Из "Чат или "Сбогуване с Аркадия"

ЧАТ 01

Петър Краевски

web

az:

- Здравей!

petkraski:

- Здрасти!

az:

- Тъкмо влязох в мрежата.

petkraski:

- Кой е on line?

az:

- Аз.

petkraski:

- Аз? Хубав ник.

az:

- Знам, всеки го казва.

petkraski:

- Кажи, az? Какво ти е на душата, друже?

az:

- Смятам да напиша книга.

petkraski:

- Уау! Здраво почваш! Заглавието?

az:

- „Сбогуване с Аркадия”.

petkraski:

- Интересно. Имаш ли издател?

az:

- Засега имам заглавие.

petkraski:

- Не е малко. Та какво ще е началото на това сбогуване?

az:

- Началото беше: „Здравей! Здрасти!”.

petkraski:

- Не е ли постничко?

az:

- Да, пост-модерно е, за камуфлаж.

petkraski:

- Ретрото винаги е на мода.

az:

- Щом казваш.

petkraski:

- Вкарай муха и кенеф, задължително е.

az:

- Шегуваш се...

petkraski:

- Що? Ако аз трябва да сложа мото на пост-модернизма, то ще звучи така: „Мухи, кенефи, кенефи и мухи!” (да прощава Кирил Христов).

az:

- Гаден си.

petkraski:

- Знам. Може да цитираш и трактата на Лукиан за мухата. И той ли е пост-модернист?

az:

- You, joker!

petkraski:

- Значи си писател?

az:

- Пиша.

petkraski:

- Така де! Ако си търсиш читател, ей ме на!

az:

- Ще се възползвам веднага. Прочети това като за последно, все едно след тебе текстът изгаря:

Проглеждай бавно
със затворени очи
към топлите крайбрежия на слънцето

освободи ума си
отвори душата

поемай праната на сочни глътки
с възбудения хлорофил на сетивата си

зелено е дървото на живота ти
покълва щастието в теб

добре дошъл в Аркадия

petkraski:

- Като мантра е. Цитираш Гьоте: „Зелено е дървото на живота”, но твоето е по-различно, все пак, сложил си и едно „ти” от себе си.

az:

- Ще махна цитата и без това ми тежи.

petkraski:

- Ти го каза. Може да продължиш и така:

Не отваряй очи. Довери ми се. Аз съм Гласът. Редакторът на твоите мечти, ковчежникът на спомените изсветляващи. Ела при мен, о, плод на светлината! Набъбвай от любов, узрявай от тъга, подслаждай сокове-мечти и нека мислите ти ароматни са медена роса по нежната ти кожица! Вкусът ти обожавам! Пътеките на съзерцанието ни очакват...

az:

- Да бе, да! Остава да ме наречеш и Вергилий? Дявол си ти! Не е лошо, но книгата си е моя, нещо против?

petkraski:

- Тц.

az:

- Иронията ти отива. Покрай нея си схванал идеята. Сладките сиропи на съзерцанието. Ето още:

Секунди
пресни плодове

изцеждам соковете ви
до капка

о
сладък фреш
на съзерцанието

о
бягство
от пиянството на думите

petkraski:

- Тези „о”-та наистина са като сиропени капки.

az:

- Да, лепкави са, оставят петна с причудливи форми.

petkraski:

- Приличат ми на две нули.

az:

- ...

petkraski:

- Ало? Какво се умълча?

az:

- Профанизираш текста!

petkraski:

- Прочитът си е мой. Ти си автор на текста, аз съм автор на прочита, моля. Двете нули са логичният финал на всяко пост-модерно писане, в смисъл на слово-пиене, респективно - слово-живеене. Фреш-мреш, ще умреш.

az:

- Твърде директно!

petkraski:

- Сори. Тогава нека „о”-тата са луни. Внасят идеята за латентен алкохолизъм. За непреодолимо желание да злоупотребяваш с думите. Две луни. Осветяват стиха в меко стерео банално, пиши ги направо месечини. Дето викаше Славчо Красински: „Теменужена вечер. И една луна се беше нагъзила...”, нещо от сорта. Така по-добре ли е?

az:

- Хм, разколебаваш ме.

petkraski:

- Текстът, братко, е шизофренично същество. Идва от странни измерения. Лети едновременно в различни гравитационни криви. Ще отмине планетата на някоя глава, ще кацне меко върху друга, а в трета ще се разбие, за да пръсне семената на нов живот.

az:

- Да го оставя ли в книгата?

petkraski:

- Остави го. Да го четат, както си щат!

az:

- Ok.

petkraski:

- Имаш ли още нещо с „о”?

az:

- О, да!

petkraski:

- Предположих.

az:

- Пак иронии! Пействам ти го:

Поетът е рибар

пошляпват думите
изящно
из мисловните му мрежи

о
колко златни риби
за тигана

о
колко плът
за чирози обесени

но той гребе
по дирята на залеза
все по-далече
от спасителните острови

нагоре
към небесни обиталища
сред рибите летящи
на Аркадия

petkraski:

- Ех, тази Аркадия! Не е ли малко дълго?

az:

- Защо?

petkraski:

- За книгата, имам предвид. Може да мине и на другата страница. Ще се получи нещо като полиграфически анжамбман.

az:

- Това не е критерий.

petkraski:

- Напротив. Един текст се възприема цялостно като графика, дължина, смисъл, образи, настроения, интертекстуалност, своечуждия...

az:

- Престани!

petkraski:

- Ще стане голям смях, ако хвъркатите рибоци се окажат на дъното на страницата! Двете изцъклени „о”-та няма да ги коментирам, за да не те съсипя съвсем.

az:

- ...

petkraski:

- Не ти ли мязат на тигани?

az:

- ...

petkraski:

- Пак ли се вкисна? Между другото летящите риби са от разред зарганоподобни. Хищни са. Ще ти сръфат финала на стихотворението.

az:

- Ама не може всичко да обръщаш на майтап!

petkraski:

- Добре де, чатим си, не се връзвай. Това, че пишеш книга, не ти дава имунитет срещу всякакви сарказми. Сега ще ти разкажа една съвсем сериозна история... Ходих за риба с актьора Пламен Сираков.

az:

- Да бе, да, на Карибите...

petkraski:

- Не, в Самоков. Ловим пъстърва, а той ми обяснява как се хваща кефал на гъз. Обуваш си анцуг с ластик. Завързваш крачолите долу при глезените, пълниш си гащите с кьоспе и влизаш в някое вирче. Като се успокои водата, бавно отваряш гащите и чакаш. Рибата сама идва. Влезе ли ти в пазвата, пускаш ластика и беж към брега!

az:

- Бива си я историйката. Ти ли я измисли?

petkraski:

- Аз. Ама не я измислих. Тя така си беше.

az:

- Рибата като метафора на щастието.

petkraski:

- Мда. Стига да не е прекалено хищна, ще ти гризне нещо съществено.

az:

- За да ловиш летящи риби, трябва и ти да си хвъркат. Крилата стръв трябва да си, иначе не става.

petkraski:

- Хе, странна птица си ти! Писателят е рибар, който влиза в ролята на стръвта.

az:

- Имах подобно преживяване.

petkraski:

- Кефал хвана ли?

az:

- Може и така да се каже. Оттогава ми остана това:

Та това е щастието - тлъста риба,
улових я, докато клечах
край меандрите на самотата,
метнах на блесна и клъвна,
хвана се в капана на илюзиите
и сега се учи да пълзи
към спасителния остров на водата.

Боже, колко е красива тая риба!
Боже, колко е красива, докато умира!

petkraski:

- Кефалите на щастието, прощавай за тавталогията. Това го пусни в книгата.

az:

- Вече съм го пускал.

petkraski:

- Язък. Добре се връзва. Особено стихът, че се учи да пълзи към спасителния остров на водата (курсивът е мой)...

az:

- Тя така си беше.

petkraski:

- Значи и твоята риба не е била летяща. Разбирам защо те тегли към „небесни обиталища”. Пускам ти снимка от google:

petkraski: 9:10:01

изпраща файла “Flying_fish" до участниците в чата.

az:

- Летяща риба? Не можа ли да намериш жива? Тази вече са я уловили, измерили, претеглили, крилата й нямат смисъл.

petkraski:

- Прилича на морска пеперуда. Нощна. А също и на китайска джонка.

az:

- Осмисляш пеперудата и я превръщаш в насекомо - безплодни обяснения, като разказана целувка.

petkraski:

- Звучи като стихотворение.

az:

- Е.

petkraski:

- Това „Е” ми напомня каравела с развети знамена.

az:

- Виж какво направи с твоите кавички - на палубата заваля дъжд! Предпочитам го без кавички, с точка.

petkraski:

- Точката е скала. Вятърът надува платната ти право срещу нея.

az:

- Не, по-скоро това си ти. Удавник зад борда. Идвам да те спася.

petkraski:

- Ако трябва да съм честен, дъждовното „Е” направо си е параход с развети пушеци. А кавичките са летящи риби, които припадат поради интоксикация. Точката, разбира се, е шамандура с отнесен байряк, нещо против?

az:

- Платон вече се обръща в гроба. Мисълта като отражение на действителността и изкуството като отражение на отражението. Пусни си Pink Floyd, “Comfortably numb”. Твоят параход е там:

There is no pain, you are receding.
A distant ship smoke on the horizon.
You are only coming through in waves
Your lips move but I can’t hear what you’re say in.

petkraski:

- Психоделик рано сутрин? Множко ми дойде. Предпочитам параходът ми да акостира тържествено в Созопол и да отпразнувам този факт с ядене на риба. Пържен калкан в Аполония през септември! И да звучи Ани Ленъкс... Давам шестмесечната си дажба от кюфтета за това!

az:

- Обичам да ходя в Несебър. Месемврия. Колко поезия има в тази дума: Ме-сем-ври-я! Ме-лницата между две морета и две суши. Сем-ките на пържените скариди и „Мили семо” от гръцката таверна. Вря-щото гърне на прибоя с ухание на миди и цъфнали водорасли. Я-кащите гласни на чайките над таляните, уловили рибарските лодчици... МеСемВриЯ. Там съм капитан на пясъчния кораб, заседнал в морето. Повелител съм на морските дюни, пълзящи към крайбрежието на сушата...

petkraski:

- Добре, че не си повелителят на мухите, макар че се родееш с героите на Уилям Голдинг. Ти си потъващ остров, който се бори за своето самоуправление. Между другото по мидените крайбрежия е пълно с ме-сести мухи, големи като тиквени сем-ки. Си-ври-ите на техните лупинги я-ко ми подлютяват сетивата. Ето ти още една МеСемВриЯ. А ако бях SMS-поет, направо щях да я възпея като SMSемврия.

az:

- В стаята ми има муха. Пълзи по листата на лилиите. Ако знаеше какъв литературен товар има на гръба си, нямаше да може да излети. Апропо, лупингът ти към алегоричния роман на Голдинг ме завари неподготвен. Бих предпочел да съм повелител на летящите риби, отколкото на твоите натрапчиви инсекти.

petkraski:

- Така е то: какъвто и да си, ама повелител!

az:

- Любопитен типаж си ти...

petkraski:

- Мерси. Помня, още в училище другарката по литература ни караше да разпарчетосваме думите на срички, гласни, съгласни и прочее органели, които им придавали акустична енергия. Тогава смятахме тия занимания за старомодни, банални и скучни, но ето, в днешно време правят поезия и от заготовките на думите.

az:

- Е, какво от това?

petkraski:

- Нищо.

az:

- „Н” като гилотина, под която е сбутано едно питане, отчаяно до наративност: „и що”.

petkraski:

- Точно това имах предвид, заклевам се. Пращам ти снимка на нощна Месемврия:

petkraski: 9:21:02

изпраща файла “Mesemvria_at_night" до участниците в чата.

az:

- Да!

petkraski:

- Позволи ми да полюбопитствам: какво още ще сложиш в книгата за Аркадия?

az:

- Това ще го обсъдим утре.

petkraski:

- И що?

az:

- Сестрата дойде. Трябва да приключвам.

petkraski:

- Имаш и сестра? Браво! Звучи мотивиращо. Ти, естествено, ще ме запознаеш с нея, нали?

az:

- Тази опция не подлежи на дискусия.

petkraski:

- Виж го ти! Бъди човек, дай ми сестриното ICQ.

az:

- ...

petkraski:

- Засека ли сестра ти по плажовете на Месемврия, нямаш думата.

az:

- Пускам ти един созополски сонет за домашно. Ок?

petkraski:

- Ok, ревнивецо. See you.

az:

- До утре.

ЕСЕНЕН СОНЕТ

Оранжевият въздух на Месемврия!
На кея ароматните акорди!
Един внезапен, пролетен септември
е акостирал с влажните си кораби.

Лежат в руини пясъчните замъци -
на лятото последните рубежи.
Потъва август като топъл камък
в таляните на сънното крайбрежие.

Обърнал се е бризът на годините.
Подвластен на сърдечните сезони,
чертая в мен спасителни съзвездия,

макар да знам - по тях ще дойде зимата
с непобедимите си легиони
да възвести финалното възмездие.

© Петър Краевски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.11.2007, № 11 (96)