Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "ДНЕВНИЦИ. САМОЛИЧНОСТ (2000-2005)"

Поли Муканова

web

ТУК И СЕГА

Самоличността не е категория, давана от конкретна институция. Тя е лицето, което изгражда човека - пред себе си, пред другите. В огледалото той вижда СВОЕТО лице, а не просто лице. Така "своето" се превръща в самоличност. Неформалният паспорт на личността.

* * *

Дневниковите откровения са моята най-искрена самоличност. Паспортът, с помощта на който преминавам през оазиси и пустини, теглена от кервана на живота.

Те са ословесените щрихи на моето тук-и-сега.

* * *

Фрагментът като илюзия: "...прикривайки се зад отказа от пространното разсъждение, човек започва системно да прилага фрагмента. След това от фрагмента преминава към дневника. При това положение нима целта не е да бъде обосновано неговото право да води "дневник"?" (Барт 2005: 102-121).

* * *

Дневникът е нещо вторично. Защото в него поместваме душевните си отпадъци. Разтоварвайки се по този полуепистоларен начин.

* * *

Метафизичността означава отдаденост. Надбитийна обвързаност.

Боли ме. А нямам глас, думи.

Перото ми онемя. И цялата агресия е едновременно натрапено явна и скрито тлееща, бълбукаща във всеки един момент.

Всеки носи своя облак. За един времето е слънчево, за друг - дъждовно, за трети - студено.

Всеки живее в собствено време, различно от общовалидната прогноза по телевизията. Унификацията е масмедийна политика.

А всъщност прогнозата за всеки е различна. Защото страданието е строго индивидуално.

* * *

Най-трудно е да осъзнаеш значимостта на всеки миг, личната част от живота си, която да преобразуваш в случващ се фрагмент. Това е мастилото на живота. С него трябва да се пише, пише, пише...

* * *

Привижда ли ми се повторението? Само следствия с една Причина.

Кафето ми изстина.

Пътуването пак финализира траекторията си ТУК. В полето на затлачването, където всяка метафора е невъзможна. И литературата е само книжно тяло. На лавицата в хола.

* * *

Кога ще мога да заспивам вечер неусетно? Забравих сладостта на съня.

Кога...?

Кога...?

На кого задавам въпроси? Аз ли съм отговор? Задавам се непрекъснато. И не заспивам.

* * *

Мост е човекът. Едното начало е невъзможно, непостигнато, вечен стремеж, вечна болка.

Преходът е важен.

Но това разкъсване е сякаш скъсване с майчината утроба. Боли. Разликата е, че не мога да викам, да изплача. Пред кого?

Всеки е мост на самия себе си. На собственото си затлачване. Другото е суета, форма, външност.

Същността е в надмогването. Дори с презрение. Има дъно, но има и повърхност. Едното предполага другото, и го изключва.

* * *

Вярвам в Бога, в творението Му, сиреч в себе си.

Суета на суетите, и всичко е суета. Освен правото да отстояваш съществуването като свобода - на себеизява.

* * *

Моето не е графомания, а графобиос. Палимпсести.

* * *

Клишето е метафора. Най-експлоатираната. Самият допир до листа, е вече клише. Защото повтаряме това, което е у нас.

Вечната интерпретация на онзи текст с име живот.

Клише съм. Моля, не ме метафоризирайте!

* * *

Понякога ми се иска да питам, да питам - има кого, а моментът на случая все не е подходящ. А животът си минава без отговори, отрупана с въпроси, свеждам глава в изначално незнание. Имам ли знание за незнанието? Непрекъснато си го набавям, ден по ден. Отговорът е Бог. Въпросът съм аз.

Ходих с Х на кино. Гледахме "Мъжът без минало". Финландски филм. Много добър. Идеен. Необходим ми беше този филм. Точно навреме. Отърваване от миналото. Да започнеш ab ovo1. От това няма по-хубаво. Потенцията за ново начало, въпреки целия срив, е възможна. У човека фениксовото начало е най-силната потенция.

* * *

В момента чета "Погнусата" на Сартр. Като магнит ме влече. За всяка книга си има някакво вътрешно време, което е в синхрон и със самия прочит.

Е, това е времето на Сартр. Времето на всичко и нищо, когато същността е смазвана от съществуването.

* * *

Боря се за всеки ден, защото утрешния с коварство и прикритост не знам какво ми готви. Банално, но вярно. Когато вървиш по Пътя, изпадаш ли в състояние на безпътица? Аз безпътник ли съм? Пътят ми е като хоризонта - виждам го отчетливо, никога не се доближавам, достигам до него. Смъртта е отклоняване от Пътя, от перспективата на хоризонта. Безкрайна синева, затворена в ден. Отвъд съм аз. Безграничност и абсолют. Мярата.

* * *

"Mладостта вижда всичко в розова светлина" (Кафка).

* * *

Цвайг Ман Кафка Сартр Хесе Камю Philosophers

(обратната посока срещу конвейера, светът се състои от светове).

* * *

Боже, ами Достоевски кога ще чета? Животът дали ще изчака? Не искам да си отида безпросветна, когато светна някъде там, където улиците нямат имена. И аз ли без име ще остана - как да вляза в храма? Боса и сама, с наведена глава, държаща свещ в ръка и търсеща простряната луна между олтара на истината и скръбта.

 

Вече е утре

* * *

Вече е "утре". Довършвам "Погнусата", момент - най-сетне я прочетох! Започвам "Крал Лир", време е. Ще го чета на части, не мога да си представя как изчитам драмата на един дъх, точно сега при толкова драми. При толкова настояващи съществувания, при толкова отворени рани и един ранен.

Чете ми се и Гогол. Знаци на отсъствието - най-осезаемото присъствие. Задължаващо със своето настъпление спрямо нас, беззащитните. Само "утре" ме закриля като крило на пеперуда.

* * *

Дерида въобще не е страшен. Както и смъртта.

* * *

Америки, америки, америки - мерките за трите желания, за случването на физичното "отвъд", метахрана на едно Начало.

* * *

Защо ли имам чувството, че абсурдът е по-силен от нормалността? Защо така надделява? Как само се маскира уродливо. Бекет, Радичков, Йонеско. Absurd ad infinitum.

В кристално абсурдие съм се лутала. Какво се случи с тестото, което меся цял живот? В пещите на безвремието ли отиде или някой плюе греховно трохите?

 

Измислено бъдеще

Грозота се просмуква като тютюнев дим. Към планината се стремя за глътка въздух. Жребият е хвърлен, остава жалко съзерцание на заровете. Копнежът по повторенията. Смислеността на Пътя е моята факла.

Царете след това се титулуват "червеи" - смяна на статутите, на статуите, епитафии и ненужно откъснати цветя.

Диханието си усещам като слово, материята е писана с мастилена ръка. Печата да поставят и да се започва играта, досега разучавах правилата. Не съм закъсняла, времето е със сменено време.

Време не съществува, само представи за измислено минало, изстрадано настояще и непрозирно бъдеще. Жалко е всичко. И не колко мъка има по белия свят, а колко мъка има у всеки човек. Защо човекът не е лястовица - да отлети в други простори, щастие да търси, а носи товара на страданието, изначално някак. Моканина като утеха - Муканова да срещне - да я излъже, ако трябва, да й покаже в далечината сателити, мрежи. И прикрие истината, че във виртуалността дори изчезване на мъката не съществува. Боже!

* * *

Съмнявам се във всеки час. От бряг на бряг минавам. Без пристан и покой. Животът е лутане, незнание и вечно терзание. Заклевам се в хиляди "ако", за да продължа. В отърканите коловози ще проходя, захвърлям залъгалки, обърквам разписания, сезони.

Живакът в термометъра показва човешката ми топлина. В градус съществувам. Как искам да изчезна, за да се събера отвъд топлинното разлагане.

* * *

Времето не е крайно, то е изначално. Затова търсим Началото.

Изгубеното време е изгубеният рай.

* * *

Ромът е пиратско питие. Пие се преди крушение. На екс.

* * *

Стихосбирка може да се напише и за пет дни. За шест дни светът е бил създаден.

И в минута мога да се сътворя.

* * *

Пластилин да взема и да извайвам жалки фигури. Да направя сцена, като ги събера всички. Театър на абсурда - всъщност не. Абсурдът се е превърнал в обитаемото нормално всекидневие. Няма как да се види, прозре отстрани. Защото се прикрива зад рутинността на календара и тиктакането на очакваното. Той е паразит. Самият абсурд в цялата си изчистеност не може да съществува, тъй като се храни, инспирира сюжети от нормалността. Хитър е. Абсурдът е естетическото прикритие на лудостта.

Но млъкни сърце, докато ръката щрихира кардиограмата на житейското.

* * *

Защо абсурдът ме следва по петите? Плюя на тях и бягам, осъзнавайки ахилесовата си предопределеност.

 

Да премахнеш излишното

* * *

Обяснението на Микеланджело за направата на Давид: "Просто премахнах излишния мрамор".

* * *

Dum spiro, spero2. Срещу вятъра вървя, порейки вълните на океана. Потъват кораби, изчезват катедрали. Вярата благославя, защото проектира чудеса. Единственото чудо - да продължавам напред.

В друг ред.

* * *

Злото няма битие.

P.S. Какво ли тогава определя неговото съзнание?

* * *

Човешко, твърде човешко е времето. Това ме потиска. Гранично, пределно, осезаемо.

* * *

Събудих лятото, оставено на гардероба. Жълтият чадър разпънах на балкона.

* * *

Воденицата е функцията на осъществената вода.

 

Спираш и продължаваш

Пътищата са неведоми. Води ме!

* * *

(какво ли би станало, ако препинателните знаци се изписват... затварям скобата

* * *

Спирам и продължавам. Задъхвам се. Въпреки Всичко и Нищо. По пътека вървя. Пътя не виждам. Той се усеща с цялото същество. Останалите каузи са изгубени. Спечелили се денят - утрото и нощта осмислят перспективата.

Хоризонтът е мястото, където небето ражда своята безкрайност, облечена в синева.

Всичко е част от Пътя и Нищото - хоризонт.

* * *

Няма нищо ново под слънцето.

Само сянката е различна.

* * *

Memento mori3 е истински осъзнатата ценност на живота.

* * *

"Спомняше си алфа и омега от Божието слово, но никоя от останалите букви" (Борхес).

Мастилото носи паметта на мъдростта. Ръката тленна е само съпричастна в акта на записването.

Ръката не гори, освен на клада. На клада от горящи ръкописи.

Бог ражда своето начало от изначалието на Буквата.

 

С патерицата на съдбата

Патерицата на съдбата - вървим с всеки неин ход, следваме я сляпо, куцаме в надпреварата. Кой ще стигне пръв до финала - смърт. Смешно състезание. Затова велико е звездното небе над нас и кодексът морален, защото те осмислят надпреварата, където няма победители, а само устремени.

Сизиф, дали е бил щастлив?

* * *

Аз съм път и начало. Единствено възможна съм в безвремието на Хераклит.

* * *

Времето не ни променя. Само ни разкрива (Макс Фриш). Сваля кожите ни къс по къс.

* * *

Молитва, молив, моля!

* * *

Минават си дните, а аз дори буквена следа не оставям...................

мастилени почерци...................

дневникови очерци...................

* * *

Тоталност, неуловимост, стремеж - битието в неговата есенциална оголеност. В своята безкрайна генеалогия отвъд.

* * *

Безвремие без време. Спрелите часовници на собствения ми живот. Тиктакам от ужас и стена от липса на упование. Вярвам в себе си. Най-сигурните устои. На тях да устоя, останалото би било безвремие.

* * *

Не време, а пространството на времето ми трябва. Да дишам в изначалието на себе си, да полегна необезпокоявана в лоното на моята свобода. Необходима ми като вода. До извора от жажда аз умирам. Някой е изпил свободата на изб/вора.

Предопределението на избора, с който си обречен да пиеш жива вода.

* * *

Прогрес и стрес - двете неотлъчни начала. Яйцето на кокошката.

* * *

Хайдегер - пространството е лоното на времето, в-същност.

Паскал - "Мисли", бъди мислеща тръстика в хаоса на блатото.

Кафка - светът на поражението, където анонимността е гарантирана.

 

Да разнищиш тази философия

Усилието оправдава ли търпението? Както и тревожността - достоверността?

Устремът ми е продиктуван от надеждата за систематизация. Как да четеш Кант без тази предварителна уговорка?

* * *

Надеждата умира последна. Аз съм първият и последният човек. Зачатие и тленност. Надеждата не е материя, а дух. Скиталница, отбрулена от вятъра - живот. Дихание топло, просмукало изобилната човешка болка.

Надеждата е другото име на света, в който живеем.

* * *

Ще разнищя тази философия. Спекулативно.

Това не е закана, а постулат.

Метафизиката е първото основание.

* * *

Истината не мога да повярвам, че има едно лице. Има една същност с няколко лица. Лицемерна, но гордо показваща своето лице. Своето предзадание.

* * *

Човек предполага и чете, Господ разполага и пише. Scripta manent4.

* * *

Сън. Спокойствие. Синьо - три състояния, синестезийно слети.

* * *

Животът е това, което правим, докато кроим планове. Шев и кройка. Три пъти мери - един път режи. Все ще му дойде краят, когато началото бъде отрязано правилно.

* * *

Интересът клати феса, а кепето ми е непоколебимо в позицията си на отказ.

* * *

Отрицанието на няма е има. Но какво е отрицанието на самото отрицание?

С положителност не знам.

* * *

Човек за човека е саксия.

Кактусът на отчуждението.

* * *

Илюзиите убиват истинското.

А може би те го пораждат.

* * *

Дали последните ще станат първи?

Само при смяна на посоката.

Компасът на съдбата.

* * *

Мярата е баланс.

Балансът не е тъждество.

Диалектиката на крайностите е баланс.

* * *

Диоптърът на вглеждането. Миражът на хоризонта.

Астигматизмът на съществуването ни -

не оптическа,

а житейска измама.

* * *

        Любовта е

    Любовта е

Любовта е любов

Абстракциите съдържат тавтология а priori5. Това е част от огледалната им същност.

* * *

И предатели няма

и кръст няма

само трънен венец.

* * *

Лозунгът на свободата е винаги в рамка.

 

 

* * *

Българската литература е голяма. Неприсъждането на Нобелова награда на български творец не трябва да се превръща в комплекс. И ако това е факт - то нека бъде комплексът на ценността. На още неоткритата съкровеност.

* * *

Без литературата светът е едно диво обиталище. Въставането ми е поради литературата. Когато претопя същността си в литература - "ще се намеря".

* * *

Животът и смъртта са двете багри, които правят възможно въображението на изкуството.

* * *

Panacea - енциклопедичността, Бероновият дух.

Всеобхватността е възможна единствено в синтез.

* * *

(по Рене Магрит)

Това не е истина.

Това не е имитация.

Това не е сън.

Това не е това.

Изкуство с обратен знак.

Реципрочността на въображението.

Дробната черта на схемата.

Това съм аз.

* * *

Началото си почива,

защото краят настъпи.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. От самото начало (от лат.). [обратно]

2. Докато дишам, надявам се (от лат.). [обратно]

3. Помни смъртта (от лат.). [обратно]

4. Написаното остава (от лат.). [обратно]

5. От предшестващото = предварително (независимо от опита) (от лат.) [обратно]

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Барт 2005: Барт, Ролан. Ролан Барт за Ролан Барт. София, 2005.

 

 

© Поли Муканова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.02.2007, № 2 (87)