ЗА СИСТЕМНАТА ЗАВИСИМОСТ МЕЖДУ ОБЕКТИ, ДЕЙСТВИЯ И ПРИЧИННОСТ

Никола Димитров

web

Връзки, взаимовръзки и междупричинност между всички зададени компоненти, в определена описателна събитийност, оформят целостта в поднесената информация.

Значението на този факт се крие в приоритетността на компонентите в даден процес или по-скоро в липсата на такива. Степенуването по важност (например проследяването на една сюжетна линия) е характерно единствено за емоционалната сфера на намеренията. Това е така, тъй като абсолютно всеки присъстващ (не само регистриран, забелязан) елемент от някакъв процес (система), влияе върху общото й състояние, част е от формираните и насочените междукомпонентни сили, и играе в еднаква с останалите компоненти роля при формирането на някаква окачествена, завършена крайна фаза.

Това, че на преден план е представена например една сюжетна линия, персонаж, обект и пр., автоматично не означава изчерпателността на събитията и останалите компоненти, не показва и аргументира техните поведения и характеристики. Напротив, целенасочеността на намеренията показва само част от процес, показва едностранни взаимовръзки, често без причинно-следствени аргументации - предвид фрагментарните й устои - т.е. показва каквото иска. Подчиняването на компоненти като част от процес на емоционалната пожелателност напълно разрушава конструкциите на процеса, разбива постъпателността на поведението му, фрагментира и прави неясни структурите на самия процес: Системният обект не бива да се разглежда като такъв, който се състои от отделни елементи и отношенията между тях; той не може да бъде познат, ако се отдели само една или друга съществуваща в него връзка; спецификата на такъв обект се състои в съществуването на взаимна зависимост между връзките... (Розентал 1968: 484). С една дума, нарушава се онова, което, изведено относно процеса в закон, гласи така:

Обекти, действие и причинност са едно цяло.

Този факт, от друга страна, е научно обоснован от квантовата физика, която, след Теорията на относителността, даде нова насока на научното мислене относно битието и принципния порядък на нещата във вселената: не е възможно да се разбере нещо, особено за една частица, преди да се разберат всички частици поради базисната взаимосвързаност на податомния свят. Съставките на материята и базисните явления, които ги включват, са взаимосвързани и взаимозависими. Затова те не могат да бъдат разбрани иначе, освен като интегрирани части на едно цяло. Изглежда, съществува универсална зависимост на всички неща и събития в цялата вселена (Корсини 1998: 1329). От тази гледна точка допълнително може да се разбере същността на взаимозависимостта между обекти, действията и тяхната причинност. Едно внимателно изследване на процесите на наблюдение в атомната физика показва, че субатомните частици нямат значение като самостоятелни образувания, а трябва да се приемат само като връзки между подготовката на един експеримент и последващото измерване. С това квантовата теория разкрива базисното единство на Вселената. Когато проникваме в материята, природата не ни показва изолирани “основни градивни частици”, а по-скоро се проявява като сложна тъкан от зависимости между различните части на цялото (Капра 1997: 70). В същия дух Касирер заявява, че колкото повече прониквах в разнообразието на езиковите явления, толкова по-ясно сякаш възприемах как всички единични факти се осветяват взаимно и същевременно се вписват в един общ контекст (Касирер 2001). По-надолу, в “Общата функция на знака”, извежда познанието така: Основният принцип на познанието изобщо се състои в това, че общото винаги може да се съзерцава само в особеното, а особеното може да се мисли само с оглед на общото (Касирер 2001). Нещо, също изключително важно за цялостната представа от дефинирания закон “Обекти, действие и причинност са едно цяло” е следният факт: разглежданите по-горе зависимости на квантовата физика, винаги включват и наблюдателя като съществена част. Наблюдателят винаги представлява ключово звено във веригата от процеси на наблюдение, а свойствата на един атомен обект могат да бъдат разбрани само чрез взаимодействието между обект и наблюдател. Това означава, че класическата представа за обективно описание на природата вече е невалидна (Капра 1997: 70). Последното твърдение и специално ролята на наблюдателя като ключово звено в процеса на наблюдение, доказват твърдението, че целенасочеността на индивидуалните намерения отразява само част от процес, показва едностранни взаимовръзки, често без причинно-следствени аргументации - предвид фрагментарните й устои - т.е. целенасочеността показва каквото иска. Ето как е застъпен този процес в психологията: Същевременно повечето психолози смятат, че е много подвеждащо възприятието и паметта да се разглеждат като точни копия на външния свят. Те предпочитат да разглеждат възприятието като активен и конструктивен процес, зависещ не само от това информацията да постъпи от външния свят, но и от личните нагласи, убеждения и мотиви. Най-очевидното последствие от тази теория е, че често ще се наблюдават системни, макар и несъзнателни изкривявания във възприятието. На ниво информация това означава, че хората виждат това, което искат да видят, а не онова, което действително се случва (Айзенк 2005: 248). Точно този принцип на субективиране, според който наблюдателят не може обективно да опише процес, поради това, че с този си акт той вече е част от него (което означава, че той, освен процеса, описва и строго характерната си индивидуалност, т.е. излиза от границите на обективността), е причината дадена описателност никога да не е в своята пълнота, от една страна, а от друга, това, че индивидуалните убеждения, в своите основания за обективност и обхватност, всъщност са доста ограничени ...никога не можем да говорим за природата, без същевременно за говорим за себе си, защото не можем да говорим за природата, без да си взаимодействаме с нея, а следователно и без да ставаме част от нея. Някои физици предлагат да наричаме изследователя “участващ наблюдател” (Корсини 1998: 1329).

Законът “Обекти, действие и причинност са едно цяло” може да се разгледа по следния начин. Да се диференцира какво е, от какво се вижда. В “Критика на способността за съждение” Кант разглежда аналогично интелекта. Той поставя въпроса дали е възможно да се представи един общ критерий, чрез който може да се опише фундаменталната структура на човешкия интелект и по този начин тази структура да се разграничи от всички други възможни видове познание. След задълбочен анализ той достига до заключението, че такъв критерий трябва да бъде потърсен в характера на човешкото знание, за което е необходимо да се прокара ясна разлика между възможността на нещата и тяхната реалност, т.е. между реално и възможно (или описаното какво е, от какво се вижда). Кант ползва понятието “интуитивно познание”, за да опише природата и ограниченията на човешкия интелект. Човешкият интелект е способен единствено на “дискурсивно познание”, зависимо от два хетерогенни елемента. Ние не можем да мислим без образи и не можем да виждаме без понятия. Мислите без съдържание са празни, нагледите без понятия са слепи. Именно този дуализъм на фундаменталните условия на познанието, съобразно Кант, стои в основата на нашето разграничение между възможно и действително (Кант 1980: 304-315). Нека отново да бъде разгледан въпросът какво се вижда (т.е. какво забелязва принципно съзнанието). Вижда се някакъв процес възнамеряване-целенасоченост (както подчертава Е. Хусерл (2002), Едно иманентно възприятие е аподиктично евидентно (неоспоримо очевидно) с оглед на продължителната индивидуална сегашност на предмета, тоест в нашия пример на феноменологически редуцирания тон, към който сме насочени). Забелязва се, заради подходящо избраните начална и крайна фаза. Ситуират се причинно-следствени зависимости, откриват се компонентите на системата, взаимовръзките и постъпателността на реакционните промени. Забелязва се условният фон - следата, център на разглежданите събития, вероятно самият фон се разглежда като процес, подобно описания в него и т.н. (вече споменати нива на предаване на информация).

Сега предмет на внимание няма да бъде вероятността от възможен брой аргументирани компоненти и взаимовръзки на различни нива, а това, че се забелязват такива, че се виждат. В такъв случай какво се вижда? Виждат се обекти, действия и причинност. Компоненти и взаимовръзки. Причинност и резултатност. Методи, свойства, характеристики, качества.

Компонентите се забелязват, като се окачествяват.

Известно е, че няма дефинирано качество, което да не притежава потенциал - т.е. да не може да послужи. Именно потенциалът, от гледна точка на удовлетвореността (пряка връзка с целта на убежденията), забелязва обектите, признаците, окачествените им характеристики. В такъв случай какво се вижда? Виждат се възможности - изразява се тенденция на развитието, съдържаща се в съществуващите явления, наличието на условия за възникването на обекта (предмета или явлението) или поне отсъствието на такива обстоятелства, които биха изключвали неговото възникване (Розентал 1968: 93). Те притежават потенциал. Те са с вероятен характер, складирани в областта на намеренията. Компонентите на един процес - това са възможности и потенциал. Качествени категории и структури. Потенциалът на качеството е пряко свързан с намеренията. В крайна сметка не възможности и потенциал, а най-точно може да бъде определено, че онова, което се вижда, са именно намеренията. Тъй като намеренията окачествяват в рамките на целенасочеността и са провокативно реакционно следствие от причинен заряд (в случая възприемане на текст), то окачествяването, както и самата насоченост, са продукт от динамизираните, непостоянни, фрагментарни, външно насочени мисловни конструкции-представи. Реактивността и чувствителността на убежденията спрямо външни причинни заряди е плод на несигурните му, фрагментарни взаимовръзки в конструкциите-представи, твърде многото присъстващи въпросни състояния, създаващи устойчив, динамичен фон, както и емоционалната потребност на намеренията, насочващи навън (от ядрото) индуцираната енергия от възнамеряването, като по този начин правят убежденията не самодостатъчни, а външно зависими от самопроизведената ефективност на целенасочеността в рамките на удовлетвореността. Реактивността е в основата на самия мироглед - система от възгледи, понятия и представи (Розентал 1968: 332). Именно слабите, недостатъчни, липсващи, постоянно изменящи се връзки между тези звена са в основата на външната зависимост на убежденията с основната предзададеност на удовлетвореността.

Необходимостта от представянето на динамичната структура на убежденията се обосновава изцяло от въпроса какво се вижда? Жорж Гусдорф в “Интелектуалното съзнание” се спира върху окачествената непрестанна динамична целенасоченост при възприемането: Историчното съзнание предполага определен усет към човека и мяра за събитията, определен начин за спонтанна преценка за нещата... Забелязаното постоянно бива определяно, както и определяното е в процес на качествено забелязване и преценка. Става ясно, че се забелязват намерения, определени потенциални характеристики и взаимовръзки в удовлетворителния аспект на пожелателната целенасоченост. Тоест вижда се онова, което е характерно и потребно, което ще бъде потребно или което трябва да е потребно, забелязва се потенциалът в рамките на целенасочеността. Тъй като съвкупността от представи в убежденията формира цялостното поле на разбиране, както и предопределя инструментариума на постоянното окачествяване, в процеса на осъзнаването на самото битие, то, предвид качествените потенциални градивни елементи, следствие от реакционността на намеренията, цялостното поле на разбирането на убежденията притежава характера на реакционността на намеренията. Намеренията таят устои в дисхармоничните динамични индивидуални убеждения, реактивността относно проявена провокативност, фона на съществуващите и формиращите се въпросни състояния, както и външната зависимост на убежденията в областта на желанията спрямо целенасочеността. Намеренията в реактивната им същност, носейки провокативен заряд, са неспособни да бъдат концентрирани във всички аспекти на взаимовръзки между компонентите на даден процес (подобно лупата, която фокусира единствено снопа лъчи, попадащи върху повърхността й, а не целия светлинен поток около нея, по същия начин намерението и продиктуваната от целта й площ ще обхване единствено потребните за тази цел компоненти, като пропусне всички останали налични в системата обекти и зависимости). Водени от провокативната, външна зависимост на целенасочеността, намеренията се концентрират частично само върху онези потребни признаци, характеристики и процеси, които съвсем еднозначно да носят желаната реакция на въздействие. Дименсионалният подход в психологията, относно теориите за общуването, изследва различната вътрешна и външна за изпращащия и получаващия съобщението динамика. Важното в потока на комуникацията е анализът на нагласите на реципиента към източника и предаденото съобщение (Корсини 1998: 1217). Разликите в намерението за генериране и реципиране в общуването е следствие на ефекта от целенасочеността. Относно този акт А. Фаулър пише: Първата фаза на критическия акт трябва да бъде изграждането - т.е. определянето на признаците на замисъла (интенцията) на творбата. Просто реализираният замисъл е това, което изграждането цели да разкрие - интенцията в най-неизбежния смисъл (Фаулър 1992: 42). Онова, което не е необходимо на настроението-удовлетворение, по необходимост не е обект на внимание от страна на възнамеряването и просто се изпуска.

Цялостното поле на разбирането на убежденията притежава характера на реакционността на намеренията. Разгледани в същността им, убежденията прихващат и цялата фрагментарност. Следователно полето на разбирането, полето на познанието, по същество са носители на фрагментарна информативност, предвид целта на убежденията. Изобщо, от тази гледна точка, за цялостна представа на конкретен процес се има предвид изяснени междукомпонентни взаимовръзки и характеристики на процес или част от процес, подчинен напълно на целенасочеността. Така намеренията създават собствен екран-илюзия, на който, изяснявайки напълно и из основи причинно-следствените взаимовръзки на даден процес, всъщност представят само фрагмент, малка или нищожна част от него, подчинена на целенасочената им провокативна потребност. Подобно отношение във философията заема понятието обективна истина, в което се споменава, че истината не се конструира по волята и желанието на хората... (Розентал 1968: 382). Отново нагледно се дистанцира целенасочеността като вид ограничение. Пълнотата и целостта на информативността в намеренията са фрагментарни от гледна точка на действителния процес, необременен от каквато и да е целенасоченост.

Полето на разбирането притежава характера на реакционността на намеренията - това всъщност е наблюдаваната каузалност, за която неколкократно стана въпрос по-горе в текста: необходимата връзка на явления, едно от които обуславя, поражда другото (Розентал 1968: 438). Аналогично инструментът, с който това разбиране борави, концентрирайки усилия в основната цел на убежденията, също ще предизвиква информативна процесуална фрагментарност. Търсените качествени признаци и характеристики, с които да могат да бъдат преодолени въпросните нива и динамичните конструкции на индивидуалните убеждения, не могат да се различават от досега съществуващите. След като информативността се изследва с инструмента на качествени признаци и характеристики, които от своя страна са потенциално обвързани от намеренията, то за нея не съществува друго положение, освен да бъде пречупено през фрагментарния филтър на целенасочеността, в аспекта на заложената удовлетвореност. В кибернетиката точно поради тази причина се набляга върху относителността на информацията: Относителността на информацията е тясно свързана с отражението. Ако в предмета А стават изменения, които отразяват въздействието на предмета В, може да се каже, че предметът А става носител на информация за В. В кибернетичните системи измененията в А, предизвикани от въздействието на В, са не просто някакви характеристики на А, а стават фактор за функционирането на А именно като носители на информация за В. От това гледище нашият мозък представлява една изключително сложно кибернетична система, която запазва и преработва относителната информация, постъпваща от външния свят (Розентал 1968: 215). Именно заради този си характер инструментът, с който борави полето на разбирането, по аналогия не се отличава от самото разбиране, което притежава характера на реакционността на намеренията и цялата с това фрагментарна насоченост на информативността.

И сега, когато отново се постави въпросът какво се вижда?, може спокойно да се даде отговорът, че се забелязва единствено фрагментарната насоченост на намерението, заедно с целия субективен потенциал от целенасоченост в аспекта на удовлетворението. Или, както споменава Хусерл, акцентът на перцепция е винаги интенционен - насочен към конкретния обект - и всички съзнателни възприятия са на или за нещо... Самото съзнание е дефинирано като белязано от същата интенционалност, като думата интенционалност означава само това универсално фундаментално качество на съзнанието: да бъде съзнание за нещо (Панчева 2005: 343).

Нека отново бъде разгледан законът: Обекти, действие и причинност са едно цяло. Досега бе застъпено обяснението какво се вижда. Нека сега гледната точка да бъде сменена. Тоест, нека бъде махната изобщо гледната точка. Точно това се има предвид, когато се задава въпросът какво е? Има се предвид какво е в действителност. Както стана ясно, процесът се забелязва като такъв заради качествени характеристики, пряко подчинени на намеренията. Следователно, някакъв процес (условно избрана начална и крайна фаза, подчинена на някаква потребност) е отношение на удовлетвореността. Фиктивната начална и крайна фаза кореспондира е някаква потребност. Потребността е елемент от целенасочеността. Ако отново трябва да се върнем към понятието за целенасоченост, според Едуард Чейс Толман реакцията демонстрира цел, ако показва “преподаваемо” качество, т.е. организмът има готовност да се научи да избира тази реакция рано или късно в поредица от случаи (или както бе дефинирано по-горе потенциал), защото тя е по-ефективна в постигането на някаква цел от страна на организма (Корсини 1998: 1396). Началната и крайната фаза, на който и да е процес, са чисто фиктивни величини, служещи на потребността от индивидуалните динамични убеждения. Т.е. служещи на индивидуалните намерения. Не съществува процес, който изведнъж да започне от нищото и да завърши просто така, без да въздейства - без следствие. Сам по себе си всеки процес е причина, но е вярно още, че всеки процес има причини - всяко явление е следствие от определена причина и става причина на друго явление. Причинната връзка е отношение между взаимодействие и резултат от него (Георгиев 1967: 254). Да се диференцират определени фази и състояния от процес в начални или крайни фази, е приоритет на субективните пожелателни убеждения (преподаваемото качество), които ги окачествяват като такива винаги с някаква целенасоченост и товарейки ги с потенциал. Това се вижда. Вижда се фрагмент, който притежава определени признаци, характеристики. А всъщност какво е? Да се махне гледната точка на убеждението означава да се отстрани инструмента, с който се оперира. Но да се отстранят качествените, овеществени характеристики, означава да не се вземат предвид убежденията изобщо, тъй като ядрените й структури (под ядрени структури се обозначава съвкупността от основните представи в убежденията, подлежащи на най-малко съмнение), както и корализиращите се периферни мисловни конструкции-представи (това са представите, които се допълват постоянно към основните), са продукт именно на този инструмент. Ето защо бе забелязано, че гледната точка трябва да бъде махната. Гледната точка е фрагментарното индивидуално разбиране. Когато това стане, наблюдавания до момента процес просто изчезва! Изчезва, защото фиктивните, окачествени характеристики за начално и крайно положение на този процес изчезват. А. Шопенхауер поддържа тази мисъл така: Тук е уместно да напомним, че всяка existentia предполага essentia. С други думи, всичко съществуващо трябва също така да бъде нещо, да има при това определена същност. То не може да съществува и при това все пак да бъде нищо, т.е. да представлява нещо като ens metaphysicum, т.е. вещ, която е, както е и нищо повече, без никакви определения и свойства, а следователно и без обусловения от тях напълно определен начин на действие; но, както essentia без existentia не дава реалност, точно така това е невъзможно и за existentia без essentia. Всичко съществуващо трябва да притежава съществената за него своеобразна природа, по силата на която то е това, което е (Шопенхауер 2001). Самите критерии за процес са дефинирани от убежденията. Тъй като под процес се разбира изменение (качествено) в положението на някаква крайна и начална фаза, тогава всичко се разпада и изчезва. Разбира се, то продължава да съществува, но след като не е назовано и съответно не е пожелано, не е обект на индивидуална насоченост, то просто изчезва - Предметът (вещта) има относително самостоятелно съществуване, защото няма вещ сама по себе си без свойства и отношения. Вещ, без свойства и отношения, е празна абстракция (Дянков 2006: 16). Тогава, след като не се съблюдава процес, аналогично няма да има компоненти, които да го изграждат (ще ги има, но без пожелателните окачествени характеристики няма да бъдат забелязани целенасочено). И всички наблюдавани причинно-следствени връзки, взаимовръзки, външни и вътрешни отношения, губейки качествените си характеристики, ще загубят и идентичността си. Разбирането на природата се състои в това, че ние се опитваме да открием нейните общи понятия и закони. Тези закони представляват генетични правила на нейната промяна. Следователно, когато ние не можем да подведем един натурален феномен под определен закон, изчезва самата възможност да схванем този феномен. Ако не можем да схванем едно нещо, ние не можем да си го представим като съществуващо (Касирер 1996: 363). По същия начин действа и митологичното мислене: даден предмет или действие стават реални единствено в степента, в която имитират или повтарят един архетип. Така действителността се придобива изключително чрез повторение или причастност; всичко онова, което няма образцов модел, е “лишено от смисъл”, т.е. липсва му действителност (Елиаде 1994: 48). Аналогично, архаичният човек не носи тежестта на времето и не регистрира неговата необратимост, с други думи не държи никаква сметка за тези качества, в които се изразява самото съзнание за времето (Елиаде 1994: 100). Оттук следва, че съществува единствено онова, което може да бъде схванато, което притежава представа или с други думи, което е окачествено, потребно. Но ако махнем окачествените характеристики, както бе проследено по-горе, нещата автоматично стават несъществуващи, тъй като отиват отвъд представата. Този факт обяснява защо когато гледната точка се отстрани, който и да е наблюдаван процес изчезва, тъй като липсва идеята, мотивацията, стимулът “да си го представим”.

Тъй като процесуалното присъствие ще бъде орязано от индивидуалните фрагментарни характеристики, то значимостта, доминиращата структуралност, канализирана в динамичното убеждение, също ще изчезнат. Или онова, което е било начална фаза, е било такова заради, с някаква цел, изискващо някакво отношение. След като целенасочеността отпадне, фрагментарната осъзната целеустременост автоматично изчезва. Или няма начална фаза, защото отношението към тази фаза липсва, а не че изобщо не съществува това състояние, което, по всяко време, да не може да бъде натоварено с характеристиките за начална фаза. Тъй като по същество намеренията са отстранени, начална фаза няма, както и изчезва всеки процес, обект, отношение, динамика и причинност. Когато няма определена цел, няма да има и намерение към нещо отсъстващо. Определението за мотивация гласи: желание или искане, което насочва поведението към определени цели... (Стаматов 2003: 264). Освен това за мотивацията се казва, че тя е условие на индивида, а не на средата (Корсини 1998: 663). Тя е продукт на целенасоченост, не на познание (за средата). Ето как е, а какво е точно фрагментарно обясняват качествените характеристики на убежденията. На практика, без тях за “неща” е невъзможно да се говори, тъй като без пожелателната им характеристика, обектите, взаимоотношенията, се размиват и въпреки че съществуват, те остават незабелязани, недиференцирани. С известни уговорки тук може да бъде даден пример с гротеската: нещата са станали гротескни, защото са изгубили в неравновесието своите съответствия и обеми между представа и предмет, език и бит, сетива и среда (Мутафов 1998: 50). Уговорките са заради това, че гротеските все още се забелязват, но тук ясно се проследява настъпващият разпад на обект (или идея), който е започнал да губи качествената си функционалност. Нека отново бъде забелязано, че качеството представлява съществена определеност на предметите и явленията, изразяваща тяхната структура, форма, закономерната взаимна връзка между съставните й елементи (Георгиев 1946: 650). Качествената дефинируемост е в пряка зависимост от потенциала им - да послужат, което автоматично ги подчинява на някаква цел. Този механизъм е принципно предопределен от убежденията. Когато се говори за окачествяване, съобразно понятието истина, се забелязва много добре защо в съзнанието присъстват единствено обекти, с които то влиза в отношение: Ала щом всяка истина предпоставя някое съзнание, в което познаваната действителност се отразява, тогава не може и дума да става за каква и да е независимост на истината от съзнанието. Това, което е “независимо”, в случая, то е действителността. Но как може да е “независима от съзнанието” истината, когато тя няма смисъл вън от него, вън от съществуващата или несъществуващата хармония между неговите идеи и действителността! (Аристотел твърди, че невярното и вярното не лежат в нещата (действителността); ... те са дадени в рефлексията, сиреч в разсъдъка). Ние бихме рекли, те нямат смисъл вън от познаващото съзнание, което установява “съответствието” или “несъответствието”... (Михалчев 1992: 68). Когато целта се отстрани, с нея се отстранява и качествената определеност. При условие че нещата са недиференцирани, е некоректно да се задават като те. Няма те!

Обекти, действие и причинност са едно цяло.

Разбирането на тази цялостност учените извеждат и като следната зависимост: поведението на едно нещо не се определя от някакъв фундаментален закон, а е повлияно от всички свойства на всички части (Корсини 1998: 1330). Заради начина на структуриране и инструмента, с който се борави, убежденията не забелязват тази цялостност. Техният обхват, скован изцяло от потенциала и целенасочеността, се разпростира до фрагментарни късове - не случайно е подчертан фактът, че научните истини са относителни, в смисъл, че не дават пълно, изчерпателно знание за изучаваната област от предмети... (Розентал 1968: 7). Провокативността кара рецептивните убеждения да изискват целенасочено тип реакция. Възнамеряването намира, изфабрикува и товари фиктивни начална и крайна точка на също толкова фиктивен, но изискан процес - следствие от провокативния заряд. Тоест убежденията “виждат” това, което искат да видят, създават това, с което реактивно противодействат, раздробяват целостта на качествени признаци и характеристики и с многобройни аргументации и взаимовръзки помежду им задоволяват компенсиращата зависимост на удовлетвореността. А е зависимост не толкова от факта, че се подава провокативен заряд на изхода, колкото до това, че се формира необходимост убежденията да зависят от други такива чрез целенасочеността и впоследствие да се пренастройват, предвид резултата от това въздействие.

Когато бе споменато, че убежденията “виждат” това, което искат да видят, като по този начин задоволяват компенсиращата зависимост на удовлетвореността, то се има предвид именно зависимост, липса на самодостатъчност - една основна характеристика на намеренията в емоционален аспект. Този извод се подкрепя и от психологическата трактовка за емоциите, в която те се дефинират като свързани с действията - определят избора на действията, - готовността на Аза да се въвлече; в съзнанието на Аза емоциите се разкриват като форми на смисъла. Емоциите задават разбиранията на реалността (Стаматов 2003: 106).

Ето още веднъж закона:

Обекти, действие и причинност са едно цяло.

Убежденията, предвид реактивния и постоянно компенсиращ процес, извличат фрагментарни основания, в качеството на изисканата, потребната за тях целенасоченост. Така те “виждат”. Нека бъде припомнено още веднъж, че няма дефинирано качество, което де не може да послужи. А “виждането” е фрагментарно, защото целенасочено компенсира отделен или допълнително приет заряд. Тоест компенсира натовареност, независимо от заряда. Тъй като този заряд (приет или отделен) е краен, то компенсаторният механизъм е настроен също за краен аналог - за част от това цяло, за фрагмент, за заряд в ограничена големина и в достатъчна степен, за да компенсира точно определена, фиксирана полярност. Търсейки фрагмент, базирайки инструментариума си в тази насока, убежденията, по силата на естествените зависимости, не могат да надхвърлят онова, което им е потребно. След като първоначално е изградено онова, което им трябва (след като си изградят признаците и характеристиките на търсеното), убежденията хвърлят усилия точно към подобен фрагмент, който да удовлетвори компенсаторните нужди. Инструмента - целенасочеността на намеренията. Ето защо убежденията “виждат” това, което искат да видят. А искат да видят, защото първоначално изграждат онова, което им трябва (когато става въпрос за емоции, то възникването им се представя като процес, преминаващ през различни стадии: оценка на ситуацията - готовност за действие - физиологична промяна - експресия - действие (Стаматов 2003: 106). Онова, на което се набляга, характеризирайки емоционалния процес, е оценката на ситуацията, която е първият компонент от този процес и представлява фактор за по-нататъшното му продължение. Тази оценка формира целенасочеността на това, което трябва да се види. Ето защо, когато убежденията искат, това означава, че желаят, т.е. възнамеряват и насочват. “Виждат” фрагмент, защото им липсва фрагмент. Компенсират или отделят провокативност, защото поради своята нестабилност зависят от фрагмент.

Тъй като основният инструмент на убежденията е характеризираната фрагментарност на цялото (обект, действие и причинност), то естествено за нея е предмет на внимание да бъде процесуалността. Описателността на текста предопределя неговата процесуалност при излагането на събитийността. Даден текст може да изложи много събития, всяко едно от които е процес. Идеалната изчерпателност на текста, от гледна точка на информативната описателност, може да бъде разделена на нива, като на първо ниво текстът трябва да разгледа в еднаква по важност степен като причина и следствие всеки един от описаните в него процеси, компонентите, които го обуславят, всички връзки и взаимовръзки, провокирани и формирани от реактивната динамичност. Първото ниво се характеризира с извеждането на описаните в текста процеси като причина и следствие. От гледна точка на причинността, така дефинираното първо ниво описателност, спрямо някаква пълна изчерпателност, се явява както описаната във философията специфична спрямо пълна причина. Пълната причина е съвкупността от всички обстоятелства, при наличността на които по необходимост настъпва следствието. Специфичната причина е съвкупността от редица обстоятелства, появяването на които (при наличността на много други обстоятелства, каквито вече е имало в дадената ситуация и преди настъпването на следствието и които образуват условията за действието на причината) води към поява на следствието (Розентал 1968: 438). Тъй като пълната причина зависи от разясняването на редица специфични причини, водещи до дадена разглеждана резултатност, то очевидно, разясняването на дадена специфична причина не означава автоматично разгадаването на пълната причина. По аналогия, второто ниво би представлявало като описващо факторите и процесите, причина за компонентите и процесите от първо ниво. В безкраен ред могат да се продължат нивата по този начин. Основното в случая е друго - процесуалността е събитийната описателност. (Нещата съществуват и се забелязват в условия на развитие, т.е. в тяхната процесуалност. Разглеждана като протяжност, в понятието се отразява моментът на относителната устойчивост и постоянство на определен тип връзка на нещата и явленията (Розентал 1968: 446). В химията (Близнаков 1990: 3) веществата също се определят, когато са в процес: Веществата се проявяват в условията на химичните реакции и определят до голяма степен приложението им в практиката). И тъй като в случая става въпрос за идеална описателност (ако вземем предвид само първо ниво дори), то лесно може да се допусне, че в дадена текстова събитийност не се допуска абсолютно изчерпателно внимание върху всички компоненти, оформили характеристиките му, за да бъде назован като такъв (пълната и специфичната причина). Допълнителна раздробеност дори в изначалните си фрагментарни устои. Пълната описателна информативна изчерпателност на първо ниво не допуска главни и второстепенни персонажи, главни и второстепенни топоси и обекти, главни и второстепенни сюжетни линии - т.е. не допуска приоритет по степен на важност между компонентите, процесите и взаимовръзките на отношенията им.

В тази, така наречена идеална изчерпателност, нужното изчерпателно сюжетно внимание ще се разпростре между всички събитийни компоненти, които подробно ще бъдат представени във взаимодействията си с причинно-следствени аргументации. Аналогично, главен персонаж ще отпадне като едностранна привилегия за конкретен субект - в цялостния план всички градивни компоненти ще се сдобият с тази форма на внимание. Действията, които обикновено проследяват взаимоотношенията на конкретен персонаж (независимо дали в хронологичен порядък или не) биха фокусирали причинно-следствените си характеристики върху всички възможни междукомпонентни събития. Това е и принципът, на който се гради фабулата в даден текст: фабулата е художествено осъществяване на сюжета, тъй като повествованието на разказвача (автора) може да не следва винаги последователността на събитията във времето...; фабулата като верига от изобразени ситуации е начин на повествование за събитията и реализация на авторския замисъл (Беров 2003: 227).

Изобщо, става ясно, че структуралната приоритетност е възможна само при една неидеална, неизчерпателна описателна събитийност. Точно този подход, фрагментарен, концептуален в качествената си целенасоченост, се ползва от убежденията. Самите качествени характеристики съдържат потенциал на приоритетност в зависимост от необходимостта и намеренията, т.е. взависимост от това, какво трябва да се види, какво се търси. Така, съвсем естествено, започва да доминира структурната определеност и класификационният похват в инструмента на убежденията. А оттук се предопределя неидеалната, неизчерпателна информативна описателност на който и да е процес. Идеалната изчерпателност на текста, която бе разгледана на много нива, сега не може да покрие изискванията си дори единствено за първо ниво, дори единствено за определен аспект от характеристиките на компонентите си.

Ето защо, поради своята целенасоченост, убежденията фрагментират вниманието си върху строго определени аспекти на предзададената им, търсена потребност. Самата дефиниция за термина внимание гласи: готовност на организма за възприемане на стимулите, които го заобикалят (Корсини 1998: 133). От една страна, показва реактивност, зависимост от външни фактори, а от друга, е натоварено с конкретна цел: вниманието е активна функция на организма, зависеща от неговото мотивационно състояние (Корсини 1998: 133).

Съзнателният обхват на части от процес от страна на убежденията ще бъде назован фокус на внимание.

Фокусът е именно визираното събитие, представената сюжетна линия, вътрешно разкритие и своеобразно мотивирани и аргументирани действия. Фокусът няма за цел идеалния вариант на текстовата описателност. Идеалната описателност не е целенасочена по принцип. Насоката на фокуса е продиктувана от предзададеното възнамеряване. Фокусът винаги и несъмнено е подчинен на провокативността - мотивационното състояние. Заради своята специфичност неизбежно се появяват персонажите, сюжетните особености, времевите ситуираности. Приоритетността в компонентите прихваща фокуса на влияние - целенасочеността - провокативния заряд на творбата спрямо реципиента.

И докато обекти, действие и причинност оформят целостта, то през призмата на динамичните индивидуални убеждения се вижда единствено целенасоченият фокус на компенсаторната (следствие на провокативност) потребност.

БИБЛИОГРАФИЯ

Айзенк 2005: Айзенк, Х. Наблюдение на психиката. София: ИК "София", 2005 <http://predte4a3.hit.bg/aizenk.pdf> (19.08.2006).

Беров 2003: Беров, Т. Речник на литературните термини. София, 2003.

Близнаков 1990: Близнаков, Г. Химия. София, 1990.

Георгиев 1946: Георгиев, В. Кратка българска енциклопедия. Т. 2. София, 1946.

Георгиев 1967: Георгиев, В. Кратка българска енциклопедия. Т. 4. София, 1967.

Дянков 2006: Дянков, Б. Философска логика. // Truden Web Site, 08.06.2006 <http://www.truden.com/download43-20-titleA-10.html> (19.08.2006).

Елиаде 1994: Елиаде, М. Митът за вечното завръщане. София, 1994.

Кант 1980: Кант, И. Критика на способността за съждение. София, 1980.

Капра 1997: Капра, Ф. Дао на физиката. София, 1997.

Касирер 2001: Касирер, Е. Философия на символичните форми. Езикът. Т. 1. София: Eurasia Academic Publishers, 1994-2001 <http://biblio.hit.bg/books/kassirer/sprache.html> (14.08.2004).

Касирер 1996: Касирер, Е. Есе за човека. София, 1996.

Корсини 1998: Корсини, Р. Енциклопедия по психология. София, 1998.

Михалчев 1992: Михалчев, Д. Към учението за относителността на истината. // Теории за истината. София, 1992.

Мутафов 1998: Мутафов, Е. Книга за Радичков. София, 1998.

Панчева 2005: Панчева, Е. Теория на литературата. София, 2005.

Розентал 1968: Розeнтал, М. Философски речник. София, 1968.

Стаматов 2003: Стаматов, Р. Психология на човека. София, 2003.

Фаулър 1992: Фаулър, А. Жанрът в интерпретацията. // Литературна мисъл, 1992, № 1-2.

Хусерл 2002: Хусерл, Е. Аподиктичността на припомнянето. Прев. Антония Колева. // Литература плюс култура, 30.03.2002 <http://grosni-pelikani.cult.bg/akoleva/prevodi/wiedererinnerung/wiedererinnerung.htm> (19.08.2006).

Шопенхауер 2001: Шопенхауер, А. За свободата на волята. София: Eurasia Academic Publishers, 1994-2001 <http://biblio.hit.bg/books/wille/ethics.html> (19.08.2006).

© Никола Димитров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.08.2006, № 8 (81)