Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ТОЗИ ДЕН

Петър Краевски

web

Беше рано сутринта, към пет и половина. Събудих се с убеждението, че съм натрупал достатъчно тъга, за да напиша нещо свястно. Измуших се изпод одеалото като ларва от пашкул и поех по дългия коридор към банята. Странно, вратата беше отворена, някой бе запалил лампата, а оттам излизаха мокри стъпки на леопард.

- В кухнята съм - изръмжа някой или нещо, което се правеше на някой. - Хайде на закуска!

Надникнах откъм антрето. Наистина - леопард. Беше се изтегнал върху масата като котка, която е маркирала територията си.

- Влизай смело - примлясна звярът. - Какво си се облещил? Така е като прекаляваш с алкохола.

Две дребни хиени се шмугнаха между краката ми и затършуваха из хладилника.

- Тате, ще ни закараш ли на училище? - излая едната от тях.

Боже мой, казах си, наистина трябва да намаля пиенето. Отворих си малка бира и седнах до леопарда.

- Ти коя си? - попитах животното, очевидно от женски пол.

- Аз съм законната ти съпруга, пияница такъв - отвърна то и заби нокти в мушамата.

Жените са изменчиви същества, но моята бие всички рекорди!

Докато се свестявах с биричката, механично броях колко пъти ще ме нарече "пияница". Бях свикнал да ме приемат с предубеждение. От опит знаех, че лепенето на етикети слага ред в главите на хората, дава им чувство за сигурност и превъзходство, но това понякога дразни.

- Кой е Питър Хоумланд? - надигнах глас. - Това съм аз.

- Пияница - това си ти!

Всъщност знаех ли кой е Питър Хоумланд? За читателите - псевдонимът на онзи, който ръси майтапи в разкази с неочакван край. За издателката ми (емблематична поетеса с усет към бизнеса) - авторът на шменти и капели, да се чуди човек защо ме издава (то за пишещите издатели всичко е шменти и капели, стига да не са текстове, които самите те са сътворили). За децата ми - неудачникът, който пише нещо някъде на хонорар, за да им дава джобни. За жена ми - алкохолното петно върху родовата чест... Никой не е доволен от това, което другите мислят за него. Чувства се пренебрегнат и онеправдан. Божоле в бутилка за оцет. Екзотичен плод, забравен между джанките. Гъши дроб, завит в парче омачкан вестник ("Дума", "Правда" или “Morning Star"). Да продължавам ли?

- Истината е, че мнозина се изживяват като емблеми, а са прости етикети. Па и с цена! - ударих по масата. - Благодаря на Бога, че не владея телепатията и се радвам на добри приятели... Това трябва да си го запиша.

Леопардът прецени, че все още не съм изтрезнял и закара хиените на училище.

Така започна този ден.

 

Не бях спал с жена си от година. Алкохолът не ме стимулираше сексуално. Пречеше ми и на писането. Бях наясно, че ако спра да се наливам като казак, ще спечеля Нобеловата награда за литература или поне някой световен приз за арогантност. Нямах такива мераци. Отдавна ми бе писнало да се доказвам на самодоволните графомани, които трябва да преодолееш по пътя. Колегите ми бяха прозрели тази истина, защото постоянно ме канеха на чашка. Плащаха ми пиенето, за да чувствам творчески дискомфорт. Бездарници. Генерални затруднители по Вонегът! Пазители на маймунарника! Дрогираха ме, за да нямат конкуренция, защото в най-съкровените си помисли те отдавна бяха нобелисти, но как да им обясня, че пърцуцата, която ми наливаха под масата, няма нищо общо с етикета "Jack Daniels"? Не че ми пукаше особено - в смисъл - особено след първата чашка.

Телефонът иззвъня като аларма на подводница с пиян екипаж.

- Ало, Пеци? - в слушалката се размаза първият бездарник за деня. - В "Paradiso" сме. Изкарах новата ракия. Аз черпя.

Имах нужда да напиша нещо прилично, поне колкото да си възвърна самоуважението, но бих отбой.

- Пристигам. Поръчай ми уиски.

Захвърлих телефона и той цопна в аквариума с гупите. Време беше да напускам кораба.

 

- Пишеш ли нещо, приятелю? - подпита ме условният домакин на срещата и ми наля от домашното си уиски.

- В творческа криза съм, пълни догоре - внесох уют в атмосферата.

Когато контактувам с бездарници, прилагам следния трик. Пия бързо. Губя представа за реалността. От един момент нататък, графоманите на масата нямат никакво значение, защото местата им заемат старите ми приятели - великите мъртъвци. С тях си общувам без проблем.

Ракията беше лоша, имаше дъх на кафе, но хващаше бързо.

- Мислиш се за голяма работа - ехидно подхвърли Труман Капоти. - Все едно си хванал Господ за топките...

- Не богохулствай, старче - прекъсна го Т. С. Елиът. - Младостта не пие живота на чаени лъжички. Рано му е да разбере, че мигът на розата и мигът на тисовото дърво са еднакво продължителни.

- Благодаря ти, Том, пия за това - надигнах чашата, макар да не разбрах какво точно имаше предвид. При всички положения звучеше като нещо в моя защита.

- Човек е това, което мисли за себе си - намести пенснето си Чехов. - Човек е това, в което вярва.

- Аз лично вярвам в ножиците повече, отколкото в молива - не преставаше да се заяжда Капоти. - Драги ми Питър, ако изрежа излишното от онова, което си написал, няма да остане много.

- Що не вървиш по дяволите - не издържах.

- Хоумланд, ти си нищо повече от огорчен атеист - опита да ни разтърве Джордж Оруел. - От онези, които не просто не вярват в Бог, а не Го харесват. Всички писатели са суетни, егоистични, мързеливи и в дъното на мотивите им лежи загадка.

- Прав си, Ерик - кимнах фамилиарно и го потупах по рамото. - Добре е, че разпределяш отговорността върху всички. Да те черпя една бира?

- Бира се отпуска само за членове на профсъюза! - възрази Илф, а може и Петров да беше, не ги различавам след петата ракия.

- Аман от тия комунисти - възмути се Оруел.

- Шегуваме се, не се засягайте - отвърнаха двамата един през друг. - Решихме да разпукаме леда, господа съдебни заседатели!

Вярно, този ден наистина се чувствах като на съдебната скамейка. Приятелите ми, великите мъртъвци, упорито ме вземаха за мезе. Бях приел ролята на бездарниците от "Paradiso" - бохем на средна възраст, който е убеден, че около него се върти светът, но все не успява да го докаже. Кофти работа. Трудно се приема фактът, че всяка жаба трябва да си знае гьола, а и мястото в него.

- Ало, братята - изръмжах заплашително към Илф и Петров като ЗИС, натоварен с каторжници от ГУЛАГ. - Не се шегувайте с мен. Не е колегиално някак.

- Целта на шегата е не да унижи човека, а да му напомни, че вече е унизен - мъдро отбелязаха те.

Потърсих с поглед логистична подкрепа от Оруел.

- Прави са - вдигна рамене той. - Цитират ме по памет, как да се отметна?

- Не закачайте младежа, той е мой човек - пафна с лулата си Марк Твен. - Питър, винаги прави каквото трябва. От това на някои ще им стане приятно, а останалите ще са учудени. На света няма нито един паралел, който да не е убеден, че може да стане екватор, стига да му дадат право на това. В момента ти си някъде между Рака и Козирога. Дерзай, момче!

- Глупости! Не е мръднал от Северния полюс - изхили се Капоти. - Но определено си мисли, че е хванал Господ за...

- ...шлифера, това искаше да кажеш, нали, Труман? - сряза го отново Елиът. - Хоумланд, не го слушай. Понякога е язвителен. Ето, напук на обективния корелатив, ще ти призная, че навремето исках да стана боксьор, но реакциите ми бяха твърде бавни. Много по-лесно беше да стана поет. И казах на душата си, бъди спокойна, нека мракът те обземе, ще бъде Божи мрак, като в театър, угасват лампите, защото сцената ще се смени с гърмене кухо на кулиси, с движение на мрака върху мрак...

- Нямам нищо против критиката, стига критиците да ме превъзнасят - напънах се да бъда забавен.

- Артистът няма време да слуша критиците. Ония, които искат да бъдат писатели, четат рецензиите, а ония, които искат да пишат, нямат време да ги четат.

- Охо, и Фокнър бил тук! - възкликнах.

- Ако се преродя, бих искал да се върна обратно като ястреб - продължи той. - Никой не го мрази, не му завижда, не го иска, няма нужда от него. Той никога не е загрижен или в опасност, и може да яде всичко.

- Едва ли ще понесеш аям-явата на жена ми - рекох. - Слага много къри. От друга страна, поставяш интересен въпрос. Ще ми е трудно да избирам, ако трябва да възкреся някого от вас. Или изобщо някого. Все пак, дай Боже, да имам тая възможност!

- Едно е предимството ти пред нас - все пак призна Капоти. - Ако не друго, поне си жив. Само Бог знае какво ти предстои. Макар че, в общи линии, съдбата на присмехулниците е ясна.

Пих на екс и от тютюневия дим се появи образът на Хемингуей.

- Много говорите - каза той. - Хей, Хоумланд! Ако ме биеш на канадска борба, ще те призная.

Не знам дали сте виждали Хемингуей в цял ръст, но той наистина е голям писател.

Разбутахме чашите. Втренчихме се един в друг.

- Ще ти разкажа играта, Ърни - опитах психоатака.

- Давай, слабако.

- Канадската борба, е вид силов спорт с двама участници - продължих невъзмутимо. - Всеки от тях поставя едната си ръка (или дясната или лявата, но и двете трябва да са същите) на равна повърхност със свити лакти, допрени до повърхността, и длан опряна в дланта на противника. Целта е да се допре ръката на другия върху масата, като ръката на победителя е върху ръката на губещия. Това е. Е, разказах ли му играта? - обърнах се към останалите.

Хемингуей се разсмя. Зарази и другите.

- Реалността е илюзия, породена от липсата на алкохол - надигна питието си Ърнест. - Наздраве за Питър Хоумланд!

Понечих да отпия, но в чашата ми не бе останала и капка.

- Тези, които са най-високо, падат най-ниско - провикна се в гълчавината тукашният афоризчия. - Това ми го публикуваха във вестник "Трета възраст", видя ли го, Пеци?

Ясно. Бях започнал да изтрезнявам. Ракията с вкус на кафе бе свършила. Великите мъртъвци се разтвориха във въздуха - един по един - като холограми с прецакана дифракционна решетка. На масата се появи тайфата на местните бездарници. От плът и кръв.

- Да се преместим в "Олимп" - предложи майсторът на късия разказ в областта. - Една колежка от отдел "Култура" в общината дава коктейл. Спечелила общинската наградата за поезия. Редно е да я почетем.

- Добре, да вървим - изправи се авторитетно големият познавач на романовата форма в радиус от километър-два. - Пеци, идваш ли? Ще има пиячка.

Махнах с ръка и тръгнах в обратната посока.

 

Вървях по улиците сред целеустременото множество като заблуден сперматозоид, а душата ми изпълваше празнина. Минах покрай Руската църква, забързах по бул. "Руски", завъртях се около паметника на Цар Освободител, отбих се до "Александър Невски", после се пошлях по бул. "Дондуков", хванах ул. "Московска" до бул. "Александър I" и ето ме на ул. "Граф Игнатиев", а оттам по "Гурко" до паметника на Съветската армия и с трамвая - до бул. "Данаил Николаев". Хубава е българската столица, хубава! Българска! Като ракия с етикет "Столичная".

Бях подгонил поредния трамвай, когато в мен се блъсна някакъв просяк. Беше с тъмни очила в стил шейсетте, слепец.

- Дай една цигара, че както съм гладен, няма къде да спя - каза той с протегната ръка. Говореше припряно и слюнчесто като бийтбоксър, пред когото изстискват лимон.

- Нямам цигари, изпуших ги - отвърнах.

- Пари нямаш ли?

- Защо? И ти ли нямаш?

- Имам, но са на стотачки, не искам да си ги развалям - ухили се той.

Я, хуморист! Сродна душа.

- За какво са ти дребни, старче?

- За да ходя по евтини жени - закиска се оня. - Има една. Работи на сточна гара, до писоарите. Целува се като смок.

- Знам я. Целувките й са толкова сладки, че хващаш кариес.

- Или нещо, което се лекува с гамаглобулин.

Бре, че веселяк, затапи ме!

- Всъщност тя е танцьорка - подхвърлих. - Веднъж я гледах във вариетето срещу Семинарията. Танцуваше гола на пилон с паунови пера в задника, но всичко беше в рамките на морала, разбира се.

- Еха! Ще я изпапкам - облиза се старчето и си намести ченето.

- Това ли те прави щастлив?

- Аз по принцип съм си щастлив.

- Как може да има щастливи клошари? - учудих се не на майтап.

Дядката се замисли, придърпа ме за ревера и окъпа ухото ми с доверителен шепот.

- Представи си, че си милионер, но на смъртно легло. Бог се явява в съня ти и казва: "Ще живееш, но ако си сляп клошар. Приемаш ли?". И ти приемаш. И си щастлив. Бог е голям шегобиец. Прави си убийствени шеги с хората... Хайде, давай, ако ще даваш, че танцьорката няма да чака.

Мушнах в ръката му някой лев, пожелах наслука и продължих в общо направление към дома, иначе казано - вървях насам-натам като изгубено дете. Забързаната суета по улиците се оглеждаше в очите ми - две изкривени огледала, а в главата ми избухваха фрагменти от сюжети:

Ухилен ром от служба "Паркове и градинки" напояваше тревните площи наоколо. Обвих го в текст: "В парка цари естествен социализъм - всяка сутрин човек с маркуч полива тревата. Напук на кварталните кафенета, чешмите работят безплатно. Гълъбчета пърпорят наоколо, без да се плашат от хората, а на прясно боядисана пейка кротко пуши бай Драган, който лови котките и ги предава за дране. Съзерцавам птиците. Каква еволюция, казвам си - от Т-Rex до гълъбчето на мира! Шейсет милиона години катарзис! Можело значи... Може, ама не може! Що за безсмислица!"... По булеварда профуча полицейски автомобил с включена сирена: "Извършено е престъпление. Детектив с двойствено съзнание разследва убийство, минава през кървави перипетии, накрая открива, че той е извършителят, т.е. трябва да се самоарестува и в съда свидетелства против себе си, където всъщност се явява обвиняем, след което лежи в затвора и се надзирава сам, опитвайки се да избяга тайно от второто си "Аз"... Не, пълна каша!"... Минах покрай някаква книжарница, в която задължително нямаше мои книги, от което ставаше: "кахърна история за писател, на когото са предрекли голяма слава и той я чака цял живот, умира, а след десет хиляди години археолози изравят костите му, поставят ги в музея и славата най-после го спохожда... Не, що за измишльотини!"... Разминах се с разноглед пенсионер, който гордо разхождаше проскубан пудел: "Дядо Стефчо беше кривоглед ловец. Преди да стреля по заека, извръщаше глава настрани, сякаш се взираше в нещо далече на хоризонта, дивечът решаваше, че му се е разминало и точно тогава - бам - между ушите!... Това ще е началото. Всъщност разказът ще бъде за вълчица, преследвана от ловец, която, за да спаси малките си, го отвежда в минно поле и се взривява заедно с него... Глупости, това пък как ми хрумна!"... На спирката пресрещнах с поглед зеленоока красавица: "Паметно откритие/ озари сетивата ми:/ Слънцето в очите й -/ светлина в светлината!... Не, римувано е. Демоде. Трябва да е нещо съвременно на ръба на смисъла... POST MORTEM... Ах, щастието/ да превърнеш хаос в дом -/ одеве/ в гроба ми израсна/ разсеян дъб... Бре, това откъде дойде? Ще допадне единствено на онази, която рецензира втората ми стихосбирка, "Не пишете стихове, които ще се харесат на хората, посъветва ме тя, бъдете загадъчен до нонсенс и гранично лапидарен", браво, а пък аз дори не харесвам как пише... ПО-ЕТЕСА... Учи ме/ да пиша лапидарно,/ поезията - казва -/ е домашна котка./ Нейната - скопена... Хахаха, това не бих го публикувал приживе!"... Поетичната муза ме изостави - хвана маршрутката за Орландовци. Купих си вестник, седнах на една пейка (не че можех на повече), зачетох се: "Вижте това заглавие, възкликна Сандо: "Внасяме хепатит от Румъния". Аман от тия мамалиги, пак правят дъмпинг! Нямаме ли си роден, български хепатит? Бъдете малко националисти, бе! Ето, вкъщи всичко е наше производство, даже мебелите са от българското дърво Талашит!... Боже мой, какъв "талашит"? Обзело ме е някакво безумие!"... Хвърлих вестника в коша. Заръмя. А как ми се пиеше, Господи: "Седнах на теферич. Налях си чаша уиски. Отпих. "Де да имаше лед за уискито!", казах си. И тогава удари градушката. Човек трябва да внимава какво си пожелава... Не! Стига. Чашата преля. Главата ми е пълна само с глупости. Бездарник."

Отново хванах пътя. Стигнах до кръстовище. Светофарът ми намигна с кърваво око. Минувачите спряха пред пешеходната пътека, спрях и аз. Зачаках зеленото, като забравях упорито всичко, което ми хрумваше на тема "светофар".

Внезапно от тълпата се изстреля плешиво човече с корем на юница, преяла с папур (я стига!). Тръгна да пресича. Познах го. Редакторът на "Литературен преглед". Бях го ползвал като прототип в хумористичен разказ, а той ме съсипа в поредица от статии, после отряза мерака ми за синекурна служба, където да пиша на спокойствие, а като дежурен председател на комисията за култура отхвърляше ръкописите, с които кандидатствах за субсидия. Бездарник. Заради него се пропих. Сега пресичаше на червено. Оглеждаше се гузно като невестулка, захапала за гушката домашния ви хамстер. Това, че действаше напук на правилата, изобщо не ме учуди - типове от този вид се мислят за началници на всичко, включително на този светофар. Когато стигна до средата на платното, нещастникът все пак осъзна, че контролът над реалността му се изплъзва. Колите надуха клаксони. Автобус отряза пътя му за отстъпление. Нямаше да го бъде. Изпадна в паника. Препъна се в линията на трамвая, падна по очи.

Разбутах хората. Скочих в трафика. Пред мен наби спирачки някакво такси. Прелетях над предния капак и се приземих до хлипащия враг. Избутах го обратно на тротоара. После нещо огромно ме удари със сила на камион. Оказа се камион. Изхвърчах нагоре, над каросерията, над минувачите, над светофара - високо, високо - право в небесата.

 

Не видях тунел, нито лодкаря на реката Лета. Почувствах се така, сякаш бях изпил цистерна с "Jack Daniels". Лек, светъл и възторжен. Абсолютно щастлив. Дори си помислих, че старият ми другар Кърт Вонегът изпробва върху мен знаменития си еуфориофон.

- Не е Вонегът, Аз съм - проговори Светлината.

- Боже мой!

- Позна. Повиках те, за да ти направя предложение, което не можеш да откажеш.

Ето откъде е взаимствал Марио Пузо, казах си. Бог се усмихна, но строгостта в гласа му се запази.

- Цял ден споменаваш Моето име. Успя да привлечеш вниманието Ми - като в онази история за ловеца, който се загубил в гората и се развикал: "Нещастие! Загубих се! Намерете ме!". Тогава пред него изскочила мечката и казала: "Ето, аз те намерих. Сега щастлив ли си?", хахахахаха...

Ужас, казах си, Бог е хуморист!

- Имам задачка за теб - отново стана сериозен Всевишният. - Ще дам на едного от твоите предшественици втора възможност. Втори шанс. Теб избрах да решиш кого да върна отново на Земята.

- Защо точно аз? - зададох най-баналния въпрос.

- Защото си пияница - отвърна Бог и в гласа му долових интонацията на жена ми. - Не се мислиш за светец. Не прикриваш греховете си с лицемерна набожност. Другаруваш с великите мъртъвци. А и нали обичаш каламбурите? Затова, нека да кажем така - на твоя Бог му трябва трезвата преценка на един пияница.

- Господи, да ме прощаваш, ама това е голям майтап!

- Запиши си го - щедро се усмихна Той. - Видях как спаси оня грешник на кръстовището. Не всеки би рискувал живот за най-големия си враг. Имаш инстинкт на добър човек. И още нещо. Когато разговаряше на чашка с великите мъртъвци, самият ти пожела да върна някого на Земята. Ако и този довод не ти е достатъчен, приеми, че си жертва на ентропията.

Когато Бог ти заговори за ентропията, работата става сериозна. Твърде сериозна, дявол да го вземе!

- Не намесвай Рогатия - рече Господ и чукна на дърво, надявам се не от суеверие. - Готов ли си?

Преди да успея да отговоря, в мен се включиха милиарди луминисцентни лампи. Вселената се завъртя като диск за съхраняване на информация. В един-единствен миг през сетивата ми премина цялата история на Човечеството. Изживях битието на всичките петдесет милиарда мъртъвци - миг по миг, с най-малките подробности. Вече знаех съществувал ли е Омир, руса ли е била Хубавата Елена, как са построени пирамидите, на кого е посветил сонетите си Шекспир, колко са любовниците на Казанова, какви песнички е пяла фрау Шикългрубер на малкия Хитлер, защо Ленин си направи тоя майтап с комунизма, телепортирал ли се е корабът "Елдридж" през 1943-та, преговарял ли е Айзенхауер с извънземните, кой уби президента Кенеди, каква е формулата на Кока-Кола, с кого е изневерявала пра-баба ти на пра-дядо ти, колко пъти и в какви предпочитани пози... - всичко, за което може да се сетиш - почувствано и преживяно:

Открих за първи път срама от голотата,
измислях богове,
заменях ги с кумири,
рисувах ги по пещери и гробници,
зазиждаха ме в тях,
ограбвах мъртъвци
и живите ограбвах с "Бог да пази!",
обсаждах Троя,
любех се с Елена,
извайвах статуи и клах за удоволствие,
убивах с гордостта си легиони,
лукаво вземах залъка на гладния,
лежах прокажен,
родната ми майка от мене се отрече
и проклех я,
гладувах,
мамех,
изнасилвах девствени,
мърсувах с ближни в мисъл и наяве,
завиждах,
мързелувах,
хулех Господа,
редувах радостта си с отчаяние,
чревоугаждах си,
препивах с неудачници
и трупах сребърници - Вавилонски кули...

- Малко си черноглед - сепна ме Бог. - Не че те съдя. За хумористите това е задължително качество.

- Да, Господи - съгласих се от името на цялото Човечество. - Лошо гледаме на нещата. Не откриваме брод към Теб. Затова го удряме на геноцид. Или в по-добрия случай - на хумор и алкохолизъм. Съзнанието за греховност все трябва да избие някъде.

- Решавай - подкани ме Бог. - Кого да изпратя отново на Земята?

Колкото и странна да е връзката между Трансцендентното и човека, когато липсват страничните смущения на религията, не се замисляш, че те грози някаква ерес. Затова Му казах каквото ми беше на сърце:

- Боже, Светотворче, всичко видях, всичко изстрадах, затова Те моля от цялата си грешна душа - изпрати ни отново Исус Христос!

Господ ме погледна като публика, която ще ме замери с домат.

- Не се ядосвай - продължих със смелостта на обречения. - Над две хилядолетия прилежно четем Словото Ти, а всъщност ни пробутват съмнителни спомени от пришествието на Твоя Син. Всеки говори от Твое име и всеки от Твое име съди. Нещата трябва да се сложат в ред. А и доста грехове се събраха за изкупуване вече. Прати ни отново Богочовека, Отче! Не да ни съди. Да ни обича. И да ни вразуми. Дай ни втори шанс.

Бях сигурен, че всеки момент ще ме срази Божият гняв. Понякога бъркам откровението с хумора, а хумора с наглостта и този ден май щеше да ме бъде за последно...

Изведнъж дълбоко в мен отекна гръмотевица.

После Някой изключи осветлението.

 

- Нищо му няма - викна един от зяпачите. - Пияниците Господ ги пази.

Лежах на улицата до един камион. Над мен бдяха сеирджии. Гледаха ме с нездраво любопитство като деца, които пекат живи охлюви на тенекия.

- Добре съм - успокоих ги. - Как е другият?

- Оня, дето го спаси ли? Офейка.

- Е, щом го влече... - смигнах им.

Хората се размърдаха. Ясно беше, че няма да пукна днес. Започнаха да се разотиват леко разочаровани.

 

Когато се прибрах вкъщи, жена ми не беше леопард. Макар че децата продължаваха да вилнеят из къщата като хиени.

- Какъв ден - сринах се на канапето.

- Бременна съм - кротко ми каза тя.

Цяла година не бях я пипал и с пръст. Не повдигнах въпроса. Бях сигурен, че и двамата знаем защо.

- Божа работа - притиснах я до себе си. - Мисля да зарежа алкохола и да пиша. Ще пиша Истината. От извора. Започваме нова ера, скъпа, както и да го погледнеш.

Знаех, че оптимизмът ми звучеше като неуместна шега, но за мен беше много повече от това.

Слава Богу, този ден не бе минал напразно.

 

П.П. Между другото, Господ наистина има шлифер.

 

 

© Петър Краевски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.12.2014, № 12 (181)