Из "Чат или "Сбогуване с Аркадия"

ДЕН II

Петър Краевски

web

Сексът беше върховен. Вира винаги се любеше страстно по време на обедната почивка. Знаеше, че времето е малко, затова компенсираше с пълна всеотдайност. Пит обичаше да се наслаждава на внезапната й промяна - до преди малко забързана и делова, сега Вира стенеше от удоволствие при всеки тласък.

Таванската стаичка на „Руски” ги събираше всеки ден. Рядко пропускаха среща. Всичко се движеше по график. Взеха душ, платиха за стаята и слязоха в бистрото на приземния етаж. Поръчаха дежурните си кафета с кифлички и мълчаливо се зачетоха в менюто, сякаш им беше за първи път. Както обикновено, разговорът не вървеше. Пит си помисли, че неловкото мълчание е като схрускан аналгин. Отначало е непоносимо, но всяка горчива секунда насища организма с нещо, което притъпява сетивата. Донесоха поръчката. В пространството между двамата беше останал само звуковият фон на бистрото. Той ги свързваше, без да притеснява.

Докато пиеше своето еспресо, Пит с любопитство премисляше странната асоциация с аналгина. Реши, че най-вероятно е провокирана от предчувствието за горчиво кафе. Вира едва ли би я разбрала от своя край на мълчанието, защото предпочиташе кафето сладко, с малко канела. Той всеки път се чудеше как я пие тая гадост, но никога не попита.

Вира запали Lucky Strike. Пушеше типично по женски. Държеше цигарата с горните фаланги на показалеца и средния. Очевидно така демонстрираше независимост. Беше достатъчно силна, за да реши, че може да отнеме поредните пет минути от живота си и го показваше на всички. Изпускаше дима на елегантни струйки, в които се завихряха барокови орнаменти. Пит примижа и си я представи на блубокс. Бързо смени метално-стъкления интериор с дъбови мебели в стил ранен сецесион. Музикалната кутия изкашля Флойд и подхвана шансон с накъдрения фалцет на Josephine Baker... Ето я Вира! Фаталната жена с цигаре! Беше виждал такива красавици из семейните албуми - предизвикателни, но все още достатъчно женствени, за да провокират желание за закрила. Интересно как ли изглеждаше той в нейните очи?... Махна с ръка, за да разпръсне дима от цигарата и погледна през витрината.

На отсрещния тротоар, само на няколко крачки от каравана за хот-дог, седеше клошар с куче. Беше се облегнал върху вързоп от сплескани кашони. Броеше стотинки. Броеше ги със същата целенасоченост, с която вероятно бе сплескал кашоните. Минувачите го заобикаляха отдалече като досаден предмет и суеверно извръщаха погледи, но и той не даваше вид, че се интересува от тях.

След като преброи стотинките за трети пъти, старчето отдели няколко монети, изправи се, и купи от караваната половин франзела. Псето веднага заподскача край него с изплезен език. ”Ожида!”, помисли си Пит. Въпреки че изпитваше съчувствие, все пак му стана приятно, че си спомни за тази странна дума от детските лета на село. Навремето и оттам минаваха просяци. Казваха им божеци. Така и не разбра защо.

С безпогрешния нюх на пишещ човек Пит си представи развитието на ситуацията. Клошарят сяда върху суверенната си територия от картон, разчупва хляба и го поделя с кучето. Трогателна идилия! Беше готов да заложи на това и уверено зачака поантата. Нищо подобно не се случи. Старецът откъсна от мекото парцалив залък и започна да го яде. Дъвчеше бавно, с наслада, без да обръща внимание на полудялото псе. Хапките следваха една след друга, разточителни и жестоки. Яде около пет минути. Накрая от франзелата остана малка коричка. През цялото време кучето се щураше в краката му, въртеше опашка и, скимтейки, заявяваше правата си на домашен любимец. Напразно. Божекът натроши коричката на врабчетата.

Вира дояде кифличката и си поръча второ кафе. Започна да му разказва нещо, което не го интересуваше. Вероятно дежурните женски приказки за приятелки, лакове и списания. В такива моменти той кимаше с разбиране, а всъщност се наслаждаваше на приятния сексапил в гласа й. Сладкото чуруликане отсреща неутрализира аналгетиците на мълчането и пространството между тях се изпълни със слънчеви интонации. Пит знаеше, че Вира се досеща за неговата разсеяност, но това беше част от сделката. Първото кафе отмиваше впечатленията от секса и тя ставаше особено словоохотлива.

На свой ред Пит запали Astor. Пушенето му помагаше да изглежда заинтересован. Смукваше от цигарата, задържаше в дробовете, изпускаше половината от дима през носа. Останалата част, освободена от най-лютия никотин, излизаше от устата сама, но миг след това я издухваше нагоре и леко встрани. Дълго изтръскваше цигарата и рисуваше забавни формички от пепел. Такива бяха простите му комуникативни стратегии. Те задържаха вниманието и предотвратяваха прозявките. Можеше спокойно да води такъв разговор в продължение на три цигари.

Димът от втория Astor му залютя на очите. Извърна поглед към улицата. Клошарят си беше там. Кучето също. Докато ги съзерцаваше, Пит съжали, че опърпаният тандем не пожела да се вмести в драматургичната му схема. Щеше да стане ефектен епизод. Фонът на несекващия поток от минувачи е изнесен напред, отделни фигури периодично кашират кадъра, накъсват движенията на просяка и кучето, създават усещане за забавен каданс...

Внезапно игривите интонации в бистрото секнаха. Вира го беше попитала нещо. Явно бе разчела разочарованието в очите му, но той просто изгаси цигарата и отпи от кафето. Това многозначително действие й беше достатъчно, за да напасне в красивата си главица нужния отговор. Сладкото чуруликане продължи да запълва вакуума помежду им.

На отсрещния тротоар стана оживено. Тумба деца се скупчи около караваната за хот-дог. Едно от тях забеляза гладното куче и му подхвърли парче недояден кренвирш. Псето го улови във въздуха и се шмугна в близкия безистен. В полумрака на своето скривалище, то дъвчеше бързо и гузно, като че беше откраднало. Едва сега Пит осъзна, че клошарят е имал право. Той бе споделил хляба си с птиците, защото кучешкото никога не се губи.

Вира продължаваше да му обяснява нещо от особена важност, но вече не така разпалено. Реши да си спести третия Astor и просто й се усмихна. Въпреки тайните си флиртове, продължаваше да я обича, но напоследък имаше усещането, че нещо в нея му убягва.

Както обикновено, с последната глътка кафе, зазвъня GSM-ът. Бяха симпатичните й колежки. Предупреждаваха, че почивката е свършила, а шефът е тръгнал на проверка. Пит остави някакви пари за сметката и на излизане от бистрото си помисли: „Дали Вира някога ще ми изневери?”.

© Петър Краевски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.05.2008, № 5 (102)