ИЗ "ПЪТИЩА"

Майя Динева

web

Късното лятно утро е невероятно красиво. Пламен се събужда с изгрева. Все още не го задължават да присъства на утренните, но той постепенно свиква да се буди рано, радостен, че чува манастирското клепало.

Облича се, все така обхванат от тази неописуема радост, прекръства се пред иконата на Стареца, прочиства и запалва отново кандилото. То гори денононощно. Момчето го поддържа.

Понякога, нощем, като се събуди, вижда Стареца, приседнал на стола до леглото му. Чува тихия шепот:

- Гневът е лош съветник, чедо мое, ако върху теб е слязла росата на чистотата, то препаши твоите бедра с кърпата на послушанието и като станеш от вечерята на безмълвието, измий нозете на братята си със съкрушен дух.

Пламен слуша, без да може да си обясни това сън ли е, но сън, който му носи тишина и спокойствие. Или може би наяве е всичко?

Стареца се усмихва, следващата нощ, без дори да отвори очи, момчето чува думите:

- Постави пред вратите на своето сърце строги и бдителни стражи, обуздай неудържимия ум в твоето разстроено тяло, обучавай се в безмълвие дори мислено, сред околния шум бъди равнодушен, сдържай своя език, който буйно се стреми към възразяване и седемдесет пъти по седем на ден се сражавай с този мъчител.

- Отче...

- Покай се, чедо мое, изповядай се, чедце, още много тегоби те чакат напред, съблечи се от собствената воля като от срамна дреха, облечи се в бронята на вярата...

- Не те разбирам, отче, не мога да... не ми е ясно какво...

- Бог сам ще ти се открие, чедо, ти само слушай, слушай сърцето си, изповедта ще умие душата ти, послушник е този, който с тялото си стои пред хората, а с ума си търси небесата чрез молитва. Моли се, дете, моли се, от послушанието се ражда смирение, а от смирението - разсъдителност. Тогава и радостта ще те споходи, защото след разсъдителността идва наблюдателността, а после и Божията прозорливост.

- Защо аз, отче, защо мене... защо?

- А защо не, чедо мое?

Тази сутрин Пламен пристъпи към стаичката за изповеди. Дойде денят му. Цяла седмица пости, леките храни подкрепиха изтощения му организъм, беше забравил колко приятно е да хрупаш ябълка или да сърбаш бобена чорбица с топла пита.

Тук монасите сами месят хляба, пекат го в огнище, на масата има също лук, чушки, тиквички, картофи, тази храна, която в другия си живот Пламен дори не поглеждаше, сега му се услажда и му носи радост. Всичко му носи радост.

- Ето, ти седиш пред лицето на Бога и аз, недостойният свещеник, те слушам, братко. Ако скриеш нещо или премълчиш нарочно, Бог ще го открие, затова бъди искрен и разкажи какво ти тежи.

- Отче, никога не съм се изповядвал... трудно ми е, макар че се готвя толкова време...

- Започни оттам, откъдето ти е по-леко. Разкажи ми за себе си, аз ти говорих толкова много за мен...

- Имах хубаво детство, така поне мисля... мама беше актриса в провинцията, пътувахме, татко беше оператор в местната телевизия, живеехме... сега разбирам, че сме живели лошо, но аз харесвах този живот, винаги имаше хора у дома, пиеха, танцуваха, смееха се... Особено след премиерите, мама... беше добра актриса, баба също била... примадона, така мисля се е казвало...

- Мойта баба така и не свикна с телевизията, Пламене, плюеше и кълнеше, кръстеше се и не ни даваше да гледаме, представяш ли си?

Момчето се смее, усмихва се и архимандритът.

- То си е дяволска работа, ако питаш мен... - тихо добавя той.

- Дяволска... може и да е права бабата... Татко... започна да не се прибира... изчезваше по снимки, мама ме вземаше с нея на турнета... Тя мразеше провинцията, плачеше нощем, пиеше... страхувах се, страхувах, когато се съберат с татко... караха се, биеха се, чупеха всичко, аз се криех под кревата, бягах, лъжех, че ходя при приятели, веднъж, мама мислеше, че спя, беше много пияна, тя... тя...

- Успокой се, Пламене, не бързай, сърцето ти е омерзено, прочисти го...

- Старецът каза да не съдя никого, не я съдя, отче, но я видях, друг мъж видях, после и татко ме поведе из своите тайфи, те дори не се криеха, мама сигурно не помни, татко дори не го намира за нередно, така започнах да бягам от вкъщи, никой не ме търсеше, никой не ме обичаше...

- Братко, майка ти ми разказа, че това я е съсипало, че обикаляла улиците ден и нощ да те открие, че дори припадала, събуждала се в болницата, тогава вече и чрез полиция... Тя е майка, сърцето й се е разкъсало, това ги е разделило окончателно с баща ти, казвала ли ти е това?

- Не ми е казала нищо, понякога се прибирах, моите приятели живееха в изоставени къщи, дишаха лепило, мен ме беше гнус, аз се тъпчех с хапчета, намирах... навсякъде, крадяхме, да, крадяхме, аз...

Пламен се навежда почти до пода, коленичил е пред свещеника, покрит с епитрахила му, но дори тук, в самотата си, изпитва неистов срам и радост, неописума радост. Сякаш някаква болест изтича от тялото му, освобождава го. Той плаче със сълзите на разкаянието, те мият лицето му, душата му, огромната му тъга.

- Караха ме да крада, да разбивам будки нощем, аз... съм страхлив, не мога, предпочитах да се прибера, да поживея при мама, тя от радост ми разрешаваше всичко... тогава, тогава...

Пламен се запъва, разплаква се, отец Сионий мълчаливо чака, свещичката в ръцете на момчето трепери.

- Аз... аз не бях наркоман, отче, аз... само се преструвах, не исках да ме изгонят, нямах къде да отида, моите родители не се интересуваха от мен... така си мислех...

- Поговори ли с майка си?

- Тя... се страхуваше от мен, не смееше да ме погледне в очите, пък и аз... почти нищо не помня ясно... тогава пиех... бира с разни... лекарства за луди, паркизан, такива работи...

- Защо не потърси баща си? Защо не поговори с майка си? Тя те обича, тя е искала да ти помогне, не е знаела как. Вуйчо ти е психиатър, той също е можел да помогне и на двамата.

- Знам, мама се срамуваше, поне аз така мисля, срамуваше се от вуйчо и от баба, не им казваше нищо, поне аз... не, сигурен съм, тя... само ми даваше пари, продаваше мебели, накити, всичко, което може... даваше ми пари и ме молеше да остана вкъщи, татко си отиде, той ни напусна... Друсах се с паркизан, с хапчета, крадях ги от мама, тя... не беше добре, вуйчо Мишо, той ги предписваше за нея, аз дори... дори не допуснах, че... тя е болна, тя е болна, отче, аз я разболях!

Пламен продължава да плаче, но сълзите не намаляват радостта му. Тя расте, изпълва го.

- Тогава се случи... моята приятелка, имах момиче, викахме й Шейла, беше красива, странна, пееше с групата на нашия... гуру, така му викахме, Гуруто, добра певица беше, но аз тогава вече не отделях истинско от въображаемо, дори не знаех спя ли, или съм буден, те се друсаха с... пушеха... те се опитаха и мен да привлекат, дори веднъж опитах, щях да умра, оставиха ме, аз не се хранех, не се къпех, не спях, а само дремех, тя... Шейла, видях я с Гуруто, видях я и с други, избягах, крих се в някакви входове, имах още от лекарствата за луди, те ме успиваха, после... отидох една нощ до Шейла, знаех къде живее, преспивал съм там, познавах и родителите й, те дори малко ме харесваха, поне аз така си мисля... И там, там...

Отец Сионий подхваща момчето, преди да се строполи на пода, поема го, внимателно го слага на стола срещу разпятието в изповедалнята.

- Седни, братко, седни, Бог те слуша, още си много слаб, ако искаш, утре ще продължим.

- Моля Ви, отче, моля Ви, просто... не мога... още не мога... толкова е... страшно!

Пламен вдига глава, радостта от деня и утрото засиява пред него, може би това е Стареца, той го гледа и му се усмихва.

- По природа зло и страсти няма у човека - казва отец Сионий. - Бог не е творец на страстите.

- А страхът? Този страх, който чувствам от дете, че нещо лошо ще се случи? Когато ме оставяха сам, плачех, крещях, молех ги, те не ме чуваха!

- Казвал ли си някога на майка си, че се страхуваш?

- Тя знаеше, знаеше, но толкова беше обсебена да се напреварва с татко, да му доказва, че може и без него, него го взеха в Националната телевизия, напуснахме провинцията, тя напусна театъра, отиде в радиото, стана водеща, хората я търсеха, знаеха името й, по вестниците я цитираха, не знам дали разбра за мен, не ме питаше, само ме целуваше, когато се приберях в къщи и...

- Майка ти сигурно е страдала, не си ли помисли?

- Мама е силна, аз се разболях...

- Понякога болестта се изпраща за очистване на греховете.

- Мислите ли, отче? Сега ме изпълва някаква неописума радост, а Ви разказвам неща, от които се разболях, отказах се да живея, какво е това, отче?

- Бесовете и страстите се отдалечават от душата ти. Може да е временно, но може да те напуснат и завинаги. Малцина знаят по какви причини идват и си отиват, Бог знае всичко.

- Шейла се самоуби, отче, надрусала се и скочила от балкона. Нещо или някой я ядосал. Исках и аз да умра.

Пламен плаче. Сълзите му сякаш отмиват няколкогодишната чернилка, чувството за вина, че не я е спрял, че не я е разбрал, че тя го е изоставила, не го е обичала.

- Сега разбирам колко глупаво и страшно щях да постъпя, разбирам, че Бог ме е избрал да спася нейната и моята душа, да се моля за нея и да изчистя сърцето си. Шейла стана наркоманка, ненавиждаше и себе си, и другите, и живота, беше обсебена, не ме е обичала, не е обичала никого, жал ми е за нея, жал ми е за мен, моля Бога за прошка, искам да дишам спокойно, искам да живея, отче!

- Бог ни изпраща спасение точно тогава, когато най-малко очакваме и точно там, където не сме го виждали преди. Ти си стъпил на първото стъпало, не се обръщай и не се оглеждай, твоят път е напред, Пламене, ще ти помогна да вървиш, но не мога да те водя докрай, ти сам трябва да извървиш и пътя си и да изкачиш стъпалата. Ще ти бъде тежко, ще ти бъде самотно и страшно, не знам доколко си готов, но аз, недостойният свещеник, се обръщам към Теб, Отче. Приеми тази душа, Отче човеколюбче, както си приел блудницата, разбойника, митаря и блудния и снеми от нея тежкото бреме на греховете. Ти, Който взе върху Себе си греховете на света и изцери човешките немощи, Който не дойде да призовеш праведните, а грешните към покаяние, чуй мене, грешния Твой свещеник и очисти тази душа от сквернотата на плътта, та като приеме частица от Твоите светини, да не му бъде за осъждане причещаването, прости му прегрешенията и по молитвите на Пречистата Твоя майка благослови неосъдно да приеме светото и пречисто Твое тяло и драгоценната Кръв за изцеление на своята душа. Защото Твое е царството и силата, и славата с Отца и Светия Дух, сега и всякога и вовеки веков! Амин!

© Майя Динева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.11.2007, № 11 (96)

Други публикации:
Майя Динева. Пътища. София, 2007.