Мария Калинова, Камелия Спасова

web | web

1. Чудовището на 80-те. Обхватът на семинарното говорене през 80-те не може да не се съблюдава, доколкото е видим през натрапливото присъствие на Платон. Естествено Платон не е единствената ключова фигура, която организира дискурсите, но със сигурност е употребяван като интердисциплинарна уредба. Литературата и философията намират граница на съотнасяне, на диалог помежду си, синтезират общи формули. Платон, манифестирайки стратегията на диалога, на устната култура, на всяка жива реч, усилва литературното в собствено философското.

Това, което 80-те години на миналия век извършват като реална революция, е снабдяването на теорията с нов език. Език, в който литературното е употребено от философското, термините са подменени от образи, правилността на изказа е изтласкана от пира на изказа. "Когато лекарите искат да дадат на децата горчив пелин, първо те намазват края на чашата със сладък златожълт мед. Децата, неопитни поради възрастта си, доверчиво докосват устните си и заблудени изпиват горчивата пенлива течност; така заблудени, но без да им се причинява някаква вреда, те си възстановяват силите и здравето." (Аверенцев 1991: 213). Така чрез примера, взет от Лукреций, С. Аверинцев обяснява защо в Античността, от периода на зрялата класика и особено в диалозите на Платон, литературата и философията вървят заедно. Философията е горчивият пелин, а литературата трябва да заблуди устните, така че да направи философията по-лека за преглъщане. Фармацевтичната функция на философията се нуждае от агент. Опийващата субстанция е обрамчена от подсладен екстериор. Едно свещено бракосъчетаване, което има за задача да лекува травмите. Философията е аскетичното, "свещено-дейното" (по Вл. Тодоров) тяло на Зосима, което смърди, което е непоносимото, което е отвратителното, което е неизпиваемото. Само Сократ може да пие направо от отровата - Зосима. За другите философията намира литературна алхимия. Процедура, която да преработи Зосима като златожълтия ближен - този, който приемаш, поемаш, понасяш. Разтвореният Зосима.

В същото време за 80-те този сладък мед на литературата е сладострастие - еротизъм. Срещу импотентността на идеологическото писане се възправя еросът на възпаленото говорене. "Възпалението" опитваше да реши тези проблеми по силов прост начин - то демонстрираше, че в тоталитарния символен ред има централни символни сглобки, върху които може да се извърши интервенция." (Тодоров 1992). Анализирайки жанровата метафора на "възпалението" при Владислав Тодоров, Александър Кьосев утвърждава тезата, че наработването на нов "синтезачийски" език може да съществува "само като вирус в тоталитарния дискурс" (Тодоров 1992). Този вирус трябва да се внедри в плана на нормативното вкаменяване и да разруши паметниците на една идеология.

Истините не може повече да са изстинали обекти, подложени на спекулативно размишление. Те трябва да вдигнат висока температура, да се превърнат в жизнен импулс, да бъдат погълнати и обитавани от конкретни личности. "Желанието да останеш при "истините", да ги "обитаваш", желанието не просто да ги откриеш и да ги "отпуснеш" в социалната мезокосмия като културни "паметници", е да ги за-живееш..." (Янакиев 1992: 211). Само влизайки в субекта на истината и оставайки верен на нея, живееш не като потребител на мнения, а като Безсмъртно същество (Бадиу). Така субектът се конструира в самия акт на прикосновение с истината, прекъсвайки битието. И удържайки себе си и истината в едно незаинтересовано усилие за продължаване напред, за запазване на този субект, се задълбочава и самото прекъсване - проломява се конкретната ситуация. Семинарът през 80-те, концентрирайки се върху Платон и живеенето-в-истина, проломява политическата ситуация. "Целта на Фичино, четящ Платон, е била да се "изпълни" с Платон, да започне да "вижда платонически", да се "държи" платонически." (Янакиев 1992: 211). Така семинарът чете Платон, чете Достоевски, чете Сад. Той стяга словото, прави го "свръхплътно", уплътнява го със собственото си живеене-в-него. "Това слово не е просто артикулация на нещото, а начин на присъстване на нещото в мен" (Янакиев 1992: 208). Паметниците на комунистическата власт са проломени, разтърсени, разглобени от твърденето на истината - говорене, което е силно и страстно перформативно: "ние го казваме просто, за да го кажем." (Янакиев 1992: 208). "Изкуството на хубавите разговори" (Стоянов 1988), това невинно любовно общуване, се извръща от легалните пътища на писаното учение, упълномощено от властовите структури, и набавя нова онтичност, друга стратегия на живеене, която огласява края на комунистическата хетеротопия. "Срастването на утопия с хетеротопия би могло да обясни как претенцията на комунизма да бъде край на утопията го конструира като утопичен локус, който на свой ред е разрушен от утопията, проектирана върху реалния Запад." (Николчина 2004). Тълкувайки "диспозитива" на Фуко, Евалд задава определена уредба на видимостта като основаваща нормативна схема. Мястото на краля е подменено от архитектурна организация. Архитектурата е самата власт, инструментът, механизмът, диспозитивът, благодарение на който, при отсъствието на суверен, корелативно на индивидуализирането на субектите, ще е възможна "обективност" на собственото съдене относно себе си. Тя организира пространството като безкрайно, повтарящо се и без външност спрямо него. Задава нормата, мярата на постоянно произвеждащото се индивидуализиране и сравнимост. Мяра, която включва в своята безкрайна вътрешност дори анормалното. Чудовищното е затворено в нормативното, то разкрива съществуването на нещо възможно. Срастването на утопията с хетеротопията е именно включването на семинара в пространството на архитектурните паметници като нещо възможно. В тази логика семинарът като феномен на 80-те се спасява от героизация, от натоварването му с революционен патос. Хетеротопията-комунизъм вече прави възможно роенето на "другите пространства". Системата отваря кухина, това, което прави семинарът, е да я запълни, да я твърди. Архитектурата отваря зала - това, което прави семинарът, е, че заседава в нея и нещо повече, пирува в нея.

Платоновият семинар е първото чудовище, първият кентавър, което разлага пространството на множество семинари, клубове, философски кръгове, "говорещи групи". Защо Платон, а не Аристотел е подходящата фигура? Платон, заради 1) устното, 2) диалога, 3) живеенето-в-истина, 4) езика, който е онзи ръб на бокала, в който философско-терминологичното се явява през златожълтата образност на художественото, 5) симпозиума. Семинарът за Платон е осъществяване на утопията от "Пира", т.е. той е хетеротопия и по-точно хетерохрония, доколкото, подобно "постмодерната библиотека" (по М. Николчина) и музея, въвлича, съвместява и преживява различни времена. Прозирането на времената едно през друго. Зевгма: античностите прочитат съвремията.

Платоновият симпозиум е възстановен в България през 80-те, може би и защото хетеротопиите са кризисни пространства, места на прехода. Преход, когато все още не е позволено свободното писане, но свободното говорене вече става неудържимо, невъзможно е стихията на оралното общуване да бъде контролирана. Устното оставя своите следи не по начина на буквата, а като "се заселва вътре в нас самите - неговото присъствие тайно продължава" (Стоянов 1988). Защото диалогът предполага съвместно, споделено живеене-в-истината, екзистенциално уплътняване.

2. Намеквайки, твърдим. Езикът на пируващите според Миглена Николчина минава през три етапа. До 80-те, типа език при Цветан Стоянов е притчов, алегоричен, критикува властта като говори едно, а има предвид друго. Началото на 80-те, типа език на Богдан Богданов, Цочо Бояджиев, който занулява официалния дискурс, напълно го преодолява, измества. Третият етап - Владислав Тодоров, Калин Янакиев, Александър Кьосев, Ивайло Дичев, Иван Станев, когато вече страхът не охранява говоренето и езикът се възпалява. Възпалението прави езика-кентавър. Неговите удове са сглобка на политическото с теоретичното; на античното със съвременното; на понятийно еднопластовото с образно пролиферативното. Езикът-кентавър симулира властовия дискурс и така го обезврежда. Удвояването през индигото (Кьосев) има за задача да овъглява, насинява, размлатва. Езикът-кентавър е кодовото название на онзи вирус, който стига до самата база на системата и я смущава, уврежда, разбива. После и самият вирус се самоунищожава.

Днес "синтезъчийският" език е мъртъв. Неговата мисия е изпълнена и няма защо да смущаваме културното поле с вирусни презаписи. Поне така твърдят неговите автори.

Този ход наподобява съдбата на "Излязъл е Дельо хайдутин". Гласът на Валя Балканска е едновременно и в космоса, и в капсула, на абсолютна свобода и в абсолютен затвор. Песента е поток от единици и нули, единствено носител на информация. И задачата на извънземните е да я проучат, да разчетат съобщението.

Тази апофатика, това себеотрицание, тази реторика са съмнителни. Сравняването на езика с вирус реализира следните два ефекта: от една страна, оправдава смъртта на тоя език, а от друга, предупреждава, че ако той бива използван извън контекста си, става въпрос за мутации, за извращения, за излишни разширения. Внимание: радиацията е силна! Опасно е възпаленият език да се употребява от непрофесионалисти. "Удвоявана, иронизирана, цитирана с други намерения, тази героичност претърпя забележителни и малко смешни изменения; млади хора изземваха, без да питат, "авторството" на Владислав Тодоров и употребяваха "възпаленията и образобразията" му за свои цели. Тодоров искаше да бъде "вирус" в тоталитарния дискурс, но вирусът мутираше в нови потомства с други жизнени параметри..." (Кьосев 2005: 42). Но дали си нямаме работа с компютърен вирус, който е такъв кентавър, че има крака на Троянски кон и глава на Платон? "Пещерата на Платон представлява строго организиран текст от образи, отражения и сенки, който прекъсва в отверстието й..." (Тодоров 1997: 223). Платон е прекалено внимателно прочетен, за да твърдим, че се обслужва само долницата на кентавъра, че се преследва само мимолетна конкретна цел, че става въпрос просто за адски машини. Позоваването на него е многопосочно, или поне двойновалидно - едновременно работи и като подтекст, и като надстройка. Алегоричното фиксира конкретната политическа среда, но и генерира остатък, който остава неустановим. За него трябва да имаме едно наум. Изследвайки Платон, обезвреждаме тоталитарния режим. И обратно, обезвреждайки тоталитарния режим, изследваме Платон. В крайна сметка Платон печели немалко.

В хетерохронията фокусът постоянно се мести, времената се четат едно през друго. Хетерохронията е възбудено, треперещо, изменчиво огледало. Става въпрос за взаимна реалност, присъственост, неоспоримост и взаимна виртуалност, невъзможност, измамност: смес от потенции. Възможно е аз да присъствам пред огледалото, за да обявя, че образът пред мен е измамен. И в същото време, от гледна точка на огледалото-хетеротопия възможно е аз да съм реалност в него и чрез него. Един виртуален поглед, който ме реконструира. Така хетерохронията става безкрайно отворено пространство, което разширява обхвата си. В обсега й попада всяка точка с вектор - могат да бъдат задвижени както Ленин, така и Платон, Достоевски, Сад, Батай. Може "гениите", може и техните "наставници". Силната потентност, многозначността е свързана с особеностите на самия пир. В пира, както и в оргията, не подбираш.

Оповестявайки изчерпаността на езика на симпозиума, авторите са чакали своето опровержение. Доказателство е силният автобиографизъм в текстовете на Вл. Тодоров ("Хаотично махало"), Ал. Кьосев ("Лелята от Гьотинген"), М. Николчина ("Семинарът: Начин на употреба"). Спомнянето на 80-те обезврежда апокалиптичната реторика. Припомнянето и тълкуването на езика-вирус е всъщност неговото "ъпгрейдване".

Езикът-кентавър чрез сглобяването на философско и образно не само зачерква статуквото, но и дава възможност за едно ново философско начало.

Назад Кентаври! Назад към теорията!

3. Уста-ловимото е неустановимо, остава съмнително. Диалозите на Платон осцилират между художественото и собствено философското, защото тогава все още понятията не са очистени от своята ежедневна употреба. Едва с Аристотел нещата се подреждат изцяло в плана на теоретичното. При Платон езикът все още се възмогва еротично между различни нива. 80-те години в България позволява да се възстанови Платоновата ситуация, защото много философи са забранени, забранени и... непреведени. Превеждането става в движение и така се разпуска метафоричния апарат, който непрекъснато намества и коригира значенията. "Но за раждането на термин е нужно тъкмо изместване... Между битовото слово и философския термин непременно трябва да се намира зона, в която словата се освобождават от твърдата връзка със своето "жизнено място", изместени са от него, излезли са от бреговете си, от тъждеството със себе си. Иначе казано, това е зоната на метафората." (Аверенцев 1991: 220).80-те се заемат тъкмо с подобно изместване. Философията в България става нова, когато метафорите раждат термини. Едновременното намекване и твърдене е пластичност, способна да говори за цялото, когато говори за каквото и да е.

Богдан Богданов обяснява употребата на подобни образи и митове у Платон не като ход, който прави отстъп към литературното, а като начин за навлизане отвъд границите на системата, отвъд плоскостта на понятията, за да развие и разшири мисълта, за да предаде неуловимото от аналитичните мрежи. Не за една плоска, сплескана философия, а за една триизмерна философия, която увеличава обемите, инстанциите, взаимовръзките. "Платон е склонен да се изяснява с такива образи. Често те се разгръщат в цели описания, в поредица от такива образи. Философът ги нарича митове и ги противопоставя на аналитичния logos, като смята, че тези митове са нещо като скица на истинското положение." (Богданов 1985: 233). Подобно на Платон 80-те правят такива митове, продължават да набавят речи за бог Ерос ("Ars Erotica") - възстановяват не само симпозиума като ситуация на елитен кръг, споделящ общо живеене-в-истината, но и самата тема от "Пир". Еротичното е белег на самия възпален-език, той е използван за устна употреба и затова въздейства соматично. Неговата перформативна сила е и в способността да възпалява телата на пируващите, да въздейства пряко, да нагнетява. "Сократ е Ерос, който безостатъчно трансформира Либидото в Логос, слепият порив в изящна реч, ревът в скандиращото говорене. Пируващото говорене възмогва Ерос" (Тодоров 1992). Говорене в изстъпление, престъпно-говорене, което макар да е възмогнало Ерос, е останало белязано от него. Така и засиленото устно изкривява писменото. Писмените доказателства, които вече имаме от 80-те, пазят белега на устното, дълбоко прорязани са от него. Устното прави структурни изменения в самия стил, в самото писмо, самият логос вече не е същият. "Затова логосният говор е още и възможността да се мисли арс еротика не като противоречие, а като тавтология: еросът (като) изкуство, изкуството (като) ерос. А противоречията и тавтологията са пределните стойности на едно безкрайно разширяемо и вечно тъждествено поле, в което нашата тревога чертае причудливите фигури на всички сравнения." (Кацарска 1992: 42). Така изкуството на хубавия разговор е в своята изходна точка свързано и с философията, и с литературата. С философията, откъм диалога - като еротичен стремеж за споделяне на истина, за съполагане на истината, за преодоляване на монолога като монопол, "на съвместно иманото предвид" (Гадамер 1997). С литературата, откъм техниката - като изкуство за "имитиране на жизнена среда" (Богданов 1985: 229), за живеене на истината, за нейното изобретяване и въобразяване.

Ars Theoria не като противоречие, а като тавтология.

БЕЛЕЖКИ

1. Този текст е писан във връзка с магистърския курс "Контекстуални прочити" на доц. Миглена Николчина (2006 г.) и отпраща към тези, зададени от М. Николчина и дискутирани с участниците в него: Ангел Игов, Теодора Цанкова, Виктория Башлийска, Мария Рашкова (Николчина 2007: 7-11; 2002: 79-107). [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Аверенцев 1991: Аверенциев, Сергей. Класическата гръцка философия като явление от историко-литературен порядък. // Мит и философия. София, 1991.

Богданов 1985: Богданов, Богдан. Мит и литература. София, 1985.

Бояджиев 1984: Бояджиев, Цочо. Неписаното учение на Платон. София, 1984.

Бунджулов 1995: Бунджулов, Андрей. Хетеротопии. София, 1995.

Гадамер 1997: Гадамер, Ханс-Георг. Истина и метод. Плевен, 1997.

Кацарска 1992: Кацарска, Боряна. Ars Erotica. // Ars Erotica. София, 1992.

Кьосев 2005: Кьосев, Александър. Лелята от Гьотинген. София, 2005.

Николчина 2000: Николчина, Миглена. Съпротива срещу медиите в рамките на умерен ексцес. // Медии и митове. София, 2000.

Николчина 2002: Николчина, Миглена. Семинарът: Начин на употреба. // Критика и хуманизъм. 14/2, 2002.

Николчина 2004: Николчина, Миглена. Западът като интелектуална утопия. // Да отгледаш смисъла. Сборник в чест на Радосвет Коларов. София, 2004.

Николчина 2007: Николчина, Миглена. Зевгма: една програма. За хубавите разговори. // Алтера, Кн. 1, 2007.

Платон 1982: Платон. Диалози. София, 1982.

Станев 1994: Станев, Иван. Избитите обитатели. Из тетрадките на един закъснял модернист. София, 1994.

Стоянов 1988: Стоянов, Цветан. Културата като общение. Т. 1. София, 1988.

Тодоров 1991: Тодоров, Владислав. Адамов комплекс. София, 1991.

Тодоров 1992: Тодоров, Владислав. Ерос - рицарят на протезата. // Ars Erotica. София, 1992.

Тодоров 1997: Тодоров, Владислав. Малък парадокс за театъра. София, 1997.

Фуко 2003: Фуко, Мишел. За другите пространства. // Литературен вестник, бр. 13, 02.04.2003. <http://slovo.bg/litvestnik/index.php?ar=1055> (29.07.2010).

Фуко 1997: Фуко, Мишел. Надзор и наказание. София, 1997.

Фуко 1997: Фуко, Мишел. Власт. София, 1997.

Янакиев 1992: Янакиев, Калин. Частният човек и хуманитарните истини. // Общуване с текста. София, 1992.

© Мария Калинова, Камелия Спасова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.08.2010, № 8 (129)