Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЖЕРТВЕНИТЕ ФИГУРИ НА ДВАТА БРЯСТА В РАЗКАЗА "СЕНЕБИРСКИТЕ БРАТЯ"

Росица Игнатова-Василева

web

В текстовете на българската литература извисяват клони много и различни дървета - калини, явори, борове, ели, букове. В повечето случаи те са част от дивото, неопитоменото пространство, до което човекът, обзет от романтичен порив, се докосва с опустошените си сетива, за да ги пречисти.

Но дърветата не са ситуирани само в планинския или равнинния пейзаж, а са богат на значения символ на устойчивост, величие и плодовитост и като част от домашното пространство. С това именно свое значение те присъстват като открояващи се образи, вписани в микрокосмоса на дома, в най-популярните творби на българския литературен канон: борът на Елин Пелин, който е издигнат до символ, до домашно знаме в повестта "Гераците"; отсечената върба от разказа "Нане Стоичковата върба", мотото от народна песен, възхваляваща силата на рода, въвеждащо ни в романа "Железният светилник".

В този непълен списък Йовков се вписва с малко разкази - дърветата не са най-откроеният образ в неговите пейзажи. Кориите с тяхната обобщена, недиференцирана визия откриваме като част от дискурса най-вече в цикъла "Старопланински легенди". Но ако трябва да открои някакъв образ, текстът-Йовков се спира на воденицата, полето, генгерлиците, вира, хълма, пътя. Така е и в другите цикли от разкази - дървото като част от пейзажа може да бъде фиксирано, но образът му е изграден преди всичко като част от цялото:

Той гледаше надолу към дола, гдето беше старо турско теке, заобиколено с крушови дървета. Сега тия круши се бяха разлистили като китки, младата трева под тях също тъй се зеленееше. Топло беше, от слънце не можеше да се гледа ("Една торба барут").

Във "Вълкадин говори с бога" брястът, под чиято сянка героят открива така необходимата му усамотеност, отделеност от общността и приближеност към отвъдното, е значим образ. Но и тук той е обвързан силно и донякъде в "сянката" на символиката на границата - символ на страданието, раз-делението, към който отправя погледа си притихналият в безмълвие герой.

Разказът "Сенебирските братя" от цикъла "Вечери в Антимовския хан" се откроява с това, че неповторимостта на пейзажа и на драматичната ситуация изцяло е внушена преди всичко чрез дърветата - двата бряста, които са полисемантични знаци - за страданията на жертвите, за тоталната обсебеност на новодошлите в село Сенебир двама братя, отдадени на страстта към себеутвърждаване. С образа на двете тъмни дървета, които се врязват в линията на хоризонта, започва наративът и чрез тях разказът обговаря по свой начин типичния за Йовков сюжет, свързан с инвазията. С нахлуването, което в Йовковите разкази е продиктувано от различни мотиви - от участието във войни или от стремежа да се придобие опиянението от усещането за недосегаемост, да се изпита екстазът на съществуването извън Доброто и Злото, отвъд дълга и закона, отвъд вярата и светостта.

Понякога инвазията е благоприятствана от историческия контекст и от социални причини - размирните времена, неясните закони след множеството войни дават възможност да се наложи по-хитрият, по-агресивният, по-безнравственият и подтикват да напусне родното си място обреченият, обеднелият, социално несигурният. В повечето случаи в разказите на Йовков с такъв сюжет интерес представляват лутанията, метаморфозите на самия насилник, който или намира пътя към Доброто и нравствено се преражда, или се опиянява още повече от своята сила и изгубва човешкото си лице.

В разказа "Сенебирските братя" образът на насилника - саморазрушил се в резултат на тираничните си усилия - е удвоен - двама братя (антиподни на символиката, вложена в номинацията им - Петър и Павел) нахлуват в добруджанското село Сенебир след "руското морабе" и се превръщат в безусловни господари на неговите жители. Подчиняването на групата, преобръщането на целия живот в селото е процес, който текстът не следи с особена детайлност. Дори ярки моменти на проява на насилие няма - те са спестени с фигуративната констатация, че всички са свели глави пред новодошлите в собственото им село:

Който беше слаб, падна и коленичи пред тях, който беше по-силен, биваше мушкан и премазван като с рогата на бик.

По-малкият брат, Павли, непрекъснато носи "патронташа си", за да внушава страх, но дори стрелбата срещу собственото му дете се оказва неуспешна. Липсва всичко онова, което би направило от текста "дискурс на ужаса" и в съпоставка с "Индже" се откроява колко по-пестеливи са фрапиращите изгледи на насилие спрямо близките и общността.

Но текстът въздейства чрез друго - чрез последиците от пречупените воли, от изгубените идентичности, от прокуждането, от обезценяването на стойностите, от премахването на пъстротата на хармоничния патриархален свят. В разказ като "Индже" жертвените фигури на Гърбавото, свещеника, Пауна, Сяро Барутчията се появяват в екстремни, силно конфликтни и шокиращи ситуации, но текстът не се впуска да изследва последиците от духовния кризис на наранената душа и тяло. Изчистен от ефектни сцени и от любовен привкус, конфликтът в "Сенебирските братя" изцяло се разполага върху полето на жертвеността, разгръща болката от безсилието пред властта на двамата братя - "двамата вълци". И тук дърветата се оказват единствените устойчиви фигури - соларните символи на мощта, които трябва да съхранят величието си, непобедимостта си, тайнствената сила над установеното от пришълците статукво.

Водещ за осмислянето на отношението към агресията е самият акт на нарацията. Той се разцепва на две - на примирението пред силата (на драматичния консенсус) и на осъждането и очакването на възмездие. Дядо Щерю, през чийто поглед се води наративът, е медиатор между жертвените фигури и насилниците, вгледан в една по-обективна истина, без всякакви лични мотиви да желае наказанието, тъй като не е пряка жертва на новодошлите. Но като повечето Йовкови герои-мъдреци той умее да съпреживява чуждата болка като своя. Чрез състрадателния режим той донякъде осигурява своята неприкосновеност - способен е да съчувства и на заминаващите си турци, и на Сенебирлията, когато търси прокудения си син. Сякаш не може да противодейства на никого, воден от една безпределна хуманност, която открива и "в звяра човека".

Но дълбоко в себе си героят осъзнава, че е парадоксално и грешно да съчувстваш и на жертвата, и на насилника. За това подхранва една макар и разколебана вяра в победата на справедливостта, милостта и доброто. Тази вяра и критичната оценка на онова, което вършат двамата братя, се засилва в моменти, в които героят наблюдава двете дървета:

...дядо Щерю гледаше към двете самотни дървета на юг и си мислеше за двамата сенебирски братя. (...) Не бяха двама братя - мислеше си дядо Щерю, - като два работни вола, кротки, добри, да живеят, да се поминават с чест, да имат страх от бога и милост към хората.

Асоцииращи се с конкретни събития от миналото, дърветата изиграват една от основните си символни функции - да бъдат "възходящият път, по който се придвижват онези, които преминават от зримото в незримото" (Шевалие, Геербрант 1996: 300), да водят героя до нравствена присъда над стремежите към истеричен излишък на настоящите господари. Наблюдаването, гледането на двата зелени стълба, както при повечето Йовкови герои, отвежда дядо Щерю към осмисляне на онова, което героят "вижда" със съвестта и душата си. За да си обясни настоящето, той се връща към спомените - болезнени сцени, които съзнанието му не може лесно да изтрие и заличи. Той изживява отново, впримчен в болката от чуждото страдание, сцената с прокуждането на шепата турци, които последни превиват гръб пред сенебирските братя и чиито деди са посадили тези два бряста. След като Халил Ходжа - най-имотният сред тях, е принуден да продаде имота си, за тях не остава нищо друго, освен да "откъртят" и да потърсят убежище в Анадола.

Напускането на родния дом само по себе си е заредено с трагедийно усещане, независимо по какви причини. Дори за постмодерния човек то остава свързано със загубата на ценности, които невинаги могат да бъдат компенсирани, тъй като домът крие разковничето на идентичността.

Гръцкият писател Йоргос Йоану в разказа си "До къщата на Кемал" разгръща донякъде аналогичен на Йовковия сюжет чрез драмата на една туркиня - непозната на преселниците гърци, която е напуснала родния си дом в Солун, когато той става гръцка територия след 1920 г. и двете държави разменят поданици. Картината на прощаването с родния дом е един от най-трагичните общностни спомени:

Тръшкала се по земята, когато си заминавали, целувала прага. Такава сърцераздирателна мъка в живота си, повярвайте ми, не съм виждала (Йоану 2002: 137).

Целуването на прага не е безсъзнателен, случайно и "сляпо" избран детайл от дома. Прагът е сакрален, защото е граница на свещеното, което трябва да бъде изоставено, напуснато, но което героинята винаги ще носи в себе си, непокътнато от никого. По-късно тя неколкократно посещава родното си място и присяда отново на прага на своята къща, като иска от новите й наематели шепа черничеви плодове от старото дърво, което при следващото си посещение разбира, че войната е унищожила завинаги. Сладките плодове и малкото вода от кладенеца в нейния двор - това й е достатъчно, за да възкреси в себе си затворената вселена на миналия рай, чиито сакрални елементи според мюсюлманите включват градината, чешмата, двора.

Новите наематели постепенно разбират причините за посещенията на непознатата. Срещата с чуждото страдание им напомня собствената болка. Самите те, напуснали родните си места, не са забравили разтърсващата драма и са съхранили уважението към чуждото страдание, зачитането на другостта.

В "Сенебирските братя" безмилостните братя са твърде далеч от такова разбиране на другия. Обезценяващи различието, незачитащи индивидуалността, Петър и Павли са неспособни да разберат болката на прокудените. Самите те също са напуснали родните си места, за да постигнат себеосъществяването си, но така и не са познали носталгията. Съчувствие проявява цялата останала общност, която е подчинена на новите господари почти във всичко, но не и по отношение на емоциите.

Макар че напускането на Халил Ходжа и близките му е доброволно емигриране от отечеството, осъзнато търсене на Доброто място, в което обеднелите ще имат шанса да бъдат щастливи, то е провокирано от лишаването им от собствените им имоти. Затова напускането не е истински избор, а вкопчване в безформените възможности на едно Друго съществуване, във вярата в едно друго място. Това място не е определено веднъж завинаги. И все пак за Халил Ходжа то е реално съществуващо и той е решен да го намери. Вярата в него му дава сили да продължи да се уповава на Доброто, да го търси - ако не до морето, то отвъд него... в някакъв непознат, далечен, но съществуващ свят:

Отиваме си - казва на прощаване Халил Ходжа. - Ще ида далеч, чак до морето. Ако и там срещна зло, както тука, ще ида още по-нататък, ще ида отвъд морето.

Халил Ходжа напуска къщата с двата бряста - символ на устойчивостта - и поема по пътя, като става подвластен на търсенето и промяната, на преобразованията и приема съдбата на космополита1. Той е победен, всичко негово е заграбено, но си запазва една друга свобода, която единствена не му е отнета - да приеме предизвикателствата на неясните все още възможности, на нов и различен живот, далеч от принудата и ограниченията.

Отнемането и даването на надежда се преплитат в момента на раздялата. Но несигурността и болката по оставеното са по-силни, защото героят завинаги се отделя не само от вещи и пространства, а от символи, които ще бъдат заличени и унищожени. Не могат да бъдат взети от заминаващите двата бряста, които бащата на Халил Ходжа е посадил при раждането с брат му за късмет. Двата бряста, както и домът - ще минат в ръцете на онези, които нямат душа да усетят значимостта на символичните стойности, да почувстват мистичната им сила:

...издигаха се двата тъмни бряста, сякаш две души, два призрака от миналото, които стояха един до друг и гледаха след ония, които си отиваха.

Заграбили чуждите блага, Сенебирските братя са неспособни да прогледнат за злокобната красота на двете дървета. Обяснението на по-малкия брат за изсъхването на единия бряст след смъртта на по-големия е изключително рационално и логично: Такава суша беше, че едното дърво пред къщи изсъхна...

Човек на новите времена, той е чужд на всякакви суеверия.

Човек, с ендогенна враждебност, той не робува на никакви мистични предубеждения.

Откупил новия имот, той не открива в него нищо друго, освен потвърждение на могъществото си.

Придобил белите конаци, той няма грижа за бившите им собственици. Няма милост спрямо техните загуби и болки.

Двата бряста за него са нищо повече от две дървета като всички други. И със сигурност не притежават никаква символична стойност.

Но дърветата, които са в двора, са алюзия за райското състояние на душата и затова са най-скъпите символи-знаци за заминаващия стопанин. Според мюсюлманите шиити дървото символизира блаженството, което изпитва само онзи, който се е издигнал над привидностите. И във всички останали религии и митологии дървото е универсален знак за хармония, за издигане над земната суета, за докосване до свещеното и невидимото за очите. Именно на него - на бряста - изгнаникът придава сила и способности, отвъд рационалното и реално възможното във всекидневния живот - да възстанови изконно справедливото, онова, което Бог е отредил на всекиго. И така поне във въображението на победения се разклаща властта на победителите. Защото въпреки отказа и невъзможността да се бори, Халил Ходжа не престава да вярва във възмездието.

За да го "въобрази" като нещо реално в момента на раздялата, той се обръща и към вярата - тя е особено необходима тогава, когато човек осъзнава безсилието си пред съдбата. Обеднелият турчин вярва, че Бог е могъщ и дълбокият му промисъл е да даде на всекиго неговото, да не допуска да се накърнява притежаваното. Защото нищо не принадлежи истински на човека, който е временен на този свят и безсилен и пред най-нелепата смърт - такава, каквато сполетява по-големия брат (ухапването от пчела), такава, каквато по-късно догонва и по-малкия (злополука по време на жътва). Единствено вярата и суеверието в този свят на омраза и враждебност дават възможност да се съхрани усещането, че има и по-висша позиция от насилието и така да се запази достойнството:

Те (дърветата - б.м., Р.И.-В.) са наречени за нас, наш късмет са - знаеш ги, нали, зелени, весели са, няма суха клечка между листата им. А занапред? - не знам. Не вярвам туй, което бог е дал на едного, да го вземе назад и да го даде другиму.

Словото на халил Ходжа, отправено към дядо Щерьо, е симптоматично за противоречивите чувства, които изпитва нараненият, победен човек в момент на крушение. В изповедта му са проектирани колебанията, объркаността, но и останалата вяра, че Бог все пак е отредил справедлива участ - както на него, така и на другите.

Лишен от красивия бял конак, Халил Ходжа загубва и още една важна привилегия на жертвата - да получава съчувствие, възхищение и подкрепа. Защото в поведението му няма нищо героично - липсва драматичната арена от "Индже", на която умиращият поп се противопоставя на насилника си. Липсват изобщо сенебирлиите в момента на заминаването - това лишава от смисъл всякакъв опит на победените да изразят обвиненията си пряко и да се изправят срещу свръхсилните.

Остават само думите - словото като терапия, словото като закана...

Независимо от предупреждението, че имотът му няма да носи радост другиму, в думите на заминаващия турчин липсва агресивност. Те са тъжни фрагменти от един голям разказ - разказа на вечния скитник, който някога е имал дом и чиято идентичност се разпилява. В мига на раздялата пътникът вече е почувствал отчуждаването от своето. Но е оставил надежда за тези, които остават. Вяра, която е въплътена в образа на красивите и величествени брястове, които никой не може да подчини. Пророчество, че има безусловна справедливост и че моралните закони действат сами, без активното участие на човека.

Тази вяра обаче е твърде утопична. Затова дискурсът се усъмнява в начина, по който трябва да се тълкуват животът и смъртта на двамата братя. За да намери подкрепа в предположението си, че нелепата смърт на Павел и Петър е възмездие за миналите им грехове, дядо Щерю търси видими знаци, прозрачни и еднозначни за тълкуване. Такива обаче не открива. Действително двата бряста изсъхват, преди да умрат новите им собственици, но това е твърде двусмислен, несигурен знак. Според сюжетната парадигма на приказките дърветата са показателни само за истинските им стопани - за заминалите си турци. Освен това изсъхването може да е резултат на по-вероятни причини - небивалата суша, която дава напълно приемливо обяснение за увехналите им клони и листа.

Защото колкото и да желае да повярва, че злото винаги е наказано от някаква висша сила, дядо Щерю не е сигурен в това.

А и възмездието над братята не бе трябвало да бъде негов проблем.

Но се оказва, че е.

Защото дядо Щерю е свидетелят на насилието.

Защото той е единственият, към когото отправят посланията си изсъхналите дървета. За турците повече нищо не се споменава в текста - те са отдалечени, изгубени в необозримото пространство отвъд Сенебир.

Защото старецът е видял всеизвестното на всички, но и нещо в повече - тъй като е бил въведен в тайнствата на знаците, в пророчествата за възмездие:

Не вярвам туй, което бог е дал на едного, да го вземе назад ида го даде другиму. Не вярвам, помни ми думите, Щерю чорбаджи...

И с никого не ги е споделил.

Но дядо Щерю се отказва от ролята си на пазител на спомените и се примирява с промените, настъпили след идването на двамата братя:

Минаха се много години (...), но нищо не се случи и той почти беше забравил думите на Халил Ходжа.

Самият той като че ли е станал от хората на Сенебирските братя, защото наративът констатира, че "никой чужд човек нямаше в селото им". Всъщност това е най-тежката последица от инвазията - общността се е лишила от моралната оценка, от пъстротата на различията, от миналото. За да оцелее, онзи, който е придобил ролята на довереник на страдащите, е потиснал емоциите си, заключил присъдите в себе си, забравил чуждите страдания в името на оцеляването.

Неизказаното и потиснатото обаче оказва травматичен натиск върху човека и както Вълкадин, така и дядо Щерю става неефективен за общността и за самия себе си. Той изцяло е в пространството на колебанията и несигурността - не знае въобразява ли си, или е намерил истината за изконната справедливост на човешките съдби, когато вижда изсъхналите дървета. Сигурност може да получи само чрез споделянето с другите, но животът го е принудил да бъде предпазлив, да не се доверява никому.

Да пребивава в страха, от който не би могъл да се освободи по никакъв начин. Да търси спасение в бездействието и мълчанието.

Глаголите, които характеризират проблематичното му мислене, са симптоматични за психиката на всеки, който живее в "репресивен мир" - не смееше, скри, дълго мисли, искаше да се увери.Те говорят за несигурността, раздвоението, страха, обърканото самосъзнание, отказа от протеста и изгубената вяра в себе си.

Оказва се, че животът в пространството на преобърнатите нравствени закони и отнетата свобода се оказва пагубен както за повелителите му, така и за тези, които не са негови преки жертви - той ги "изсушава" както двата бряста - символите на човешката устойчивост и сила.

Оказва се, че изсъхналите дървета говорят не само за възмездието - и не са обвързани само с героите на насилието, нито само със силата. Те са фигури - знаци за постепенното обезличаване-изсъхване на онези, които изгубват себе си по пътя на оцеляването. Те са знаци за примирението и заглъхващата съвест. За опустошения човешки свят.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Според Инна Пелева "Изреждането на подобни решения в разкази на Йовков би могло да продължи. Сюжетите с невъзможно пребиваване "у дома", със спомен за друга родина, с изгнаност в неговата проза прескачат отвъд границите на жалбата за конкретна историко-политическа катастрофа. Просто и винаги Човекът не е "оттук"."  (2000). [обратно]

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Барт 2005: Барт, Р. Фрагменти на любовния дискурс. София: Изток-Запад, 2005.

Йоану 2002: Йоану, Й. До къщата на Кемал. // Да опознаем своите съседи. Образът на "другия" в литературата на Балканите. София: Център за образователни инициативи, 2002.

Пелева 2000: Пелева, И. Йовков. Домът на чужденеца. // Пелева, И. Места от конспекта. София, 2000.

Стефанов 2003: Стефанов, В. Българска литература ХХ век. София: Анубис, 2003.

Шевалие, Геербрант 1996: Шевалие, Ж., Геербрант, A. Речник на символите. Т. 2. София, 1996.

 

 

© Росица Игнатова-Василева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.05.2007, № 5 (90)

Други публикации:
Христова, Иванка. Ключ към сърцето (Сборник с интервюта). София: ИК "Илиинда - Eвтимов", 2006.