СМЪРТТА КАТО КОСТЮМ НА КЛОУН

Мая Кисьова

web

Вечерта на 6 октомври голямата зала на Народният театър събра зрители, колеги и приятели на актрисата Рада Спасова. Трупата на ДКТ “Васил Друмев” - Шумен игра в нейна чест премиерния спектакъл “Голямата печалба” от кубинския автор Ектор Кинтеро. На 9 октомври тя щеше да има рожден ден. След представлението, всеотдайно изнесено и горещо аплодирано, фоайето дълго съхраняваше любовта на нетръгващите си. Имаше коктейл, гости... само рожденничката ексцентрично не се появяваше пред очите ни... Няколко костюма от най-добрите роли... усмихнат портрет и... безмълвие... Може би, за да попаднем за кой ли път в парадокса, че изплакваме, когато идваме, и се усмихваме, когато си отиваме от този свят...

“Тя е забележителна актриса” - каза посланикът на Куба у нас Херардо Алварес. Сред множеството бяха нейната учителка проф. Елена Баева, друга учителка - доц. Възкресия Вихърова, с която, и с чиито студенти, Рада Спасова работи дълги години... Тук бяхме всички участници в тазгодишните Друмеви театрални празници. И никой не говореше за Рада в минало време. Дистанцията идваше от несъвършенството на сетивата да я видим къде е точно. В ложата? Горе в кабината при Спас? Телефонирайки на Ваня? Обединявайки екип за следващия спектакъл?... Тя зареждаше сцената с енергия, сърцето й гореше с тайнствена сила в малката икона на Богородица отляво. А актьорите играеха с особено внимание, откривайки собствената си взискателност. Режисьорът Димитър Шарков, хореографът Алфредо Торес, художниците арх. Зарко Узунов и Елена Иванова, Мария Сапунджиева в ролята, карибските ритми, настроението на самия жанр на пиесата - цялото зрелище надмогваше болката с чистотата на единственото знание, в което сме сигурни - че животът е театър.

Не е ли своего рода награда за една актриса последната й роля да носи името Илуминада? Колко звук и празник излъчва! Може ли една Илуминада да намери щастието в т.нар. човешка нормалност, сред бита и лъжливия морал? Катарзисът идва, когато тя облече клоунския костюм и се върне към същността си на жрец. Едно от многото отражения на Рада - неспокойствие, виталност само и единствено в театъра, изгаряне докрай. Публиката дълго аплодира заснетите кадри от репетиции на “Голямата печалба” с нея, както и видеоимпресията в различни роли.

Тя не се страхуваше от смъртта. Преди 15 години, след като бе изпратила баща си, тя съзнателно превърна мъчителната човешка агония в изкуство, изграждайки ролята в “Лудата на дома” от Жан Кокто. Знаеше, че проблемите със сърцето са метафорично следствие и от премного бликаща любов. И как няма да съумее да привлече и задържи толкова млади актьори в трупата? Освен творческата грижа за всеки, тя посрещаше всяко проявление на младежко съмнение или нихилизъм с разбиране и обич, бореше се за израстването не само в професионален, но и в личностен план. Спомням си, когато пътувахме за фестивал към родния й Смолян, я попитах какво значи “Бурборак” на родопски: “ами дете, което играло, играло и се изцапало, но това му е най-хубавото - че се е наиграло”...

Стана така, че с нея гледахме едни и същи емблематични за историята на българския театър спектакли: “Упи, или театърът в края на века” от Иван Радоев и “Бяс” от Боян Папазов, от единия до другия бяха изтекли 16 години преход... Усетихме се, че седим на същия ред в ТБА, на същите столове... По времето на първия тя току-що бе поела директорския пост в Разград, а на втория - отдавна беше селекционер и директор на Друмеви дни, включително и 150-годишния национален театрален юбилей в Шумен...

Привидната сила и категоричност при Рада съжителстваха с естетика и чувство за баланс. Цялата трупа на ДТ “А. Страшимиров” се вцепени от ужас, когато по време на нейния бенефисен спектакъл “Вампир”, в решаващия монолог на Малама, върху й се стовари греда от декора. Тя не усети удара - така концентрирана беше - и продължи, все едно нищо не се е случило...

Под нейно ръководство същата трупа неколкократно игра във фестивали на руската класика. Какво изпитание е да си на сцената на 200-годишния театър в Кострома на Волга, целият в кадифе, в който дъхът ти ехти, зад кулисите на който се е разхождал самият Островски в меки ботуши, за да “слуша” своите спектакли...

Рожден ден в памет ни събра... Не бе необходим традиционният ритуал с торта и духване на свещички. Защото пламъчето на благодарност, което носеше всеки в тази октомврийска вечер, не може да бъде угасено. Благодарност, че Бог го е срещнал с жената и актрисата Рада Спасова, че е преживял истински мигове на съвместен творчески възторг. И на тиха молитва за възнесение и мир.

А тортите... тя беше истинска майсторка! Бидейки роднини и съседи тогава в Разград, като деца и юноши нееднократно сме ги опитвали... “Я да видим кое е най-ящното дете!” - знаеше, че предизвиква респект у нас и бързаше да ни предразположи. Бях я гледала в много спектакли, мечтаех да стана актриса, без изобщо да подозирам колко добри неща ще изиграя под нейно насърчение. Моите родители ме виждаха като лекар. Спомням си, че когато учителката Анастасия Коларова формулира последната ни абитуриентска тема по литература: “Образът на моя съвременник”, отведнъж започнах да пиша за Рада.

Баща ми, д-р Димитър Дечев, я наричаше “наша Рона”. Той също е роден през октомври и си отиде от този свят по същия начин. Отдавна открил, че между театъра и медицината има близко родство и общочовешка функция.

Било е писано житейският сценарий на актрисата да завърши в последния ден на тазгодишния Шуменски фестивал. Нейното име вече одухотворява камерната зала на театъра. А делото й е висока летва, която е истинско предизвикателство за следовниците.

7 октомври 2008

© Мая Кисьова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.10.2008, № 10 (107)