ПОСТКОМУНИСТИЧЕСКИЯТ МЕЛЕЗ “АРТИСТ-БИЗНЕСМЕН” ИЛИ ЗА ВРЕДАТА ОТ РАЗБИРАНЕТО

Мая Кисьова

web

Ако по времето на комунизма представата за артиста, обединяван в разни потоци от централно финансирани мероприятия, облагородяващи бита на изравнения народ, се свързваше с отнесен псевдо-парнасов поглед, 20-годишният преход го постави в нова, твърде некомфортна ситуация. Първият избор, който трябваше да направи, беше дали да остане на заплата - сигурно положение, което обаче го превърна в мутирал синдикално защитен самодеец, - или да се втурне в абсолютната джунгла, наречена “свободна практика”. И тъй като моят беше вторият, 10-те години опит в областта на правенето на театър и писането за театър изградиха у мен правилото да правя безпощадни изводи след всяка ситуация, в която съм участвала. Понякога това ме забавлява. Но в повечето случаи регистрирам сериозна, необратима разлика в начина на мислене. И ме възпитава в селектиране на собствените ми контакти с колеги.

Възможно ли е един артист по ведомост да притежава будността на свободно практикуващия? Защо в България държавата продължава да упражнява скрит и явен вампиризъм към свободния проект, виейки, че пари няма, а в същото време една самодостатъчна група актьори, режисьори и обслужващите ги теоретици и критици бавно, упорито и осигурено върви към... заслужени пенсии! Не в посока на реформа! Която, разбира се, започва от вътрешното индивидуално почистване и осъзнаване на правото на избор... Темата е безкрайна и вече дори банална.

В ранната пролет вървя по алея пред Народния театър, вглъбена в поредния избор - дали да преработя 200 страници - част от бъдещата ми дисертация, - или да се отправя към издателството и да ги превърна в полезна книга. Мога да се явя пред Специализиран научен съвет с няколко предизвикателства като подход в комбинаторика на научна материя. Но интуицията ме води към следващата стъпка - това, което съм извела като позиции, трябва да се пробва в практика. Научната степен в случая не е на преден план. Моето творческо щастие е в проясняването на неразработван у нас образ “Актьорът-Драматург”. И правя избора - да споделя с малкия кръг читатели-специалисти и студенти знанието. Ръкописа предавам в ръцете на издателя Любен Козарев - извървян път на доверие през годините чрез 3 книги досега. Решаваме да направим бутиков тираж на много красива книга - напук на кризата, напук на драконовското ДДС, напук на песимизма - ние живеем тук и сега и отстояваме стойността си!

И по алеята се появява стар познат, който, освен актьор, се оказва, че оглавява фондация, и предлага да помогне с малка сума отпечатването на книгата ми. Всичко започва позитивно и добронамерено. Аз нямам време и не ми е работа да се занимавам с проучване на хора и фондации - в държавата ни и без това всеки втори е ченге, - ако не заплатено, то по манталитет. Доверявам се. Контактът е положителен до момента, в който книгата влиза за печат с изречение на титулната страница “С любезното съдействие на фондация “Артист”. Тиражът излиза от печат в срок, в прекрасен вид и предизвиква радост.

Актьорът-бизнесмен обаче изчезва от полето на делови контакти. Не отговаря на писма и телефонни обаждания. В сайта на въпросната фондация не са посочени адрес за кореспонденция, тя не фигурира в списъци на фондации в България, не са посочени членове на Управителен съвет... Неколкократно обявява, че “другата седмица” ще преведе крупната сума от 485 лв. в банковата сметка на издателството... Разбира се, тази “друга седмица” и досега не е дошла... Изведнъж се сещам, че въпросното лице дори не сключи договор за взаимно сътрудничество нито с мен, нито с издателската къща... И като по сценарий се появява общ познат - режисьор (на същата алея пред Народния театър), който казва: “Ами той човекът с това се издържа - пише проекти, печели субсидии... ама е малко безотговорен... ти нали можеш да разбереш?...”

Сега книгата ми “Исторически аспекти на релацията “Актьор-Драматург”, която вече мои професори нарекоха “полезно научно помагало”, се явява рекламен носител на нещо лъжливо. Ако пожелая, мога да предявя съдебен иск за морални щети. Ако пожелая - ще дам времева възможност на псевдо-партньора да осъзнае грешката си. Ако пожелая - ще простя.

Трудността в този избор е прошката към собствената ми наивност.

Отново съм на алеята пред Народния театър. Този път сама. Поглеждам към небето и се сещам, че е 28 август - рожденият ден на Толстой и Гьоте...

Да погледнем към небето. И да разберем важното. Без думи.

28 август 2009
София

© Мая Кисьова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.08.2009, № 8 (117)