МИСТЕРИЯ ОТ ОБРАЗИ И ПРИТЧИ
Актьорски наброски и акварел, вдъхновени от мистерията "Света Петка" на Кева Апостолова

Мая Кисьова

web

"Света Петка" на Кева Апостолова е драматургичното житие на светицата от Епиват, завършено през 1990, същата година публикувано премиерно в сп. "Мост". През 2006 г. - в сборник "Мистерии", заедно със "Стояна и Ангел" и "Христос и Магдалена".

При добрата Кева видях финото издание (с корица - рисунка на Невена Коканова) преди 7 години. Тогава, поразена и опиянена от видяното и прочетеното, си обещах, че един ден ще изиграя героинята.

На 24 май си устроихме с Кева малко духовно празненство с подаръци и цветя, току-що бе излязъл от печат сборникът "4 пиеси", издание на "АРТизанин", с находчива корица - 4 билета за четирите бъдещи спектакъла. Автограф: "На Мая - с обич и с многовековната ни идея да играе в моя пиеса!".

Първото заглавие в книгата е мистерията "Света Петка". Прочетох я отново, и отново, започнах да я "чувам и виждам", да усещам и правя жестовете й, да ме пронизва времето на XI век, което е "едновременно", което е далеч и близо, което съвпада. Съвпада. Нищо не задържаме. Вдишваме и издишваме. Такава е Петка. Поразмислих се за моите лични избори, които се оказват и опит на Петка. Най-трудно ми е било да избера дреха за себе си. Най-облекчително - да подаря всичките си дрехи на други хора, които да им се радват. Страстта да отрежа косата си до дъно, за да ме докосне въздухът и светлината най-близо... И тогава отново Кева бе с мен, леко стъписана... Съпреживяхме заедно 50-летието ми и тя с много любов ми подари уникални гросови снимки. Лицето ми, което никога повече няма да бъде същото. Кева е голям автор. Тя прави нещата. Рядко се усмихва, защото товарът-талант я избира да конструира и конституира тонове театрална история. И поезия. И парчетата живот - каквито са нейните пиеси. Два месеца книгата й е най-близо до мен. Листове с наброски около нея. Не ми е достатъчно да се впусна в рецензия. Да професионализирам и огранича приемането си. Аз я дишам. От кутията със "съкровища" съм си извадила едно миниатюрно пликче с пясък от Йордания - отново Кева ми го е подарила - беше надонесла вода от Кинерет и пясък от Петра. На мен (бях стъпвала навремето в Кинерет) се падна този път пясък. Пясъкът, който е бил дълго време светът на Петка...

Петка и любимият й Дометиан се удивляват на слънчевото затъмнение. Аз се опитвам да "заиграя" техния свят в нощта на най-голямото пълно лунно затъмнение на XXI век. Не заспивам. Нощта е тежка, кървава. Светът е наизвадил фотоапарати, а аз дори не се приближих към прозореца. А "пропуснах" тези часове през себе си. И планетната фигура изпита издръжливостта ми към живота. През съзнанието ми преминаха непредизвикани спомени - мои и на други хора. Бях се върнала от Костенския водопад същия ден и спокойно бях чужда на материята вкъщи. Изчистеното ми съзнание не бе натоварено с работа, а бе се сляло с интуицията. През нощта на планетни опозиции, космическо безсъние и социална самота, една женска фигура в млечно-златно се фокусираше във вътрешното ми зрение. Не Богородица, а Света Петка. Тя избра тази могъща нощ, за да ми покаже анти-гравитация, присъствие-отсъствие, израз в безизраза. Дори аромата на недосегаемата си нетленност. Нарисувах я. Сега я играя с думи, за да задържа атмосферата, която ми подари. Докато дойде времето за сцената.

Мая Кисьова. Рисунка на Св. Петка. Акварел

Младите Петка и Дометиан със страст опознават света в микро-пространствата около себе си. И ако възторгът на младежа няма граници, то Петка е крайна в самоограниченията на сетивата си. Нейната интуиция не й дава време за правене на анализи. Време да сгреши и да се изправи. Тя се намества много бързо в мисията си. Не се учи, родена е научена. Тя действа. Предава знанията си веднага. Не избира. Знае, че Господ й е пратил определен човек, за да чуе точно тези нейни слова. Петка не се занимава с думата "щастие". Тя не се определя каква е, защото не познава суетата. Първата молитва за чудо, която изрича, се материализира:

Петка (пада на колене): Боже, разхлади горещината на яростта им!

(Руква внезапен дъжд. Дървото е изгасено от дъжда. Всички са стъписани от чудото. Дъждът спира. Пауза.)

Дометиан: Ти съедини ума си с Бога. Как?

Петка: Това е известно само на Бог. Искам да участвам в неговата слава.

Петка винаги е в "сегашно време". Общуването й с другите не е нито философия, нито дидактика, въпреки че категоричността й би могла да бъде тълкувана и по този начин. Тя споделя опита си с всички, които са в търсене на вярата, в мъките по назоваването на Бог: "Гледаш, че стоя, а пътувам." Пътуването на Петка, което е живописвала Кева, е поглед към разнообразния живот на много персонажи, на конфликтите им, на мисленето им, на бита им, на жестокостта и милостта им. Мъжкото изражение на Петка - писателят Дометиан, върви по следите й, разпознава безпогрешно изборите й. И приема безвъзвратното им отдалечаване един от друг. Той компенсира живота, създавайки писмена. Дъбът, сраснат с череша, е техният дом, техният олтар, техните плодове-деца, които ще ги надживеят. Липсата на пряка комуникация разширява съзнанието на двамата. Те говорят дочутото през времето и го отпускат в етера с безсилното усещане, че нищо не им принадлежи. Те са само проводници на нечия по-висша идея. Изкушенията на Петка в пустинята са само отражения от преките й наблюдения и скромния й опит. Но ракурсите, органиката на авто-мъчението, превръщат кадрите в безкрайни метафори. Метафори, в които читателят-зрител остава ням. И които ще се репродуцират дълго след това в неговия собствен живот. Покровителят на България Йоан Рилски я посвещава в съкровено откровение, защото и той е точно там, където трябва. В точното време, с нужните думи.

Кева Апостолова лаконично ми е споделяла, че "Света Петка" е нейната "особена пиеса", за която се е подготвила по интуиция и достатъчно дълго време. Поклонила се е пред акорда на името си, производно от Параскева. А аз си спомних, че в дни на голяма мъка съм се молила, дарих някои подходящи предмети именно в църквата "Света Параскева" в София. Много преди да се сближим с Кева. Баща ми, лекар, е погребан на Петковден. Той искаше да наследя тази професия, дори кандидатствах медицина, исках да стана психиатър или педиатър. По неведоми пътища - не ме приеха. Станах актриса, която от време на време се изразява чрез писане. Впоследствие осъзнах, че винаги съм насочвала курсистите си по актьорско майсторство към състоянието на детето, за да "работят" правилно с душата си... Години по-късно, докато писах дисертационния си труд, работих по няколко часа дневно в системата на здравеопазването. Исках да участвам в тази сфера. Дори като чистачка. Благодарение на проф. д-р Златимир Коларов и съпругата му, режисьора д-р Валя Фиданова, повече от две години бях регистратор в Център по ревматология. Видях човешко страдание, отражение на погрешно мислене на физическо ниво. Колко важни са разговорите с пациентите. Колко деликатно съвременният лекар насочва към духовността... И още нещо. Състоянието на самия лекар, докато взема мигновено решение за действие и спасява човешки живот. Това е също "антена". Милост свише да ти се даде да помогнеш. За това хладнокръвие, което донякъде ми е присъщо, сме разговаряли с Кева. Тя беше наистина впечатлена какви ги е вършила една актриса в болницата, какво е научила там...

Петка материализира мисията си. Тя участва в славата на Бог. Защото в каквато и ситуация да попада, винаги заема гледната точка на "предавател". На "антена". Или красива хоругва, която остава в пространството. А Петка си тръгва леко и безшумно. И остава завинаги в паметта ни.

нощта на 27-ми срещу 28 юли 2018
София

© Мая Кисьова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.08.2018, № 8 (225)