Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КИЕВСКАТА ДУХОВНА ШКОЛА ПРЕЗ ВЕКОВЕТЕ.
Кратък исторически очерк (1631-1919)

Олга Водинчар

web

През Ранното средновековие древноруската държава заема важно място в развитието на културните процеси в Европа. Приемането на източно-православното християнство по тези земи определя и културно-историческия път на Киевска Рус1. Това на свой ред води до разпространяването на духовната просвета сред източните славяни. За център на тази зараждаща се култура се определя гр. Киев.

Град Киев е свързан с обновлението на руския народ2 и е люлка на духовната просвета на източните славяни. Именно тук започва утвърждаването на кирилометодиевския език.

През този период татаро-монголското нашествие задушава първите кълнове на християнската култура в Киевска Рус и поражда последици от културно, политическо, икономическо и т.н. естество. Въпреки тези сътресения, християнството намира начин за оцеляване и функциониране. В Киев възникват множество духовни средища, където тече процесът на бързото просветителско разпространение, обусловено както от историческия ход на културното развитие на държавата, така и от напрегнатата религиозна борба и богословски спорове в тогавашния християнски свят.

Зараждането на протестантството през 1517 г. води към проникване на Реформацията в културното развитие на повечето европейски държави. Не остава подмината от тези процеси и тогавашна Русия. В това отношение XVI столетие се представя като трагично и тревожно за християнството тук (Флоровский 1983: 30). Руската Църква се оказва неподготвена за сблъсъка с протестантските учения, напиращи от различни западноевропейски общности (Флоровский 1983: 30). Беззащитни от движението на Реформацията остават и православните християни в Литва и Полша. Под реформисткия удар попадат и християните малороси (днешните украинци), които тогава са под полско владичество. Всички тези религиозни сблъсъци правят възможно провъзгласяването в Полша и Литва на Люблинската уния (1569). След това обаче се появява течението на йезуитите, които оказват голямо въздействие върху източно-православните християни (Тальберг 1997: 289). Става ясно, че без широка християнска просвета, без повишаване културното ниво на източните християни Православието няма да може да запази своя авторитет пред Западната църква. През 1595 г. възниква и друга църковна уния, приета от руски епископи в Рим и провъзгласена на събора в Брест. В историята на Православието тя е известна с названието “Брестска уния” (Иосиф 1961: 46)3.

Събитията след Брестския събор са добре изследвани и представени от А. Карташев в труда му “Очерки по истории Русской церкви”. Авторът определя тези събития като начало на нов мъченически период за Православната църква, особено в Полша, където православното малцинство е жестоко преследвано, а резултатите са множеството бунтове, гражданската война и казашките въстания (Карташев 1991: 675; 2000: 836). За украинския народ, който до средата на XVII в. политически е обвързан с Полша, тези събития се оказват съществени, тъй като стават поле за пробуждането на религиозни мислители.

От самото начало въпросът за Унията се свързва пряко с културното самоопределение на народа. Унията означава възприемане на религиозната култура на западните християни. В действителност по своята същност тя е разкол - разделение на Западната руска църква, на иерархията и народа. Преодоляването на Унията е било възможно чрез запазване на традиционното патристично богословие, а в борбата против нея се проявява съборното самосъзнание на руския народ (Флоровский 1983: 38, 41).

В град Острог княз Константин Острожки основава висша школа, в която преподава гръцкият богослов Кирил Лукарис (+ 1638 г.), по-късно Цариградски патриарх. През 1580 г. е отпечатана Острогска библия - ценен историко-богословски паметник4. В същото време в много градове се организират религиозни братства като църковни и религиозно-защитни учреждения, които Константинополският патриарх Иеримия удостоява със ставропигиални привилегии (Флеров 1857: 98; Иосиф 1961: 47). Ставропигията освобождава братствата от опеката на местния епископ, защото е подчинена единствено на патриарха. Уставите на братствата се утвърждават също от патриарха в Константинопол. Първото влиятелно братство се появява в Лвов през 1586 г., по-късно се превръща в духовна школа и полага основата за възникването на многочислени братства по територията на днешна Украйна. В края на XVI в. и през целия XVII в. се основават братства в Рогатин, Галич, Самбора, Дрогобъч, Луцк, Могилев и на други места. Известно е, че само украинските братства са около тридесет (Соменок 2002: 62; Тальберг 1997: 500)5. Значително събитие в църковно-обществения и културния живот на руския народ е основаването през 1615 г. на братството в Киев, в пределите на Киево-Печерската лавра6.

Възникването на братските школи се дължи на появилата се в югозападна Русия необходимост от духовна просвета, от християнско знание, за да се защити православната вяра на руския народ и неговата самобитност (Глаголев 1903: 213).

Видният изследовател на Киевската академия Ф. Титов описва второто десетилетие на XVII в. като напълно удовлетворително в образователно и нравствено отношение за Киев, а оттам като благоприятна почва за създаване на “особено братство” (Титов 2003: 44). В изследването на Ф. Титов главни инициатори за духовно-културното пробуждане на православието в Киев, довело до основаването на братство са Киево-Печерският архимандрит Елесей Плетенецки и събралите се около него учени мъже, повечето от които са монаси, както и Петър Конашевич Сагайдачний (+ 1622 г.) с подкрепящата го войска (Титов 2003: 45)7.

Църковното възраждане в Украйна е естествена необходимост, защита срещу настъпателните действия на католицизма (Зеньковский 1989: 57). Наблюдава се прелом в църковното съзнание на руснаците. Първите дейци и организатори на школите и братствата се противопоставят на неприятелите на православната вяра и руската народност8. Този благоприятен съюз на братствата и основаните от тях школи за съвместна защита е пряко свързан с Църквата. Школите са проводници на християнска култура в живота на хората. Трудно може да се определи какво точно се е преподавало в братските школи, но вероятно не е било само четене и писане. От историческите паметници не е известно дали руският епископ се е грижил за благосъстоянието на тези школи, но от тях проличава, че превес на православието над католицизма не би бил възможен без просвещаването на народа именно чрез тези школи (Аскоченский 1856: 57, 58).

През 1572 г. кралят на Полша издава указа, с който се предоставя свобода на всички вероизповедания в страната. Това на свой ред позволява проникването в Западна Русия на последователите на М. Лутер, Калвин, Цвингли и Социн. От друга страна, старите неприятели на православието - йезуитите, замислят противодействие на новооснованите школи (Аскоченский 1856: 86). Борбата на Руската църква за утвърждаването на православната вяра против полското владичество е много трудна. Рим внимателно следи всяко действие на Православието. След Брестския събор в диоцеза на Православната църква остават две южно-руски епархии: Лвовската и Перемъшелската (Иосиф 1961: 51).

През 1620 г. Йерусалимският патриарх Теофан, завръщайки се от Москва, се спира в Киев и по молба на казаците, местните богаташи и духовенството възстановява православната йерархия в Украйна начело с митрополит Иов Борецки (1620-1631) и шест епископа (Иосиф 1961: 50; Знаменский 1880: 200; Тальберг 1997: 326, 327). Посетил Киево-Богоявленското братство, патриарх Теофан издава 3 грамоти (Флеров 1857: 98). С втората грамота се обявява статутът на ставропигията на Богоявленската школа при манастира. Той подкрепя една школа на елино-славянските науки с използване на латински език (Аскоченский 1856: 86; Тальберг 1997: 501). Третата грамота също е свързана с школата.

През 1631 г. предстоятелят на Киево-Печерската лавра Петър Могила (1596-1647), който същевременно е бил и екзарх, основава школа. Откриването на школата става със съдействието на Цариградския патриарх Кирил Лукарис. По молба на монасите и преподавателите на Богоявленската школа9 през същата година митрополит Петър Могила обединява Киевската братска школа с Киево-Печерската. През 1633 г. Богоявленската школа е преобразувана в Киевска колегия (Забуга 2002). За Киевската духовна школа Петър Могила има изключителни заслуги (Спасский 1951: 44-52).

Предвид ролята на Киевския и Галицки митрополит Петър Могила за изграждането на Киевската духовна академия ще посочим по-важните моменти от неговата дейност. Петър Могила успява да извоюва висок статут на това училище, чрез който то успешно противостои на Полша (Агафангел 2002: 23).

Този йерарх на Руската православна църква е бил влиятелен за своето време. Въпреки това, според прот. Г. Флоровски (1893-1979), има нещо загадъчно и двусмислено в образа му. Трудно е да се разбере дали той е искрен поддръжник на православието, или изкусен съглашател... Но неговото историческо влияние е решаващо. С неговото име се свързва цяла епоха в историята на Западно-руската църква и култура... Петър Могила е, може би, най-знаменитият сред западно-руските църковни дейци на XVII век (Флоровский 1983: 44)... Г. Флоровски предполага, че Петър Могила е имал план да създаде в Украйна мрежа от латино-полски школи за православните християни, да организира църковен академичен орден, начело с Киевската колегия или по-късно “академия” (срв. “Пиарският” орден, Ordo piarum scholarum)... Петър Могила и неговите сътрудници се стремят да обединят руснаци и не руснаци в единна културна дейност и да развият обща духовност (Флоровский 1983: 44).

Мненията на изследователите на Киевската школа за личността и делото на Петър Могила са различни. Често пъти те си противоречат, но в едно се припокриват - той се е борил за чистотата и независимостта на Руската православна църква през тази епоха. Мнозина потвърждават неговата висока култура и любов към науката в полза на православното християнство.

Самият Петър Могила получава широко образование в Западната църква, ползва се с висок авторитет и с голямо влияние в дипломатическите среди. Именно поради това той е назначен за предстоятел на Киево-Печерската лавра, преди да е навършил тридесет години и две години след като е приел монашество. Независим от висшата аристокрация благодарение на своето лично богатство, той изразходва много средства за култура и религия. Създава добра материална база за Киевската митрополия и за нейните културни поделения. Това му позволява да развива широка просветна дейност (Карташев 1991б: 395; Тальберг 1997: 505)10.

В същото време П. Могила предприема съществени реформи в Църквата. За пръв път той учредява в православното църковно управление консистория, чийто членове са учени монаси, които добре познават църковните канони, Свещенното Предание и държавното законодателство. Консисторията е направлявана от секретар-докладчик или истигатор, който представлява волята на митрополита. При такава система на управление църковните братства, светските князе-патрони и други просветни дружества губят своята самостоятелност. Същевременно П. Могила е и сериозен изследовател, чийто съчинения са известни и извън границите на Руската православна църква11.

Неудовлетворен от образователните програми на православните братски школи, направени по гръцки образец и с единствен среден курс на обучение, П. Могила построява Киевската школа по подобие на полските академични колегии. Тя е близка по своето устройство на Краковската. П. Могила привлича в нея видни професори, езикът, на който се преподава науката е латински, методът е схоластичен. Във философските знания авторитет е Аристотел, а в богословието - Тома Аквински (Голубев 1901: 330; Знаменский 1880: 205-206; Карташев 1991б: 399; Тальберг 1997: 507). След реформата, по примера на иезуитските колегии, киевската школа се разделя на школи или класове. Колегията има шест класа: три граматически, два хуманитарни и един философски. Полското правителство не разрешава да бъде открит богословски клас. След окончателното преминаване на Киевската духовна област към Московската обаче през 1686 г. такъв е открит. Разширено е обучението, което преминава в следните седем класа: фара12 - един от класовете, граматика, синтаксис, поетика13, риторика, философия и богословие.

В горните класове се въвеждат богословски дискусии, които се провеждат на латински език. Сред изучаваните езици славянският е на второ място, гръцкият се преподава слабо, а латинският е основен. Някои изследователи определят като главна особеност на реформите на П. Могила изместването на гръцкия език от латинския (Державин 1976: 89; Знаменский 1880: 205). Латинският става употребим не само по време на лекциите и дискусиите, но и в обикновените разговори, провеждани извън учебното време. Според установилата се традиция сред учениците всеки, който разговаря на руски език, е записан в calculum - лист, който се пази в дървен калъф и се носи от дежурния за деня ученик (Знаменский 1880: 205-206; Карташев 2000: 399; Тальберг 1997: 507). След провинението виновният е наказан по съответстващ начин.

Когато П. Могила ръководи Киевската колегия, продуктивността на преподавателите е много висока, тя има апологетичен характер и изпреварва другите братска школи. Влиятелната братска школа в Лвов загубва през XVII в. своето значение на център на висшето образование. През този период Киев се превръща във водеща школа.

Самият митрополит П. Могила пише през 1644 г. съчинението си “Литос”, или наречено още “Камъкът на истината на Светата православна руска църква на смирения Евсевий Пимен за съкрушението на лъжливо-тъмната перспектива на Касиан Сакович”. Книгата се отпечатва в Киево-Печерската печатница. Публикувана е на полски език, което благоприятства за полемика (Знаменский 1880: 207; Тальберг 1997: 507). Тази книга представлява пълна апология на Православната Украино-Белоруска църква и е насочена срещу нападките на униатите и йезуитите... Авторът е използвал много източници, богослужебни книги, постановления на поместни и вселенски събори, творения на Св. отци, както на Източната, така и на Западната църкви, жития на светиите, полски хроники и т.н. Главната цел на съчинението е да покаже, че богослужебният култ на Руската православна църква се основава на апостолското и святоотеческото предание (Спасский 1951: 46)...

През 1629 г. в Женева се издава “Източното изповедание на православната вяра” под името на Константинополския патриарх Кирил Лукарис, съдържащо текстове от учението на Калвин. В началото на 1632 г. тази книга вече е напечатана в Константинопол, а през 1633 г. - отново в Женева. Патриарх Кирил не опроверга официално приписваното му авторство. Приемникът на Кирил Лукарис - патриарх Кирил Верисийски осъжда през 1638 г. “Изповеданието на вярата”, а автора - Кирил Лукарис - характеризира като еретик (Спасский 1951: 44). Това дава повод за написване на нов Катехизис. Митрополит Петър Могила решава да състави православно изповедание на Източната църква.

През 1640 г. киевският митрополит П. Могила представя на съборно обсъждане в Киев своето “Православное Исповедание кафолической и Апостольской церкви Восточной” - основен догматически труд през епохата, чието авторство е оспорвано. Група изследователи сочат за негов автор митрополит П. Могила, други - Исая Козловски (1632-1638), трети го определят като колективен труд. На събора в Киев възниква разногласие конкретно по въпросите за вечния живот и възникването на душата. Петър Могила поддържа креационистичния възглед и открито говори за чистилище. През 1645 г. “Изповеданието” отново е обсъждано и се издава на латински език под формата на т.нар. “Малък Катехизис”, но не в Киев (Карташев 1991б: 402; Флоровский 1983: 49, 50). “Православното Изповедание” е издадено на гръцки език през 1667 г. в Холандия. Преиздава се на латински през 1695 г. в Лайпциг (Флоровский 1983: 50).

Няма никакво съмнение, че “Изповеданието” е съставено по латински схеми и според съчинения на римокатолически богослови. Това проличава още в самия план на книгата, в нейното разделение на 3 части: за вярата, надеждата и любовта - т.е. то обхваща трите християнски добродетели... Разбира се, съставителят не е използвал само латински образци... Все пак “Православното Исповедание” е свързано повече с католическата литература, отколкото с духовния живот на Православието (Флоровский 1983: 50)... Първата част на катехизиса обяснява “Символа на вярата”, втората - молитвата “Отче наш” и деветте евангелски блаженства, третата - развива темите за християнските добродетели, поста, милостинята, греха и неговите видове, разяснен е и Декалога. Според А. Бронзов (+ 1919 г.) нравствените въпроси се излагат предимно във втората част, а в третата се разкрива тяхното съдържание. В катехизиса не са изяснени всички страни на християнското учение; при съставянето авторът е внимавал да се защити както от римокатолически, така и от протестантски упреци (Бронзов 1901: 176).

Две седмици преди смъртта си митрополит П. Могила (+ 01.01.1647 г.) издава последната своя книга “Евхологион, альбо молитвеник, или Требник” (Карташев 1991б: 402; Тальберг 1997: 508). Книгата съдържа 126 чина и е с огромно съдържание от 1529 страници. Съвременният изследовател на литургическото богословие в югозападна Русия, доцент Иоан Михалко, се занимава внимателно с неговото съдържание. След смъртта на автора латинското богословие в този огромен труд “Евхологион” предизвиква острата реакция на Московската патриаршия и бива включен в числото на осъдените книги. Днес Требникът на Петър Могила е библиографска рядкост, заема важно място в Църквата и към него се обръщат при разрешаване на спорни въпроси в православната богослужебна практика; превръща се в основа на следващите славянски издания (Михалко 2002: 132). По време на митрополитстването на П. Могила в Киев систематическото богословие се развива много бързо. В тази област работят известните киевски богослови: Иосаф Кроковски, Силвестър Коссов, Теофан Прокопович (+ 1736 г.), Исая Трофимович и др. Тогава Догматическото богословие формира трите основни периода в развитието си като наука. Според българските професори-догматисти Д. Дюлгеров и Ил. Цоневски своя трети период на развитие догматиката постига в Русия (първата половина на XVII век). До това време в Руската църква не е могло да има самостоятелна богословска наука, тъй като още не са създадени школи за висша духовна просвета, които биха могли да подготвят съответните специалисти. През същия този период Киевският митрополит Петър Могила основава в Киев Колегия, впоследствие преименувана в Духовна академия, в която богословието започва да се преподава както във висшите школи на Западната църква... Епископ Теофан Прокопович14 поставя в Русия началото на Догматическото богословие като систематична наука и в голяма степен я освобождава от ограничаващата я схоластика (Дюлгеров, Цоневски 1997: 29)... Според П. Знаменски (1856-1917) той е основател на нова богословска школа, известен като най-ерудирания за времето си човек дори и на Запад. По време на своето ректорско ръководство Теофан Прокопович пише своите знаменити лекции по богословие, състоящи се от 7 трактата. Неговата полемика е насочена основно срещу римокатолическото учение (Знаменский 1880: 345, 362).

Теофан Прокопович разбира непригодността на методологията на католическата схоластика и търси по-актуални подходи в лютеранските системи. Използва Герхард, Квенштед и Голлазий. Разграничава Нравственото богословие от Догматическото, обособява ги в науки, конкретизира предметите и задачите им. Предметът на Нравственото богословие е моралът на човека, то разсъждава за религията като израз на любовта на Бога към човека и на човека към Бога. Нравствената система на Теофан Прокопович не е завършена; липсва специален дял за любовта на човека към самия себе си, самият план не се отличава със съвършенство, но тези недостатъци са извинителни предвид високите достойнства на същата система (Бронзов 1901: 180; Тальберг 1997: 686).

Св. Димитрий Ростовски (+ 1709 г.) високо оценява големия принос и пастирската дейност на Теофан Прокопович. Светителят го нарича “важен и знатен мъж, добре послужил в Божията църква, неин сладкогласен проповедник” (Ростовский 1824: 480 - цит. по Титов 2003: 532). Голямата му заслуга се изразява в необикновеното му внимание към новосъздадената Колегия като неин ректор. Теофан Прокопович открива клас по богословие през 1676 г. и пръв започва да преподава новия предмет (Титов 2003: 532).

Общата оценка на историците изследователи за учебния и възпитателния процес в Киевската колегия на Руската църква е пъстра и противоречива. Едни, като митрополит Макарий (Булгаков, + 1882 г.) говорят за нейното научно достойнство и привеждат като потвърждение имената на знаменитите учени мъже, които, завършвайки Колегията, “подобно на светила просияват в Руската православна църква и руското просвещение” (Булгаков 1843: 87 - цит. по Державин 1976: 90). Други, обратно, дават за нея неодобрителен отзив и се стараят да докажат, че “цялото образование в Колегията води до приготвяне на изкусни лицемери и умели полемици” (Сумцов 1884: 6, 7 - цит. по Державин 1976: 90). В частност, преподаването на богословието не толкова утвърждава учениците в истините на християнството, колкото ги приучва към външна обредност (Сумцов 1884: 6, 7 - цит. по Державин 1976: 90). Първото мнение е положително, а второто - отрицателно. Протойерей А. Державин определя и двете мнения като едностранчиви. Разбира се, схоластиката не може да окаже благоприятно влияние върху умственото и нравственото развитие на учениците, а според Порфирев, тази формална наука оптимално отговаря на насъщните потребности... Колегията предоставя най-добрите средства за борба с враговете, тези научни пособия, които не стигат в Русия (Державин 1976: 90).

Качеството на образованието в Киевската колегия през разглеждания период не може да бъде оценено като много високо, но не следва и да се подценява Колегията от историческа гледна точка, предвид неоценимата роля на тази школа за развитието на православната наука. Заслугите на Колегията за духовната просвета на руснаците са значими. При всички недостатъци на схоластичното излагане и преподаване на богословието в Колегията, придобиваното там образование предоставя на даровитите студенти широки творчески перспективи.

Киевската колегия със своят бит, организационни форми, научни разработки и традиции служи за образец на всички руски духовни школи през вековете. Школата, реформирана от П. Могила, се издига на голяма висота и превъзхожда униатските и католическите богословски школи по това време. Във връзка с това е необходимо да се подчертае, че за заслугите за този висок подем на Колегията стоят на първо място личните качества и упоритият труд на Киевския митрополит П. Могила.

След неговата смърт материалните и духовни ресурси на Колегията бързо намаляват. Великият основател оставя в наследство богата библиотека и огромни парични суми. Но униатските нападки, нестабилната политическа обстановка и опустошителният пожар през 1654 г., който унищожава Богоявленския манастир и Киево-Могилянската колегия, силно я дестабилизират (Забуга 2002: 7).

Украйна преживява тревожни политически събития и за Колегията настъпват тежки времена. Помощите от страна на дворянството и казаците се прекратяват, част от имотите на школата се връщат на Лаврата. Междуособиците продължават и след присъединяването на Украйна към Русия. Именно от страна на Московското правителство Колегията получава тежък удар. Държавната власт с недоверие се отнася към преподаваните знания в Колегията, защото подозира, че в модела на преподаване е заложен западен образец. От Москва предлагат закриването на школата. Киевският граф П. Шереметев се противопоставя категорично и училището продължава да съществува.

През втората половина на XVII век Колегията едва съществува, тогава отнемат и част от владенията й. Студентите на Колегията живеят в крайна бедност, много от тях просят, а някои дори не са в състояние да продължат обучението си. По сведения на В. Аскоченски (+ 1879 г.) Киев остава без училище за 3 години (от 1657 г. до 1659 г.). През това време в Колегията се случва нещо необикновено - от Вишгород15 по река Днепър доплувала икона на Света Дева Мария и се спира пред странноприемницата на Колегията. Чудотворната икона била наречена Братствена икона (Аскоченский 1856: 209).

През 1658 г. ново бедствие сполетява Колегията - непоправима материална щета е нанесена от пожар, който унищожава Киево-Богоявленския манастир с неговите постройки, както и сградата на самото училище. В огъня изгаря цялата юридическа документация на Колегията, но школата успява да продължи съществуването си, привличайки ученици от различни краища на държавата. През този тежък период в школата се обучава бъдещият светец Димитрий Ростовски16, чиито съчинения са събрани в голяма творческа поредица от 20 тома. Според изследователят на етиката А. Бронзов в многобройните творби на св. Димитрий Ростовски се съдържа огромно религиозно-нравствено знание. В неговите съчинения читателят намира важни антропологични и христологични предпоставки на християнската етика и задълбочени разбирания за любовта като основен принцип на християнския морал (Бронзов 1901: 176).

Инокентий Гизел, ректор на Колегията (назначен през 1656 г., ръководил школата 27 години), се опитва да продължи започнатото от П. Могила, но се ограничава само със създаване на предпоставки за това. Архиепископ Лазар Баранович (+ 1693 г.) съставя Миней17, а в Чернигов издава Чети-Минеи на полски език, книга, предназначена за образованото руско общество. Предстоятелят на Лаврата пък Варлаам Ясинский (1665-1673) съсредоточава вниманието си върху издаването на подобен сборник. Той упорито издирва автор за проектирания агиографски сборник. Такъв се оказва св. Димитрий Ростовски, чиито “Жития на светиите” издигат руската житийна литература на ново ниво. Колегията научила светеца на всичко, на което можела да научи възпитаниците си през този период. Тук той изучава латински език, което му дава възможност не само свободно да чете, но и да пише на този език. Това неоспоримо доказват ръкописи и писма на светителя. Служейки си с класическите езици, св. Димитрий е знаел също и гръцки език, изучавал е свободно поетика и реторика... За жалост неговото следване съвпада с годините на упадъка на Киевската колегия (Державин 1976: 92).

Друг изтъкнат киевски книжовник е Стефан Яворской (1589-1672). Той е даровит проповедник, учител, префект и ректор на Академията. Централно място в неговото творчество заема полемико-богословското съчинение “Камень веры” (Яворский 1904).

Възпитаникът на св. Димитрий Ростовски - Милетий Дзик (+ 1682 г.), ректор на Колегията, се формира като “изкусен проповедник на словото Божие” (Титов 2003: 532). В Колегията преподават видни учени, които правят опит да развият нравственото учение на Църквата.

Иоан Максимович (+ 1715 г.) пише оригинални трудове и прави превод на разработки с нравствено съдържание. В първото си съчинение “Театрон нравоучительный, или зерцало для царей, князей и деспотов” (1708) авторът излага задълженията на държавните лица. “Иоан Маскимович се старае видимо да подражава на книгата на Цицерон, в която се говори за задълженията на държавните мъже. Разумните съвети, които предлага, показват, че той добре е разбирал хората и познавал човешкото сърце - изворът, от който се раждат добрите и лошите мисли. И. Максимович е бил добре запознат и с Демостен, Плутарх, Сенека и много други философи” (Аскоченский 1856: 210).

Второто съчинение на Иоан Максимович “Царский путь креста” е посветено на индивидуалната нравственост на човека, който носи своя кръст като задължение и призвание. Тази книга също е полезна за християните според В. Аскоченский (1856: 210)18. Митрополит Иоан Максимович открива през 1700 г. в Чернигов първата семинария в Русия, в която се допускат да учат и деца от чужбина.

Друг киевски възпитаник и преподавател - Варлаам Голенковски, е изучавал психологическото състояние на християните по време на подготовката им за тайнството Евхаристия. Това съчинение обхваща три части “Диалогизм или разговор духовного любителя с любовью” (Аскоченский 1856: 211, 212).

Върху духовно-нравственото поведение на човека размисля и Атанасий Милославски (+ 1714 г.) в своето съчинение “Ифика иерополитика, или философия нравоучительная” (1712). От самото заглавие на този труд, както и на други негови изследвания, се разбира, че киевските академици се интересуват от широк спектър философски и етически въпроси през ранния период от развитието на Киевската школа и се стараят да изграждат самостоятелни концепции.

Цар Алексей Михайлович разбира голямата необходимост от съществуването на киевското училище, поради което през 1659 г. го дарява с грамота и с няколко имота за финансова издръжка.

По време на ректорството на Иоаникий Галятовски (1658-1662) през 1657 г. е построена дървената Богоявленска църква и няколко учебни сгради. През 1665 г. в резултат на военни действия в Киев те отново са разрушени. Иоаникий Галятовски е един от най-ярките представители сред киевските учени през XVII век. Той пише в защита на православието 11 полемически съчинения, води полемика с римокатолиците, иудеите и мохамеданите (Тальберг 1997: 510). В същото време е и архимандрит на Елецкия Черниговски манастир, който е основан през XI в. от преп. Антоний Киево-Печерски (+ 1073 г.).

Сред видните киевски учени, творили през втората половина на XVII в., е друг ректор - Лазар Баранович (1650-1658), който пише на полски език. Негово известно съчинение е “Новая мера старой веры”. Заедно с Иоаникий Галятовски са избрани от Малоросийския събор през 1663 г. за представители на православното учение в полемиката срещу латиняните (Знаменский 1880: 282).

През 1685 г. Киевската митрополия се присъединява към Московската патриаршия и се освобождава от полско-католическото правителство. В Киевската колегия от 1689 г. започва да се преподава и православно богословие. Едва тогава в нея постъпват повече студенти, отколкото в латино-полските училища (Вишневский 1902: 18).

Същественото преустройство на Киево-Могилянската колегия започва през 1690 г., когато Киевската митрополитска катедра се заема от един от най-достойните бивши ректори - Варлаам Ясински. Възпитаник на Киево-Могилянската колегия, той е един от видните архиереи на Киевската митрополия. Варлаам Ясински е високообразован архиерей, който полага всеотдайни грижи за киевския колегиум и става негов покровител (Соменок 2002: 60).

Ректорското ръководство на Колегията приема игумена на Киево-Николаевския манастир Иосаф Кроковски (ректор през 1689-1690 г., 1693-1697 г.). Новият ректор е професор по реторика и богословие и е възпитаник на Колегията. Учи известно време в Рим. Оформя се като талантлив и високообразован човек.

Главната заслуга на Иосаф Кроковски за развитието на Колегията е, че тя придобива от правителството статут на висше училище. От Москва ректорът получава през 1694 г. две грамоти. Едната за имотите на Киево-братственото училище, а другата - за правата на Колегията. С втората грамота се утвърждава право на преподаване, на обучаване на ученици и студенти по философия и богословие. Разрешава се да се учат в Академията не само руски деца, но и чуждестранни младежи. Въпреки всичко в тази грамота Киевската колегия не се нарича още Академия (Голубев 1901: 313).

Професор Иосаф Кроковски въвежда новото за Колегията понятие theologia, лекционните му курсове са съставени по Тома Аквински. Той чете лекции по Догматическо богословие и започва да преподава Нравствено богословие, чийто курс открива с беседа за покаянието като добродетел. След трактата за покаянието като очистващо средство от греховете професорът говори за самия грях във всичките му форми. Към края на месец май 1695 г. слушателите вече имат пълен курс по Нравствено богословие, но според професора този трактат не е завършен. Иосаф Кроковски продължава да изследва въпросите: тялото ли е коренът на греха; различават ли са по своята същност опростен грях и смъртен грях. Разсъждава също за благодатта. Лекторът излага тезите си за свойствата на благодатта, нейните прояви и значението й за човека. В IV семестър на учебната 1696 г. Иосаф Кроковски започва лекционния курс по Нравствено богословие с учение за Църквата, като разкрива пред студентите православното учение за Църквата и нейните членове. В този цикъл от лекции той се спира и на римокатолическото учение за главенството и непогрешимостта на папата и на неговата православна оценка. Специален цикъл лекции включва основните добродетели на християнството: благоразумие, търпение, умереност и справедливост. Курсът от лекции завършва с учението за Бога, за Неговата троичност и единосъщие. “Триединият Бог е начало на всичко”. В творчеството на Иосаф Кроковски проличава задълбочената му образованост, способността му да анализира и систематизира богословските проблеми. Професорът прониква в дълбочината на философско-богословските изследвания, формира лични концепции за битието на Бога и Неговата познаваемост (Аскоченский 1856: 161-180). Нашето познание за Него “се определя от представата за непостижимостта на Неговото същество и от учението за относителното Му познаване от откровенията Му в света и на човека” (Дюлгеров, Цоневски 1997: 32).

Статут на академия Киевската школа придобива с грамота на Петър Велики от 26 септември 1701 година19. С издаването на тази грамота започва нова ера за Киево-Могилянската колегия - през това време тя вече е сформирана като висше училище с традиции, с високо ниво на преподаване и широки перспективи. С грамотата Академията се изравнява по права с някои академии в други страни. Тази грамота определя и учениците като студенти. Школата получава ценния документ с непосредствената помощ на Рязанския митрополит Стефан Яворски (+ 1722 г.), който е неин възпитаник.

Периодът, през който киевското училище функционира като Академия, е повърхностно отразен от историците и изследователите на школата. Цялостната историческа картина не може да се възпроизведе поради редица причини, по-главните от които са следните: унищожени документи от пожари и фактът, че не всички събития са записвани. Не са запазени от това време и списъците на студентите.

Историкът Д. Вишневски подготвя общ обзор в съчинението си “Киевская академия в первой половине XVIII столетия” (1902), като разглежда живота на Академията от три страни: административна, материална и учебно-възпитателна20. Според неговите сведения през първата половина на XVIII столетие главен началник на Академията е Киевският митрополит, всичките академични въпроси се решават с негово съгласие.

В Академията са създадени т.нар. студентски конгрегации, които работят, оказвайки материална помощ на социално-слабите студенти. Те се ползват с права на юридически признати сдружения: имат собствен печат, право за съставяне на актове, парични сделки и т.н.

През разглеждания период Киевската академия се превръща в център за наука в общодържавен мащаб. От 1704 г. от Киев се изпращат преподаватели в Московската академия. Интерес представлява вътрешната структура на учебно-възпитателния живот в Академията през първата половина на XVIII в. Академичният курс се състои от осем класа: фара или аналогия, инфима, граматика, синтаксис, поетика, реторика, философия и богословие. Това са т.нар. ординарни класове. През 1738 г. са прибавени още и екстраординерни класове по древни и нови езици (гръцки, еврейски и немски), чието изучаване не е задължително. Нормален срок за преминаване на пълния курс на ординарните класове или школи е 12 години: по една година - за обучение в долните класове, две години за придобиване на знания по философия и четиригодишно изучаване на богословските дисциплини. Кандидатстващите студенти задължително трябва да владеят руски и славянски езици, а също и да имат основни познания по латински език. От 1753 г. в Академията е въведен и френски език, като най-разпространен тогава. Голямо внимание се отделя на придобиването на книги от чужбина.

През средата на XVIII в. за укрепването и развитието на Киевската школа се трудят нейните възпитаници философът Григорий Сковорода (+ 1794 г.), Лука Конашевич (+ 1759 г.), Иосаф Горленко (+ 1754 г.), ректорите Георги Кониски (+ 1795 г.), а през периода 1751-1755 г. и Силвестър Кулябка (ректор на Академията през 1740-1745), Симон Тодорски (+ 1754 г.), Гедеон Смоленски (+ 1761 г.) и много други ревностни дейци за развитието на православната наука.

През 1758 г. с указ на императрица Екатерина II (1762-1796) от Държавната икономическа колегия се отделят за Академията по 500 златни рубли годишно, вместо 200, както преди. По време на царуването на Екатерина II Киевската академия се намира под силно влияние на руското правителство. Тя е смятана за равнопоставена на Московската академия и на Александро-Невската семинария. Изпращат се добрите студенти в чужбина да изучават чужди езици. През този период се преподават алгебра, геометрия, механика, оптика, архитектура и рисуване.

На 10 април 1786 г. с указ на императрицата Академията се премества от Киево-Печерската лавра в Киево-Софийския манастир. През следващата година в Киев пристига самата Екатерина II. След нейната визита Академията отново се премества на територията на Печерската лавра и разширява имотите си. Към края на века броят на студентите значително се увеличава, напр. само през 1799 г. се обучават 1086 възпитаници.

През XVIII век Киево-Могилянската академия възпитава цяла плеяда от видни църковни и обществени дейци. През 1733 г. в нея се записва Михаил Ломоносов (1711-1765). Тук се обучават известният композитор А. Л. Ведел (1767-1806), проф. И. А. Андреевски и др. При митрополит Иеротей Малицки (1796-1799) Академията получава много молби от училища да им бъдат изпратени випускници, които да преподават по основни дисциплини. Независимо от духа на схоластиката, латинското образование и схоластичното мислене - (фактори, посочени от всички историци-изследователи на школата, които не помагат за утвърждаването на източната духовност) през XVIII в. сред випускниците на Киево-Могилянската академия са и бъдещи светии, канонизирани от Руската църква за личната им духовност и високо християнско благочестие, любов към Бога, Църквата, ближните и други добродетели (Соменок 2002: 50; Хижняк 2001: 16).

Едва ли съществува в Православната църква друго духовно училище, възпитало толкова светци в продължение на едно столетие. Най-значителното от достоянието на Киевската школа са нейните свети възпитаници: Димитрий (Туптало, 1651-1709), митрополит Ростовски; Иоан (Максимович, 1651-1715), митрополит Тоболски; Инокентий (Кулчицки, + 1731), епископ Иркутски; Феодосий (Углицки, + 1698), архиепископ Черниговски; Иосаф (Горленко, 1705-1754), епископ Белгородски и други (Соменок 2002: 50; Хижняк 2001: 16).

Настъпва XIX век. Това е време на големи промени: създават се творчески разработки, нови направления, раждат се оригинални идеи. Императорският двор изисква промени в образователната система; те са обнародвани в специални устави.

Началото на XIX век е белязано с дейността на забележителни богослови. Мнозина от тях спомагат за развитието и на историята, езикознанието и изтокознанието. Необходими промени изисква обществото вътре в Църквата и в нейните действия сред хората. Във връзка с тези събития С. Асколдов прави следната преценка: едва ли може да се съмняваме в това, че живеем в навечерието на общо религиозно обновление, може би дори религиозна реформация. Потребността от това обновление се чувства във всичките сфери на религиозния живот (Аскольдов 1906: 230).

На 12 декември 1804 г. Св. Синод разпорежда да бъдат съставени нови учебни планове в духовните школи. На 29 ноември 1807 г. се назначава специален “Комитет за усъвършенстване на духовните училища”. Тези реформи се стремят да създадат истински образ на висша духовна школа - академия (Титов 1906: 633, 635).

В началото на новото столетие Академията преживява несполуки. На 8 юли 1811 г. в Киев избухва голям пожар, който почти унищожава сградите на Академията. Унищожена е библиотеката, която пази книги още от времето на Петър Могила. През 1812 г. Русия води война с Наполеон, която се отразява зле на културното развитие на страната и живота на Киевската академия. За школата настъпва период на упадък. При това развитие и с оглед необходимото провеждане на реформи тя спира функционирането си.

Във връзка с общодържавната програма за усъвършенстване на духовното образование през 1817 г. Киево-Могилянската академия е временно закрита. В същата година на 27 октомври се открива Киевската духовна семинария. След провеждане на реформите Академията бива открита през 1819 г. Съгласно специален Устав от 1814 г. задачата й е да подготвя свещенослужители за Руската църква и да разпространява образованието сред духовенството и миряните.

Новооткритата духовна академия, подчинена на Светия Синод, става съставна част от общата образователна система в Русия; редом с другите общообразователни учебни заведения (Министерство на народното образование, военното ведомство и други) и тя е засегната от социално-икономическите, политическите и културните събития, които се наблюдават в Украйна през XIX в. и началото на ХХ в. (Шип 2001: 3).

Според преобразователните проекти от 1819 г. ръководството на Киевската академия започва да обръща повече внимание на нравствената страна на Богословието. През 1819 г. нравственото богословие се чете от записките на преподавателя, които са съставени предимно според класическия образец на богословието на Теофилакт de agendis21. Християнската нравственост се разглежда и по време на лекциите по философия. Постепенно науката Нравствено богословие започва да придобива свойствен за нея научен вид. Схоластиката се измества, а богословската гледна точка се поддържа с твърда настойчивост (Аскоченский 1863: 18-38; Бронзов 1901: 214-218).

Подчинена на Светия Синод, Киевската академия се намира в пълна зависимост и от Комисията на духовните училища, обер-прокурора по Духовно-учебното управление и Киевския митрополит. Комисията, контролираща дейността на духовните училища, смята подготовката на студентите за неудовлетворителна, а образованието в Киевско-Могилянската академия недостатъчно високо, поради което я понижава и я превръща в семинария.

Киевският митрополит Евгений (Болховитинов, + 1837 г.), избран на митрополитската катедра през 1822 г. - доброжелател на Академията, успява да преодолее тази неприятна ситуация. Митрополитът обръща сериозно внимание на преподавателския състав. Именно той кани от Петербургската духовна академия киевския възпитаник Инокентий (Борисов, 1800-1857) за преподавател и оказва влияние върху назначаването му за ректор на духовното училище (Карпов 1914: 206). За особено будните студенти митрополит Евгений издейства през 1824 г. създаването на специален цензурен комитет при Академическата конференция, който да подпомага отпечатването на трудовете на преподавателите (Поворознюк 2002: 180).

През 1836 г. по настояване на киевския митрополит Киевската духовна академия задължава преподавателите си да пишат научни трудове, да превеждат и извършват нови открития в различни области на богословската наука (Поворознюк 2002: 183) - един интересен начин за творческо активиране на преподаватели във висшите училища. Митрополит Макарий (Булгаков) съобщава и друг факт, не по-малко специфичен за киевските студенти, а за днешното младо поколение - стимул: той материално поощрява добрите съчинения, посветени на някоя от киевските древности (Поворознюк 2002: 182 - цит. по Булгаков 1843: 208).

Творческото наследство на митрополит Евгений (Болховитинов) е значително. Не е възможно да бъдат изброени неговите съчинения, някои от които той публикува без подпис. В своя обзор върху научната работа на митрополит Евгений проф. И. Шабатин от Московската духовна академия основателно подчертава, че без неговите трудове нямаше да се възможни научните изследвания на архиеп. Филарет (Гумилевски, + 1866 г.), митрополит Макарий (Булгаков), проф.В. Болотов (+ 1900 г.), проф. Е. Голубински (+ 1912 г.) и други корифеи на църковно-историческата наука. Неговото творчество допринася и за развитието на такива науки като краезнание, археология и дори история на Русия (Шабатин 1957: 61).

Дейността на Киевския митрополит Евгений (Болховитинов) привлича вниманието на мнозина изследователи-историци на Киевската митрополия, Киево-Печерската лавра и Киевската академия. Интересът е обоснован: църковно-обществената и научно-богословската му дейност са насочени към издигане и укрепване на Киевската духовна академия и превръщането й в център за духовна просвета.

Следва да бъде отбелязана дейността и на друг киевски митрополит - св. Филарет (Амфитеатров, + 1857 г.), който осъзнава значението на Киевската академия извън рамките на Киевската митрополия. Митрополит Филарет оказва съществено влияние върху развитието на богословието в Академията. Още от времето на своето ректорско ръководство в Московската духовна академия през 1814-1819 г. той съставя от своите академични лекции пълна система на догматическото богословие и редица тълкувания върху Свещеното Писание на Стария Завет. Митрополит Филарет взема активно участие във формирането на академичната програма, издейства пред духовната учебна комисия да бъде създаден учебен предмет по библейска история и курс по библейска археология (Поворознюк 2002: 185, 186). Според проф. И. Малишевски (+ 1917 г.) под влиянието на дълбокия аскетизъм на митрополит Филарет (Амфитеатров) в Академията успешно се развива духът на аскетизма, а под непосредственото ръководство на митрополита се възпитават големите руски архипастири - митр. Макарий (Булгаков), Антоний, архиеп. Казански, Димитрий (Муретов, + 1883 г.), архиеп. Одески, св. ТеофанЗатворник (+ 1894 г.), Филарет, еп. Рижски (+ 1882 г.), архим. Антонин (Капустин, + 1894 г.), началник на Руската духовна мисия в Йерусалим, и много други (Поворознюк 2002: 187 - цит. по Малышевский 1868).

Архиепископ Димитрий (Муретов) Херсонски и Одески ръководи Киевската академия през периода 1841-1850 г. Неговата научна дейност се разпростира в областта на Догматическото богословие. Според В. Талин именно на него принадлежи безспорното право да бъде основоположник на научното разработване на Догматиката. Неговите трудове са продължени от ученика му митрополит Макарий Булгаков. За съжаление не са запазени лекциите на архиеп. ДимитрийМуретов. Интересите на архиепископа не се ограничават в кръга на епархиалните въпроси. Той се вълнува от съвременните въпроси в Руската православна църква и задграничните Църкви, в частност е привлечен от събитията край свикания през 1859 г. Народен събор в Константинопол за разрешаване на гръцко-българския въпрос. От академическия период на неговия живот заслужава внимание неговото непосредствено участие в създаването на списание “Воскресное чтение” (Талин 1965: 65-67).

Своето съществуване като висше духовно училище Академията започва при тежки условия: формализъм в преподаването, стари учебни пособия, недостиг на преподаватели. Първи ректор на Киевската духовна академия е архимандрит Моисей (Антипов, + 1834 г.), който управлява през най-трудните години на нейното възстановяване както в духовно, така и в материално отношение (Шип 2001: 5, 6).

Вътрешното управление се състои от ректор, инспектор, иконом и секретар, които като колегиален орган се занимават с назначаване и отстраняване на професорите, издаване на дипломи и други административни дейности.

След 1819 г. в Академията настъпват промени, които са породени от потребностите на Руската православна църква, духа на времето и новите академични устави. През 1869 г. и 1884 г. излизат нови устави, въз основа на които в Академията се осъществяват съществени преобразования: разширява се кръгът на специалните академични науки, от програмата се изключват някои светски дисциплини и по този начин в учебно отношение тя се приближава към типа на богословските факултети в задграничните университети.

Значителна роля за формиране на учебния процес в Академията извършва нейният ректор Инокентий Борисов, който заради тези и други свои заслуги е канонизиран за светец от Руската църква. Епископ Инокентий Борисов заедно с М. Максимович (+ 1843 г.) - първият ректор на Университета “Св. Владимир”, основават историко-археологическо научно дружество, наречено “Временная комиссия для расмотрения стародавних актов” (Шип 2001: 9). Историците от университета “Св. Владимир” сътрудничат с преподавателите от Киевската духовна академия и създават близки взаимоотношения между двете школи (Соловецький 2002: 219; Шип 1993: 11). По инициатива на ректора Инокентий Борисов в Киевската духовна академия преподаването на богословските и философските курсове се извършва на руски език, който измества латинския.

През този период Киевската академия се занимава с културно-просветителска дейност и активно участва в работата на различни научни дружества (Забуга 2002: 17). Чрез Академията получават своята организация такива значителни учреждения като Църковно-археологическия музей (1878), Религиозно-просветното общество (1894) и Религиозно-философското общество (1908).

Академичните преподаватели П. Кудрявцев, В. Екземплярски, В. Попов и В. Завитневич се занимават с организиране на Религиозно-философското общество. Проф. П. Кудрявцев застава начело на това общество, негови заместници са В. Попов и В. Зенковски (+ 1962 г.). За обявеното съгласие с учението на Лев Толстой на едно от заседанията на това общество проф. В. Екземплярски е изключен като преподавател от Академията. Ректорът издава указ за напускане на киевските професори на Религиозно-философското общество. П. Кудрявцев и В. Завитневич официално го напускат, обаче продължават да четат лекции по време на закритите заседания. Заседанията на обществото се провеждат в сградата на Педагогическия музей. През 1914 г. по инициатива на университетската професура на базата на Религиозно-философското общество е сформирано Научно-философско общество. В неговия състав влизат същите учени. По време на Първата световна война част от членовете на Научно-философското общество се евакуира в Саратов, а Религиозно-философското продължава своята дейност в Киев. Последното започва от 1916 г. да издава своето списание “Християнска мисъл”, на чиито страници се публикуват статии по философия и психология. През 1918 г. В. Зенковски, който става министър на Вероизповеданията (при хетман П. Скоропадски), обединява философските общества с общо название “Религиозно-философско общество” (Шип 1993: 25, 26).

От 1860 г. излиза официалният научен журнал на училището “Труды Киевской духовной академии”, където се отпечатват ценни трудове на киевските академици - единственият посредник на научните изследвания между настоящето и миналото (Базаринский 2001: 7).

Към края на XIX в. в Академията получава своето оформяне литургическото богословие, за чието разработване се трудятпрофесорите М. Скабаланович и А. Дмитриевски. Този учебен предмет се появява сравнително късно в академичното образование; първоначално се изучава заедно с църковно право и църковна история, по-късно с патристично богословие и омилетика, а от 1869 година с църковна археология и християнско изкуство. С изследванията на двамата професори-литургисти тази наука успява да се възроди и утвърди на нивото от времето на митрополит П. Могила (Михалко 2002: 134; Забуга 2002: 16). Според Н. Глубоковски А. Дмитриевски е най-добрият и компетентен литургист в Русия за времето си (Тальберг 1997: 809).

Дълбока следа в историята на руската богословска мисъл и развитието на Киевската духовна академия оставя епископ Силвестър (Малевански, + 1908 г.) - киевски възпитаник, преподавател и ректор на Академията през 1883-1898 г. През шестдесетте години на деветнайсетото столетие еп. Силвестър пише редица статии с апологетичен характер, но неговия основен принос се отнася към развитието на Догматическото богословие. Според иером. Аристарх (Лебедев) учебникът по догматика на еп. Силвестър успява да допълни догматическата система на известния руски богослов Макарий (Булгаков) и да се отличи със своята оригиналност при представяне на два нови за времето методологични метода. От гледна точка на вътрешното църковно съзнание еп. Силвестър пише в своята догматическа система за жизнеността, актуалността и църковната универсалност, които се заключават в субективно-психологическия синтез на възгледите. За втори методологичен аспект догматистът избира историко-генетичното изследване на догматите (Аристарх 2002: 119-121). Петтомният учебник “Опит за Православно догматическо богословие систорическо изложение на догматите” на еп. Силвестър, издаден през 1897 г., не ецензуриран и признат за академичен учебник. Той не е определян в догматичната област за успешен труд предвид недостатъчното изследване на библейското богословие. А според проф. Михаил Скабаланович и поради пълното отсъствие на апостолското богословие (Аристарх 2002: 123)22. Днес учебникът се намира сред основните помагала в препоръчителната литература по догматическо богословие и според академичния преподавател иером. Аристарх (Лебедев) независимо от недостатъците догматическата система на еп. Силвестър разкрива православните богословски определения, които се основават на точното учение на Свещеното Писание и принципните положения на светоотеческата мисъл, и заема достойно място сред останалите богословски системи на Православната църква (Аристарх 2002: 123).

Целият XIX век за Киевската духовна академия може обективно да се определи като период на плодотворна творческа културно-просветна дейност. През това столетие школата възпитава такива студенти като св. Теофан Затворник, св. Инокентий, архиепископ Херсонски и Таврически, архиепископ Дмитрий (Муретов), митрополит Евгений (Болховитинов) и други светила на вярата и науката.

През деветнайсетото столетие в Русия се откриват четири Духовни академии: Петербургската през 1809 г., Московската през 1814 г., преобразуваната Киевска през 1819 г. и Казанската през 1842 г. Именно тогава се постига най-висок духовно-интелектуален разцвет, по време на който руските богослови и църковни историци са не само достойни опоненти, но заемат и водещи позиции в западноевропейската наука. Този период се характеризира като “сребърен век” в историята на руското богословие (Соменок 2002: 46). Както и преди, Киевската академия продължава да подготвя богослови за останалите руски училища. Нейни богослови и философи продължават дейността си в С. Петербург, Москва и Казан. Киевски възпитаници стават духовни учители на световноизвестни религиозни мислители. Професорът от Киевската духовна академия Памфил Юркевич (+ 1874 г.) е поканен на философската катедра в Московския университет. Сред слушателите на П. Юркевич е Владимир Соловьов.

Самият Памфил Юркевич слуша лекции по философия и психология при архим. Теофан (Авсенев), последовател на Шелинг. Проф. Юркевич изгражда блестяща академическа кариера. В “Очерки развития русской философии” Г. Шпет (+ 1940 г.) определя П. Юркевич като единствен в Русия достатъчно философски подготвен, за да заеме университетска катедра без задгранично обучение (Из истории 1990: 27, 28). Гледната точка на П. Юркевич върху етическата проблематика е твърде широка. Тя включва в себе си огромно рационално и свръхрационално знание, тъй като и едното, и другото се проявяват емпирически в универсалния опит на човечеството (Юркевич 1999). Като говори за християнската етика, той акцентира върху идеята за етическото, където идеята, според П. Юркевич, е обективна реална същност на предмета, нейна разумна основа, “норма” или “закон” на съществуване. Етиката според него се основава не на субективни тези, свободно измислени от философи, а винаги на осъзнавания човешки факт за действителната разлика между добро и зло, правда и лъжа. И тази разлика се отнася за същества разумни и духовно свободни, способни за оценка, базирана на личната свобода. За тази оценка съществуват общоприети норми (Иларий б.г.: 114, 116).

Днес можем да кажем, че проф. П. Юркевич отделя в своето творчество голямо внимание на нравствената личност, на обективните качества на човека, свойствени на неговата природа. Според определението на П. Юркевич, етиката разглежда три важни въпроса: що е благо, що е добродетел и що е дълг. По този начин той логически разкрива идеята за етиката, нейната проблематика и най-важното: мястото на човека в етическото пространство на обществото. Тези централни теми на философията на морала вълнуват и следващите киевски моралисти, последователи на професора, негови сътрудници и ученици, занимаващи се конкретно с религиозно-нравствена проблематика. Глобални философски и богословски проблеми се изследват в Академията и през следващите десетилетия. Тя успява да изгради забележителни богослови и да разгърне сложна и богата система от богословско-философски знания, преди да бъде ликвидирана в началото на XX в.

Един от киевските възпитаници, Павел Евдокимов (1901-1970), който учи в Киевската духовна академия през 1918 г., преди самото нейно закриване, успява да емигрира през 1920 г. Той завършва Богословския институт в Париж през 1928 г., където учат много руски емигранти. През 1953 г. той става професор там по Нравствено богословие (Зернов 2001: 234). Неговите съчинения са събрани в голяма творческа поредица, съдържаща важни христологични, антропологични, пневматологични и най-вече икуменични идеи. Някои свои съчинения П. Евдокимов посвещава на творчеството на руските писатели и мислители Ф. Достоевски и Н. Гогол (Евдокимов 1942; 1959; 1961).

В началото на ХХ столетие, през 1915 г., Киевската духовна академия организира своя юбилей - 300 години от основаването си. За усилената подготовка от страна на преподавателите и студентите на Академията днес разбираме от многобройните публикации в академичното издание “Труды Киевской духовной академии”, където тя е отразена. През тези години школата се ръководи от епископ Каневски Василий (Д. И. Богдашевски, род. 1886 г.), който е и нейният последен ректор. Достигнала своя разцвет, Академията е изправена пред идеологическа разруха.

Събитията от Първата световна война и свързаната с тях евакуация, използването на сградите на Академията за военни цели, преустановяването на занятията през есента на 1915 г. и постъпването на част от преподавателите и студентите от Академията на служба в армията не позволяват юбилеят да бъде отбелязан (Заев б.г.: 74). На 15 октомври 1915 г. са отслужени само Св. литургия и молебен. След временно възстановяване на работата през август 1915 г. Киевската школа отново е закрита. През 1915-1916 учебна година образователният курс е съкратен. Заради военните събития академистите имат възможност да посещават занятия от 1 декември 1915 г. до 31 март 1916 г. Сложните социални проблеми се отразяват и на живота в Академията - 1917-1918 учебна година обхваща само 2 месеца (Заев б.г.: 79).

Прот. Василий Заев съобщава за преписката между ректора на Академията, епископ Василий (Д. И. Богдашевский), и проф. Н. Н. Глубоковски23. В последните дни на Академията еп. Василий известява за безнадеждното решение на академическото ръководство, което се обръща към съветската власт с молба да отпусне бюджет за 1919 г. или да присъедини Академията към Украинския университет. Всички се страхуват Академията да не бъде закрита, определяйки този акт като осъдителен. През това време библиотеката е присъединена към Академията на науките, а научната работа в школата е прекратена. Почти цялото имущество на Академията е унищожено (Заев б.г.: 80).

Обществено-политическите промени в началото на ХХ в. повлияват на историческия живот на Духовната академия. Тя изпитва последиците от Първата световна война, Октомврийската революция и Гражданската война. Като следствие през април 1919 г. Академията е окончателно закрита.

През 1920 г. Академията не е открита. В крайно тежко социално положение се намират нейните преподаватели и студенти. Голяма част от професорите напускат Киев. Ръководството на школата прави неуспешен опит да бъде трансформирана Академията в частно духовно училище. Четат се лекции и по домовете на професорите. Провеждат се академически срещи, на които присъстват не повече от десетина човека. Професорите четат семестриалните и кандидатските съчинения, присъждат и кандидатски степени. Не се откриват никакви перспективи. Киевската духовна академия бавно бива ликвидирана.

Днес, почти сто години по-късно, ние установяваме какви поражения причиняват революциите и войните на науката и образованието. Д. И. Богдашевски описва жаждата за разумен прогрес, който да се извършва постепенно, на здрави национално-исторически основи, желание за градивна, а не антинационална и утопична политика, която се основава на насилия и грабежи. Християнството преобразява преди всичко личността и чрез духовното й творчество обновява обществото (Заев б.г.: 78).

За болшевиките, които идват на власт през 1917 г., Руската православна църква и свързаното с нея руско богословие, са идеологически противник. Именно поради тази причина хиляди епископи, свещеници, монаси, монахини и миряни стават жертви на масови репресии, мнозина от тях са жестоко убити.

Оцелелите духовници и богослови преустройват богословската наука и служенето на Църквата според новия обществено-политически живот. Почти е невъзможно да се развива истинско богословие, да се подготвят добри кадри. Въпреки тежките условия богословското образование в бившия Съветски съюз запазва своите традиции, спомена за старата слава и надеждата за добри времена, когато отново ще възкръсне. Част от интелектуалния елит на Украйна продължава да живее и работи в изгнание.

На духовните училища в Украйна и Русия, утвърдили се през вековете и създали силно руско общество на духовни интелектуалци, се случва най-лошото - да разпръснат своята интелигенция по света и да се разделят с нея завинаги.

Прочутият “философски параход” напуска Русия през 1922 г. (Зернов 2001: 5) и започва новата епоха: руското религиозно възраждане на ХХ в. Русия твори и възхищава целия православен свят с големите си имена и великото наследство извън пределите си, а в самата нея, след временния октомврийски хаос, настъпва безмълвна тишина, едно дълго и дълбоко мълчание. Необходимо е било време, продължителен исторически период, за да се зачеркне и почти унищожи съзнанието на руснаците и отново да се пробуди копнежът към социална правда и духовен живот. Оказа се, че злото, извършено от антицърковниците не можа да прекъсне силната руска традиция. Божият промисъл непрестанно закриля руската религиозна мисъл и потиснатото народно самосъзнание и бавно подготвя естествената духовна еволюция на руския християнски народ.

Не само руският, а също и украинският, белоруският и други бивши съветски народи плащат висока цена за прекъснатото си духовно развитие. Може би никой друг народ не е понесъл толкова тежки загуби във всички сектори на живота, както руският. Степните чергари стотици години го избиват, поробват, опожаряват и разоряват градовете му, оскверняват и разрушават манастирите и църквите му. Но разгромът достига връхната си точка по време на В. И. Ленин, който надминава всички чуждоземни варвари в желанието му да се заличат следите на християнската култура на руската земя. Важен момент в антирелигиозната му програма е забраняването на всички видове религиозна пропаганда и спирането на интелектуалния църковен живот. Съветската власт прави опит да създаде непроходима пропаст между подвластния народ и православните ценности на миналите поколения (Зернов 2001: 222, 223). Към духовните ограничения на народа се прибавят огромните тежести от войната и от следвоенните събития в страната.

По време на Втората световна война (1939-1945) Православието и съветското правителство се сближават и сплотяват в патриотично единство, но Църквата и нейните представители постоянно се намират под държавен контрол. Значително по-трудно е тяхното положение през периода на Никита Хрушчов, когато отново биват закрити хиляди храмове на територията на бившия Съветски съюз.

Хиляда годишнината от Покръстването на Русия се превърна в общодържавен празник, който придаде нов импулс на държавно-църковните отношения и застави властите да започнат диалог с Църквата и духовните институции, да изграждат взаимоотношенията си предвид огромната историческа роля на Руската църква при формирането на нравствените устои на нацията.

Възраждането е неизбежно. Духовните висши и полувисши духовни училища започват своята дейност. Издигат се полузабравените духовни средища. През 1989 г. се откри Духовната семинария, а през 1992 г. отново се роди Киевската духовна академия. За знаменитата древна школа - първото духовно училище в Украйна, настъпи ново начало.

 

След преломните събития в края на ХХ в. Киевската духовна школа намира сили за своето утвърждаване. Почти изоставена в смътните очертания на полузабравени спомени на пътищата на руското богословие, тя успява да се възроди в границите на независимата украинска държава. В съществуващата днес сложна религиозна ситуация в Украйна могат да се ориентират само добре подготвените свещеници и богослови. От миналото на школата ни е известно, че през всички векове от своето основаване тя изпълнява ролята на духовен катализатор в църковно-обществения живот и не само там. Днес духовното образование отново придобива изключително важно място. Възприемана като единно цяло с Киево-Печерската лавра - най-скъпата украинска светиня, Киевската духовна школа се превръща в научно-богословски център на Украйна.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Под Киевска Рус по-нататък в текста ще се подразбира днешна Украйна. [обратно]

2. Тук се има предвид не днешният руски народ, а народът на Киевската Рус - русите. [обратно]

3. Постановленията на Брестската Уния са анулирани на Поместния събор в Лвов на 8-10 март 1946 г. (Иосиф 1961: 60). По-подробно за Брестския събор - вж: Тальберг (1997: 484-505). [обратно]

4. Според П. Знаменский школата в гр. Острог е най-древното училище в западна Русия, открита заедно с школата в гр. Слуцк. Острожската Библия (1580-1581) е първото печатно издание на Библия в Русия. Вж. Знаменский (1880: 191), Тальберг (1997: 295). [обратно]

5. Според Н. Тальберг (1997: 288) братстството в Лвов е основано през 1544 г. [обратно]

6. Ф. Титов (2003: 45) се съмнява в тази дата, тъй като историята не разполага с точни сведения. Все пак може да се приеме една от двете дати: 4 януари 1616 г. или 1615 г. Изследването на известния киевски богослов Ф. Титов е едно от авторитетните исторически изследвания, издадено през 1915 г. от Типографията на Киево-Печерската лавра, преиздадено и допълнено през 2003 г. в Киев. [обратно]

7. И според П. Знаменский (1880: 199) гетманът на казаците П. Конашевич-Сагайдачний успява да овладее фанатизма на поляците. За П. Сагайдачний - вж: Тальберг (1997: 499, 500). [обратно]

8. По този въпрос вж. подробно Глаголев (1903: 214). [обратно]

9. Богоявленската школа е открита през 1594 г. (Вж. Знаменский 1880: 204). [обратно]

10. За това говори и В. Аскоченский в изследването си “Киев с его древнейшим училищем Академиею” (1856). [обратно]

11. Във втория си том на “Очерки по Истории русской церкви” А. Карташев отбелязва мнение на униатски историци, според които П. Могила имал идея-мечта да превърне киевската митрополитска катедра в патриаршия, за да противостои на Москва. Единствено казаците възприпятствали този план (вж. Карташев 1991б: 339). [обратно]

12. Още: 1) Фара - една от филологическите дисциплини, предполагаща постепенното езиково задълбочаване; 2) Фара или аналогия - клас, в който учениците се обучават да четат и пишат по гръцки, латински и славянски езици. Вж. Труды Киевской духовной академии (2002: 12). [обратно]

13. Пиитика или поетика - теория на елементарното стихотворство. [обратно]

14. Еп. Теофан Прокопович е професор по богословие, ректор на Колегията, а от 1674 г. игумен на Киево-Братствения манастир. [обратно]

15. Град Вишгород се намира на 60 км от столицата Киев. [обратно]

16. Св. Дмитрий Туптало завършва обучението си в Киевската школа през 1665 г. През 1684 г. той пристъпва към съставянето на Чети-Минеите. И него не отминават подозренията в неправославни възгледи: през 1689 г. патриарх Иоаким изявява своето неудоволствие поради две причини, свързани с това съчинение: Минеите се издават без патриаршеско разрешение и известните католически отклонения по въпроса за непорочното зачатие на Пресвета Богородица. Св. Димитрий редактира допуснатите грешки и патриархът благославя неговия труд. Вж. Знаменский (1880: 292). [обратно]

17. За трудовете на Инокентий Гизел и Лазар Баранович (Тальберг 1997: 509, 510). [обратно]

18. Според П. Знаменский Иоан Максимович пише своите произведения с известно подражание на И. Галятовски и Л. Баранович (вж. Знаменский 1880: 344). [обратно]

19. 1) В отчета за състоянието на Киевската духовна академия за 1900-1901 учебна година се отбелязва, че статутът на Академия се закрепва към училището по-късно, по време на царстването на императрицата Екатерина II през втората половина на XVIII в. През първата половина на XVIII в. то се нарича безразборно ту колегия, ту академия. (Вж. Труды 1901: 408-466).

2) Д. Вишневски съобщава, че Киевската колегия получава права, равни на Академия, с грамота от 11 януари 1694 г., а своето име Академия Киевската колегия закрепва като постоянно през втората половина на XVIII век, когато се появява и нейният печат “Печат Академiи Киевскiя” (вж. Труды 1902: 16-59).

3) Днес е общоприето да се смята 26 септември 1701 г. за дата, от която Киевската школа официално е призната за Академия с правата на останалите висши духовни училища. Киевската духовна академия тържествено отбеляза своята 300-годишнина през 2001 г. [обратно]

20. В защитната реч на своята магистърска дисертация “Кiевская Академiя в первой половине XVIII столетия. Новые данныя, относящiяся к исторiи этой Академiи за указанное время” на 18 декември 1903 г. Д. Вишневский говори за насоките на образованието в Киевската академия конкретно за периода, обхващащ първата половина на XVIII столетие (вж. Труды 1904: 276-285). [обратно]

21. Системата по Нравствено богословие на Теофилакт Горски е изложена във втората част на неговата книга “Orthodoxae orientalis Ecclesiae doctrina chr. de agendas seu de actionibus hominum regenitorum ad legem Dei conformandis, usibus corum, qui studio theologico sese consecrarunt addixeruntque, adornata accommodataque” (1784). Използва се като ръководство за духовните училища. [обратно]

22. По сведенията на Н. Тальберг (1997: 805) този труд намира добър отзив от проф. Н. Глубоковски. [обратно]

23. Проф. Н. Н. Глубоковски - виден богослов от С. Петербургската духовна академия, впоследствие преподавател и учен в Богословския факултет на Софийския университет “Св. Климент Охридски”. [обратно]

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Агафангел 2002: Агафангел, митр. Приветственное слово. // Труди Киiвськоi духовноi академii (Киiв), 2002, № 4.

Аристарх 2002: Аристарх (Лебедев), иером. Епископ Силвестър (Малеванский) - представитель новой догматической школы в Киевской духовной академии на рубеже XIX-XX веков. // Труды Киевской духовной академии (Киев), 2002, № 4.

Аскольдов 1906: Аскольдов, С. А. Христианство и политика. // Труды Киевской духовной академии (Киев), 1906, № 6.

Аскоченский 1856: Аскоченский, В. Киев с его древнейшим училищем Академиею. Част I. Киев, 1856.

Аскоченский 1863: Аскоченский, В. История Киевской Духовной Академии по преобразовании ея в 1819 году. СПб., 1863.

Базаринский 2001: Базаринский, И. Киевской духовной академии 300 лет. // Православная газета. Издание Украинской Православной Церкви. Киев, 2001, № 7.

Бронзов 1901: Бронзов, А. Нравственное богословие в России в течении XIX-го столетия. // Христианское чтение. Т. I. СПб., 1901.

Булгаков 1843: Булгаков, митр. Макарий. История Киевской академии. Спб., 1843.

Вишневский 1902: Вишневский, Д. Киевская Академия в первой половине 18 столетия. // Труды Киевской духовной академии (Киев), 1902, № 1.

Глаголев 1903: Глаголев, А. Слово в день поминовения основателей, благотворителей, учивших и учившихся в Киевской духовной Академии, произнесенное на заупокойной литургии 31 декабря 1902 года в соборной церкви Киево-Братского монастыря. // Труды Киевской духовной академии (Киев), 1903, № 3.

Голубев 1901: Голубев, С. Кивская Академия в конце XVII и начале XVIII стол. (Речь, произнесенная 26 сентября 1901 г. на торжественном акте Киевской духовной академии). // Труды Киевской духовной академии (Киев), 1901, № 11, с. 330.

Горски 1784: Горски, Теофилакт. Orthodoxae orientalis Ecclesiae doctrina chr. de agendas seu de actionibus hominum regenitorum ad legem Dei conformandis, usibus corum, qui studio theologico sese consecrarunt addixeruntque, adornata accommodataque. Mосква, 1784.

Державин 1976: Державин, прот. А. Четьи-Минеи Святителя Димитрия. // Богословские труды (Москва), 1976, № 15.

Дюлгеров, Цоневски 1997: Дюлгеров, Д. В., Цоневски, Ил. К. Православно догматическо богословие. Учебник за духовните семинарии. Велико Търново, 1997.

Евдокимов 1942: Evdokimov, P. Dostoevski et le Probleme du Mal. Lyon, 1942.

Евдокимов 1959: Evdokimov, P. Introduction a Dostoievski. Cartagena, 1959.

Евдокимов 1961: Evdokimov, P. Gogol et Dostoievski ou la Descente en l` Enfer. 1961.

Забуга 2002: Забуга, проф. прот. Н. Доклад на торжественном акте, посвященном празднованию 300-летия Киевской Духовной Академии. // Труды Киевской духовной академии (Киев), 2002, № 4, 6, 7.

Заев б.г.: прот. Заев, В. Епископ Каневски Василий (Д. И. Богдашевски), последний ректор Киевской духовной академии (нач. ХХ ст.). // Труди Киевской духовной академии (Киев), № 4.

Зеньковский 1989: Зеньковский, прот. В. История русской философии. Т. I. 2-е изд. Paris, 1989.

Зернов 2001: Зернов, Н. Руското религиозно възраждане през ХХ век. София, 2001.

Знаменский 1880: Знаменский, П. Руководство к русской церковной истории. Казань, 1880.

Из истории 1990: Из истории религиозной философии в России XIX-XX в. Москва, 1990.

Иларий б.г.: Иларий (Шишковский). Нравственно-этические воззрения Памфила Юркевича. // Труды Киевской духовной академии (Киев), № 4.

Иосиф 1961: Иосиф, епископ.Борьба православия с католической унией. // Журнал МосковскойПатриархии (Москва), 1961, № 10.

Карпов 1914: Карпов, С. М. Евгений Болховитинов как митрополит Киевский. Киев, 1914.

Карташев 1991а: Карташев, А. Очерки по истории Русской Церкви. Т. I. Москва, 1991.

Карташев 1991б: Карташев, А. Очерки по истории Русской Церкви. Т. II. Москва, 1991.

Карташев 2000: Карташев, А. История Русской Церкви. Т. I. Москва, 2000.

Максимович 1708: Максимович, Иоанн, архиеп. Театрон или позор нравоучительный царем, кнезем, владыкам и всем спасительным, в нем же что имеет творити и соблюдати началник, и коих устранятися прилежно. Чернигов, 1708.

Малышевский 1868: Малышевский, проф. И. И. Деятельность митр. Евгения в звании председателя конференции. // Труды Киевской духовной академии (Киев), 1868.

Милославский 1712: Милославский, А. Ифика иерополитика, или философия нравоучительная. Киев, 1712.

Михалко 2002: Михалко, И. Ю. История развития литургической науки в Юго-Западной Руси. // Труды Киевской духовной академии (Киев), 2002, № 4.

Поворознюк 2002: Поворознюк, В. Влияние церковно-общественной и научно-богословской деятельности Киевских митрополитов Синодальной епохи. // Труды Киевской духовной академии (Киев), 2002, № 4.

Соловецький 2002: Соловецький, Я. Вiдкруття Киiвського унiверситету Святого Володимира й виникнення документальноi iсторичноi школи. // Труды Киевской духовной академии (Киев), 2002, № 4.

Соменок 2002: Соменок, прот. Г. Киево-Могилянская Коллегия-Академия на рубеже столетий. Историография произхождения и развития Киевской духовной школы. // Труды Киевской духовной академии (Киев), 2002, № 4.

Спасский 1951: Спасский, И. Митрополит Петр Могила. // Журнал МосковскойПатриархии (Москва), 1951, № 1.

Сумцов 1884: Сумцов, Н. Ф. Иоанникий Голятовский. // Киевская старина. T. I. Киев, 1884.

Талин 1965: Талин, В. Архиепископ Херсонский и Одесский Димитрий. // Журнал МосковскойПатриархии (Москва), 1965, № 10.

Тальберг 1997: Тальберг, Н. История Русской Церкви. Б.м., 1997.

Титов 1906: Титов, Ф. Преобразования духовных академий в России в XIX веке. // Труды Киевской духовной академии (Киев), 1906, № 1.

Титов 2003: Титов, проф. прот. Ф. Императорская Киевская духовная академия в ее трехвековой жизни 1615-1915. Историческая заметка. Киев, 2003.

Труды 1901: Труды Киевской духовной академии, 1901, № 11.

Труды 1902: Труды Киевской духовной академии, 1902, № 1.

Труды 1904: Труды Киевской духовной академии, 1904, № 2.

Труды 2002: Труды Киевской духовной академии, 2002, № 4.

Флеров 1857: Флеров, И. О православных церковных Братствах. СПб., 1857.

Флоровский 1983: Флоровский, Г. Пути русского богословия. Paris: Ymca Press, 1983.

Хижняк 2001: Хижняк, З. Киево-Могилянська академия. Iсторичний нарис. Киiв, 2001.

Шабатин 1957: Шабатин, И. Митрополит Евгений Болховитинов. // Журнал МосковскойПатриархии (Москва), 1957, № 5.

Шип 1993: Шип, Н. Видавнича i просвiтницька дiяльнiсть Киiвськоi Духовноi Академii. // Киiвська старовина (Киiв), 1993, № 3.

Шип 2001: Шип, Н. З iсторii Киiвскоi Духовноi Академii. // Труди Киiвськоi духовноi академii (Киiв), 2001, № 1.

Юркевич 1999: Юркевич, П. З рукописноi спадщини (упорядкування, переклад украiнською мовою та коментарi Марини Ткачук). Киiв, 1999.

Яворской 1904: Яворской, митр. С. Камень веры. Спб., 1904.

 

 

© Олга Водинчар
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.09.2006, № 9 (82)