ИЗПИТАНИЯ НА ИМЕТО: "ПАРЦЕЛ № 17"

Надежда Стоянова

web

Дебютните книги превземат територии, разместват и запазват смислови полета, амбицирани да изрекат наново света. Те могат да чертаят хоризонтите, откъдето литературата да се оглежда и да възпира инерцията си. Но когато всичко е вече именовано, когато появата на цитата е неминуема и авторът отдавна не владее текста, на дебюта не му остава друго освен да осмисля собственото си проблемно случване. Дебютните книги се превръщат в изпитание за самите себе си.

На пръв поглед една сихосбирка ще възрази на последното твърдение с категоричността на заглавието си - “Парцел № 17”. “Парцел № 17” е “запазеното място” за дебютна книга на Камелия Спасова. Пространството й е отредено от някакъв предварителен акт на разграфяване и номериране, а стихосбирката сдържано го приема като свое име. Първата книга е налична, защото е предхождана. Но дали така безпрекословно и самата стихосбирка ще служи на името си?

Читателят ще разгърне началните страници и там ще намери бележката: “Парцел № 17 наричахме място от старите гробища. Като деца там си играехме на скривалище (...) Наскоро се озовах отново на това място: всичко беше ограбено освен някакво олющено парче огледало от кола за обратно виждане.” Доза мистериозност, авантюристичен патос, които се претапят в носталгия - оттук сигурно биха последвали поредица приключенски истории или меланхолични сюжети с пространни лирически отклонения, но не и в “Парцел № 17”. Това начално пояснение наглед не е съвсем необходимо; пълно е с нанужни по-късно за книгата “стъклени топчета, картинки Турбо или Костенурките Нинджа, лепенки от вафли Кукуруко, стари монети, флакони от дезодоранти...”. Паратекстът обаче е важен не защото указва края на някакъв сюжет и началото на следващия, не само за да разкрие произхода на заглавието, а за да въведе в колекционерската страст на “Парцел № 17”. “Това е игра, в която всичко намерено през деня...”, това е игра, в която всичко прочетено се “завлича” и “зарива” в запазеното лично пространство. “Парцел № 17” е колекция от думи. Кръщението в нея е не акт, при който чрез името тялото се приема като налично. Целта е присвояване на името посредством увереността в чуждото авторство: “кълна ти се/ в името/ умберто и оскар дивия/ уилям разтърсващото копие (...) да те заситят с думи/ с имена да те претеглят/ аз нямам нищо да ти дам/ без тежест е мълчанието ми”. Стихосбирката събира и ревностно покрива имената, тъй като единствено те с паметта си биха осигурили автентиката на собствения език. При превода обаче имената на авторите се разподобяват, а сполуките на “кръщенията” са все по-съмнителни.

В придърпването си имената олекват откъм прикрепените им значения. Заглавията губят своя корен, за да се свият до името на първото стихотворение “заглавие” и да се огледат в буквата - единствената, която в своята материалност ще позволи да бъде по-дълго притежавана: “най-скъпо изчуканите/ букви/ са по надгробните камъни/ вървят по лев/ лев и петдесет отделната”. И така до времето, когато мастилото ще се разтече или самата азбука ще стане неустойчива Bul, BP, US: “...сменяме/ латиница с кирилица/ променяме идентичности”. Без тежест, без форма, без постоянство, чуждият продукт е нетраен, имената се притеглят, но не се “претеглят”, защото всичко си тежи на мястото.

А на мястото на “Парцел № 17” е само огледалото за обратно виждане. То функционира като такова единствено в движението. Затрупано и изоставено в празната съкровищница, огледалото остава без път и без памет. Това не означава, че рязко се затварят перспективите пред сюжета в книгата за сметка на някаква засилена описателност, защото заглавията на стихотворенията се снаждат едни към други, отлагат се едни в други и градят историята: “под чертата”, “зачеркнато”; “обява”, “на гьоте”; “кръщение”, “в езика”; “Поръчка”, “И други подобни желания”... В отделните текстове обаче редицата не винаги се удържа. Думите стават прекалено много, те все по-рядко се припознават по значенията си; тъканта на текста се “разплита” и като свързващи нишки остават спонтанно откритите близки места - стихът се удържа от анафори и епифори: “но поезията се/ размотава раздробява/ разсича разтича/ и се дави сред множество маниери/ модернизми манифести манифак-/ тури манипулации мистификации”.

“Парцел № 17” е застопорена в собственото място, затворена в себе си стихосбирка. Лирическите герои изглеждат като да са наблюдавани, но те самите не напускат местата си, а номерà на други парцели така и не се появяват. Всяко стихотворение “заземява”, с всеки стих ходът се спъва, погледът навън бива възпиран и лирическият субект с дързост заявява: “нищо не става”. И това е инстинкт за самосъхранение, стратегия за удържане в битието на дебютната книга, за опазване от текучеството на появяващите се и изчезващи думи. Стихосбирката сама себе си гледа и сама над себе си бди. И тогава се питаме дали заглавието не е чиста симулация и манипулация; желание светът да бъде представен като обгледим и подреден без лирическият субект да притежава опита, за да го съобщи.

Първата част на “Парцел № 17” съзнава невъзможността за притежание: “моето е просто/ подражание”. За началните стихотворения главните букви са изключение. И по този начин вместо с графиката да се скриват, присъствието на думите става натрапчиво. Втората част на стихосбирката има претенциите да бъде “Друга книга”, но не защото буквата и авторът добиват значение, а защото само така отбелязани те стават невидими: те се спотайват незабелижимо във възстановяващите се правила на граматиката. Втората част е безразлична към принадлежността на думите, имената, местата: “излишно е да спорим/ кой от нас с Кафка/ е първият”. Думите престават да бъдат така необходими за навързването на историите и осъществяването на срещите. Затова наново се появяват възможности за сплитането на сюжетите: “ето тук и аз съм като децата които/ не познават буквите/ и си измислям случки по картинки/ за да се ориентират в обстановката”.

Първото стихотворение в книгата поставя въпроса какво остава в смъртта и логично заключава: “дълбаят ти името/ не задълбават повече/ то е достатъчно (...) затова и поетите/ са некрофили”. В протежението на цялата стихосбирка ще се оспорва не само пълнежът на името, но и шансът то въобще да бъде притежавано. Когато принадлежността престане да има значение, тогава читателят ще предположи, че “Парцел № 17” стига до нулевата точка и до пълното безличие. Книгата обаче в едно от най-хубавите си стихотворения “И други подобни желания” дава радикално друг отговор: “не ни остава нищо друго/ освен да си признаем непосредствено/ пред себе си и пред останалите/ че сме безсмъртни/ и винаги сме си го знаели/ после да накацаме по покривите (...) и да хвърчим/ веднъж завинаги”. Последното стихотворение “Нямо кино” поема към чуждите парцели и другите предели: “отдавна се каня да се отбия/ да видя/ какви ги е намислила”. Мълчанието с тежест е мълчанието със сюжет, където имената ще чакат зад кулисите пак да се явят на сцената и вероятно сами да припознаят своите истории, но засега това не е от значение. Важното е, че “Парцел № 17” е начетена и рефлексивна книга и именно като такава преживява своя дебют. А тук вече “не ни остава нищо друго” освен да пожелаем “На добър час!”

© Надежда Стоянова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 31.08.2008, № 8 (105)

Други публикации:
Литературен вестник, № 4, 06-12.02.2008, с. 7.