светлина, така голяма любовна мъка, както, изглежда, бях преди няколко дни, ако в цялата си глупава младост, съм извършила нещо, за което, бих признала, че се разкайвам повече, отколкото, че снощи те оставих сам, желаейки да прикрия своята страст." (Превод мой).

Любопитно би било да прочетем и онова писмо, за което пише друг автор на елегии и съвременник на Сулпиция - поетът Проперций, в книга ІІІ, 16:

"Nox media et dominae mihi venit epistula nostrae..." (Проперций 2006, ІІІ: 16) - "Полунощ е и пристигна за писмо от нашата господарка..." (Превод мой).

Естествено, редно е да разглеждаме тези откъси не като реална преписка, а като част от елегическата поетика. Важен за нас е фактът, че в любовната елегия можем да срещнем споменаване на писма, писани от жени. Като своеобразен връх в литературната фикция за женското писмо бихме могли да разглеждаме произведението на Овидий "Heroides", попадащо в същия културно-исторически етап от развитието на римската литература, в който се намират елегиите на Проперций и Сулпиция. Овидий пише писма от името на различни литературни героини до техните любими. Няма да се спираме на това произведение, именно от гледна точка на фиктивността на тези писма и факта, че те са писани от мъж, а не представляват неговата позиция на читател на женски текстове, тъй като обект на нашето изследване са следите от действителни послания, писани от жени.

Можем да направим извода, че в поетическия любовен дискурс, тъй като формата на писмото е подходящо средство за изразяване на съкровени чувства, текстовете, писани от или от името на жени са по-чести, както и белезите, че поетът чете писма от любимата. Литературният похват на фиктивното писмо е явно удобен, за да се вмести един текст, писан от жена, тъй като той предполага емоционално разкриване и не е строго фиксиран от специфични жанрови изисквания, каквито има при други поетически жанрове като епоса или драмата, например. Тук обаче не бива да забравяме, че се отдалечаваме от идеята за реално писмо, част от една исторически съществувала кореспонденция, както бе с откъсите от писмата на Цицерон, в които се говори за действителни текстове, писани до него от съпругата му.

По-късно, по времето на Нерон, друг виден представител на епистоларния жанр, философът Сенека, пише за привързаността си към своята втора съпруга Помпея Павлина, но, за съжаление, ние разполагаме с писмата му до Луцилий (за неговото действително съществуване и фиктивността на тези писма съществуват съмнения), а не до нея. Именно в едно от тях четем: "Habet praeterea in se non mediocre ista res gaudium et mercedem; quid enim iucundius quam uxori tam carum esse ut propter hoc tibi carior fias? Potest itaque Paulina mea non tantum suum mihi timorem inputare sed etiam meum." (Сенека 2006: Epistulae morales, liber XVIII, CIV: ep. 5) - "Между другото това съдържа в себе си голяма радост и отплата; та какво по-радостно от това да си толкова скъп на съпругата си, че поради това да си още по-скъп и на себе си? И тъй, моята Павлина може да ми отдаде не само своя страх, но също и моя." (Превод мой).

Аналогична съпружеска привързаност, но същевременно и следи от реална преписка със съпругата, намираме в епистоларното творчество на Плиний Млади. В началото на втори век сл. Хр. сред адресатите на неговата кореспонденция виждаме имената на жени, но най-често той пише на своята трета съпруга Калпурния, чиято болест е причина за нейното отсъствие и силно го тревожи. От неговите текстове разбираме колко важни и скъпи са за автора нейните писма. Писмата на Калпурния са утеха за тревогата на автора и както видяхме в диалога между Цицерон и Теренция, текстовете са желани и очаквани като среща между двамата кореспонденти:

"Quo impensius rogo, ut timori meo cottidie singulis vel etiam binis epistulis consulas. Ero enim securior dum lego, statimque timebo cum legero." (Плиний 2006: VІ: ep. 4) - "Най-горещо те моля да успокоиш моята тревога, като ми пишеш всеки ден, дори по два пъти на ден. Ще бъда по-спокоен, когато чета, и веднага ще ме обхване страх, след като съм прочел писмото." (Превод мой).

"Incredibile est quanto desiderio tui tenear. In causa amor primum, deinde, quod non consuevimus abesse." (Плиний 2006: VII, ep. 5) - "Невероятно е от какъв копнеж по теб съм обхванат. Причина за това е най-напред любовта, а после и това, че не сме свикнали да бъдем разделени." (Превод мой).

"Scribis te absentia mea non mediocriter affici unumque habere solatium, quod pro me libellos meos teneas, saepe etiam in vestigio meo colloces. Gratum est quod nos requires, gratum quod his fomentis acquiesces; invicem ego epistulas tuas lectito atque identidem in manu quasi novas sumo. Sed eo magis ad desiderium tui accendor, nam cuius litterae tantum habent suavitatis, huius sermonibus quantum dulcedinis inest! Tu tamen tam frequentissime scribe, licet hoc ita me delectet ut torqueat. Vale !" (Плиний 2006: VII, ep. 7) - "Пишеш, че тежко понасяш моето отсъствие и единствената ти утеха е, че вместо мен имаш моите писания и често даже ги поставяш на моето място. Приятно е, че ни търсиш, приятно е, че се утешаваш с тези успокоения. И аз на свой ред често чета твоите писма и много пъти ги вземам в ръката си като че ли са нови. Но толкова повече пламтя от копнеж по теб, понеже толкова по-сладки са писмата на някого, колкото повече сладост има в разговорите с него! Ти все пак ми пиши колкото може по-често, дори и това да ме радва толкова, колкото и ме кара да страдам. Бъди здрава!" (Превод мой).

Виждаме, че кореспонденцията е осмислена като проява на взаимност, текстовете и на двамата участници в този процес са заместители на тяхното присъствие, писмата им предизвикват и радост, осмислени са като среща с любимия, и мъка, тъй като чрез тях осъзнават реалността на раздялата. Така адресат и адресант са едновременно присъстващи и отсъстващи в размяната на своите текстове. В последната част на цитата писмото е сравнено със sermo - живата реч, разговор, което още веднъж показва, че личността на пишещия се отъждествява с неговия текст. Писмото предизвиква онези емоции у четящия, които би предизвикало реалното присъствие на неговия кореспондент. Ето защо всяко негово препрочитане е като че ли нова среща с автора на посланието и текстът придобива нови и нови стойности с всеки следващ акт на четене.

От друг ъгъл Плиний гледа на писмата, писани от жени, когато не става въпрос за кореспонденция с любимата му съпруга. Когато текстът няма за него емоционална стойност, а се преценява единствено по неговите стилистични и литературни достойнства, оценката на автора за способността на жената да твори добри текстове е доста по-скептична. Пишейки за добродетелите на своя приятел Сатурнин в писмо до Еруций, той казва: "Legit mihi nuper epistulas; uxoris esse dicebat. Plautum vel Terentium metro solutum legi credidi. Quae sive uxoris sunt ut affirmat, sive ipsius ut negat, pari gloria dignus, qui aut illa componat, aut uxorem, quam virginem accepit, tam doctam politamque reddiderit." (Плиний 2006: liber I, ep.16) - "Сатурнин ми прочете някои писма онзи ден: казва, че били от жена му. Наистина си помислих, че слушам Плавт или Теренций, но в проза. Ако писмата ги е писала жена му, както твърди или ги е писал самият той, което отрича, то и в двата случая е достоен за похвала - било за това, че ги е съставил, било за това, че е направил съпругата си, която е взел още като девойка, толкова учена и образована." (Превод мой).

Трудно можем да направим категорични и еднозначни изводи от следите, оставени от античните свидетелства, за писмата, писани от жени. Очевидна е оскъдността на тези следи и липсата на цялостни текстове. (Изключение прави творчеството на Сулпиция - ярък и единствен феномен на римската поезия от времето на Август). Гласовете на кореспондентките са приглушени и откъслечни в текстовете на мъжете епистолографи и биографи. В първия случай отношението към тях е чисто емоционално; те са съпруги и любими на адресантите и това обосновава цялостния диалог между пишещите, чиято основна характеристика е копнежът за свързване на двама разделени, като писмата им играят ролята на imago praesentiae - въображаемо присъствие. По този начин текстовете на жените не са нищо друго, освен заместител на тяхното физическо присъствие, без да имат особена интелектуална или литературна стойност, както наблюдаваме в случаите на кореспонденция между съпрузи при Цицерон и Плиний, а също и в израза на привързаност към Павлина, изразена при Сенека в писмо до Луцилий. Интересно е, че и в трите случая заедно с името на съпругата често се употребява притежателно местоимение - mea Terantia; Paulina mea; C. Plinius Calpurniae Hispulae suae. Писмото на съпругата е равностойно на нейното присъствие и неговата обагрена от чувства рецепция и копнеж за притежание на текста е всъщност копнежът по самата нея, т.е. авторът и самият текст не битуват отделно в представите на мъжете-получатели и читатели, а са едно и също нещо. Така чисто емоционалната стойност на писмото идентифицира жената автор с текста, написан от нея.

От друга страна, в последния цитат от писмото на Плиний имаме ясно указаното съмнение, че толкова добре написано писмо може да има за автор жена. Това говори за едно предполагаемо общо мнение на образованите мъже на античността относно интелектуалните и литературни качества на женските текстове. И все пак, самият факт, че жените са част от двустранната ситуация на епистоларна размяна говори за известна равнопоставеност в този литературен процес, колкото и встрани от т.нар. висока литература да е той, поради изискванията за краткост и простота на изказа, които реториката поставя към него.

В случая със свидетелствата на биографа Светоний подходът към текстовете - послания от жени, е като към едно по-скоро историческо събитие и самите писани текстове се разглеждат не като литературни паметници, а като исторически документи за тяхното влияние.

Различна е ситуацията при християнските автори. Силната потребност от общуване и споделеност, усещането за общност, която създава християнството, в неговото първоначално разпространение, налага писането на писма. Неговата най-ранна литература е епистоларна, а апостол Павел, чиято кореспонденция скоро става канонична, се превръща в пример и модел за следващите поколения християни. Вековете на преследване намаляват, но не могат да спрат потока от писма, протичащ през Средиземноморието от църква до църква, и в християнската литература от това време няма по-известни имена от тези на Игнаций, Барнаба, Климент, Поликарп, Иреней, Дионисий от Коринт, Ориген, Дионисий от Александрия и Киприан - всички те - автори на многобройни писма. След официалното признаване на Църквата, развитието на християнската религия във всички направления е толкова стремително, че половин век след провала на Юлиановия опит да възроди древното езичество, християнската литература на Изток и на Запад, а заедно с нея и т.нар. "епистоларно покръстване", както обичат да го наричат неговите поклонници, достига своя Златен век. Чрез размяната на идеи между общности и индивиди се предизвиква и стимулира пламенният и съзерцателен християнски дух, преодоляват се социални и национални различия, търсят се отговорите на много въпроси от абстрактен или поведенчески характер, твори се нова културна идентичност.

Писмата са средство, понякога единствено, на публицистика: те съобщават новини, изпълняват функцията на насърчаване и окуражаване, служат като връзка между църкви и индивиди, а не рядко се превръщат в отворен памфлет срещу опоненти, философски трактат или екзегеза на Писанието. В тази среда на заличени от общата вяра различия, по-отчетливи стават и женските гласове, доловими както в собствените им писма до известни църковни отци, така и в повишеното внимание към тях от страна на техните кореспонденти - мъже. Все по-често имената на жени се срещат сред адресатите на християнските епистолографи, като най-усилена е такава кореспонденция при Йероним и Августин. До нас са достигнали пълните текстове на 22 писма на Августин до жени, а около една втора от запазената кореспонденция на Йероним е адресирана до известни римски аристократки. В каталога на своите произведения той казва, че не може да изброи писмата си до Паула и дъщеря й Евстохиум, тъй като им е писал всеки ден³.

Отзвук на кореспонденцията между съпрузи от езическата древност, представена в образците на Цицерон и Плиний, намираме в едно писмо на Сидоний Аполинарий от ІV век - преди да стане епископ в Галия и все още отдаден на светските си амбиции в политиката и литературата. Той пише на своя приятел Хесперий, който бил на път да си вземе жена. Сидоний го подтиква да продължи своите литературни и интелектуални занимания, представяйки му известни двойки, при които съпругата е вдъхновявала и подпомагала съпруга си и в писането, и в четенето. Имената на жените са увековечени именно поради присъствието им като адресати в кореспонденцията на велики римски автори:

"...neque patiaris ut te ab hoc proposito propediem coniunx domum feliciter ducenda deflectat, sisque oppido meminens quod olim Martia Hortensio, Terentia Tullio, Calpurnia Plinio, Pudentilla Apuleio, Rusticiana Symmacho legentibus meditantibusque candelas et candelabra tenuerunt... Proinde liquido claret studentibus discendi pеr nuptias occasionem tribui, desidibus - excusationem." (Сидоний Аполинарий 2006: Epistulae, liber II, ep. X: 5, 6) - "И не допускай жена ти, която скоро ще бъде доведена щастливо в твоя дом, да те разсейва от това намерение, а си спомни как без съмнение някога жените са държали свещите и свещниците на мъжете си, когато четели или разсъждавали: Марция на Хортензий; Теренция - на Тулий; Калпурния - на Плиний; Пудентила - на Апулей; Рустициана - на Симах... Повече от сигурно, бракът е една възможност за мъжете на науката и извинение - за мързеливите." (Превод мой).

Като преход от фазата, в която жената само помага на мъжа в писането като "държи свещника" когато той работи, интерес буди наличието на текстове, в които виждаме името на съпругата редом с това на съпруга, като автори на послания. През V век, когато християнската монашеска дисциплина и аскетизмът са вече здраво вкоренени в римския свят, намираме писма, писани в "съавторство" - адресантите са съпруг и съпруга, живеещи аскетичен живот на брачна continentia - въздържание. Така Павлин, известен аристократ, презрял богатствата си и отдал се на християнството, пише многобройни писма заедно със своята съпруга Теразия, от италианското си имение в Нола - Кампания (много от тях са адресирани до Йероним и Августин, които от своя страна също пишат често приятелски писма на известната християнска двойка, а Йероним нарича Теразия "свята сестра"). В подобно партньорство съставя писмата си и техният приятел Евхерий - от свое име и от името на жена си - Гала, от един от Леринските острови близо до Кан; така пише и Апер, заедно със съпругата си Аманда. Това "съавторство" в писането на писма може да се обясни от гледната точка на есхатологичните и аскетични християнски теории за брака, при които съпругът и съпругата, живеещи в continentia, са поставени наравно един до друг в стремежа си към Бог и са по-скоро в братски и духовни, отколкото в съпружески и плътски отношения, детерминиращи опозицията мъж-жена. Все пак, ентусиазмът ни на откриватели на тези редки и несрещани до сега образци, не бива да е твърде голям. Въпреки равнопоставеността като автор, гласът на жената в тези общи текстове не се откроява особено и присъствието на името й в началото на текста - inscriptio - не е подплатено с твърдения, за които бихме могли да твърдим, че са нейни собствени. Отговорите на такива писма, макар и адресирани и до двамата съпрузи, се отнасят преди всичко до мъжа. В inscriptiones на тези писма, след споменаването на имената на съпруга и съпругата, често се среща и съществителното fratrеs - братя, без да се акцентира върху женското присъствие в обръщението. Такова е посвещението на писмо 80 от кореспонденцията на Августин, писано през 404 година, адресирано до Павлин и Теразия:

"Sanctis et deo dilectis, merito venerabilibus et multum desiderabilibus fratribus Paulino et Therasiae, Augustinus in Domino salutem." (Августин 2006).

Без да се спираме конкретно на определени текстове, тъй като правим това в друго наше изследване, ще се ограничим само до основните наблюдения и изводи, които се налагат от прочита на писмата до жени, писани от християнски автори от ІV и V век⁴. В тези послания не можем да говорим за копнеж по присъствието на жената - адресат и автор на писма. Текстът на писмото вече не се идентифицира физически с неговия автор - съпругата или любимата, тъй като много малко от адресатите на християнските автори са в някаква емоционална близост с тях. Обменът на писма е преди всичко кореспонденция между единомислещи, обединени от общата си вяра. По тази причина отношението към текстовете на жените е лишено от белези за физическа привързаност, като всъщност основната цел на писмото е да достигне до душата и ума на своя реципиент. В писмата на Августин и Йероним до жени например адресатите са преди всичко sorores - техни духовни сестри. Темите, третирани в текстовете, са зададени от самите жени получатели и са твърде отдалечени от всякаква битовост и чувствена обагреност. Въпросите, които се задават, са абстрактни, те се отнасят до тълкуване на основния текст, чиито читатели се явяват и двете пишещи страни - Светото писание. Така кореспонденцията с жени се превръща в обмен на текстове между хора, които четат и тълкуват Scriptura Sacra, което поставя кореспондентите в ситуация на интелектуална и духовна равнопоставеност. Те ни показват една комуникация, твърде близка до тази на учител и ученик. Най-образно казано, ако проследим диалога между автор и реципиент в писмата до жени, то гласът на християнския автор е лекцията на учителя, а гласът на жената адресат е подсещащ - като на любознателен ученик от първия ред в час по християнско поведение. Този диалог на места е и разговор между приятели, и търсене на съюзници в борбата срещу някое еретично учение⁵, диалог между личности, обединени не от копнежа една към друга, а от споделения копнеж към Бог. Това обосновава и липсата на големи разлики в отношението към адресата мъж и адресата жена в християнската епистолография и най-вече в писмата на Августин. Като че ли конкретният указан читател загубва своето значение в полза на важния теологичен или морален проблем, който се третира в писмото. Важен за християнския автор е "вътрешният човек" - "homo interior", с който основно комуникира, без да се прави разлика дали това е мъж или жена, което е израз на "външния човек" - "homo exterior". Липсата на битовост и емоционална конфиденциалност предопределя и размиването между частно и публично, когато говорим за epistula в ранното християнство. Текстовете имат конкретен адресат, но често, поради третирането на важен теологичен проблем или полемичност срещу теорията на църковни опоненти, се подразбира, че авторовата интенция е, те да бъдат прочетени от повече хора.

Ако проследим съвсем сбито фактите дотук, можем да видим как отношението към жената като автор на епистоларни текстове еволюира бавно през вековете - тя е любимата, чието писмо е равно на нейното желано присъствие; тя държи свещта на съпруга си, когато той е зает с интелектуални занимания; тя участва заедно с него в писането на писма; тя задава важни теологични и егзегетични въпроси, които оформят отговорите на нейните кореспонденти - великите отци на Църквата, и ги превръщат в теологични трактати.

Вслушвайки се в "дуетните изпълнения" на различните кореспонденции, при сравнението между двете епистоларни ситуации от античността - езическа и християнска - "приглушените гласове" звучат по различен начин и християнските текстове, макар и писани основно от мъже, ни помагат по-ясно да доловим говора от женската част на диалога, поради сливането на отношението към различните адресати - мъже и жени - и извеждане на преден план съдържателната, а не комуникативната страна на кореспонденцията: текстът се еманципира от своя конкретен автор и реципиент; важно е посланието, което се съдържа в него. Тъкмо обратното е в писмата на Цицерон и Плиний, при които текстът и съпругата автор, и съответно реципиент на писма, са едно и също нещо.

Така достигаме до основния и може би парадоксален извод от казаното дотук - гласът на жената, отразен в писмата на мъжете през античността, е приглушен, когато нейният текст е тъждествен на физическото й присъствие и акцентът на писмото е поставен върху близостта с реципиента. И обратно - колкото по-приглушен е акцентът върху реципиента, емоционалната привързаност между кореспондентите и отъждествяването на жената с нейния текст, толкова по-често и по-ясно чуваме гласовете на нейните послания.

БЕЛЕЖКИ

1. Срв. Августин (2006, ep. 80, 2): "Colloqui autem vobiscum talia cupio, si dignemini litteris, qualia colloqui possemus, si coram vestris sensibus adessemus." [обратно]

2. Там, където не е указано, преводът на Цицерон (1983) от латински на български е направен от Недялка Георгиева. [обратно]

3. "Epistularum autem ad Paulam et Eustochium, quia quotidie scribuntur, incertus est numerus." (Йероним 1883: 135, 759). [обратно]

4. Позоваваме се основно на писмата на Августин, Йероним и Пелагий. [обратно]

5. Част от антипелагианската полемика от творчеството на Августин е отразена в негови писма до аристократките християнки Юлиана и Проба, както и до семейството Пиниан, Мелания и нейната майка Албина, живеещи в Йерусалим. [обратно]

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Августин 2006: Augustinus Hipponensis - Epistolae. // Sant'Agostino - Vita, Scritti, Pensiero, Santitа, Attualitа <http://www.augustinus.it/latino/lettere/index2.htm> (22.11.2006).

Грабарь-Пассек 1967: Грабарь-Пассек, М. Е. Античные теории эпистолярного стиля. // Античная эпистолография. Москва, 1967.

Йероним 1883: Patrologia Latina, 23. // Sancti Eusebii Hieronymi Stridonensis presbyteri opera omnia, tomus II, Liber de viris illustribus: 631-764, Parisiis, 1883.

Плиний 2006: C. Plinius Caecilius Secundus - Epistularum libri decem. // The Latin Library <http://www.thelatinlibrary.com/pliny.html> (22.11.2006).

Проперций 2006: Sexti Properti Elegiarum liber tertius. // The Latin Library <http://www.thelatinlibrary.com/prop3.html> (22.11.2006).

Светоний 2006: C. Svetonius Tranquillus. // The Latin Library <http://www.thelatinlibrary.com/suet.html> (22.11.2006).

Сенека 2006: L. Annaei. Senecae Epistularum Moralium ad Lucilium liber septimus decimus et octavius decimus. // The Latin Library <http://www.thelatinlibrary.com/sen/seneca.ep17-18.shtml> (22.11.2006).

Сидоний Аполинарий 2006: Caius Sollius Apollinaris Sidonius. // The Latin Library <http://www.thelatinlibrary.com/sidonius.html> (22.11.2006).

Сулпиция 2006: Sulpiciae Epistulae. // The Latin Library <http://www.thelatinlibrary.com/sulpicia.html> (22.11.2006).

Цицерон 1983: Цицерон, Марк Тулий. Избрани писма. Превела от латински Недялка Георгиева. София: Народна култура, 1983.

Цицерон 2006а: M. Tulli Ciceronis Brutus. // The Latin Library <http://www.thelatinlibrary.com/cicero/brut.shtml> (22.11.2006).

Цицерон 2006б: M. Tulli Ciceronis Epistulae ad Familiares. // The Latin Library <http://www.thelatinlibrary.com/cicero/fam.shtml> (22.11.2006).

© Силвия Драгнева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.11.2006, № 11 (84)