Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ДИАЛОГЪТ НА КЛАСИКАТА С КАНОНА
(Борхес. "Пиер Менар - автор на "Дон Кихот")

Надежда Стоянова

web

Една от значимите тенденции в литературознанието на ХХ век е последователното освобождаване на литературната творба от различните социални и политически примеси, които застрашават нейната самостойност. Този процес е свързан и с освобождаването на творбата от автора като наративно потенциална фигура. Но тъй като наличието на автора е необходимо за предпазване от "роенето на значенията" (Фуко 1991), то той остава като операционална единица, която привидно не се допуска при прочита на произведенията. Така той уж остава отвъден на творбата, но призракът му продължава да тревожи и възпира разностранните й прояви. И колкото е по-отчетливо попечителството на автора, толкова повече то влияе за йерархизирането и хомогенизирането на прочитите. В такава среда съвсем удачно се строи и престроява канона, който ще бъде разбиран тук най-неутрално като институционално определен списък от произведения. Аналогичен би бил и случаят с класиката: тя черпи своя авторитет от трайността на творбата благодарение на и въпреки различните читателски подходи, докато продължително честваната престижност не стане основание за самата себе си и не омаломощи класиката. Но колкото повече творбата се освобождава от попечителства, толкова и нейните значения се разрояват, а значимостта й става съмнителна. Различията създават нееднородна среда, в която отвъд точката на съзнаване на собствената й еманципираност, тя би се изличила. В тази точка авторът е не изкуствена и странична операционална единица, а опция за извеждане различните прояви на творбата. Тук функционалността на неговата фигура може да бъде поета от самата художествена творба и употребена за нейните собствени нужди.

Настоящата статия ще се опита да изведе един особен диалог на класичното и каноничното с оглед фигурата на автора. Този диалог ще бъде разгледан като следствие от една модификация в разбирането за класично. Модификацията се случва в текст, който вписва в себе си въпросната еманципация на литературата и сам си присвоява автора. Такъв е "Пиер Менар - автор на "Дон Кихот" на Борхес (1989). Темата на разказа позволява той да бъде разгледан през призмата на каноничното и класичното, макар и тези понятия да не са упоменати изрично. Преобразуването, което се случва с класичното в творбата на Борхес, е свързано с интензифицирането тъкмо на различието на прочитите. Класиката е поставена в контекста на личното, в проявеността му чрез субекта и за нуждите на субекта. Класичното е онова, което строи света на героя и приема ролята на индивидуална съдба1. Определението на Борхес за класиката от есето "За класиците" е: "Класическа (повтарям) е не онази книга, която непременно притежава едни или други достойнства, а тази, която поколения от хора, движени от най-различни подбуди, четат с постоянно усърдие и необяснима преданост." (Борхес 1989: 320). През различието на читателските подбуди книгата става ценна и по оста на нейната многократна, разнолика проявеност може да се измерва трайността й. Тя всеки път ще е създадена от субекта и едновременно с това ще създава света му. От друга страна, премахването на различието обезличава книгата. Тя се свива в рамките на обществената си значимост - до нейната символна роля, служеща за обединяването на общността. И в този аспект именно класиката в процеса на своето конституиране ще спори с канона.

В "Пиер Менар - автор на Дон Кихот" се разказва за необичайно, за непомерно дело - задава се значение и значимост на едно произведение, което няма отношение към света на героя в конкретния момент, и чрез волевия и усилен акт на неговото написване му се вменяват такива. Чрез най-решителното присвояване на прочита - авторството - класиката се появява като възможност и се реализира в последователността от разнообразните лични, а не обществени употреби на текста. Авторът тук е онази извънредна фигура, която извежда отявлено класичността, неутрализирайки властта на каноничното. Практическият резултат и втора теза в разказа е в натоварването фигурата на автора с изгубения наративен потенциал, във възможността за разместване на тези фигури и в игровата вторична контекстуализация, която произтича от това.

Пиер Менар създава фрагментарен "Дон Кихот", но единен в своето постигане. Първа грижа на текста е да удостовери съществуването на романа като изконна и непроменлива същност, спрямо която авторството не е свидетелство за етапите, а директен прицел - скъсяване на дистанцията с текста и отказ от всички междинни разсейвания:

Крайната цел на едно теологическо или метафизическо доказателство - външния свят, Бог, случайността, универсалните форми - е толкова стара и позната, колкото и моят нашумял роман. Единствената разлика се състои в това, че философите публикуват в занимателни книги междинните етапи на своята работа, а аз реших да ги прескоча. И наистина не е останала и една черновка, за да засвидетелства многогодишния му труд (Борхес 1989: 88).

Черновите са иновации, несамостойни разроявания. В своята постъпателност те не могат да се освободят от датата на появата си и от йерархичната си подредба. Редом до оригинала, черновите са натоварени с отрицание; те са винаги други. Но целта на Менар не е създаването на много типологично сходни текстове, които да провокират еднородни прочити; целта е препотвърждаване на възможността за множество различни подстъпи към една творба. Аналогична в своята неприложимост е и актуализацията: "Онези, които намекваха, че Менар е посветил живота си на идеята да напише един съвременен "Дон Кихот", позорят светлата му памет" (Борхес 1989: 88). Актуализацията се ограничава до романа като нарицателен. Осъвремененият текст не е идентичен с оригинала, а е тривиален в подхода си. Срещу тези усилни опити за изчистване на езиковите и фигуративни примеси протича още един процес на отказ от формално съвпадане. Той се проявява като отказ от "механичното копиране"2 на текста и същевременно като отказ от отъждествяване със Сервантес: "Да бъде в двадесети век популярен писател от седемнадесети век, му се струваше унизително." (Борхес 1989: 88, 89). Копирането на романа от XVII век и отъждествяването с неговия автор консервират творбата като чужда и недостъпна; те разколебават идентичността на субекта и го отдалечават от текста. Тези два акта са инертни - те отново застопоряват прочита в точката на каноничното, възпират мобилността в класиката.

Но и еднократното авторство на Сервантес не е в състояние самò да произведе класичната творба, защото при него никакъв чужд контекст не поставя на изпитание автора или произведението - те остават при себе си успокоени. "Дон Кихот" на Сервантес е наслада на новородения текст, "инерция на езика и въображението" (Борхес 1989: 90). Авторството на Пиер Менар е от друг порядък и това е същността на разказа на Борхес: "моята задача е несъмнено по-трудна от тази на Сервантес" (Борхес 1989: 88). Ако ставаше въпрос единствено за съзидателното, "безгрижното "Да" (Бланшо 2000: 203) на читателя, разказът би се провалил: авторството на Менар спасява текста на Борхес. Написването на романа от героя е резултат от свръхусилия на волята, при което един текст - съществуващ сам за себе си и в чужда културна среда - трябва да бъде насилствено присвоен, да бъде възстановен досегът с него. С напрягане до предела на собствената им идентичност, отчуждените роман и читател се пресичат във фигурата на автора. Тогава творбата вече казва на читателя си "нещо така, сякаш му го съобщава единствено на него" (Гадамер 1997: 399). А ролята на Менар е "да продължава да бъде Пиер Менар и да сътвори "Дон Кихот", изхождайки от житейския опит на Пиер Менар" (Борхес 1989: 89). За да се случи това авторство, то е било следствие от усъмняването на читателя. Когато в своята неоспорима и самотна каноничност творбата вече е престанала да моделира света на читателя, той сам поема инициативата. Авторството е личен подвиг на подреждане, на повторно създаване на този, страдащ от ненужност и случайност, текст:

"Дон Кихот" - обяснява Менар - буди у мен дълбок интерес, но не ми изглежда - как да кажа? - неизбежен. Аз не мога да си представя света без възклицанието на Едгар Алан По:

Ah, bear in mind this garden was enchanted.

Или без "Le bateau ivre," или без "The Ancient Mariner", но знам, че съм способен да си го представя без "Дон Кихот" (Естествено, имам предвид моята лична нагласа, а не историческият отзвук на тези творби.) "Дон Кихот" е случайна книга, "Дон Кихот" е ненужен. Мога да си представя как да го напиша, мога да го напиша, без да изпадам в тавтология. (Борхес 1989: 90)

"Неизбежна" е книгата, която създава света на символиста Пиер Менар. Едно разиграно написване на По, Бодлер, Маларме или Валери е тавтологичен жест - повторно и неналежащо конституиране значимостта на символистичните творби за света на героя. А те са, ако перифразирам Гадамер: важащи без основание (Гадамер 1989: 397). При "Дон Кихот" Пиер Менар извлича основанието с написването на романа. Класиката тук е непрекъснато препотвърждаващо се родство; тя е взаимност и разбиране между творбата и читателя. И съществуващи иначе сами по себе си, в този момент те се приобщават, за да започнат да се предопределят - те са един за друг съдба. Така авторството на Пиер Менар освобождава "Дон Кихот" от неговата "слава". Славата в разказа на Борхес е продукт на институцията и канона, където появата на книгата в живота на читателите е задължителна, но не и по необходимост дълготрайна. Славата скрива творбата:

В литературата тази неизбежна преходност е още по-очевидна. "Дон Кихот" - казваше Менар - е бил някога една приятна книга; сега той е повод за патриотични тостове, за езикова гордост, за неприлично разкошни издания. Славата е липса на разбиране, може би най-лошата (Борхес 1989: 93).

Канонът връща произведението назад в неговото зараждане и то става еднократно и непригодно за читателя. Написването на "Дон Кихот" от Пиер Менар може да се разчете като нежелание за участие в колективното честване на книгата, където славата изравнява читателите в тяхната пасивност. В полето на авторството настъпва освобождаване от напомнената преходност и фрагментарност. Силата на каноничното произведение произхожда от институцията и се изчерпва в крайната спирка - читателят, а при класиката читателят/ авторът със своята всеки път различна подбуда е мястото, от което произведението обновява своя устрем. Признаците на тази творба са безсмъртието и целостта: "За да го осъществя, достатъчно би било да съм безсмъртен."... Една вечер наскоро, прелиствайки глава двадесет и шеста - с която той изобщо не се е залавял, - познах стила на нашия приятел и сякаш долових неговия глас в тази необикновена фраза: нимфите на реките, печалната и влажна Ехо". Целостта на класиката и безсмъртието на автора обаче могат да бъдат удостоверени от читателя и критика едва след смъртта на самия Менар. Така за пореден път "Дон Кихот" получава възможността за различни прочити, включително и канонизиращи. В очите на читателя и критика новият роман ще проявява амбицията да заменя, изтрива и дори да предшества стария3. "Стигам до мисълта, че "окончателният" "Дон Кихот" може да се разглежда като своеобразен палимпсест, в който трябва да прозират чертите - бледи, но не и неразгадаеми - на "първоначалния" почерк на нашия приятел" (Борхес 1989: 93). Така крайната инстанция, която практически се облагодетелства от "невидимата" творба на Менар, се оказва критиката и посредством нея - читателят. Тя получава правото да размества авторите и да използва вторичната контекстуализация, за да гради свои сюжети чрез "метода на преднамерения анахронизъм и погрешните атрибуции" (Борхес 1989: 93). Критиката може да си измисля автори4, да поражда автори и да освобождава произведенията от "славата", вменявана им последователно от самотния, недиалогичен прочит. Това позволява институцията да се самоконтролира и да заличава следите си, оставени върху произведенията. Критиката ще мисли класичното като препотвърждаващо се във всеки един прочит, попаднал в хетерогенната среда от множество такива, различни прочити, а каноничното - като установяването на еднократното четене и еднократното написване, възможно само в хомогенна литературна среда.

В разказа "Пиер Менар - автор на "Дон Кихот" класиката се разглежда през възможността й да се спасява от самообясняващата се и обезсилваща престижност. Тя препотвърждава статута на текста, но като гарантира взаимността между творбата и нейния читател. По тази линия класиката оспорва властта на канона и извежда наяве автора като опция: всеки път различен, той отново и отново ще дарява книгата на читателя.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Срв. в "Паметта на Шекспир": "Шекспир беше за мен съдба" (Борхес 2002). [обратно]

2. "Излишно е да добавям, че никога не се е стремял към механично копиране на оригинала..." (Борхес 1989: 88). [обратно]

3. По повод "Пиер Менар - автор на Дон Кихот" Бланшо, който разглежда написването на романа като реципрочен на превода акт и се занимава с идентичността на езика, казва: "...там, където има съвършен двойник, бива заличен оригиналът, а дори и произходът." (Бланшо 2007: 109). [обратно]

4. Срв. "Понякога критиката измисля автори..." - в разказа "Тльон, Укбар, Orbis tertius" (Борхес 1989). [обратно]

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Барт 1968: Барт, Ролан. Смъртта на автора. // Литературен клуб, 25.06.2003 <http://www.litclub.com/library/kritika/bart/dead.html> (16.06.2007).

Бланшо 2000: Бланшо,Морис. Литературното пространство. София, 2000.

Бланшо 2007: Бланшо,Морис. Предстояща книга. София, 2007.

Борхес 1989: Борхес, Хорхе Луис. Вавилонската библиотека. София, 1989.

Борхес 2002: Борхес, Хорхе Луис. Паметта на Шекспир. София, 2002.

Гадамер 1997: Гадамер, Ханс-Георг. Истина и метод. София, 1997.

Еко 1997: Еко, Умберто. Между автора и текста. // Интерпретация и свръхинтерпретация. София, 1997, с. 62-81.

Фуко 1991: Фуко, Мишел. Що е автор? // Литературен вестник, № 19, № 20, 1991.

 

 

© Надежда Стоянова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.06.2006, № 6 (91)