Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Август  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

БЛАГОДАРНОСТТА В ЙОВКОВИТЕ РАЗКАЗИ

Росица Игнатова-Василева

web

Благодарността е вероятно единственото състояние на чувствата,
което може да бъде нравствено изисквано и предоставяно при всякакви обстоятелства.

Г. Зимел (2014: 135)

Хуманизмът се е превърнал в емблема на Йовков, което (поради своята обобщеност) възпрепятства откриването на някои аспекти в творчеството му - колкото и да са определящи за облика му1. Такъв проблем, който остава недостатъчно изследван и оценен, е благодарността в разказите му. Признателността като част от нравствената природа на героите се подразбира от самосебе си - като че ли затова се подминава, но за пренебрегването й влияе и това, че в съвременния свят (в ситуация, в която динамичните глобални процеси не изключват разединеност) няма морални "стимули" относно признанието за извършената добрина или за постигнатия успех2. Въпреки че е част от живота на отделните хора, благодарността не се е превърнала в устойчив и споделен модел на отношение, а ако го има, понякога е публична проява, която не поражда съпричастност или доверие у всеки3. Освен това благодарността се преплита с благотворителността и сякаш губи своята самостоятелна същност като състояние на чувствата, което не изисква задължително да дариш нещо материално4. Всичко това предпоставя разглежданата тема да стои встрани от интереса на няколко поколения Йовкови читатели, а да благодариш, не е ясно очертан културен механизъм и в света на неговите герои.

Безспорно е обаче, че благодарността е особено значима за социума, тъй като преодолява дистанциите между хората, социалните и нравствените им различия. Затова изследователският интерес към нея в Йовковите текстове би разкрил особености на социалните взаимодействия в тях, тъй като е и персонално, и общностно значима. Чрез нея се постига социализацията върху основата на доброто дело като най-важна ценност и се подбужда стремежът на всеки един към него. Йовковите разкази предполагат такава гледна точка към темата заради запомнящите се добротворци, но въпреки това пряко изразено признание не присъства така, както във Вазовото творчество, където Ботевият четник спонтанно се обръща към баба Илийца, която иска да го спаси: "Благодаря ти, бабо, ти си добра жена!" (Вазов 1976: 10). Бърз преглед на сюжетите на Йовков потвърждава липсата на произнесено "благодаря" или на съответстващ жест. Дори в христоматийните му текстове се открояват искането на прошка и чувството за вина, а благодарността за доброто по-често остава неартикулирана. Това поставя въпроса - всъщност признателни ли са Йовковите герои и ако е така, как те изразяват това трайно чувство, кои са дълбинните механизми, чрез които то ненатрапчиво се проявява.

 

Мълчаливата благодарност

При Йовков благодарността е преди всичко отвъд думите и по този начин е втъкана в един от най-представителните му разкази - "Песента на колелетата", където не е отделен акт, а висока оценка за стойностните дела, дадена както от отделния човек, така и от цялата общност. В този текст всички почитат майстора Сали Яшар за любовта, с която сътворява каруците си, но и той, от своя страна, изпитва морален дълг заради постигнатата слава и благополучие да извърши голямо благодеяние - "себап"5. Йовковият герой осъзнава, че успехът на един е свързан с успеха на другите и че човек трябва да е благодарен за това, което е постигнал, като го сподели по начин, който носи на всички радост и удовлетвореност.

В света на Йовковите герои има изградена традиция на такъв вид благотворителни жестове на успелите хора, но ковачът им се съпротивлява. Той търси проява на благодарност, която да е лишена от показност, да е максимално автентична и ненатрапчива. Пътят към откриването й не е лесен за героя - изпълнен с търсене, колебания, с потъване в безизходица, която разболява. След преодоляването на болестта и след осъзнаването на значимостта на правенето на каруците не само за собственото си благополучие, но и за другите, идва решението на ковача да извърши по различен от традицията начин своя себап - не като построи нещо-за-всички, а като даде дължимото само на този, който му е помогнал в кризисен момент - на Джапар (на по-младия, напълно неизвестния, бедния), като направи възможен успеха на най-неуспешния.

Така в разказа се преплитат благодарността, благотворителността и успехът. Това триединство обаче става възможно едва когато се намесва приятелството. Човекът проглежда за благодарността чрез посредничеството на приятелството - породено между двама герои в различна възраст и с контрастна социална позиция, но с нещо общо в емоционалната нагласа. Те изграждат взаимоотношения без завист и ревност, споделят с пестеливи слова (а понякога и без тях) не само ежедневието си, но и достигат до способността да се идентифицират с другия, независимо от различията помежду си, защото и у двамата "е останало нещо от миналото", а в душата им "още гори рана". (Липсва противопоставяне във връзка с това, че дъщерята на Сали Яшар не е пожелала Джапар и е станала съпруга на друг - неочаквано отхвърлянето е повод за по-голяма близост между бащата и неприетия жених).

Сали Яшар първи надниква в тъмните кътчета на потиснатите копнежи на пазача, а после Джапар споделя вътрешното напрежение на ковача от незавършените му дела (според собствените му представи обаче!). Тази взаимност помага на по-младия да разкрие смисъла на труда и на майсторството, превърнали се в мисия на човешкия живот на по-възрастния: "Сали уста - каза той, - каруците, дето ги правиш, себап са. Все е хубаво, като се връщаш, да те познаят вкъщи и да излязат да те посрещнат!".

Сали Яшар е благодарен за това прозрение, което му възвръща уверената раздаваща се сила, и в отговор идва желанието му да даде дори повече, отколкото е получил - да дари неочаквано само на един човек всички онези пари, които е подготвил за чешма, мост или някое друго видимо добро. Дадени с уговорката, че са заем, те се възприемат като проява на щедрост, а дълбинната признателност, която е тяхната същност, остава скрита и неизречена. Но именно този момент е израз на най-автентично признание за духовната опора, която успелият е получил от видимо по-слабия.

Щедър е Сали Яшар и проявява пълно доверие към приятеля, вярва в неговата подранила мъдрост и честност и прелива от щастие благодарното му сърце. В разказа се потвърждава наблюдението на Мелани Клайн (2005: 171, 242), че щедростта и благодарността винаги са тясно преплетени, като заздравяват връзката между хората и я правят устойчива при всякакви обстоятелства. В "Песента на колелетата" изстрадването на това, че сам по себе си личният успех (когато не е споделен) не е достатъчен да осмисли живота, в началото отключва безпокойство, но "посредничеството" на приятелството води до разпознаването на истински значимото в човешкия живот. Това поражда благодарност, и то, без да се следва традицията, без да се търсят готови формули - а да се дава според онова, от което другият има нужда.

Само такава благодарност може да възстанови несправедливото отпадане на един млад човек (Джапар) от всички мечтани блага и желания - любов, семейство, свое "парче" земя, която е метафора за закрепването, за свързването с нещо устойчиво (Шевалиe 1997: 377).

Само такава благодарност може да свързва младия и стария, всеки един с този, който тихо и незабележимо е до теб и в страданието, и в радостта. С приятеля, който съумява да ти помогне да прогледнеш за доброто у себе си.

Тази благодарност-дълг е модел, който социализира всички, тъй като е отговор на успеха и признанието, което получаваш за дарбата си, за труда си, за личността си.

В края на разказа постигнатата спойка между човека и общността върху основата на споделените ценности звучи като ода на радостта чрез "гласа" на пеещите каруци, защото се е осъществила пълната реципрочност - ковачът продължава да изразява човешката си признателност и любов към другите чрез вложеното във всяка нова каруца. Джапар пък открива своето щастие в сбъдването на дълго чаканата любов с дъщерята на Сали Яшар, която сякаш логично носи името Шакире, в чиято основа стои арабската дума "шукр", което означава "благодарност" (Тихолова 1995: 34). Благодарността е свързала всички и всичко в едно: признанието и всеотдайността, славата и любовта, миналото и настоящето, приятелството и щедростта.

 

Изключителните герои: жестове на благодарност

Благодарността на изключителните герои при Йовков е отвъд думите, тя е в жестовете, които съответстват на мярата на делата им. Показателен в това отношение е разказът "Индже", тъй като пътят на разбойника към доброто започва още в самото си начало с проява на признателност. В миналото Индже е живял отвъд доброто и злото и естествено, благодарността не е включена в правилата за разбойническия живот - тя липсва дори към тези, които са до Индже по време на набезите му и които следват прищевките му. Неблагодарността към един от най-близките му хора бележи най-дълбоката деградация на Индже - съизмерима с посягането на собственото му дете: "Той стигна дотам, че отвърна от себе си най-близките си хора. Веднъж вдигна ръка и против Сяро Барутчията. Човекът, който беше го спасявал от смърт, който беше втори след него, той го удари и разкървави лицето му с камшика си". Непризнаването на нищо и никого го превръща в самотен господар на слабия свят, но не и на собствените си страсти и инстинкти. Хайдутинът не постига удовлетворение, докато върши зло със себеподобни - затова няма граница, която да го спре, докато не изпита близостта на смъртта. Веднага след това е преображението, което при Индже идва с проява на благодарност към мъдрия дядо Гуди. Метаморфозата му е по възможностите само на изключителните. Следвана е веднага от желанието да дари, и то щедро - Индже не отнема живота на стареца, който му посочва новия път като защитник на слабите, а освен това оставя жълтици на жените, които са се скрили от страх за живота си:

Индже се засмя - първата му усмивка през тая пролет, - извади кесията си, сграбчи шепа жълтици и каза да оставят по една на всяка мотика.

- Нека си ги вземат жените, като се върнат - каза той, - и нека помнят Индже. А ти, старче, прощавай! Прощавай и сполай ти за думите! (к.м., Р.И.-В.).

Щедростта на Индже е тройна - спасен живот, дарени жълтици и изречено "сполай"6! Оценени са думите на стария мъдрец ("Mлад си, хубав си. Юнак си. Де такъв господар да имаме като тебе!") - те са голям дар за човек, намиращ се в повратен момент от живота си.

Индже, както и Сали Яшар - разбират огромното значение на думите, които им отварят очите за пътя, който трябва да следват. Артикулираната благодарност (макар и със словесна формула за пожелание) поставя началото на една нова връзка на Индже с общността, която ще се окаже много по-трайна от властта на злото и ще доведе до митологизирането на хайдутина. Връзка, която е основана на мисълта за другите.

Благодарният човек е надмогнал ограничения си егоизъм.

Овладял е инстинктите си.

Готов е да се свърже с другите, да чуе болките им и да сподели радостите им.

Точно това ще доведе и до тяхната благодарност - проявена чрез славата, песента и съхранения спомен за изключителната личност.

 

Страдащите - освобождаване от благодарност

В другите разкази от същия сборник обаче, както и в следващите книги на Йовков по-лесно се открива състраданието, добротворството, а благодарността е отсъстваща, периферна и/или недооценена като стратегия за въздействие. Могат да се дадат много примери за това - благодарността-слово липсва при Павлина спрямо Серафим, който й дава парите си "назаем", без да я познава и без да се надява да ги получи обратно; на Гунчо спрямо Моканина, който лъже от състрадание, нарушавайки собствените си принципи; на Другоселеца спрямо селяните в кръчмата, които го защитават от обвинението, че е влязъл в чуждата нива.

Страдалците не благодарят на проявилите съпричастие спрямо тях, дори и на тези, които чрез действията са им помогнали много. Текстът не се интересува дали Павлина е стиснала ръката на безсребърника, който няма покрив над главата си, а й дава всичко, което притежава. Няма и жест, чрез който Гунчо да благодари на непознатия за подкрепата. Това поражда въпроса дали благодарността не е отработен механизъм в общността, или внушението е в друга посока.

В "По жицата" последният фрагмент, свързан със страдащия баща, говори за трудно овладяната му болка и няма нищо повече. В такъв момент Гунчо и с поглед не се реваншира на непознатия, който го е изслушал и е излъгал, за да не нарани страдащото му дете. Обвързани със страданието и символа на химеричния образ на спасението, последните действия на Гунчо изключват благодарността: "Високият, едър селянин се закашля, хвана коня за юздите и го поведе". Причината за това е в различната ситуация - благодарността е състояние на с-вързване, дори и мълчалива, тя е мост към другия, а такова силно страдание, каквото изпитва страдащият баща, го изолира от всичко и той се затваря в себе си (Дако 2015: 408). Той е напълно сам в болката си поради своята безпомощност. Затова той даже не поглежда Моканина, който, от своя страна, също не очаква и не изисква каквато и да е реципрочност.

Подобна е ситуацията и с Другоселеца, чието конче умира и оставя стопанина си в най-безнадеждно отчаяние - напълно сам, а преди това обвинен за мнимо "прегрешение", което впоследствие е отхвърлено поради състраданието към него (към бедния, към брата). Това че Другоселеца се е избавил от една беда - глобата, веднага е "забравено" от него и е избледняло в контекста на страданието му пред смъртта на коня, за който говори с голяма обич в умалителна форма. За да обезсили още повече необходимостта от благодарност, текстът прибавя и това, че Торашко, който пръв преобръща отношението към Другоселеца в момент, когато всички го осъждат несправедливо, при развръзката минава покрай него, без да го разпознае и без да му окаже подкрепа в новата, още по-голяма беда - пред лицето на смъртта. Освен това каменарят Торашко е пиян, не е идеализиран, назован е от съселяните си като Юда, което го прави несигурен мисионер на Доброто. Но отменя ли това стойността на решителното му поведение - разбирането на непознатия, когато всички останали са готови да го осъдят? И кой очаква за това признателност?

Торашко, който изрича: "Оставете човека бе! Какви хора сте вий! - Ох, братко, братко!", не се стреми да спечели нито любовта на общността, нито на "нарушителя". Хуманизмът при Йовковите герои е в това, че добротворците не очакват одобрение за делата си. В общността също няма такова изискване - тя като че ли освобождава страдащия от този дълг, дава му правото на абсолютна интровертност в болката, която изключва свързаността с другия, присъстваща при благодарността. Страдащият е сам по пътя на своята Голгота и това е обстоятелство, което негласно се приема за оневиняващо по отношение на благодарността. То отменя каквито и да е чувства на удовлетвореност, че някой ти е поднесъл дар, и то, без да иска нещо в замяна, че си имал подкрепа, която няма резултат понякога, но оценяваш. Макар че най-голямото изпитание е да почувстваш благодарност в момент на разочарование и болка, очакване за такова признание най-често липсва в социума на Йовковия свят.

 

Претенцията за благодарност

Тези от Йовковите герои, които изискват благодарност от другите, се оказват най-незаслужили, а и неблагодарни, неудовлетворени от своя живот и мястото си в общността. В разказа "Празно гняздо" от сборника "Женско сърце" между двама братя учители - даскал Ангел и по-малкия даскал Андон - се проявява ревност и по-големият счита, че добрите му дела са неоценени. Още в завръзката избухва каиновската му омраза, облечена във възмущението, че не е получил това, което му се полага: "Моят брат! Прелюбезният ми, обичният ми брат! Колкото го обичам, толкоз да живее! Да гебердяса, да пукне! (...) Аз го зная него какъв е той... Знам го, че ми е ял хляба. Да го изгледам аз него и да го изуча, а той... Какво? Мислиш, че ми е благодарен ли? Той? Намерил си човека... Тази змия, тази усойница...".

Даскал Ангел е образован човек, за когото благодарността е морален ангажимент, който трябва да бъде изискван, ако не се изпълнява неотменно. Очакването на почит, която е непреходна и оправдава всяко (отблъскващо, себично) действие на благодетеля обаче, се оказва деструктивно. Възмутеният учител сам изтъкава нишките на собствения си изпълнен с несполуки живот и накрая прокужда и единствената останала при него обичаща го дъщеря. Такова поведение не може да заслужи признание. Макар да се изисква като част от ценностите в патриархалното общество на по-големия/брата/бащата винаги да се отдава почит, в случая обидчивото честолюбие предизвиква друго чувство - на съжаление.

Останал съвсем сам, болен и безпомощен, по-възрастният брат все пак получава подкрепата на "неблагодарния" даскал Андон, който от родов дълг към "своите хора" го прибира у дома си. По-малкият изпълнява дълга си, но истинска благодарност липсва. Тя не може да бъде вменявана, тя е отговор на дар, а не на подчиняване и обсебване, маскирани като опора и помощ.

 

Благодарността на вярващия

Ако липсата на проявена благодарност от страна на страдащия към другите или към по-възрастния има своето оправдание, то при вярващия нравственото изискване за благодарност към Бога не може да отпадне при никакви обстоятелства и в най-трудните моменти в живота. Евхаристията е основа на църковния и литургичен живот на християните, а благодарствените молитви за Божията милост са ежедневни, а не във връзка само с определени празници. Тя е навлязла в речта и чрез фразеологизми като сполай на Бога, благодаря на Бога и др. В творчеството на Йовков страдащият Гунчо както библейския Йов продължава да има благодарно сърце към своя създател: "Сполай на Бога - прехранваме се" - споделя и не се жалва от недоимъка бедният селянин, въпреки че не се досеща да благодари на Моканина (Брюнел 2007: 450).

Самият архаичен израз сполай обвързва благодарността със сполуката - с общ корен са думи като сполука - спорен (Иванов: б.г.). И оскъдната прехрана за бедното селско семейство на Гунчо е дар, която дължи на Божествената милост. Според християнството благодарността е от тези добродетели, които привличат благоволението на Бог в живота и който благодари за това, че е успял да изхрани децата си, усеща силно Божията любов (Християнска 2003: 156, 217). Но нито Моканина, нито Гунчо, нито Серафим проявяват грижа и дават, за да получат нещо в замяна.

Благодарността на Павлина липсва към Серафим - такава той очаква от Бог, но не тук, а в отвъдното. Колкото и небесен да е образът на героя, Йовковият добротворец има ясна представа за законите в тукашното съществуване, познава го и не очаква нищо - не се надява някой да последва делата му, нито да го разбере напълно. Липсата на признание е довела до един "примирен" конфликт с другите, но не го е променила, не го е принизила до тях. Това че не получава признание, не го кара нито да се самосъжалява, нито разколебава решенията му да дарява. Героят остава благодарен на Бога за това, което е, за това, което е неговият живот, независимо от оценката на социума. Истински благодарните вярващи не се интересуват от нея. Те следват най-висшата представа за съчувствие, добро, истина и това ги изпълва с удовлетворение и вътрешна увереност. Това обаче рефлектира върху цялата общност, която вижда следствията от благодарността на дело - защото несъзнаван, но неотменен е копнежът да се съхрани доброто дори когато изпитваме трудности или страдаме.

 

Благодарността на общността

Ясно става, че умеят да благодарят най-вече изключителните герои в Йовковите текстове, без да изискват същото от другите. Благодарността е вътрешната връзка и в приятелството, и при постигането на успеха, и в лидерството, и в общностното добруване, тя е и част от човешката извън-мерност. Благодарните извличат доброто от другите, в някакъв момент стават напълно отворени към него, а това им позволява на свой ред да го оценят максимално. И тяхната благодарност не е външна, а резултат на вътрешната хармония - от усещането за баланс между получаване и даване, независимо кога и къде.

А другите? Освобождавайки от словесна благодарност, общността трябва да компенсира липсата й като индивидуален израз. Защото благодарността е значима не само за отделния човек - тя е важна част от механизма на колективното съществуване, тъй като без нея свързаността в общностите е невъзможна.

Затова благодарността от общността и без отделните ясно видими актове съществува при Йовков, но на друго равнище:

Втъкана в песента за преродения Индже.

Просветваща в мълвата за светещите кандила над юнашките глави на пожертвалите се въстаници ("Юнашки глави").

Видима в доверието на читателя към Йовковите чудаци, към щедрите, които пораждат възхищение и респект.

Вплетена в усещането, че Моканина, Серафим и Сали Яшар заслужават много повече от външно ритуално и артикулирано благодаря.

Една мълчалива признателност, която също може да свързва.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Виж повече по този въпрос в: Кирова (2001).

2. Показателно е, че в системата на националните ни празници не присъства такъв, който еднозначно да се обвързва с благодарността.

3. Интересно би било извън обсега на настоящото изследване да се проследи как влияе общуването в социалните мрежи върху споделянето на благодарност и изграждането на социални връзки въз основа на нея.

4. По темата за обществените връзки и солидарността, която има отношение към благодарността, виж в сб. "Морал и етика на солидарността в съвременното общество" и ревюто по темата в: Карагьозов (2016).

5. Значението на "сполай" в тълковния речник е "благодаря", но архаизмът се свързва и с пожелание за успех и благоприятно бъдеще - виж повече в: Иванов (б.г.).

6. Тук и по-надолу цитатите са от Йовков (1956).

 

 

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Брюнел 2007: Брюнел, Пиер. Речник на литературните митове. // Йов - мит за мизерията? Беден като Йов. София: Рива, 2007.

Вазов 1976: Вазов, Иван. Една българка. // Събрани съчинения в двадесет и два тома. Том 9: Разкази 1901-1921. София: Български писател, 1976.

Дако 2015: Дако, Пиер. Фантастичните победи на модерната психология. София: Колибри, 2015.

Зимел 2014: Зимел, Георг. Фрагментарният характер на живота. Есета. София: Критика и хуманизъм, 2014.

Иванов б.г.: Иванов, Иван Танев. Българският обичай (с)полязуване и прабългарският календар. // Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика, б.г. <http://www.protobulgarians.com/Statii%20za%20prabaalgarite> (20.05.2018).

Йовков 1956: Йовков, Йордан. Събрани съчинения в седем тома. София: Български писател, 1956.

Карагьозов 2016: Карагьозов, Мариян. Морал и етика на солидарността в съвременното общество (ревю). // Секция "Етически изследвания" към Института за изследване на обществата и знанието - БАН, 17.05.2016 <https://ethicsissk.wordpress.com/2016/05/17> (20.05.2018).

Кирова 2001: Кирова, Милена. Йордан Йовков. Митове и митология. София: Полис, 2001.

Клайн 2005: Клайн, Мелани. Изследване върху завистта и благодарността и Приятелства в зряла възраст. // Клайн, Мелани. Любов, завист, благодарност. София: Лик, 2005.

Тихолова 1995: Тихолова, Десислава. Системата на турските имена в разказа на Йовков "Песента на колелетата". // Общност и култура. София: Род, 1995.

Християнска 2003: Християнска етика. Учебно помагало 9.-12. клас. София: Слънце, 2003.

Шевалиe 1997: Шевалие, Жан, Ален Геербрант. Речник на символите. Т. 1. София: Петриков, 1997.

 

 

© Росица Игнатова-Василева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.05.2018, № 5 (222)

Други публикации:
Добруджа. № 31, 2016 (вариант).