НЕ Е ВРЕМЕ ЗА ПОЕЗИЯ

Петър Краевски

web

Мисловният поток е мътен и непредсказуем. Ако изобретят машина, която чете мислите на хората, направо ще се удавите в потоците на моето съзнание. Искате ли да пробваме? Представете си как лежа в кабинета на доктора. Слагат ми диодите. Сестрата натиска някакво копче и щрак – мисълта ми изригва от тонколоните като захаросан петмез...

...Не е време за поезия. Всеки срещнат го казва. Нищо, че фактите говорят друго. Много се пише в тая държава. Маса гора се изсече, Негово Величество стана милионер в зелено, захлеби яко от поривите на всенародната самодейност. Защото такава енергия ни движи нас, пишущите:

Вятърът в главата свирка:
„Стихосбирка... стихосбирка...”

Не е време за поезия. Камо ли за сатира. И при това римувана! Кой ли разбира вече езика на Езопа? Кешки да бях цапнат в устата като Митко Динев (моите уважения, скицо!), щях да изтипосам нещо по-приемливо от сорта:

„Живеем уж като в харем”,
ханъми шепнат помежду си,
„Султанът – проснат по корем.
Надупват го евнуси!”

Обаче няма. Няма да го напиша това. Защото съм задръстен. Имам скрупули. Така са ме възпитали по времето на социализма – да се държа порядъчно като жертва. По-скоро ще редактирам с безпощадна самоирония:

Вицът е тъп,
но за кадем:
нямаш ли гръб,
си по корем!

Задрасквам и това. Що за приумица? Понякога ме хващат лудите и започвам да ги редя едни, не ти е работа – без мотивация, без никакво чувство за самосъхранение...

Куклата на свободата –
дар по образец.
Щом повярва си, горката,
слагат й конец!

Пардон. Стана от самосебе си. Знам, не е време за поезия. Камо ли за сатира. И при това римувана... Над машината за четене на мисли има телевизор. Работещ. С крайчица на окото си гледам някакъв репортаж и се задействам автоматично. Говори бивша номенклатура от ДКМС, понастоящем милионер. Обсъжда предимствата на свободата. Възхвалява демокрацията и равния старт в живота. Гледам го това самодоволно вратле, радвам му се най-чистосърдечно и размишлявам за границите на наглостта...

Тука няма десен – ляв:
все сме от един ръкав!
Пазим спомени чудесни:
леви-десни, леви-десни...
Извод: в тоя карамбол
май ръкавът е крачол.

Опа, виноват. Когато съм много ядосан, поетът в мен рипва на пожар, чупи мебел и скача през прозореца. Остава само сатирикът. А той, завалията, е пълен аутсайдер. Ей го, клечи пред телевизора и си мърмори:

Една директива, наскоро приета,
уви, провокира и в мене поета:
„Щастливи кокошки! Щастливи прасета!
Щастливи мисирки! Щастливи телета!”.

От тоз хуманизъм внезапно обзета,
запита се мойта душица проклета:
„При толкоз щастливци, отде ли е взета
каймата за моите сочни кюфтета?”

Захапал на весело агне котлета,
съмнение страшно ме стрелва с „Берета”.
Я виж новините. Приеха бюджета.
И сам премиерът завършва сонета:

- Това пожелавам на всички ви, вкратце:
„Щастливи бъдете, данъкоплатци!”

Егаси сонета! Изобщо Мисловният поток е мътен и непредсказуем. Така казва д-р Хахов, всеки път, когато ми слага диодите за електрошок. А аз си представям, че това е машина, която чете мислите на хората. И нали съм шизофреник, понякога си втълпявам, че съм премиер на републиката. Тогава в главата ми започва да пулсира една-единствена мисъл: „Магистрали... магистрали... магистрали...”. Ох, цяла ода ми идва да напиша по въпроса, но спирам дотук. Не е време за поезия. Камо ли за сатира. И при това римувана! Пък и докторът бая е увеличил напрежението днеска...

© Петър Краевски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.01.2012, № 1 (146)