Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПИСМО ДО ЗАХАРИНКА (2)

Майя Динева

web

Мила Захаринке,

Захарче, хич не искам да те притеснявам, ама такава люта мерехлюндия ме е налегнала, че едва дъх си поемам. Като те знам каква си вредна и как въртиш междублоковата програма при вас, вътре и вънка, направо ти завиждам. Щом си те представих и на лицето ми цъфна усмивка... Като написах цъфна, та се сетих! Вчера ми цъфна гарденията! Нали помниш, че ведъж котката я препика, после пък аз я напръсках вместо с вода, с отрова за плесени, та... едва оживя, горката. Сега е отрупана с цветове, ухае на светски бал. Не, че знам какво е това светски бал, но просто така си го представям... Дамите с кринолини, кавалерите с гардения на ревера...

Гарденията цъфна,
слънце я огря,
душата ми отхвръкна
в сини небеса.

Захарче, извинявай, писмото го започнах по съвсем друг повод. Нали ти писах на скайпа, че съм тръгнала да си вадя документи по ТЕЛК. Доста смущаваща история, миличка, сам да се определиш за инвалид, та белким те признаят и околните. Щото то лесна работа да забравиш за байпасите! За другите става дума, за околните, аз няма да ги забравя, докато дишам, нали? Не ям, а пълнея, не дишам, а се задъхвам, не ходя, а ме болят краката, кръста, к’вото се сетиш! Как да те не нагази мерехлюндията! Нощем и си поплаквам, кака, щото през деня няма как да притеснявам останалите... К’ва бях - к’ва станах! Не ходех, а тичах, летях, по земята не стъпвах, хората се отдръпваха и се усмихваха, харесваха ме! Правех кълбо напред, извивах се на мост, даже докосвах със стъпалата си тила на главата, като легнех на пода. Правех се на кърбалка, както казваше баба ми. Пък сега... Тръгнала съм от праг на праг да доказвам на дузината доктори, че не ме бива! На всичкото отгоре пред кабинетите им, да не ти разправям що за люде са се стълпили!

Докторе, приший ми младостта,
годините ми детски ми върни,
подлъгва ме, предава ме плътта,
която ти с байпаси закрепи.

Аз пак за байпасите, едно си баба знае, едно си бае. По съвсем друг повод бях започнала да ти пиша, миличка. А, сега, де, дано се сетя! А, да. Получих значи решението на ТЕЛК-а, 85% инвалид ме изкараха, хората ме поздравяват, честитят ми, като че ли имам рожден ден. Това било много добре, втора категория инвалид, представяш ли си? Добра пенсия, безплатен транспорт, по-евтини лекарства, докторките на СТЕЛК-а, защото аз и през такъв минах, каквото и да значи... Та, докторките ме поздравяват.

- Госпожо Геновева, вие направо имате право на всичко! Не само намаление на данъците, но и облекчение при различните плащания, вашите изследвания са съвсем наред, имате право на всичко!

- Като е така, имам ли право на млад любовник? Висок, рус, със сини очи?

Докторките се спогледаха над очилата и се изкискаха, ама аз на сериозно си мисля, че като толкоз ме поздравяват, защото вече само 15% съм човек, що да не се смилят и с нещо по... така, а? Не, че много ми е притрябвал секс, всъщност това е друга тема!

Прибрах се, значи, аз, кака, с всичките си права и какво мислиш стана? Друсна земтресение!

На Тебе, Боже, криво ли се молих,
обърках ли житейските посоки?
Наместо хубавец пред мен да се разголи,
разтресоха се земните Ти кокали!

Да ти кажа, миличка, усетих, ама нещо... не се май развълнувах. Станах от канапето, дето спя, за да си гледам по-лесно телевизията, огледах се и седнах на трикракото столче под арката на вратата. Котето много се учуди, че така рипнах, гледаше ме съжалително и мърдаше с ушички. Беше една от редките нощи, когато то оставаше нощем у дома. Като написах за котето... то изчезна! Страхотно коте, Къси, от Късоопашатка. Сиво, пухкаво, с рязана опашка, не от мен, разбира се, така го прибрах. С чуканче и раничка отгоре, лекувах го, то порасна, сивата козина бухна, обожавам го! С пухкава опашка, зелени, диви, дръпнати като на азиатка очи и тригълна муцуна на лисиче. През деня само спи и се гушка, мърка като трактор и ме прегръща с лапи в кревата. Но настане ли вечер... зелените очи подивяват, пощуряват, спират да ме разпознават, тихото мъркане се превръща в тихо, но настойчиво мяукане, застава в коридора и като отворя външната врата, хуква сякаш домът гори. А сега го няма, не се прибра, сутрин винаги мяука на вратата, няма го три дена...

Гарденията ми цъфна, мен ме определиха като инвалид, котето ми избяга, земетресение ме люля. Признавам, че тогава точно не се уплаших много, ако е рекъл Господ да ме прибере... Ама сега, захарче, непрекъснато ме люлее, по улиците, в метрото, в трамвая, в редакцията, люлее ме и ме блъска в ушите. Може пак да попитам за младия любовник, любовта разтърсва съществото и намества разместените усещания. Поне аз така си мисля. Но не за това реших да ти пиша, макар че май поради всички тези причини, мерехлюндията ми се увеличи. Всъщност исках да ти разкажа...

Дано се върне сивата ми дружка,
писанката ми с рязана опашка,
да мърка, да се гали, да се гушка,
нощем дивото пък да я лашка.

Та, тръгнах си от поредната инстанция, вече не помня къде точно бях за подписи и заверки, май за печат... Пък краката ме болят, кръстът ме дърпа, клатя се като патица из горещините и си мисля за доскорошните дъждове, дето ги ругаех за това, че не спират. За снеговете и ледовете да не говорим! Та, мъчи ме жегата и старото ми тяло, но си чакам чинно и почтително на спирката. Улицата е сравнително пуста и тиха, сенчеста, да имаше къде да поседна... Покрай мен минава млада жена с наръч вестници в едната ръка и някакъв лозунг, написан на картон в другата. Нормална жена, нормално облечена, да кажеш... Лозунгът така и не успях да прочета, защото тази дама внезапно се развика неудържимо:

- Чака ни гражданска война, това ни чака, всички го знаете, защо си мълчите, а? Все се надявате да ви отмине! Земетресение, барутни погреби, дяволи, бомби, всичко се е събрало, вас чака! А Иван вчера дали се прибра? Видя ли го някой? Оня Иван, дето живее в другия вход.

И тя кимна с глава, указвайки през тихата и сенчеста улица към входа на кооперацията отсреща. Захарче, кака, ние се замотахме всеки подир носа си. Вече напираше жегата, мен ми течеше пот и където не бих си помислила. Отсреща, поклащайки се като огромен паток, се зададе трамваят... Тук спирам за малко не по моя вина, мила, а защото нещо спират тока при нас. Пък аз, противно на навиците си, ти пиша на компютър. Май отново ще мина на молив.

Леле, миличка, докато продължа, то цял век измина! Нека довърша първо разказа за жената, сега като си помисля, пророческо й е било словото!

Зададе се, значи, трамваят, а тя като викна:

- Самолетът ли идва? А? Това самолетът ли е? Виждате ли го? Идва ли?

Ние се замотахме кой накъдето види, докато се дотътри пустият му трамвай, а някои се съгласиха, че наистина това е самолет. Какво да правят?

- Кой го кара? Мъж ли е? Пилот ли кара самолета? Сега ще ви го начука, курви с курви, а вие ще наскачате, ще се накачулите, ама нямааа, няма да станеее! Ще ви гръмнат, защото сте продажни курви всички? Качвате се, а? Качвайте се, ще гръмне, правите се, че нищо не виждате, ама мъж го кара и ще ви...

Няма да продължа, мило, защото горката жена направо взе да псува, да говори мръсотии, докато ние на бегом се попиляхме из трамвая, аз изтръпнах, че и тя ще се качи, но само ни догониха думите й:

- Бомби ще падат, ще гърмят, гражданска война за вас, война и смърт, курви с курви!

Сега, като се замисля... мина вече година, откакто се върнах в този свят, захарче, а още не мога да разбера защо. От вчера съм се ококорила и... котето ми го сгазила някаква кола, така ми казаха, то не се върна и плаках нощи подред... Много умно животинче, само дето искаше да е свободно, горкото! Прати ми го Господ за радост, безпризорно беше, дотича от съседен блок, с рана на отрязаната нескопосно опашка, гладно, слабичко, нежно... Постепенно прие да ми гостува през деня, обичах го, то също... Къде ли скиташе нощем? Кой е карал гадната кола, не го ли е видял, то ли е решило да се довери на неподходящ човек, защо се остави да го сгазят? Беше щастливо коте, обичаха го всички, целият наш блок, междублоковото пространство, магазинчето отсреща, всички го обичаха и го галеха. Може би прекално доверчиво стана, не знам. Празно ми е сега у дома...

Доживях и атентат... Моите четири внучета по майка са еврейчета, кака, много умни и съобразителни деца са. Най-големият е в Израел, чакаме го това лято да ни дойде на гости. Праща ми снимки по скайпа във военна униформа с някакво оръжие, дето е голямо колкото него. Аз си плача, миличка, не дадох на тази държава нито съпруг, нито синове войници! Мразя оръжията, ненавиждам насилието, а то внукът ми..., но какво да се прави, такива били изискванията там. А тук, у нас, какви са изискванията, за да живеят хората спокойно?

Какво става? Какво да правя в този свят, дето никой не наказва убийците, не осъжда престъпниците, не помага на жертвите? Дето си живеем толкова безалабрено, че дори когато ни предупреждават, пак пет пари не даваме и после си скубем косите, видите ли? Толкова сме добрички, защо някой ни замеря с бомби? Хората пристигат на почивка, на почивка! Толкова ни се доверяват, на почивка! Ами ако онази луда женица се окаже права? Тогава? Защо Господ ми даде още години да дишам в този свят? Няма ли да се случи нещо?... Добро?

Къде са ангелите Твои, Господи?
Да залюлеят пак земята?
Светът под мен за миг да се отвори,
да ни погълне всинца нас змията!

Миличко Захаринче, дано при теб нещата да са по-добри, дано да си успяла с междублоковите конкурси и вече да си издала стихосбирка. Извинявай за тези разсъждения, чакам по-щастливи дни...

Твоя Геновева

 

 

© Майя Динева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.08.2012, № 8 (153)