Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПРЕДНОВОГОДИШНО

Майя Динева

web

Веско бе онова, което всеки от пръв поглед ще нарече „симпатяга“, „готин пич“. И по-нататъшното общуване с него потвърждаваше първото впечатление. Едър, пухкав, брадат до степен на екзотично очарование с тъмни, египетски очи и блестяща, ориенталска усмивка. Към всичко това приятно чувство за хумор, както и неустоима склонност към момчешки лудории, правеха от него личност търсена и обичана от всякакъв род компании. При това той умееше да се ориентира сред хората с вроденото си чувство за артистичност. Обикновено беше сърцето на веселите вечерни тайфи в събота и неделя.

Само че се усети уморен. Тази сутрин се събуди с цепещо главоболие. При това нямаше никакво основание да се буди така! Снощи си легна навреме, след последните новини, не беше пил нищо, не беше се карал с жена си и бебето нощес не го събуди нито веднъж.

Навън сияеше ослепителен ден! Сняг, бездънно синьо небе и слънце. Събота, два дни преди Нова година и само това би трябвало да го зашемети от радост. Всички покупки бяха направени, елхата искреше в дъното на хола, припалвайки уютно разноцветните си лампички. Коледа беше отминала с песните, гостите и първото му превъплъщение в дядо Коледа. Синчето възторжено беше пищяло и дърпало изкуствената му, бяла брада, тъщата се беше просълзила, тъстът лошо се напи, всичко мина по реда си. Беше му останал дори някой лев от фонда „и аз съм човек“. А той лежеше блед, измъчен, главата подло и необяснимо трещеше отвътре и някаква трескавост изнервяше иначе послушното му тяло на северно мече.

И така, Веско стана с пъшкане, облече се, мина покрай кухнята и пътьом съобщи:

- Отивам за хляб.

Жена му замря с миксера в ръка, правеше майонеза за руската салата. Вечерта чакаха гости, тъста и тъщата, и Веско чак сега разбра откъде му идва главоболието. Не дочака реакцията на жена си от зашеметяващото съобщение, защото хляб имаха предостатъчно - за сандвичи, за чай, диетичен, пшеничен, черен, с мюсли, без мюсли - и припряно тресна външната врата зад гърба си.

Олекна му, светна му и денят го посрещна, усмихнат до уши!

Пресече бързо улицата, без да се обръща, и скочи в първия попаднал му автобус, който тъкмо спираше. Дори и да беше организирала някакво нападение от балкона, бедната му женичка вече нямаше никакви шансове за успех. Тук той беше спасен, отпусна се и зачака да му мине главоболието.

Когато в понеделник, поемайки за пръв път дежурството на временна бавачка, Веско видя как жена му с мъка закопча ципа на любимата си дънкова рокля, изпълни я до пръсване, погледна се в огледалото и безнадеждно се разплака, сърцето му виновно се сви. Наложи се да я успокоява. Същото се наложи и със сина му след нейното излизане. Само че тук Веско не се церемони. Тръсна му играчките в кошарката, дръпна една реч на висок тон за послушните деца и седна пред телевизора. Детето се сепна, погледна го уплашено, сви устнички, постоя така миг-два, но изглежда размисли и не се разплака. Запазваше си тази привилегия за завръщането на майка си, така че в продължение на пет дни жена му доби впечатлението, че живее с някакво безчувствено и студено чудовище, което тероризира сина й и непрекъснато помпа утробата й.

Сега всичко това беше зад него. А пред себе си имаше цял един ден, бавно посивяващ от натрупващите се облаци. Беше облякъл новия кожух, в който никой не би могъл да го познае, понеже го носеше само в изключителни случаи. Вдигна яката му, нахлупи плетения каскет, подарък от тъщата, до носа си и слезе от автобуса.

И започнаха изненадите. Оказа се, че е слязъл на площад, който от край до край искреше от коледно-новогодишни базари. В едно ъгълче Веско видя мечтата си - масички и столчета виенски стил под парижки тенти и бурета в чисто български стил под тях, от които със сладко църцорене течеше бяло, розово и червено вино. Той опъна рамене, кожуха се спука под мишниците и бавно тръгна към целта си.

Чайникът с греяна ракия беше сложен на котлона, а нещастното прасе-сукалче с виновно сива меланхолия се въртеше на шиша над декоративния огън насред площада. Въртеше го някакъв юнак в национална носия, тръшнал задник върху едно уплашено виенско столче. До него димеше пластмасова чашка.

- Здрасти, комшу - свойски подвикна Веско, привлече друго ледено столче и смело седна насреща му. - Как е, печем ли, а, печем ли?

Юнакът недружелюбно го погледна. Отпи от чашката, примлясна шумно и отлепи алени устни:

- Много си подранил.

- Рано пиле, рано пее! - в стил народен откликна Веско и душата му звънна радостно. - Това прасенце... много измъчено ми се вижда.

- И тебе да те бучнем на шиш и ти нема да си весел.

- Не, слабичко е, викам... Не че... К`во ше пиеш?

- Яс си пием. Ракия. Греяна.

- От мен още една! Да сме здрави!

Юнакът се ухили, цокна сладострастно до дъно чашката и му я подаде.

- Па щом сакаш, нема да се караме. Айде!

Веско бегло се огледа. Нямаше опасност да се натъкне на познати. Този площад не влизаше в територията на тайфата им. Сърцето му запя като волна птичка и той усети как обиква джукестия срещу себе си.

- Наздраве, майсторе!

- Да си здрав!

Пиха. Прасенцето захвана да цвърти. Кожичката му от мръсно сива, бавно ставаше бледорозова.

На третата пластмасова чашка, дойдоха музикантите - кларнет, тъпан и гъдулка. Кларнетистът бе хубав като икона - лице слонова кост, огнени очи, гарванов перчем - циганин за приказ!

Веско отпусна яката на кожуха си, дръпна назад каскета, разкопча се. И тук дойде втората изненада.

Моментално някой го тупна по рамото. Той се сви. Умът му светкавично прещрака. Всъщност нямаше опасност от прекалено близки хора.

- Опа, приятел! Набарах ли те!? К`во праиш тук, бе? Базарче, прасенце, ракийка!

Беше Къро. Фин, тънък, нежен, бледорус. Да се чудиш къде побира толкова пиене, понеже той се напиваше последен от тайфата и беше жилав като бамбук. Та винаги имаше тежката участ да доставя труповете по домовете. Съпругите и тъщите го ненавиждаха. Къро - радост за очите!

- Дебна кожичката, бе, душа. - Земи едно столче и ела да слушаш как цвърчи. К`во ше пиеш?

Къро събра вежди, замисли се.

- Аз пътувам днес. Със самолета - бавно каза той.

- В колко ти е самолета?

- Бе... то има време. Довечера в осем.

- Ехе...

- Да.

Настъпи тишина отново. Веско деликатно отмести поглед от Къро към настанилите се вече цигани, които набързо се бяха обзавели с димящ чайник и всичко необходимо към него.

И веселието започна.

Това даде смелост на Къро да изгори гърлото си с чаша греяна ракия, преди още да е решил с какво ще започне. След един час тайфата беше в пълен състав. Дойдоха и тандема Любо и Ачо. Ачо стоеше прав до седналите си приятели, понеже беше висок метър и петдесет и девет и половина, и това въобще не му създаваше комплекси.

Учудването и възторга от неочакваната среща бяха всеобщи. Пред всеки един, включително юнакът и огнените цигани, стоеше вече по едно бакърено котле с наливен пелин. Разрязаха прасенцето под тържественото думкане на тъпана.

- Аз не мога да ги мешам - обясняваше Ачо. - Не ми го понася организмът. На другия ден се изнервям. Веднъж пих водка, бира, после коняк, набих един, белег имам, да! Цяла седмица се карах с всички наред. Наздраве!

- Мене шампанското ми е противопоказно. Нищо друго - меко се усмихваше Къро, нежно притиснал до гърди котлето. - К`во ми стана един път, напих се с унгарско шампанско и изгубих три денонощия от живота си. Безвъзвратно ги загубих. Сума ти време после се притеснявах. Седим с някого, а аз си мисля - бях ли с него или не бях? Остана загадка. Не разбрах с кой съм бил. Не си е работа.

- Нема цигани, нема българи, сички сме лайна! - интернационално заключи Ачо, допивайки котлето на гъдуларя.

- Лайна, лайна, ма европейски! - международно допълни Къро.

- Ходил ли си по магазините по Коледа и преди Нова година, душа? - чукна се Веско с юнака. - Страшно, брат ми, не ти е работа! Побърках се! Синчето е на годинка, походката му... като татко му на три ракии, крачето му като кучешка лапа, а знаеш ли колко струват едни обущенца, а! Трийсет и два лева, дет... за един месец и... вече... А едни ръкавички с шалче и шапчица, а? Шейсет и три лева? Шейсет и три, дето веднага ще си загуби я ръкавичката, я шалчето, шейсет и три? Откъде са се взели тези три лева, шейсет, че и три отгоре? Откъде, а? Шейсет и три!

Юнакът мазно изръмжа, кимна, ръфайки жилавото, хилаво месце. Мъките на прасенцето приключваха.

Тогава дойде третата изненада.

Заваля сняг! Гъсто, едро, красиво, зашеметително! Онази тежест, която притискаше гърдите на Веско и като обръч стягаше главата му, изгърмя и отхвръкна високо в простора. Той рипна, свали шапка и протегна лице и ръце нагоре, към благославящото ги небе.

В този миг кларнетът писна и загъргори задавено. Под одобрителните викове на тълпата циганинът жадно засмука през него виното от котлето. Когато вдигна глава и го наду, без да прекъсва мелодията, от опияненото кларне плисна ален фонтан, сякаш нечие препълнено с жажда сърце се беше пръснало в миг на върховна радост.

- Евала, акъла, брат ми! - крещеше Ачо. - Евалла! Бащата на Хамлет, тичай напълни котлето на маестрото!

И Любо тичаше. Пъргав и безшумен като сянка, целият само крака и нос. Тичаше добросъвестно, пълнеше котлета, отпиваше с вид на кралски виночерпец, пазещ живота на господаря си и поднасяше на жадните алената благословия. Потеше се, главата му се маеше, но от пръв поглед се беше влюбил в кокетното, спретнато буренце и непрекъснато търсеше начин да се притисне до обекта на своите въжделения.

- Стоп! - викна Къро. - Мацка! Заповядайте, госпожице. Няма ли да споделите радостта ни от този сняг?

Момичето кимна и той, елегантно подавайки й ръка, я въведе в центъра.

- Стол за госпожицата, чашка за госпожицата! Извади семейния кристал! Шампанско!

Столът й бе подаден, чашката също, с коленичене при това. Веско си нахлупи каскета, Ачо се надигна на пръсти, Любо продължи да клечи в нозете й с риск да настине, но всичко беше напразно! Жените винаги се влюбваха в Къро и срещу това нищо не можеше да се направи. И той пое кръста си. Блед, издържлив, слънчево рус, с омайващи, маслинено зелени очи. С неотразима усмивка отвори шампанското, напълни чашата й и се поклони. Момичето пи. Ръката на Къро се вдигна, задържа се миг и с лек, красив мах даде знак на музикантите.

- Нещо за душата, ангели мои!

Циганите засвириха. Идваше ред на Весо. Той усети как с последната глътка огън тръгна по жилите му. Дръпна се назад, столчето се катурна, той хвърли кожуха си върху него, после каскета, притвори очи и затанцува. Кларнето свиреше на ухото му, тъпанът думкаше до краката му, по челото му изби пот, но нямаше значение! Мекото му коремче ритмично подскачаше, ризата изскочи, пуловерът отхвръкна нагоре, показа се белия, затлъстяващ кръст.

- Давай, бате! - викаше иконоликият. - Цар си!

Снегът се сипеше, целуваше Весковото лице, милваше го и изчезваше със сладка нега по горещото му тяло. Сякаш се отвори врата, бяла и снежна. От нея лъхна мирис на тамян, на бор и на бабини курабийки.

- Да пием! - даде знак отново Къро.

Първо пи момичето. После всички надигнаха котлетата. Музиката спря. Пиеха. Веско гледаше през гъстата завеса на снежинките.

- Чао - каза момичето. - Изчезвам.

- Къде, госпожице?

- Там, по-надолу, има друг базар.

- Напускате ни?

- Отивам да кльопам. Там ядат.

- Което си е право, ние ометохме всичко.

- Чао!

- Много здраве!

Прескачайки декоративната оградка, момичето изчезна. Завинаги.

Приятелите поседнаха.

- Къровите са все такива - каза Ачо.

- Предлагам да отидем да се помолим - посочи църквата отсреща Веско.

- Ама е затворено. Попът си отиде. Видях одеве как един затвори кръчмата.

- К`ва кръчма бе, душа?

- Т`ва... църквата, исках да кажа.

Обзе ги неописуем кикот, до сълзи, до прималяване, чуваше се само „църква“, „кръчма“ и... „ще се спукам!“ Успокоиха се с вино, но Веско си го гореше огънят отвътре и това си е!

- Да му... по едно „алилуя“, а? Никога не съм се молил! Вижте какъв сняг! Чисто и бяло! Да му ревнем, а!?

И ревнаха. Стреснатите трамваи сепнато спряха за миг, а после весело се заклатушкаха надолу в настъпващия мрак. Късият зимен ден привършваше. Музикантите се умориха. Като че ли си тръгнаха. Във всеки случай нямаше ги. Веско надигна котлето. Гореше го, гореше отвътре!

Запалиха шарените крушки на базара. Гъмжеше от хора, дошли да гледат, да купуват, да пият - луди хора!

- Аз потеглям - каза Ачо. - Весо, звънни вкъщи, уж ме търсиш и не си ме виждал изобщо.

- Що?

- Щото казах, че отивам на покупки. Моята, ако ме усети, че съм пил... Ако пък и знае, че сме били заедно... ще ми счупи главата! Иди обяснявай после, че случайно... нали? Ти си ми алибито.

- Не те разбрах.

Къро и Любо мръсно се кискаха над котлетата си. Ачо заекна.

- Бббе, така ше помисли, че съм се забавил пппо магазините, бббе! Много хора, щото... Обади се!

- Добре. Ей сега ше се дръпна, ше се стегна и като ме вземе вятъра, ше се разбъркам и ше се изпия на гладно за изтрезняване. Опа, готово, дай тутурутката!

Веско говореше бавно и ясно, артикулираше съсредоточено. Другите се смееха.

- Готово, душа! Адски се учуди.

- От ккккво? - обърка се Ачо.

- Че не сме се виждали.

Изпратиха Ачо. Нямаше как. В този миг Къро погледна часовника си и пребледня.

- Господи!

- Какво? - замръзнаха другите.

- Самолетът ми! Имам само половин час! Такси!

- Такси! Такси за Къро! За Къро такси, молим! Ало, такси!

Веско свърши всичко, разбира се! Хората се отдръпваха, таксито само си дойде, Къро скочи, блесна усмивка, отлетя.

И ето, че пак остана сам. Седеше на своето виeнско столче. В нозете му догаряше декоративния огън. Любо потегли бавно, меко, с детска усмивка. На него никой нямаше да му се кара. Щастлив човек. Точно срещу Веско, прегърнал дървото, облегнал иконографската си глава на кофата за боклук, спеше кларнетистът.

Весо кротко допи останалото вино. Душата му се изпълваше с мирова скръб.

- Да, да...

Зиморничаво закопча кожуха. Неговият автобус дойде. Вътре беше мръсно и студено. Сив мрак пълзеше наоколо. Някъде по стълбите осъзна, че наистина успя да улучи блока си, че се прибираше вече, прибираше се... Постоя пред вратата, вдигна ръка, късичко звънна.

Вратата отвори жена му. Засмя се. Целуна го и пак се засмя.

- Какво се втрещи такъв? - цялото й лице сияеше. - Мече ти мое! Влизай, страхливецо! Мама и татко си отидоха, детето спи. - Съблече му кожуха. - Господи, скъсал си го! Мечка такава! - Бузите й аленееха. - Всичко е наред. Има чудесни пържоли. Мама ги донесе. И вино от татко. Казах, че имаш извънредна работа в редакцията. Ела, има всичко, сами сме, утре е празник!

Впи се в него. Веско заплака кой знае защо. В ъгъла на хола уютно припламваше елхата. Миришеше на бебе, тамян и бабини курабийки. Топло беше, хубаво. И много вино пи. От виното плачеше. Господи!

 

 

© Майя Динева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.12.2006, № 12 (85)