КОЛЯТ ПРАСЕ ПОД АНЕСТЕЗИЯ

Петър Краевски

web

Кликнахте ли върху заглавието, виртуални приятели? Кликнахте. Знам, неизбежно беше. Сега да си дойдем на думата.

Може би сте чели разказа на Самюел Клеменс “The Story of the Old Ram”. В него изобщо не става дума за някакъв си “Old Ram”, сиреч „стар овен”, нито се споменава за чифтокопитни. Боя се, че и в това, което следва, няма да срещнете прасе, заклано под упойка. Няма да откриете и намеци по отношение на здравната реформа. За нещо друго ще стане въпрос и това, „другото”, започва така...

Байкушев пишеше висока литература. Толкова висока, че свят да ти се завие. В представите си той се извисяваше като Байкушевата мура в родната литература. Умислен и строг, с лула и артистично таке, винаги пръв на културните вечеринки в съюза на писателите - образ непоклатим и леко отнесен. Като класически парадокс, оцелял до дните на постмодерната естетика. Това беше Байкушев. Колос с колосана яка и фишу, извиращо изпод брадата на литературен патриарх.

Гарбовски беше другата крайност. Жилав като ганджата в задния ви двор. Летлив като хашиш, издухан през ноздрите. Той отдавна бе преполовил четирсетте, но все още минаваше за младо и нахакано копеле със слава на непризнат поет. Борец срещу суетата, който си умира да е под прожекторите. Бунтовен дух с бирено коремче и бузки на бебок. Ходеше небрежно, с тридневна брадица и прокъсани дънки за три стотака. Ако приемем, че Байкушев наистина бе въплъщение на оживял парадокс, то очилцата на Гарбовски му придаваха вид на войнстващ оксиморон. Прилежен революционер. Нещо средно между Троцки, Берия и Джон Ленън от началото на седемдесетте.

Точно тези двамата шумно се настаниха в студиото на радио „Чалгалина” и се погледнаха изпод вежди. Между тях, директно срещу стъклото на апаратната, седеше невзрачен водещ, който изчакваше да мине песента на Радо Шишарката „Обичам шопската салата”. Когато това най-накрая се случи, младежът си намести слушалките и започна:

- Здравейте, приятели на поезията! Време е за нашия литературен двубой! В студиото са двама поети от различни поколения - господата Байкушев и Гарбовски! Те трябва за две минути да се надцакват със собствените си стихове! Как сте, поети? Готови ли сте да кръстосате шпаги в ефира на най-слушаното радио?

Гарбовски незабавно взе думата, захапвайки откровеното краесловно „у” на „радио”:

- Нахалос лос издигнал фалос
и вирнал го до небесата,
като хоругва го развял,
но пръски фалосът изригнал -
създал от нищо Млечен път!

На стъклото отсреща се залепиха заинтригувани журналистки от следващата смяна. Гарбовски се напърчи и продължи:

- Със спермената салфетка
Тя избърса сълзите си.
Хубавите неща
не стават с нормалните хора!

Радиоводещият преглътна с усилие, но успя да запази присъствие на духа. Гласът му падна с половин октава.

- Г-н Байкушев, каква е поетичната ви реакция?

Старецът смукна от бутафорната си лулица и започна да реди думите на картечни откоси:

- Пише-брише този млад умник
със апломб на всепризнат класик.
И крилатите му мисли, при това,
са мухите в собствената му глава!

- Благодаря за откровеността! - каза водещият, въвлечен в неволен асонанс, и си погледна часовника с тревога. - Г-н Гарбовски, ваш ред е. Нещо по-кратичко, може би?

Онзи се прицели в челото на Байкушев с хладнокръвието на снайперист:

- И пуснаха мухата на мухите -
мухата на мухите!
И удря се в стъклото -
в стъклото на стъклата -
мухата на мухите,
мухата на мухите.
Тъй като във стената -
в стената на стените
си удряме главите.
Главите на главата.

В последвалата тишина водещият бе застинал като сърна, която се ослушва. Байкушев го остави да събира смислите на отшумяващите строфи и вдигна показалец, като че търсеше във въздуха спусък на базука:

- Творци модерни, дето се кодошите
с поезията, ха дано ме чуете:
Когато тя изтърка си галошите,
изхвърлихте ги, без да я събуете!

Гарбовски тръсна глава. Навярно се освобождаваше от звуковите отломки на поетическата експлозия. Окопити се бързо и контраатакува на нож:

- Как така?
Ей така!
Как така?!
Ей така!!
А, така ли?
На ти, на!

Жестът бе недвусмислен. Той бе подкрепен от нова строфа - като намушкване с байонет:

- Бива - пръст,
бива два,
ама цялата ръка...
Що за фистинг е това?!?

Байкушев бе изненадан. В гръб. Лулата му бавно клюмваше надолу заедно с отварянето на устата. Добре, че не беше запалил тютюна от натрошено „Victory” - брадата му щеше да изгори като купа люцерна. Водещият му подаде чаша вода, за всеки случай. Класикът отпи. Жив беше. Приведе се над микрофона и хвърли сатирична граната:

- Конкурси - болка и наслада.
Един е в рая, друг е в ада.
Лауреатът взе награда.
Литературата пострада!

Интонационата вълна на епиграмата помете и водещия, и музикалния редактор, и палавите журналистки отсреща, и всички слушатели поне на километър от епицентъра на взрива. Не пострада обаче Гарбовски. Осколките от иронията рекушираха в ехидния му смях като от бронежилетка. Без да дочака покана, той нанесе поредния си удар. С брадва:

- Икономически кризис.
На културния фронт - лайна.
Извинете за мекия израз.
Аз все пак съм жена...

Ако тези думи бяха острие на балтия, щеше да се чуе как фонтанелата на Байкушев изхрущява сред фонтан от ръбати костици. Литературна трапанация! Скалпиране с топор... Старият поет се олюля на стола, вдигна лулата си като боздуган и пусна в атака последната резерва - тежката кавалерия:

- Четейки между редовете,
това на езика ми пари:
Пегасът ти, млади поете,
изглежда е куцо магаре!

Гарбовски изпухтя, скръцна със зъби и се изсекна. Очевидно това бе началото на поредното му стихотворение.

- Достатъчно, благодаря ви! - намеси се водещият, преди да настане истинската касапница. - Поетичният двубой приключи. Драги слушатели, вече може да се обаждате на ефирните ни телефони. Гласувайте, не пасувайте! Звънете, хич не ни жалете! И, както казва народа: „Щом е магаре, куцо да е!”. Продължаваме с песента “Куцо магаре”!

Ефирът се разтресе от хита на Иван Карачоров Попа „Куцо магаре”. Експлозивният бас се дереше от душа и от сърце: „Куцо магаре, мале ле, куцо магаре - с четири краченца и едно резервно...”

С „Куцо магаре” завършва и тази внезапна, малко налудна случка, която скрих под заглавието „Колят прасе под анестезия”. Направих го нарочно, за да ви покажа колко сме зависими от абсурдите в медийното пространство. Кликвате върху един абсурд и попадате на друг. Признавам си, най-фрапиращите „стихове” всъщност са цитати. Някои от тях - с престижни награди... Не ви пука от това, нали? Чувствате се излъгани? Неудовлетворени? Липсва ви прасето в цялата тая история? Очевидно позоваването на Марк Твен в началото не е помогнало.

За да няма прецакани, ще ви споделя, че на старобългарски прасето се е наричало „прасѧ” т.е. „прасен” с множествено число „прасѧте” т.е. „прасенте”. Славяните са му викали „порсе”, горе-долу като древните гърци и латините - „πόρκος - роrсus”, което чудесно си пасва с просторечието „поркам”. За по-любопитните, зъбната формула на прасето е следната:

Ако не вярвате, пребройте зъбите на някое прасе по Коледа. Но преди това му теглете ножа, за да не стават циркове. А като сервират пържолите, не прекалявайте с алкохола, защото знаете какво следва - първо се освинваме, а после заспиваме до изнасилените си музи като заклани. Както казват древните: „πόρκος - роrсus”. Демек, като Коледни прасета под анестезия. Това, последното - заради заглавието, не за друго.

П.П. Имената на цитираните поети се пазят в редакцията. Авторът декларира, че е готов да им отстъпи хонорара си от публикацията. Което е похвално, въпреки че ние хонорари не изплащаме.

© Петър Краевски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.04.2010, № 4 (125)