Из "Чат или "Сбогуване с Аркадия"

ДЕН I

Петър Краевски

web

Този ден не се случи нищо особено. Пит взе Вира след работа и я заведе на пиано бар. С тях дойде и Натали - най-добрата й колежка и първа приятелка. Седнаха в полумраха на крайното сепаре. Оформи се много симпатична комуникативна тройка, нещо като словесен триъгълник, в който мястото на тъпия ъгъл бе запазено за него. Не че беше глупак, но как да се чувства един мъж между две жени, които си говорят за грим, крем за лице и лак за нокти? След едно-две неуместни обаждания, Пит запали цигара и се отдаде на забавни размишления. Обичаше да съчинява малки истории. Забавляваше се да изобретява все по-интересни начала, да изпълва фабулите с нови сюжети, сам себе си да учудва с невероятни финали.

Пианистът звукоизвличаше превъзходно. „Yankee Doodle” в бодряшки мажор. Простата песничка бе разработена мащабно, с форсмажорен апломб и джазирани вариации. Вече минаваше за класика. Пит си представи зад рояла един ухилен Мики Маус с папийонка и му стана весело. Плюшените уши се тресяха при всеки акорд, а в края на музикалните фрази силно клепваха над очите, отскачаха назад и създаваха впечатлението, че мишокът всеки момент ще излети към тавана.

Пит поръча второ уиски. Сервитьорката го донесе веднага заедно с чинийка фъстъци. „От заведението!”, усмихна се тя и посочи към бара, където собственикът доволно клатеше глава: „Give me five, buddy!”. Пит обеща автограф върху сметката и това развесели всички. Вира и Натали нападнаха фъстъчките. Продължиха да си чуруликат.

Уискито беше за ценители. Стар бърбън с остър мирис на опушен дъб, мек алкохолен финал и послевкус на хаванска пура. „Вероятно го държат в дъбови бъчонки”, заключи Пит на третата глътка. Вечерта се очертаваше приятна и забавна. Постоянните совалки на сервитьорката му припомниха една история, която бе записал, докато работеше в телевизията. По времето на социализма в хотел „Тримонциум” имало някакъв зевзек, който решил да се прави на сервитьор. Хванал се на бас с колегите, че ще обслужи цялата зала само с едно зареждане. Събрали се хората от персонала, нагласили на лявата му ръка двайсет чинии с кренвирши, на дясната - още толкова и го пуснали с балетна стъпка да обслужва съответната руска група. Поради неумение, хлъзгавост на терена и най-вече заради гравитацията, балетната стъпка постепенно прераснала в залитания, леки прибежки и спорадични приклякания ала казачок. Амплитудата на отклонението нараствала все повече и повече до оня момент, когато нищо вече не може да бъде спасено. Човечецът преминал този еквилибристичен Рубикон с отчаяна решителност и рухнал на пода с все чинии, кренвирши и гарнитура. Бум, тряс, прас! И какво било учудването на всички, когато руснаците станали на крака и започнали да ръкопляскат: „Ну, молодец!”. Широки души! Дори си платили злополучните порциони. Е, вярно, после сервитьорите измили кренвиршите и ги предложили на другата група, но това си беше в реда на нещата - нищо да не се губи.

„Хубава история. Нашенска!”, помисли си Пит. Не е лесна участта на балканските сервитьори. От памти века залитаме в четирите световни посоки, падаме по очи, трошим посуда, а всички ни ръкопляскат. Ако! Стига да има кой да плати за целия тоя спектакъл.

Пианистът смени тоналността и барът потъна в пепеляв славянски минор. „Очи чьорные”! Мики Маус беше изчезнал. Сега зад рояла седеше Остап Бендер, чиито мустачки потреперваха при всяко вибрато. Зад тъжовно-сладкия унес прозираше най-елементарна пресметливост, но така умело обрана, че ти идва на драго сърце да му я простиш. „Очи чьорные” звучеше като сърцераздирателна шифрограма, която наред с чувствата на лирическия герой предаваше строго секретна информация до Центъра. От уискито ли, от хрумката ли, Пит се засмя на глас. Вира го стрелна с поглед и също се засмя. Очевидно веселяшкият му порив мина като отзвук на последната й реплика.

Очите на Вира бяха зелени. Черни бяха очите на Натали. Въпреки това, песента сякаш бе написана за Вира. Същите „очи жгучие, очи страстные и прекрасные”, но светлината в тях като че бе влязла в химическа реакция с черното и резултатът бе неотразим: светлина + черно = зелено + любов.

Остап Бендер захвана втория куплет с още по-отчетливо вибрато:

Очи чёрные, очи пламенны
и монят они в страны дальные,
где царит любовь, где царит покой,
где страданья нет, где вражды запрет.

Вира, разбира се, нямаше понятие от виртуалните му забежки. Не искаше да я забърква в играта на думите. Пит знаеше, че тази игра може да се обърне срещу своите играчи, затова задоволяваше комуникативния си глад на неутрална територия.

Стана късно. Собственикът на бара наистина удържа на думата си, нещо повече - пое цялата сметка. Лично ги изпрати до вратата. Все още си спомнял майтапите му по телевизията. Ако искал, можел да гостува някоя вечер на сцената в бара, стига това да не го обижда, разбира се... Пит благодари и обеща да помисли. Викна такси, прибра жените по домовете им. Междувременно с Вира се уговориха да се видят утре, както обикновено, в бистрото на „Руски”.

Пит се добра до квартирата си малко преди полунощ. Бе оставил компютъра да работи. На екрана, долу вдясно, мигаше търсачката за случайни абонати. Някой искаше потвърждение за контакт. Даде му го.

© Петър Краевски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.05.2008, № 5 (102)