ЗА ПОЕЗИЯТА НА ЧУДНИТЕ МИГНОВЕНИЯ:
"ДВОЕН ПОРТРЕТ" НА ЮНА МОРИЦ

Надежда Стоянова

web

„Ненапразно го има прекрасното”: в един стих-миг всичко става присъстващо, завършено, осмислено; един стих-миг открива, разбулва света, който трае, света, който вечно е - не друг, а прекрасен. И въпреки това тук няма да става въпрос за поезия патетична и романтично приповдигната, нито за творчество, което се заема да лекува болките и тревогите на модерността, а за поезия, която стои настрана и се съпротивлява на всички предварителни очаквания - не само със слова, но и с образи, за поезия, която окрилява.

Тук ще говоря за поезията на Юна Мориц.

„Двоен портрет” е името на наскоро излязлата книга с лирика, живопис и графика на тази малко позната у нас съвременна руска поетеса. Преди няколко месеца нейният седемдесетгодишен юбилей беше отбелязан у нас от Людмил Димитров на страниците на вестник „Култура” (бр. 20, 2007). Подборът и преводът на произведенията в книгата “Двоен портрет” също са направени от него.

Юна Мориц е автор на стихосбирките: „Лоза”, „Син огън”, „Трето око”, „Лице”, „С такъв образ”, „По закона - привет на пощальона” и др., получавала е награди за творчеството си както в Русия, така и в чужбина, участвала е в най-престижни международни поетични фестивали. В кратката си автобиография в началото на „Двоен портрет” Поетката, както тя се нарича, отбелязва, че произведенията й са превеждани на почти всички европейски езици, на японски, китайски и турски. А Л. Димитров в послеслова си споменава известни български преводачи, които са се заемали с ранната й лирика като Андрей Германов, Григор Ленков, Иван Николов и Иван Кръстев.

Независимо от проявявания интерес обаче, около творчеството й като че витае тишина. Но това съвсем не е мълчанието на забвението или пренебрежението, защото тишината е пожелана от самата поезия на Юна Мориц и означава тъкмо отказ от забравата, от самозабравата, от екзалтирания несвестен възторг. Тя е тишина дистанцирана и достопочтена. Затова в едно от стихотворенията - „Благодарност” - ще прочетем:

Не ще си позволя да стана баба,
която вихри пошъл маскарад
сред кръг от сноби, в който не отслабва
самозаблудата, че все си млад.

Не краткотрайна обществена сензация, а спомен - таен, личен, траен... Такъв е портретът на поезията на Юна Мориц, който думите на Людмил Димитров ще градят за българския читател.

В “Двоен портрет” могат да се прочетат някои стари и много нови стихотворения на поетесата. И въпреки очакваната разноликост на произведенията, „Двоен портрет” е концептуална книга. На първо време това проличава в удържаното тематично съответствие между лириката и картините, наричани от самата Юна Мориц „стихове, но на друг език”. Картините не са илюстративен материал към лириката. Словата и образите са самостойни, те не се обясняват взаимно, а се синхронизират: ще четем „портрет рисувам с угарка”, а на съседната страница портретът ще добива лик. Но нито думите, нито изображенията натрапват собствения си израз-маска, зад който няма да има нищо налично, а напротив, те ще настояват на своята прозирност към присъстващото: те са стихове - прозрения. Рисунките и думите в „Двоен портрет” изобразяват/ изговарят вдъхновението и вглъбеността на ума и сетивата. Те задават един отстранен и по детски очуднен поглед към света. Неслучайно в „Двоен портрет” има стихотворения за деца като „Тъжният Петрушка”, „Баба Яга” (със запазен в превода акростих), „Песничка за совата, наречена Дуся”, без те да остават единствено детски. Възможно е да се открият елементи на наивизъм и в картините, без те да бъдат въобще наивистични. Стиховете - в думи и образи - тръгват от необремененото съзнание, което се диви пред яснотата на света. И читателят, посегнал за пръв път към творбите, би открил, че сетивата му са били пренастроени към стихотворенията, пречистени от всички предварителни нагласи. Поезията на Юна Мориц е изначално волева. Тя изисква и създава четящия, който да е в състояние да долавя формите и звуците сред “мрака на нощта”.

Преди да разгърне книгата, вероятно всеки би се изкушил да тълкува заложената в заглавието двойственост през призмата на обичайните за лириката раздвоения, непостоянства и съмнения. Предварителните подозрения обаче отпадат още с първите стихове. „Ненапразно го има прекрасното”, гласят те и светът става монолитен, единен и протяжен. Постмодерните съмнения не толкова се отхвърлят от произведенията, а са напълно несъвместими с тях. Лириката в “Двоен портрет” не лекува онова читателско съзнание, което подхожда към нея със скръб от разломения свят. В стихотворенията на „Двоен портрет” не трябва да се търси многократно обговаряната увереност в изцелителната, катарзисна сила на страха и ужаса:

Читателят в кръв да се дави?
Душата му чак да кърви?
Чудесно!... Обаче не ставам
за нещо такова, уви.

И този съпротивителен жест на стихотворенията е не лековерно „затваряне на очите” пред страданието. Поезията на Юна Мориц носи съзнанието за болката - болката в нея съществува и отлежава: „има лоши неща, безобразни”. Но в тази книга произведенията задават една развита чувствителност - висша сетивност, „трето око”, при което страданието не обсебва, а може да бъде единствено повод за съзиране на вечната жизнена ритмика. Затова лирическият глас в „Двоен портрет” не се опитва да предоставя лек, а говори за олекване, за окриленост, не за бягство или наивно успокоение за бъдещия рай, а за одухотворено откъсване:

Когато отчаяние ме стяга,
аз се превръщам в кръгче дим веднага
и неусетно литвам без следа.

В този акт е същинското надмогване на страданието, без то да означава надживяване или забрава. Лирическият субект в стихотворенията на Юна Мориц не цели да ангажира читателя с ретроспекции, със закъснели разкази за отминали болки, които само ще потвърждават необратимостта на времето и неизбежната тленност. Надмогването на болката в „Двоен портрет” е въззрение. Въззрението е вглъбеност, изострено осезание и бидейки нетелесно, то става познание, познание за първоначалата, които са достижими благодарение на това, че продължават непрестанно, равномерно да създават света и да го правят тъждествен на себе си. Въззрението е съзнание за съществото като дихание:

Самотен гений ни издиша на земята,
за да ни вдиша някой. В този същ състав
извират от въздишката му свята
природа и поезия в единна сплав.

Оттук лесно би било да се определят стихотворенията в книгата на Юна Мориц като мистика и да се замълчи в неведение, но това би бил само поредният повод за тяхната съпротива. Не страх и трепет пред витаещите „тайни сили” и пред незнайното бъдеще, лирическият глас на „Двоен портрет” идва със знанието за наличието на „светове невероятни” и не немее озадачено пред тях, а съзира тяхното явяване, повод за възторжени стихове:

Всичко ясно е, ясно е, ясно е
тук и другаде никъде, знам...

Успоредени, стихотворенията и картините са отпечатъци на миговете яснота (но не са платонизъм). Творбите са сюжетни, но смисълът на сюжетната линия е не собствено портретирането на историята, не физически зримият силует, а мигът, в който се усеща ритъмът и той прави света разбираем. Мигът е отвъд, пределно откъснат от линията на миналото, настоящето и бъдещето, но вписан във времето. Той е съсредоточие на присъствие, прочит на света. Извлечен от чисто текстовата яснота, която сюжетът предоставя, мигът ще рефлектира отново върху него, за да придаде смисъл на всичко случващо се. Стиховете в думи и рисунки са портрет на света в състоянието му на мигновена откритост. Разчитането им също ще трябва да се осъществи като миг - откровение. В този „миг” е заложена концепцията на „Двоен портрет”.

Рисунката в картините на Юна Мориц начева в ритъма, в звука. Лицата са стилизирани, но не от страх за загуба на идентичността им, а от пределна яснота. Формите се сливат, контурите на лицата не прикриват и не разграничават („и за секунда не допуснах макиажа”), а обединяват: един лик е възможен само защото друг се очертава през него. Лицата са езерно-прозирни: „то/ е езеро.../ мойто лице”. Преливането на образите може да се асоциира с картините на М. К. Ешер, но липсата на каквито и да е геометрични елементи ще разколебават сравнението; освободената живописна линия ще напомни може би за творчеството на Анри Матис, но видимата стилизация и особените абстрактни форми в рисунките на Юна Мориц рязко ще ги разграничат от него. Не съвсем точните паралели могат да продължават. Същественото е, че стиховете на руската поетеса - в думи и рисунки - пораждат алюзии, но само за да се отличат и да открият собствената си самородност.

Естествено е читателят да се опасява, че ще е трудно да долови своеобразието в лириката на български, но това е поредното прибързано съмнение, което „Двоен портрет” ще снеме своевременно. Преводът на Людмил Димитров е прецизен и така находчив, че читателят не само ще чете поезия в рима и ритмика, писана като че на собствения му език, но ще го радват онези точни съответствия, мелодика и фини усещания, които родният език e в състояние да пресъздадe.

Книгата „Двоен портрет” идва с непознато лице, но без натрапчиво желание да се налага. Лицето в лириката на Юна Мориц е езерно - през него своето и чуждото могат не да се съизмерват и самоидентифицират, а да търсят обединяващите ликовете им очертания.

© Надежда Стоянова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.02.2008, № 2 (99)

Други публикации:
Литературен вестник, № 32, 10-16.10.2007, с. 7.