РАЗКАЗИ НА УЖАСИТЕ

Петър Краевски

web

"Пушката засече за втори път, а мечката приближаваше неумолимо - космата грамада от мускули, нокти и зъби, която заплашително набираше ускорение. Цеко беше стар ловджия, но за първи път усети, че се подмокря."

- Ало, автора, недей така! - извика Главният герой на разказа.

- Защо? - учуди се Човекът пред компютъра.

- Недостойно е за ловец от моя калибър да се изпуска в гащите. Още повече глаголът "подмокрям се" приляга повече на дамите в състояние на сексуална възбуда. Бъди човек, не ме оставяй напикан в лапите на звяра! Що не ми измислиш мистериозно спасение? Нещо в героичните традиции на Холивуд, да речем. Ако може, с участието на Анджелина Джоли, Джесика Алба и Катрин Зита Джоунс.

- Дай ми мотив, за да го направя - каза Авторът и свали курсора на нов ред. - Ама по-бързичко, че тая жега ще ни съсипе!

- Добре, добре, мир да има. Ти нали минаваш за весел писател? Един кървав финал изобщо няма да ти е в стила. Все едно Краси Радков да играе Бостънския удушвач. На екран вървят зверски убийства, а зрителите се кикотят като разпрани. Не е уместно някак, нещата се бият естетически...

Авторът видимо се изнерви. Запали цигара, смукна два пъти и я загаси в чиния с генералски фасове.

- Точно затова ще те похарча, приятелю! - каза Той и волево стисна зъби. - Всички ме възприемат като прост хуморист. Джебрю някакъв. Смехурко. Мислят си, че по цял ден пускам лафове и се хиля на показан пръст. Като напушен с ганджа или райски газ. Това и очакват от мен - хахо-хихи. Всяка мисъл - афоризъм. Всяка вметка - виц. Всеки жест - гег от комична сценка. Вече и при покупка на домати подхождам като към телевизионен скеч. Кафа!

- Купуваш ги, па си тананикаш: "Тез червени домати кой ги, мама, разклати, опсааа!" - иронично запя Протагонистът.

- Онемей! - сопна се Повелителят на думите. - Как не разбрахте, че не съм само писач на шаради и каламбури! А пък точно днес съм настроен драматично.

- Това прозвуча като заплаха - предпазливо отбеляза Героят.

В отговор клавиатурата на лаптопа затрака някак безпощадно.

- "Гърлен рев разтърси гората. Мечката се изправи на задните си крака. Очите й се наляха с кръв. От устата й потече разпенена слюнка. Замахна с лапи. Нокти, дълги като чирпански чекии, минаха на сантиметър от гърлото на Цеко. Въздухът засвистя."

- Чакай, чакай! - подскочи ловецът. - Преди да напишеш непоправимото, помисли! Не виждаш ли какво се заформя? Касапница! Я си ме представи мене, главният герой, изкормен от мечка стръвница. Черва и дреболийки - навсякъде. Там, зад храста - недояден крайник. Иззад бориките се прокрадва лисица и отнася нещо, от което получавам изтръпване в слабините. Ужас! После - полиция, линейки, припадащи патолози, смут и потрес в съдебна медицина и ей такива заглавия във вестниците...

- Супер! Това ще е хит - премлясна Авторът, като че предвкусваше успеха на разказа в медиите. - Накрая се намесва Президентът на Републиката и застрелва мечката с бренеке. Ще бъдеш отмъстен.

- Браво бе, ха така! - жегна го с интонация Лирическият герой. - Подмазваш се на властта. От това по-лош финал няма.

- Ти ще кажеш - набра злост Творецът и написа: "Ловецът се втренчи в звяра. Измери го с поглед. Не беше мечка. Мечок беше. И то в любовния си период. Очевидно изстрелите бяха прекъснали сезонното му чифтосване, а това не вещаеше нищо добро за собственика на пушкалото!"

- Ръчичките да ти изсъхнат дано! Словоблудец! - изпищя авджията и се вкопчи в удивителния знак.

Писателят смени удивителната с точка и така докара персонажа до отчаяние.

- Това да ти е за урок - назидателно каза Той. - Не се занасяй с автора, че като нищо мечокът ще се окаже гей. Виж какво става нататък: "Рунтавият самец пристъпи напред и се облиза. Беше му любопитно да наблюдава как ловецът, тресейки се от ужас, се мъчи да зареди пушката. Фишеците падаха наоколо като жълъди, изтървани от несръчна катерица."

- Леле-леле-леле! - затюхка се Протагонистът с чифтето. - Прощавай, но имам някои съображения. Крайно демоде е да използваш деепричастни форми. Какво е това "тресейки се"? Изобщо в целия израз "тресейки се от ужас, се мъчи да зареди пушката, фишеците... и т.н." имаш натрупване на съскащи съгласни. Кой говори така: "Съ-съ-жъ-съ-чъ-зъ-шъ-фъ-шъ?". Това не може да се произнесе. И, да ти кажа, умът ми не го побира как посмя да сравниш фишеците с "жълъди, изтървани от несръчна катерица"? Тя, сръчната катерица, да не плете дантели на една кука? Според мен целият пасаж трябва да падне.

Авторът беше отегчен, но последните забележки допълнително го вкиснаха. Претенциите на Героя активираха в мозъка му опасни центрове, които забълваха убийствен сарказъм.

- Добре де, помогни малко и ти - каза Той. - Какъв край предпочиташ? Звярът да те разкъса с нокти и да те яде на почивки? Или да те заръфа откъм краката? При втория случай месото ще се запази свежо поне за две-три хранения.

- Садист - изсъска оня и за втори път се подмокри. - Ако напишеш това, истината за теб ще лъсне като... като...

- Като какво?

- Като немски задник в градинка на Слънчев бряг!

Това последното прозвуча толкова неуместно, че нямаше накъде. Главният герой губеше разсъдъка си, но не спираше да пустосва:

- Видя се що за човек си ти! Лицемер! С разни хуморески прикриваш душа на сериен убиец!

- Това е идея! - усмихна се Създателят на сюжети и написа: "Внезапно излезе силен вятър. От дърветата започнаха да падат и останалите от ловната дружинка. Обезумели от страх, те се скупчиха зад Цеко и го побутнаха към мечока."

Ловджията окончателно напълни гащите. Лицето му се изкриви в гримаса на човек, загубил и сетните остатъци от човешко достойнство.

- Хуморът е последното убежище на психопата - заяде се той като за последно.

Авторът се засмя.

- Спокойно бе, пъзльо! Майтапя се. Махам дружинката. Мечокът все още е изправен пред дилемата - ядене или секс.

Цеко коленичи между думите "ядене" и "секс", па се примоли:

- За бога, не посягай към клавиатурата! Изслушай ме! Мисля, че е крайно време да поговорим за правата на персонажа в текста. Отмина времето на авторовия волунтаризъм! Живеем в демократични времена. Постмодернизмът цъфти, та се къса. Разпадат се утвърдените наративни форми. Крайно време е да се чуе гласът на лирическия герой - какво иска той, какво го вълнува, какви са неговите виждания за фабулата и сюжетните линии...

Писателят го слушаше разсеяно, но явно нямаше желание да продължи нататък. От жегата вдъхновението му се бе изпарило като спирт, лиснат връз гореща ламарина.

- Добре бе, синдикалиста! - махна с ръка Той. - Оставям нещата в твоите ръце. Действай.

Лирическият герой се оживи. Увереността му се върна. Зае позата на ранния доктор Тренчев.

- Предлагам ти звярът внезапно да получи инфаркт и аз да го довърша с приклада. После вадя нож и му разпорвам търбуха.

- Бре, бре, бре...

- Докато го дера, към мен се втурва девойка, изгубила се в пущинака. Това е Анджелина Джоли, изрусена. Била е на състезание по ориентиране, но й се е развалил компасът. Успокоявам я с добра дума, поправям й уреда, а тя плахо подритва мечока и се възхищава на моето мъжество. Междувременно дотичват още нейни съотборнички - Джесика Алба и Катрин Зита Джоунс. И двете - изрусени.

- Тя Джесика Алба не е ли руса по природа?

- Нищо, за всеки случай. Та суетят се тези трите край мен като самодиви в бяла премяна. Аз, разбира се, постилам кожата на мечока върху тревата и полягам, уморен от битката с чудовището. Ти ще опишеш нещата в подробности, но общо взето я подкарваме като в поемата "Хаджи Димитър": "Една му с билки раната върже,/ друга го пръсне с вода студена,/ третя го в уста целуне бърже -/ и той я гледа, - мила, засмена!". Това е линията. Неусетно се отдаваме на любовни игри. Следва тройна кулминация и точка.

Екранът на монитора безизразно потрепваше в маранята. В стаята бе жежко като в сауна. Климатикът беше развален и от това жегата ставаше психологически неприемлива. Все едно да стоиш жаден пред чешма, която не работи. Топлите вълни идваха отвсякъде и смазваха всякакъв живец още в зародиш. А и прозорците бяха със западно изложение - пропускаха лъчите на сърдитото следобедно Слънце като през лупи и правеха положението нетърпимо.

- Знаеш ли какво си мисля? - изпъшка Авторът. - Тая ловджийска история е вехта работа. Махам мечока. Махам гората. Махам и пушката. Ти вече си на чужда планета. Газиш в блато с отровни изпарения. Скафандърът ти е пробит. Имаш хипертоничен пристъп. Кръвната ти захар скача до космически стойности. Срязва те далакът... Но я поспри, поспри! Ослушай се... Какво е това бълбукане? Какви са тези гъргорещи звуци... Пази се! От тинята изскача саблезъб горгонозавър и се устремява към теб, ето: "Гигантското земноводно нямаше очи, но за сметка на това размяташе страховити обонятелни органи като хоботи. Приличаше на люспест октопод, когото еволюцията бе дарила, ей така, напук, с крака на щраус, уста на хипопотам и зъби на тиранозавър рекс. Звездният рейнджър Це Ко се прицели в косматото подобие на глава. Натисна спусъка. Бластерът му засече.".

- И защо реши бластера да запецне? От проклетия ли? - проплака Героят на разказа. Работата отиваше към научнофантастичен хорър с трагичен край.

Писателят безсърдечно зачатка по клавиатурата:

- "- Ама че скапана планета! - изпъшка Це Ко, докато се задушаваше в пипалата на горгонозавъра. С усилие пое въздух. Дробовете му се изпълниха с токсичните йони на блатния цианид. - Защо ме пратиха в тоя шибан сектор на Галактиката? - помисли си той. - Навярно от проклетия. Оживея ли, ще си го върна тъпкано на Вселенския Кондукатор, да му се бъгнат порно сайтовете дано!".

Це Ко определено береше душа.

- Хррр... Шефе, ако не ми пуснеш малко кислород, хррр... разказът ще завърши безславно в тая скапана локва... хррр... на гъза на космографията... хррр...

- Кофти работа, да - съгласи се Вездесъщият и задраска членуваната форма на "гъз". - Къде се наврях в тия научнофантастични глупости. Ама като не върви, не върви. Отказвам се. Стига! Няма да те мъча повече.

- Оххх... Благодаря ти, шефе - пое си въздух Протагонистът. - На косъм бях. Аман от тия измишльотини вече!

- Ето, че най-после сме на едно мнение - заключи Авторът. - Дотук с разказа на ужасите.

- Ура!

- За сметка на това ще напиша един най-обикновен фейлетон.

- Правилно. Каква ще бъде фабулата?

- Ти си пенсионерът Цеко Цеков. Вървиш по улица "Иван Вазов" и си броиш пенсията. Спираш пред лавка на Централна гара, купуваш си баничка без боза, а в главата ти звучи песента на Недялко Йорданов:

Хайде, здравей и довиждане, Ванечка,
бързам, защото летя за Париж.
Дръж хилядарка и дай една баничка,
ресто не искам, задръж го в бакшиш.

Главният персонаж Цеко Цеков, наскоро пенсиониран по болест, безпомощно се огледа.

Авторът продължи:

- После ти, бай Цеко, отиваш при личния си лекар, за да ти измери кръвното, защото откакто си пенсионер, нещо в теб те кара да правиш това всекидневно. За целта чакаш на опашка три часа и половина. Преваля пладне. Обядваш на крак още една баничка а ла Недялко Йорданов. Извинявай за киселините, неизбежни са. След обед минаваш през аптеката, купуваш си една торба лекарства и поемаш към Енергото. Нареждаш се на нова опашка. Още три часа и половина. Плащаш си тока. След това се прехвърляш на другото гише, където има още една опашка. Плащаш си парното. Нищо, че е 40 градуса на сянка. Мислиш си: "Тия идиоти дотук ни докараха - плащането на сметки ни стана втора природа!". Разтваряш жълт вестник, за да убиеш времето и дълго търсиш еротични снимки на Анджелина Джоли, Джесика Алба и Катрин Зита Джоунс. Такива няма. За сметка на това Азис е навсякъде. С цяла фотосесия. Изрусен. Дибидюс.

Цеко Цеков се смали, направо потъна в себе си. Авторът го гледаше отгоре и не спираше да нарежда:

- От снимка на снимка, от гише на гише и след двете ракийки в кварталното капанче, пенсията ти, бай Цеко, свършва. Прибираш се вкъщи, а там те чака твоята бабка - Цецка Цекова, по баща Парапунова. Корава жена от партизански род. Още от вратата започва да те яде: "Цеко, защо не си изхвърлил боклука бе, мискин? И кога ще оправиш казанчето в тоалетната, мундар с мундара ти неден? Защо мълчиш като пукал? Погледни ме в очичките, в очичките ме погледни! Нещо гузен ми изглеждаш. Ти да не си пропил пенсията, а? Я ми дъхни!"... С нещо такова смятам да започна фейлетона. Обичайното встъпление преди завръзката. Какво ще кажеш?

Лирическият герой Цеко Цеков беше блед като платно. В очите му светна отчаяна решимост. Той застана под една буква "Г" и се обеси.

© Петър Краевски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.09.2010, № 9 (130)