АЗ, РЕФОРМАТА

Мая Кисьова

web

Обяснимо е напрежението, което поражда намерението на Министерството на културата в България най-после да предприеме адекватни мерки към съществуващата ситуация. Преди повече от десет години първите разговори и стъпки предприе екипът около режисьора, тогава зам.-министър, Николай Поляков, а и предшестващите го са огласявали проблема. В момента активни са тези, чиято щатна защита няма покритие-продукция. Активни са и добрите театри, които протестират срещу общата хазна. В България обаче отдавна има свободнопрактикуващи творци, които набраха своя съвсем нелек опит през годините и които също отстояват правото си на съществуване. От 11 години съм в театрална реформа, както и тя е в мен. Няма да бъде трудно за колегите с подобен статус да се припознаят и дооцветят нейната-своя-наша картина. Смея да твърдя, че вече сме съсловие в България. Съсловието, на което принадлежи близкото бъдеще. От позицията на актриса, отказала се доброволно от сигурността на постоянния договор, извървяла пътя от провинциален театър (чийто директор отказах да бъда поради крещящи несъответствия между ресурса и статута му) до самочувствието на заслужения шанс – аз продължавам да съм ЗА реформата. Но не за половинчати мерки. Десетилетия наред ние, повярвалите, предприели решителната крачка, акумулираме енергия, която чака да бъде реализирана. А много театри, продължаваха да бълват плява, поглъщайки средства с предимство. Старомодна, заблуждаваща, противна на добрия вкус и съвременни изисквания за театрално представление продукция, с краткотраен живот..

Реформата е шок, но и хоризонт. Малка България има нужда от пет висок клас постановки, култивиращи съвременен национален зрител. Никой няма да се възпротиви в която и да е желаеща община да има местен театър, но преди това да погледне дали работата на някой самодеен колектив не заслужава субсидия повече от мухлясалата идея на някой страдающ артист.

Имах удоволствие да получа визитката на г-жа Muriel Mayette, Administrateur general, La Comedie Francaise, както и да видя двете постановки, с които прочутата трупа, създадена от Молиер, гостува в София през 2008-ма. Пример за демократично изграден репертоар, с жива класицистична традиция в актьорската техника. И железен мениджърски механизъм – всеки актьор е акционер, приел доброволно йерархията. (Всъщност професионалният актьор на свободна практика, е акционер на самия себе си.) Имах удоволствието да видя и спектакли на независими ирландски трупи с фестивално качество и лидери, носители на национални награди. Обърнете внимание колко леко излиза на повърхността идеята държавните служители да плащат сами здравните си осигуровки. Така леко възниква и въпросът “Кои са критериите за държавен служител? / Кои са критериите за държавен артист?”

Кастингът. Бариерата на щата продължава да ни дели. И този факт вече е пагубен за общото ниво на театралната продукция. Участието в кастинги трябва да се приема позитивно, колкото и уморително да е. Два в моя списък са забележителни – за ролята на Anastasia Romanov в проекта за филм-спектакъла “The Anastasia Conspiracy” (1997), и за филма на Терънс Малик “The Tree of Life” (2007), и двата за САЩ. Поканите бяха персонално отправени. След няколко писма и кратки разговори самовзискателността ми скочи безвъзвратно на N-та степен. За съжаление, предложенията, които съм получавала в родината, са от рода на ролята на пияна жена (напълно съблечена), говореща сценарни глупости на английски език в продукция на БНТ срещу 130 лв. Понякога е трудно, адски трудно. Защото трябваше да научим много нови неща. Да знаем правата и задълженията си в разнообразните, доста често неграмотно (поради липсата на опит) направени договори, да изискваме. Да поддържаме формата си до следващата възможност, без гаранция кога ще дойде тя – след седмица или след месеци. Да контактуваме с агенти.

Поколенията. Вече съществува откровеният Facebook призив: “Нека най-сетне се даде шанс на младите български артисти да се изявяват както в театъра, така и в телевизията. Омръзна ни да гледаме от 100 години едни и същи вече застарели артисти. Колкото и велики да са някои от тях и ние да ги уважаваме, би трябвало те най-сетне да предадат щафетата на младите талантливи артисти... ...И най-важното... Нека се спре толерирането от страна на продуцентите само към едни и същи колеги.”

Образованието. Изданието на Teacher’s Academy/Академия за преподаватели - 2009 в рамките на ELIA в София беше успех. Но постави и редица въпроси в областта на преподаването и науката за театралното изкуство в България, които от години не са лабораторна тайна. Защо темите за докторантури се обявяват под сурдинка в ъгълченцето на някой вестник, не в сайта на НАТФИЗ? Кой определя кое е полезното знание за Академията и кой е сполучливият кандидат? Аз лично съм чувала изречение в подкрепа на докторантка: “Ами тя няма какво друго да прави...”. Кой е Академията? Защо губите времето на студентите, драги теоретици, когато сте самодостатъчна, спред вас, група за цяла България за 10 години напред? От какъв характер е пропусквателният портал, който сте изградили – и към кадрите, и към аспектите на знанието? Подчертавам, думите не са принадлежност на едни и същи учени, които засмукват труда на опоненти и не им дават шанс. Претенциите за притежание са ни повече, ни по-малко напомнящи за “Повелителят на мухите” (1954; роман-алегория от Уилям Голдинг, Нобелов лауреат за литература). Защо, драги професори, да не допускате специалисти с издържани кандидат-докторантски изпити на заседания за обсъждане на трудовете им, а протоколите откровено да показват, че някои от вас дори не са ги прочели? Във време, в което Европа толерира обучението в докторски програми като интелектуално богатство на една държава? Повечето от вас могат спокойно да основат частни школи на базата на колективен или роднински опит – в това няма нищо лошо. По-лошо е заблуждението, че вие – зетьове, баби, внучки, тъщи и любовници – сте Академията. Вашата ревност към натрупания опит и илюзорната меродавност се обезсмислят в мига, в който търсещият знание отваря сайта на Yale University / Йейлския университет например и влиза като онлайн студент в отворения му курс. Важно е осъзнаването, че без оста Бог-Интуиция-Аз пътят към/със Станиславски е твърде сенчест. Още по-важно е освобождаването от наложеното възпитание в соц-алтруизъм и връщането към изначално заложеното в човека либертарианство. Така се изгражда истинският професионалист.

Казаното за реформата може да се мултиплицира в геометрична прогресия. И винаги ще бъде “under construction”. Дори не толкова СЕБРА, а ИНЕРЦИЯТА е истинският стопер пред реформата. Губене на време е това досадно дълго преговаряне в търсене на окончателни модели. Проветряване и движение. Те не са повод за дискусия. Те са хигиенен индивидуален акт. Те не са гласов израз на съмнение дали съществуват стари и нови дрехи на царя, защото (иска или не) “Царят е гол!”. Винаги. Актьорът знае, че и това е игра. Знае, че неговите истински учители (не всички на заплата) са били всеотдайни така, както собствените му родители. За актьора няма друга реформа, освен да бъде волята и динамиката на своето изкуство.

12 март 2010
София

© Мая Кисьова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.05.2010, № 5 (126)