ИЗ "ОТМЕСТЕНИ ВРЕМЕНА"

Майя Динева

web

Отвори очи, но мракът наоколо стана по-дълбок. Можеше да го пипне, да го докосне и разкъса... Опита се да повдигне глава и изрева от болка... Болеше го всяка костица, всяка частица, всяко косъмче...

- Какво става? - попита, но никой не му отговори.

Миришеше на... постепенно тази миризма го обви като одеало, покри лицето му, носа му, задушаваше го... миришеше на... кръв!

- Каква кръв? - каза си. - Къде се намирам?

Отново опита да се надигне, паникьосваше се, опитваше се да контролира паниката, но пристъп на клаустрофобия стегна гърдите му, ускори дишането...

- Не се панирай! - прошепна. Мракът се разстилаше все по-сив, нещо просветляваше. Пулсиращата болка в главата обхващаше постепенно цялото му тяло.

- Какво е станало? Да не съм пиян? Аз не пия... - каза си.

Вдигна ръцете си към очите, видя очертанията им в просветляващия мрак, приближи ги към очите си, лъхна го силна миризма. Вече познаваше този лъх, познаваше тази миризма, това беше кръв.

- Каква кръв! - просъска...

Ако беше се родил на друго място и в друго време, Стоимен Ст. може би щеше да стане отшелник или астронавт, а може би и двете. Може би щеше да живее сред ледовете на полюса и да открие нови земи. Може би щеше да овладее пустинята, да я залее с вода и засее, кой знае. Можеше да бъде полиглот и да обиколи земята пеш, можеше да оцелява на пустинен остров или да живее в небостъргач, без да напуска етажите и очертанията му с месеци.

Можеше да лети с делтапланер, да се спуска в огромни пещери, да опознава океанското дъно в подводница или с месеци да гледа земята от космоса, затворен в безвъздушното пространство, неподатлив на клаустрофобия и лудост например. Това също са човешки дейности, достигащи пределите на човешкото, Стоимен Ст. може би щеше да се справи с невиждани и нечувани натоварвания, кой знае.

Той самият също не знаеше.

Знаеше само, че хич не му харесва това късче живот, което му бе отредено.

Роден с „татко Сталин“, израснал с „Рапорт даден, рапорт приет!“, точно когато навлизаше в зрелостта с „Нашата партия“, нещата се преобърнаха, срутиха и... Стоимен Ст. дори нямаше определение за това, което се случи.

Неговият баща беше фактор в провинцията, председател на ОК на БКП, бивш ремсист, нелегален, когото превратът на Девети за едни, или революцията, за други, спасява от екзекуция. В годините на социализма той често се хвалеше как са му връчили пушка и заедно с още двама гимназисти е бил изпратен да ликвидира народен враг, негов съсед. Историята спираше дотук, Стоимен Ст. не се беше интересувал какво е извършил родителят му.

Но майка му се обръщаше у дома, в компании и дори в интимни моменти към него с нелегалния прякор, та момчето накрая забрави истинското му име. Е, не че го забрави, то просто не го интересуваше. Младежът гледаше да избяга от провинцията, самочувствието му на специален, на богоизбран, макар че у тях бяха атеисти, го тласкаше към столицата, към университета. Стоимен Ст. не беше глупав, просто беше посредствен, макар че не го разбра до края.

Засега, в красивия залез на живота си, той беше горчиво разочарован от битието. „Красив залез“ е философско понятие, нищо красиво няма в остаряването. Тялото му започна да натежава, краката го боляха при промяна на времето, коленете му скърцаха, често се будеше с главоболие и леко сърцебиене. Хората и животът наоколо започнаха да му омръзват. Дните и нощите му се изпълваха с постепенно натрупван и дълго потискан в душата гняв.

В малкото градче, където беше се родил и израснал Стоимен Ст., родителите му минаваха за каймака на обществото. Макар и не особено интелигентен, баща му общуваше с местните интелектуалци, посещаваше театрални представления и концерти, когато идваха на гастрол в града, дори участваше в местната ловна дружинка. Не го биваше в отстрелването, но пък в разпивките нямаше равен. Свиреше на китара и пееше македонски песни, от забранените, стари градски и, разбира се, руски частушки, също от забранените.

Майка му всеки последен четвъртък от месеца се събираше на домашно гости с жените на другите отговорни другари, носеха си в тенджерки сарми от кисело зеле или пълнени чушки, според сезона, и плетяха на прясна клюка.

Стоимен Ст. мразеше този затъпяващ, провинциален ритъм на живот. Ненавиждаше високопарните приказки около себе си, смяташе за нормално особеното отношение на учителите към него, така и не разбра, че дори влизането му в университета беше предварително уредено.

Татко му се славеше като широко скроен човек, имаше много връзки навсякъде, държеше единствения му син да навлезе в живота като учен човек. „Учи, мама, да не работиш“, както повеляваше тогавашният принцип за децата на по-специалните люде.

Стоимен Ст. живя като другите, малко по-разточително наистина, в първите години на следването се наложи няколко пъти да дава сведения за някои състуденти. Даваше ги с удоволствие, не обичаше никого около себе си, беше хубавец и жени не му липсваха. Неговите сведения, сега ги наричаха доноси, бяха написани на жлъчен, забавен език и се ползваха с особено внимание.

Може би така се затвърди у него мнението, че трябва да стане писател.

Стоимен Ст. изкара казармата, служейки в специален полк, не изпита никакви неудобства, редът и дисциплината, раболепието, чинопочитанието, всичко там му харесваше. Но не стана офицер, не остана на служба, както се надяваше баща му. Просто му омръзна.

Вярно, първата година в университета някакъв професор се хвърли от кубето, прелетя край прозорците на аулата, където Стоимен Ст. имаше лекции, и се пльосна долу, на двора. Налепиха се състудентите му да гледат. Той остана на своята банка. Дори не изтръпна. Не изпита и най-обикновено любопитство.

Университетът не спусна черни знамена и дори нямаше некролог за този професор. После се разбра, че е преподавател по философия. Говореше се, че страдал от нещо си, философите винаги страдаха от нещо. После се зашушна, че било любовна история, а накрая май че бил евреин... Какво общо имаше неговото еврейство със самоубийството му, Стоимен Ст. така и не разбра. Негов състудент му разказа, че по доноси, тогава им казваха писмена информация, събрана от колеги и негови студенти, професорът бил обвинен в нещо си, може би шпионаж и предстояло изключването му от университета, също и отнемането на професурата му, въобще... Стоимен Ст. не слушаше. Не го интересуваше.

Седнал на терасата сутринта в първите години на новия век и новото хилядолетие, той запали цигара, рядко пушеше вече. Дървеният стол проскърца, а мъжът огледа улицата надолу. Беше се върнал там, откъдето тръгна преди толкова години. И не донесе нищо със себе си, освен стария компютър, който използваше като пишеща машина, и старата кола, която караше само в извънредни случаи. Държеше я под ръка, ако положението на баща му се влоши и се налага бързо да го откара в болницата.

Развиделяваше се. Реката мътно просветваше през клоните на дърветата в далечината. Някъде по-нататък, сред гори и блата, тя се вливаше в морето. Стоимен Ст. реши, че е време да започне най-после романа или разказа, или каквото там дойде... Време беше с нещо да оправдае живота си. Нали?

4echmata.doc

разказ/новела от Стоимен Ст.

В този ден, последният от живота й, Ирина се събуди, зашеметена от слънце. Скочи и се погледна в огледалото. Личицето й светеше, ослепително чисто и гладко. Затананика си:

Трябват тъмни очила
Ла-ла-ла,
тра, ла, ла.
Ще се сбръчкам аз така
Ла-ла-ла,
тра, ла, ла!

Засмя се. Опули се на себе си и хукна към банята. Почисти старателно веждите си, изплезила езиче. Бяха гъсти, красиво очертани, но гъсти и тази операция всяка сутрин траеше дълго, беше досадна, но хубостта, хубостта иска жертви! Сложи лек грим, все така помагайки си с езиче и се погледна доволно.

Хубава съм си така,
Ла-ла-ла,
тра, ла, ла!
Всеки ще зашеметя
Ла-ла-ла,
тра, ла, ла!

Нахлу в кухнята, набързо изгълта кафето, поглеждайки към майка си. Не искаше да издава доброто си настроение. Майка й гладеше, така й се пада в тая жега! Хукна по стълбите. Слънцето навън я заслепи. Пфу, не обичаше жарките, летни дни! Кожата й бързо и грозно почервеняваше, имаше нежна, прозрачна, бяла кожа, с която се гордееше. Прохлада и сумрак - това й харесваше! И никой да не я тревожи.

Тъмничко и тишина
ла-ла-ла,
тра, ла, ла!
Туй е моята мечта
ла-ла-ла,
тра, ла, ла!

На един дъх изкачи стълбите на общината. Никакво предчувствие не я спря, не трепна. Беше добър за нея ден.

Стоимен Ст. свали очилата, постави ги педантично до клавиатурата на компютъра и разтри очи. Беше ранна утрин.

Баща му още спеше, той поспиваше напоследък. Може би от лекарствата. В младите години му вадеше душата да се будят с кокошките. Сега Стоимен Ст. сам ставаше с тях. Макар да не виждаше кокошки наоколо.

Той беше все още красив мъж, малко над средната възраст, подкарал беше 55-тата си година, понатежал, понатрупал тлъстинки около талията, но това дори му отиваше. Пшеничено русите коси и вежди някога, сега белееха, а ясно сините очи бяха запазили ироничния си, насмешлив поглед към света. Само неизменните мустаци, с които Стоимен Ст. се гордееше и ги поддържаше през годините, искряха гъсти и пшеничено руси, без нито един бял косъм в тях.

Мъжът се изправи, разкърши се и реши да се разходи. В края на тяхната улица, там, където тя се пресичаше с друга такава, на телеграфния стълб имаше огромно, щъркелово гнездо.

Стоимен Ст. спря, вдигна глава нагоре, загледа гнездото и се зачуди кое крепи постройката от сухи клонки там. Тя беше много по-широка от стълба. А вътре потракваха клюнчета вече порасналите щъркелчета. Родителите от ранно утро прелитаха над реката и пълнеха гушките им. Под гнездото бяха се приютили рояк врабчета, шумни като циганета.

Болестите и смъртта твърде често присъстваха напоследък в живота на Стоимен Ст. Първо внезапно си отиде майка му. Той отдавна беше изгубил връзка с родителите си. Жена му пращаше по Коледа и за Нова година картички, говореше с тях по телефона. Той избягваше дори и разговорите с тях. Намираше ги излишни. Стоимен Ст. нямаше любими детски спомени, които да го връщат с умиление при родителите му. Най-хубавото нещо в детството му беше телескопът, който получи за един рожден ден.

- Ето - каза гордо баща му, разглеждайки небето, - там скоро ще стъпим ние, ще създадем космически, социалистически лагер, подготвяй се!

Баща му се гордееше с всеки самолет, с всеки скоростен влак, с всяка ракета, изстреляна в космоса от СССР като с подвиг, извършен лично от него самия.

Малкият Стоимен се взираше в небето, то бе странно, пусто, населено с блестящи сфери. Те нищо не му говореха. Баща му беше купил и книга за астрономията, забавна астрономия. Две лета подред момчето скиташе по брега на реката с телескоп денем и нощем. После това му омръзна.

Огромната сфера над света беше дори страшна с необятността си, нощните наблюдения го смразяваха, вледеняваха кръвта му и всъщност той така и не разбра как ще бъде завладяно това неописуемо пространство.

Къде ли е сега телескопът му?

Израснал в малко градче, чието единствено хубаво нещо беше реката, вливаща се в морето, момчето Стоимен напусна родното гнездо, щом бе приет да следва в столицата, и повече не се обърна назад. Не че мразеше предишния си живот, той беше толкова невзрачен с ранното ставане, целодневната заетост и скучните вечери пред телевизора, че младият мъж се закле пред себе си неговият живот в нищо да не наподобява този на родителите му.

Когато баща му се обади, че майка му е получила инфаркт, Стоимен Ст. не беше у дома. Жена му прие това съобщение. Тя си уреди три дена отпуск, тегли спешно заем от спомагателната каса на училището, жена му беше преподавател по литература в столична гимназия, и вечерта внимателно му каза новината.

Стоимен Ст. се опита да си спомни как изглежда майка му, но видя една тиха жена в сянката на нощния лампион, която вечно кърпи или плете. В детството му майката всеки четвъртък ходеше на фризьор и после се събираше с другите другарки на отговорни другари. Купуваха си дрехите от „Валентина“, някои тоалети се изписваха и от столицата, мебелите бяха югославски, тежки и еднакви в жилищата на местните партийни функционери.

После, постепенно, майка му си остана вкъщи, почти не излизаше, тя и без това нищо не работеше, беше обикновена домакиня, слушаше във всичко баща му, той все пак беше завършил местната гимназия. Така майката остана до телевизора, а бащата, опънал крака върху табуретка и прилегнал на дивана, заспиваше редовно пред него. Вестта за смъртта й по-скоро слиса, отколкото натъжи Стоимен Ст.

Майката беше постоянно понятие и изчезването й от живота му го обърка за една седмица и отново го скара с баща му. Старецът се заинати, искаше светско погребение, едва ли не с петолъчка, той си остана атеист. Но майката на Стоимен Ст. беше оставила едно листче, предчувствайки смъртта си, на видно място върху телевизора, че иска свещеник и опело. В последните години, според баща му, тя се била побъркала и тръгнала по църкви. За него вярата си беше опиум за народа и до края на погребението двамата, баща и син, не си проговориха.

Не че Стоимен Ст. беше вярващ, но като бивш стажант-адвокат и настоящ все още журналист, той зачиташе правата на потърпевшите, каквито и да са те. Жена му се погрижи за всичко, тя намери добра погребална агенция с приемливи цени, успокои баща му, изпълни волята на майка му, покани съседите на помен...

Стоимен Ст. не предполагаше, че едно погребение изисква толкова много усилия.

След няколко години набързо, за два месеца, си отиде и жена му.

Ани беше нежна и тиха жена. Бяха се оженили още като студенти. С тази разлика, че Стоимен Ст. вече беше завършил право, беше се дипломирал и две години беше работил в провинцията като стажант-адвокат. Когато срещна Ани, завършваше журналистика като втора специалност и същата година навърши 30 години. Майка му непрекъснато опяваше, че чака внуци, баща му се мръщеше, че няма снаха да се фука пред местните и столични участници в ловната дружинка.

Стоимен Ст. не се заслушваше в техните натяквания. Сам подреждаше живота си, сам решаваше кое е важно и кое - не. Разбра, че някои неща в битието не са му подвластни, вече беше започнал да се изпълва с неназовим гняв, този гняв се появи още докато обикаляше нощем с телескопа, взирайки се в черното, ледено, недостижимо и неописуемо небе.

Ани се оказа идеалната съпруга. Млада, изящна, щастлива с красивия си мъж, при това той вече печелеше. В началото живееха под наем, но след женитбата щастливият му баща незабелязано успя да уреди чрез своите си връзки младото семейство да получи жилище. Обясниха на Стоимен Ст., че като многообещаващ, млад кадър този въпрос не търпи отлагане. До ден-днешен синът не знаеше за намесата на баща си. Иначе гневът му сигурно щеше да изригне. Макар и самохвалко иначе, бащата си мълчеше по този въпрос. Познаваше самолюбието на сина си.

Ани пое веднага онези неща от бита, които не са мъжка работа. С годините те ставаха все повече. Стоимен Ст. обичаше жена си посвоему. Изневеряваше й, но той не смяташе мъжката изневяра за такава. Жената пазеше дома, също така и честта. Почти винаги изневерите му бяха с колежки в командировка или началнички, чрез които запазваше мястото си във вестника. Дали жена му разбираше за неговите предателства, това не го интересуваше. Тя никога нищо не му каза.

Останаха да живеят в столицата.

Понякога на Стоимен Ст. му се налагаше да пише характеристики за някои свои колеги по молба на началниците си, той беше свикнал на това от студентските години. Пишеше добросъвестно, не лъжеше, не беше партиен член и неговите характеристики особено високо се ценяха.

Стоимен Ст. не влезе в Партията, защото баща му беше там, не искаше в нищо да прилича на него. Затова го смятаха за непредубеден. Стоимен Ст. не се интересуваше от хората, чиито характеристики пишеше. Някои от тях изчезваха от вестника, други биваха пенсионирани преждевременно, никой не го обвини в нищо, макар да го избягваха. Той стигна до заместник-главен редактор. Но спря дотук.

Ани живя тихо и незабележимо край него през последните години...

Може би затова свързваше нейното погребение с това на майка си, макар да ги деляха няколко години. Тези жени бяха живели в сянката на мъжете си...

Така ли беше наистина?

Стоимен Ст. нищо не знаеше за живота на жена си Ани. Всъщност, като се замислеше, те напоследък почти не си говореха, тя тръгна по екскурзии, запали се да обикаля страната. А после посвещаваше месеци наред през ваканциите на своите родители, живеещи в малко градче на Дунава. Той не се противопостави, щом у дома всичко беше подредено, сготвено и изпрано. Дори с облекчение чакаше дните на нейното заминаване. После внезапно пътуванията й спряха, Ани се затвори в стаята си, приятелките й напразно я търсеха, тя заговори за ранно пенсиониране. Започна да линее.

Последното обаче Стоимен Ст. така и не забеляза до смъртта й.

Смърт изненадваща и ненавременна, според него. Както и тази на майка му преди години.

Стоимен Ст. вдигна поглед към щъркеловото гнездо над главата си. Точно навреме, за да види как големият щъркел мощно се изцвъква отгоре му.

4echmata.doc

разказ от Стоимен Ст.

... Свит в дамската тоалетна вече час и половина, с изтръпнали ръце и крака, не виждащ и не чуващ, разкъсван от болки в стомаха, Емил я чакаше. Няколко пъти тропаха на вратата, няколко пъти стана свидетел на всички звуци, придружаващи облекчаването на жените в съседните клетки. Повърна, овоня се на мръсотия, без да може да се измие, и мъчителното присвиване на стомаха го изтощи съвсем. Но чакаше, защото тук тя не можеше да не дойде. Две денонощия не беше сложил хапка в уста, повръщаше и водата, която пиеше, не беше мигнал нито час. Ръцете му се тресяха.

Мисля, че това вече не бяха моите ръце, не бяха, не, не бяха! Добрите ми ръце, добрите!

Тя вървеше към смъртта си. Почука като всички на неговата врата и влезе в съседната тоалетна. Треперещите ти пръсти едва намериха бравата, за да отворят. Тя вече стоеше пред огледалото и си миеше ръцете. Много обичаше да се оглеждаш, нали, мила? Тя те видя в огледалото. Лицето ти беше клоунски бяло със сини, нацепени устни. Нейното също побеля. Внезапно, сякаш някой дръпна кръвта от него. Не издаде звук.

Уплаши се и това беше прекрасно! Огромният нож влезе леко, радостно, безпрепятствено нежно! Не вярвайки, не усещайки сякаш болка, тя се обърна и се хвърли върху теб. Плисна кръв, чантичката й отхвръкна настрани. Ножът щастливо хапеше вече гърдите й, слабините, корема, гърба, шията, ненаситно я хапеше, целуваше я!

Душата му се освобождаваше, плачеше, радваше се, коленичеше, олекваше! Тя остана да лежи там, в тоалетната, на цимента, все така невярваща. И ножът остана в нея, не искаше да се отдели, обожаваше я, мръсникът! Замириса на кръв и изпражнения. Емил повърна и не се изми. Не се погледна в огледалото. И нея не погледна. По някакви улици стигна до милицията. Минаха часове. Спа. После видя баща си. Беше донесъл печено пиле, баница, яде. Яде много. И пак спа. Не говореше. Стомахът не го болеше. Хранеше се и спеше добре. Ръцете му не трепереха...

... Тишината го прихлупваше като гроб. Дали беше заспал? Или припаднал?

- Аз не припадам, каза си.

Никога в живота си не беше припадал.

- Чий живот? Кой беше той? Какъв беше? Какво търсеше в този лепкав мрак?

- Аз не обичам тъмното, прошепна.

- Кой аз?

Постепенно, частица по частица, молекула по молекула, нерв по нерв започна да възстановява тялото си. Беше болезнено, всяка трошица от него крещеше и пищеше, болеше.

Какво е станало? Ден или нощ е?

Някакъв правоъгълник срещу него сивееше в очертанията си и той се опита да пролази натам. Движението предизвика взрив в главата му. И го обезсили отново. С въздишка се отпусна примирено на пода.

Под ли? На под ли лежеше? Да лежиш? Да лежиш, значи, да не те боли, да не мърдаш, да... дишаш и... да дишаш...

Анна Петрова Ст. не винаги оставаше незабележима.

В първите години на брака им тя водеше домакинството, купуваше билети за театър, за концерти, за балет. Събираше приятелите на Стоимен Ст. Повечето бяха ергени, живееха под наем, по квартири и общежития, затова топлият, уютен дом на състудента им ги привличаше. Привличаше ги и малката, грижовна домакиня. Това постепенно вбеси Стоимен Ст. Не така си представяше той своя собствен живот. Не искаше да пилее по клубове и нощни разпивки силите и енергията си.

Не че имаше кой знае какво да отразява от социалистическия живот на родината. Повечето репортажи той пишеше у дома, без да си направи труда да отиде на мястото на събитието. Каквито и да бяха събитията, резултатите винаги се знаеха. Ако са избори - 99,9 %, ако е пролетна или есенна сеитба - 99,9 %, изобщо всичко беше 99,9 % - млеконадоят, човекоденят, прирастът...

Стоимен Ст. знаеше точно границите на нужното и ненужното в написването на своите репортажи. Понякога, за собствено удоволствие и на разноски на вестника, обикаляше страната, дори му уреждаха командировки и в другите социалистически страни. Беше се убедил, че дали си е у дома, в удобното кресло пред пишещата машина, или пътува, репортажите му са едни и същи. Затова си остана вкъщи. Стоимен Ст. нямаше влечение да види живота на запад. От баща си беше наследил презрението към хората на капитала. Не ги разбираше, не го интересуваха, не им четеше книгите, доколкото ги превеждаха, не им гледаше филмите, доколкото се появяваха на родните екрани, мразеше дори малкото пиеси, които се допускаха до сцената.

Пишеше стриктно и точно за каквото трябва и получаваше дължимите суми за труда си. От време на време имаше и премии. Стоимен Ст. не ги обявяваше вкъщи. Ани получаваше достатъчно от него, за да води домакинството. Той пазеше силите си за бъдещата си работа на писател. Трупаше впечатления, водеше си бележки, събираше познания за живота по свой си начин, така го беше учил баща му. Би се изненадал и ужасил доколко вече е заприличал на него. Знаеше, че за да живее както иска, трябва да си изгради стена срещу света. Зад стената ще бъдат допускани само избрани люде и, разбира се, Ани, защото и в неговия свят имаше нужда от слугини.

Така младото семейство се затвори в себе си, съпругата се подчини на изискванията на съпруга, не без съпротива в началото.

Ани също като Стоимен Ст. не поддържаше връзки със семейството си. Докато майка й внезапно се разболя, лечението беше дълго и тежко, баща й продаде апартамента в столицата, събра, каквото беше останало от живота им и замина с майка й за провинцията. Там имаха наследствена къща с голям двор. Тя рядко им се обаждаше, още по-рядко ги посещаваше в малкото градче на Дунава.

Но Ани си остави две приятелки от работата, едната - библиотекарката на училището, а другата - завеждащ личен състав и по съвместителство нещо като секретарка на директорката. Понякога през седмицата трите се срещаха, ходеха си на гости, пазаруваха, пиеха вино някъде, където жените не правят силно впечатление. Е, избираха евтини заведения. Постепенно грижите около взискателния съпруг ограничиха тези срещи, Ани остана сама.

Когато преди повече от половин година се наложи да влезе в болница, Стоимен Ст. откри, че изобщо нищо не знае за жена си. Неудобството пред лекаря се обърна в лют гняв към нея.

- Напоследък оплаквала ли се е от нещо? Болки, прилошаване, повръщане, запек?

- Не-е-е... - проточи Стоимен Ст. - Не ми е казвала...

Докторът го погледна подозрително и скептично поклати глава. Стоимен Ст. се изпълни с безмълвна ярост към жена си.

- Защо нищо не споделяш с мен? - развика й се той вкъщи. - Боляло те било, схващала ти се била ръката, изтръпвал ти кракът, сигурно едва си дишала от болки в гърба, докторът ми го казва, сякаш аз знам за какво става дума! Гледаше ме като престъпник, защото собствената ми жена нищо не споделя с мен! А аз... аз изглеждах като... като идиот! Защо си мълчала? Какви са тия... дивотии?! Какво си е помислил човекът?!

Ани не отговори. Друг път би започнала да се оправдава, макар че... каква вина имаше?

Стараеше се да не нарушава ритъма му на живот със своите болежки. Лежеше мъничка и бяла в огромното, болнично легло, потънала в него като в ковчег. Нямаше какво да му каже. Беше спряла да говори през годините. В началото споделяше всичко: желанието си да имат дете, простотията и агресията на учениците си, която носеха от вкъщи, умората си от живота, желанието за почивка някъде... къде ли?

После престана да споделя. Желанието й за деца се стопи, те я ужасяваха, плашеше се от неразбираемата им свръхактивност. На три пъти тя зачеваше и губеше плода си в спонтанни аборти през първите месеци. Последният път едва не умря. Лекарите така и не разбраха защо тялото й отхвърля детето. Нямаше клинична причина за това.

Ани се примири и зачака старостта.

Но не я дочака.

Стоимен Ст. до ден-днешен с огромен срам си спомняше деня, когато лекарят му съобщи диагнозата. Самият лекар не можеше да я приеме, не можеше да й повярва, затова троснато каза на съпруга:

- Жена Ви отдавна е трябвало да се лекува, господине. Нима не сте забелязали, тя е имала силни болки, това не може да се скрие! Сега вече е късно! Отворихме я и я затворихме, няма здрав орган в коремната кухина. Как се е хранила, как е ходила до тоалетна, нищо ли не знаете?

Стоимен Ст. не знаеше.

Ани тихо му слагаше вечерята, съобщи му една вечер, че си взема отпуска, не се чувствала добре, уморена била, децата й късали нервите. Щяла да си лежи, не й се пътувало, искала само да лежи. Тогава това му се стори възмутително!

Стоимен Ст. се бореше за оцеляване. Закриваха вестника, в който работеше. После отново го извадиха на пазара, но с друго име и други хора. Той отпадна. Младите го гледаха като изкопаемо. Опита се да се обади тук и там, но неговите покровители или бяха в чужбина, или си имаха други грижи. Всъщност той нямаше покровители в истинския смисъл. След завършването на журналистика и с оглед на обучението му по право, го назначиха в столичен всекидневник и толкоз. Той имаше нужда от пари, работата му хареса. Не го търсеха повече за характеристики, нито искаха компетентното му мнение по правови въпроси. Стоимен Ст. беше доста посредствен, да не кажем слаб, студент. Невидимите връзки на таткото помагаха донякъде, но после старецът се затвори в провинцията и Стоимен Ст. забрави за него. Дори скри в най-новата си биография принадлежността на баща си към РМС и въобще комунистическото му минало като партийно величие с псевдоним, вместо собствено име.

Опита се да се занимава с преподавателска дейност, но всъщност мразеше тълпите от млади, шумни хора, пълни с въпроси и идеи. Бързо приключи и с репортерството, както навремето с адвокатурата. Не умееше да разговаря с хората, не ги предразполагаше, презираше живота на другите, така че остана нещо като кореспондент, после редактор и накрая го уволниха като отговорен редактор. Всъщност не отговаряше за нищо, никаква работа не искаха от него, само четеше чужди материали и ги редактираше. После остана на улицата, очаквайки ранно пенсиониране, пописваше тук-там, криейки болшевишкото минало на баща си, от Стоимен Ташов Стаменов, стана Стоимен Ст. Канеха го вестници извън столицата. Дори две години поработи за такъв, пътуваше през уикендите. На брака им с Ани това се отрази чудесно. Срещаха се през седмицата като непознати и се чувстваха прелюбодейци.

- Как беше, а? - питаше самодоволно Стоимен Ст. И сам си отговаряше. - Чудесно! Като в младите години! Има да търсиш такъв като мен! Аз те поддържам млада и свежа, да знаеш! Другите мъже след толкова години брак...

Стоимен Ст. имаше предвид завърналото му се желание за секс. Той го смяташе за панацея, нещо, което другите не разбират дори и да го имат или просто не притежават. Беше силен, здрав, мързеше го да си търси партньорки, Ани винаги беше под ръка. Младежките си пориви в зрели години той намираше за здравословни.

После и тези пътувания през уикендите в малкото градче, където нищо и никого не разбираше, се превърнаха в скучно ежедневие. Нищо интересно не откри Стоимен Ст. и в новото време и новите обстоятелства, които го заобикаляха. Освен че му се налагаше да се бори за работата си, да се доказва като професионалист в години, когато това трябваше да се приема по презумпция.

И, като капак на всичко, животът стана скъп, а на младите колеги хич не им пукаше от побеляващите му коси и опита му.

Така Стоимен Ст. се прибра в столицата при жена си, а тя все по-често си вземаше неплатени отпуски. Обичаше да се свие на дивана с книга в ръка и така да изкара целия ден, понякога и цялата нощ. Това нейно „бленуване“, както го наричаше Стоимен Ст., го изпълваше все повече с ярост. Парите бяха малко. Той се бореше с новата система за пенсиониране, развяваше се нагоре-надолу да събира точки, търсеше си някаква работа, стоенето вкъщи го изнервяше, а състоянието на жена му - съвсем. Поканиха го като юридически консултант към някаква нова, частна фирма, в началото уж всичко потръгна, после фирмата бързо фалира, собствениците изчезнаха, може би в чужбина и той не получи нищо. Така отново остана на улицата.

Точно в този момент, когато парите свършваха, работа нямаше, новото време и новите хора бяха неразбираеми за него, а здравни осигуровки имаше само жена му, точно тогава Ани реши да умре.

4echmata.doc

разказ от Стоимен Ст.

... неосъждан, в рода си няма душевно болни хора. Живее при баща си. Майка му починала преди три години. От деца са заедно с момичето. Всяка сутрин ходел да я вземе от вкъщи, най-напред за училище, после за работа. Работели близо един до друг. Майката на момичето поддържала дружбата им. С майката на момчето били съученички и добри приятелки. Тя помогнала на момчето да преодолее мъката по майка си. Възпитавала много строго дъщеря си. Никъде не излизала без нейно разрешение. Споделяла всичко с нея. Напоследък момичето било нервно, излизала все по-рядко, готвела се отново да кандидатства. Три години я късали. Мечтаела да следва в София.

Бащата на момчето има къща на село. Отглежда свине заедно с брат си, чичо на момчето. Наскоро братът се разболял. Двамата не забелязали нищо особено в младежа напоследък. Бил кротко момче, не споделял нищо с баща си. В училище му викали „свинята“, заради специфичната миризма от кочините. Бил чисто момче, къпел се по два пъти на ден. Бащата през повечето време живеел на село, майката се грижела за момчето, то рядко ходело в къщата там. Мразело свинете и кочините на баща си и чичо си. Когато майката починала, останал сам в града, работел, завършил гимназия и нямал повече намерение да учи. Момчето и момичето били познати в целия град, винаги ходели заедно. Не са забелязали тя да се движи с други момчета. Всички очаквали сватбата им. Приятелките й не го харесват. Майка й го намира за безопасен и вечер не се безпокояла за дъщеря си, когато излизала с него. Обичал да им ходи на гости и много често вечерял у тях. Двете го жалели, защото останал сам, без майка си, към която бил силно привързан. Баща му не познавали, само се поздравявали като се срещнат. Но покойната била кротка и добра жена, според всички. Обичала сина си, крачка не правел без нейното одобрение. За всяко нещо казвал: „Ще питам мама.” Дори приятелките на момичето му се присмивали за това. Той нямал приятели. Преди около два месеца момичето отишло да подаде документи за следване в София, българска филология. Пишело стихове от малка. Настанила се у братовчедка. Братовчедката разказва, че не излизала никъде. Успяла една вечер да я заведе на гости. Изглеждала весела, но затворена. Не обичала да говори за себе си. Братовчедка й смята сега, че се е страхувала от нещо. Не вдигала телефона, макар момчето да звъняло по няколко пъти на ден.

С най-добрата си приятелка споделила, че иска да започне нов живот. Мечтаела за годините, когато ще я приемат и ще следва в столицата, далеч от родителите си и от момчето. С него не говорела по тези въпроси, страхувала се да споделя. Той не подозирал, че кандидатства отново, тя му казала, че отива на гости. Предупредила и майка си да не обяснява нищо, смятала, така казва майката, да го изненада.

Смятали я за суетна. Купувала само скъпи стоки, най-модното. По този повод често се карали с майката. На момчето това му харесвало. Казвал, че „хубавата жена трябва да бъде луксозно обвита“, негов израз, който майката на момичето чула от устата му. Давал пари на момичето, той не разбирал от луксозни дрехи. Баща му и чичо му го обезпечавали. Намирали я красива, разглезена, но всички я обичали. Къщата на село е на името на момчето, апартаментът в града също, колата на чичото - също. Бил единствен наследник и на двамата.

Години двадесет. Добро здравословно състояние. Не е боледувал, не се оплаквал от нищо. Не пие, не пуши. Шумни компании не обича. Отказва да говори. Яде и спи в килията. Не помни нищо след втория удар. Пътя до районното също не помни. От едно денонощие отговаря само с „да“ и „не“. Момичето е убито с 22 удара от голям кухненски нож. Ножът е намерен, захвърлен до трупа...

 

Стоимен Ст. се стресна и събуди. Нощният вятър блъскаше прозорците на балкона. Внезапният му порив събори чашите от масичката и ги затъркаля по цимента. Той се надигна от леглото в кухнята и излезе навън. Наведе се с пъшкане, вдигна порцелановите чаши, не се бяха счупили. Огледа се. Черен мрак обгръщаше света наоколо, непрогледен не защото беше средата на нощта, а защото облаците сякаш плуваха над самия балкон, пълни с гняв и електричество.

- Стойчо, Стойчо! - провикна се от спалнята баща му.

Мразеше да го нарича така. Макар че до днес не беше събрал куража да му го каже. Ани го беше прекръстила на Стенли, приятелите му от детинство и майка му го наричаха Чочо, но само баща му упорстваше с това „Стойчо“, което го вбесяваше.

- Стойчо, изключи телевизора от контакта, иде буря! - отново се провикна старият. Бляскава светкавица изтрещя до самото му ухо, разтресе балкона и света наоколо. Стоимен Ст. подскочи.

Някъде, в съседен двор нещо изпука яростно, присветна, задимя. Гръм може би падна. И заплющя дъжд.

- Чу ли ме, Стойчо? - не спираше баща му.

- Чух, чух... - промърмори синът и побърза да изпълни заповедите на баща си. Иначе нямаше да го остави на мира.

- Изключих всичко, и печката, и телевизора, и хладилника, извадих щепселите от контактите, лягай сега, защо се надигна?

Откакто бе започнал прогресивно да ослепява, баща му непрекъснато издаваше заповеди. Колкото повече светът около него се смаляваше и затваряше, толкова повече старецът смяташе за необходимо да се намесва активно в съществуването му.

Не че по-рано, в младостта на Стоимен Ст. не го правеше. Именно това му качество изгони сина от дома. Майката плетеше, готвеше, чистеше, правеше всичко тихо, незабележимо, за да не наруши монолога на мъжа си. Той беше нескончаем и беше свързан с всеки миг от живота. Бащата смяташе, че разбира от всичко, включително даваше акъл за манджите и плетките на жена си, беше досадил и на колегите, и на съседите, и на приятелите си. Стоимен Ст. беше забравил в какви чудовищни размери се простира егото на баща му.

В този миг отвън отново изтрещя и настъпи пълен мрак. Компютърът присветна и угасна. Стоимен Ст. се хвърли към контакта, изключи го и затърси свещи.

- Мамка му, да му е...ба майчицата! Забравих компютъра, от неговите мърморения... да му изпълня заповедите... дано нищо да не се е изтрило... ама че идиот! Мамка му и... мрънкало! - изшептя вбесен Стоимен Ст.

- Удари някъде! - чу се от стаята. - Сигурно оня трафопост отсреща, винаги там удря, хем го заземиха, сложиха гръмоотвод.

Стоимен Ст. спря да слуша баща си. Слава Богу, че и той не го чуваше. Всеки ден от социалния патронаж му носеха храна и той поне половин час държеше момчето право до външната врата, за да му обяснява колко отвратителна е тя, как трябва да се готви и каква точно кухня обича. После идваше жената да чисти и монологът продължаваше. Влачеше чехли по петите й, слухтеше да не открадне нещо, сякаш в потъналия в прах и мухъл дом имаше нещо за крадене, и не спираше да й обяснява как трябва да се чисти, как да се мият плочките и какъв прах да се слага за цветното и бялото пране.

Баща му беше диабетик, храната се съобразяваше с неговата диета, но той, разбира се, искаше нещо различно, нещо вкусно от предишните години, когато ядеше и пиеше, без да се замисля за последиците.

Стоимен Ст. се затваряше в своята някогашна малка стаичка и се мъчеше да пише на компютъра, за да не го слуша. Но когато дойдеше времето за новините и баща му пуснеше телевизора и радиото едновременно, сравнявайки и коментирайки събитията от деня, синът не издържаше и излизаше на разходка, дори да не му се разхождаше. Или просто да си купи цигари. Монологът на стареца се превръщаше в едностранен спор с всеки новинар, с всеки водещ или коментатор, с всеки политик, защото бащата признаваше само себе си като последна инстанция за всичко.

- Свещите са в чекмеджето на кухненската маса, майка ти ги държи там, щото е най-неудобно, докато стигнеш до тях... все й повтарях, че... казах й да ги оставя на етажерката в коридора, на път е на всеки, да стоят отгоре, да се напипват веднага, ама тя... вироглава си беше! Такава упоритост, от годините ли, от що ли... в чекмеджето са, намери ли?

- Намерих ги аз, отдавна съм запалил свещ, кьорчо коьрав, ама... - мърмореше си под нос Стоимен Ст. Никога не спореше с баща си. Запали си цигара, макар че се опитваше да ги откаже. А освен това знаеше, че това му действие ще предизвика ответна реакция от стаята на баща му.

- Дай му да мърмори, да дава заповеди, да се намира на работа - продължи да си шушне сам на себе си той.

Бурята навън се развихряше лавинообразно. Черни облаци лазеха по балкона. Чак сега Стоимен Ст. видя занемарените саксии, изсъхналите цветя на майка си, мръсотията и хаоса от боклуци около кръглата, балконска масичка. Столовете се търкаляха по цимента заедно с прораснали картофи, обелки от лук, кори от любеници и какви ли още не остатъци. Реши, щом бурята премине, да започне основно чистене на дома. И най-вече на балкона. Спомняше си го като целогодишно отрупан с цъфтящи растения и вечно зелени храсти, които майка му старателно подрязваше, пресаждаше и раздаваше на комшийките. Такава беше и Ани, тя винаги си тръгваше оттук с цели саксии или букет разсади. Последно, преди окончателно да се обезсили, жена му се примъкна до филодендрона, където държеше пластмасовите бутилки с вода за поливане на цветята и поля със задъхване и пъшкане огромното растение. То беше започнало да съхне. После се сви на дивана отсреща, притвори очи и замря. Когато заспа там - смалена, страшна, само кожа и кости, трошлива на вид, с огромната, воняща дупка в стомаха, където в специална торбичка изтичаше мръсотията от умиращото й тяло, Ани гледаше тъкмо огромния, лъскавозелен филодендрон. На балкона всичко цъфтеше, зеленееше, ухаеше и й се радваше през отворената врата. Тя затвори очи, отиде си, а нейната градина увяхна и умря една седмица след нея.

Стоимен Ст. се вглеждаше през огънчето на цигарата си в мрака навън. Вътре в него цареше същия мрак, не знаеше какво ще прави по-нататък, не му се мислеше за баща му, за живота, за... нищо.

- Стойчо, Стойчо, затвори ли навсякъде? Оня ден, теб те нямаше, май пролетта беше, аз нали не виждам, пак такава буря беше, пък Пенка чистила, мила, мела уж, а забравила да затвори външния прозорец... Щях да се пребия, наводнение станало, цялата къща подгизна, тя... Мисля да потърся друга жена, как мислиш ти, ще ми пратят ли друга? Пенка не я бива за нищо, само мърмори, уморих се да й обяснявам...

Стоимен Ст. не го слушаше, мислеше си за огромния, лъскавозелен филодендрон, чиито също така огромни и силни корени се спаружиха и умряха за дни. Ани беше взела със себе си своите любими цветя.

4echmata.doc

разказ от Стоимен Ст.

... Емил бутна вратичката. Дворът мирише на прах, свине и пчели. Чичото седи под ореха и майстори свирка, пробвайки от време на време острите й звуци.

- Я, как се накани?

- Татко къде е?

- Отиде в съвета.

- Ама вонят тия прасета!

- Баща ти затва отиде. Агнета ще гледаме.

- Ти как си?

- Както винаги. Отпуска ме понякога, та се дотътрям до кръчмата.

Едрият, як мъж е превит почти о две в кръста.

- Ще останеш ли довечера?

- Тръгвам си веднага, щом говоря с татко.

Замълчават. Слънцето ги пече. Прашно слънце. Наоколо бръмчат пчели... Свинете не се чуват, но се помирисват.

- Чичо, дойдох да попитам за ножа на дядо.

Лека сянка прибягва по мръсния двор. Някакъв бърз облак.

- Три дена стоеше в снега, толкоз дълбок беше... голям студ беше... отбелязал се, както паднал до нужника... сняг, сняг, до коляно! Целият се беше очертал, като снежен човек, помниш ли? Много вино изпихме тогава, много... как си одеше и... падна! Като отрязан.

- Тия свине са изяли розите на баба. Изкопали са ги...

- Нема кой да ги пази.

- Да беше жива тя... щеше да видят!

Поглеждат се и се изкискват.

- Зла бабичка, ей! - провиква се чичото. - Кат бехме малки с татко ти, много й имахме страха, че ръката й беше тежка, ама после... изкуфя, преди да умре, помниш ли? Само заповеди даваше, на кого ги даваше?... Що ти е ножът?

Емил се сепва. Изчервява се гъсто и болезнено. В стомаха му се свива топка.

- Имам приятел колекционер. Събира ножове, иска да го види. Да се изфукам!

- Оня, кокаления, нали? Дедо ти колеше агнета с него, нали? Че той е ръждясал сигур, не го знам къде е.

- Аз знам. Дедо го криеше в мазето, зад големото буре. Има там една дупка в цимента.

- Гледай ти! Аз пък се чудех къде изчезна...

Мълчат, примижават на слънцето като котараци.

- Отивам в мазето.

Чичо му кима с глава, дреме.

... Откри ножа веднага. Увит в гнили, разкапани парцали, но прекрасен, с инкрустации и улейче за изтичане на кръвта.

- Дай да го оправя - каза чичото. - Малко е ръждясал. Ти иди да хапнеш.

Емил мрази да яде тук. Мрази малките, ниски и вонещи стаи. Гнус го е! Сенките на двора растат, хладенее. Чичото тътри болните си крака.

- Готово, чудо нож! Да го пазиш, за агнетата ще ни трябва. Добре, че каза къде е... Как е Ирина?

Емил се присвива.

- Какво ти е? Лошо ли ти е?

- Стомахът нещо...

- Трябват ли ти пари?

Чичото му подава, без да очаква отговор. Пари винаги трябват на млад човек. Емил върви бързо по прашния път към автобусната спирка. Добре е Ирина. Мен ми е зле! Свива ме стомахът... Глупак! Всички ми се подиграват, а тя най-много. Усмихната, поглежда под вежди, шушука с приятелки, избухва в смях в киното или в ресторанта. На най-неподходящото място. Облечена красиво, с независими, красиви гърди и походка, която няма нищо общо с мен, с нас... нито една нейна мисъл не е свързана с мен, с нас... Всяко нейно движение си е нейно лично, несподелено! Емил е нищо за Ирина, празно пространство, глупаво минало, забравено настояще!

Поглежда навън през прозореца на автобуса. Тъмнее. Улиците са пълни с хора. Емил слиза и се прибира. Гледа си в краката. Вкъщи зашива ножа под хастара на сакото си. Не пуска телевизора. Ляга и в леглото, написва писмото. Това се случва три дена преди убийството...

... Събуди го тъпата, тежка болка в тила. Спал ли беше? Обгръщаше го огромна тишина. Сивият правоъгълник отсреща се очертаваше все по-ясно. Но щом се вгледаше в него, контурите му се обагряха в огнено и очите го заболяваха. Налагаше си да гледа мрака. Миришеше на кръв.

- Каква кръв? - ужасено си каза.

Сигурно беше заспал. Главата му тежеше и постепенно болката се избистряше и нарастваше. Бавно, внимателно, като бебе, което прави първите си крачки, той се надигна. Беше в някакъв дом. Нечие легло отсреща белееше с чаршафите си. А в леглото някой лежеше. Някой...

- Кой? - попита.

Нечии очертания тъмнееха на фона на сивеещия прозорец. Завесите скриваха настъпващото утро.

Чии бяха тези очертания? Те... не помръдваха... човекът... не дишаше...

Анна Петрова Ст. в младостта си беше дребна, нежна и буйнокоса. Тихичкото й гласче сладко редеше любовните стихове на Дебелянов, Яворов и Лилиев на училищните тържества. И, за всеобщо удивление, стигаше до последния ред на салона.

Имаше много приятелки, обичаше шумните компании, влюбваше се почти ежедневно и фатално. Не спираше да пише стихове, не спираше да ходи на театър и балет, обожаваше концертите в зала „България”. Имаше съученик, който редовно я водеше на най-нашумелите постановки, двамата плачеха на сцената с полудяването в първо действие на „Жизел“. И пиеха по два коняка, преди да се приберат. Тя поглеждаше през стъклото на конячената чаша към него и се мислеше за героиня на Ремарк.

Силните емоции, младежките увлечения и вълнения я разкъсваха, будеха я нощем, до ранни зори четеше или пишеше, задушавана от неизползвани чувства, отчаяна от неизразходвана любов, зашеметена от желания, които още не разбираше. Тя беше Жизел, Грушенка, Настася Филиповна, Бланш, тя беше красива, фатална, печална, потресаваща!

- Господи, как ми се ходи на концерт! Толкова години вече... едно време не пропусках премиера, как съм го правила? Къде са тези сили, тази енергия, сега... само ми се спи и ако може... по цял ден на дивана с книжка в ръка...

Ани се засмя. Лицето й, смалено и бяло, с огромните, сини очи на него, светна. Двете й колежки и приятелки Нела и Жужа я погледнаха почти едновременно. Трите жени бяха седнали в кафенето срещу училището. Много рядко правеха вече тези свои приятелски сбирки след работа. Всяка бързаше към задълженията си вкъщи. Но Нела и Жужа напоследък бяха много обезпокоени от вида и държането на приятелката си. Ани вземаше все по-дълги отпуски и все по-рядко контактуваше с тях. Вече повече от 17 години трите бяха неразделни.

- Трябва да ми кажеш диетата си, направо не мога да те позная... Не че някога си била дебела, но напоследък... - огледа я критично Нела.

Двете бяха съученички от гимназията. Нела се ожени веднага щом свършиха. Тя беше момиче от едно съседно село, което бързо се омеша със софиянците. Пухкава и амбициозна, преливаща от енергия, тя вървеше на стъпка след съученичката си, каквото и да й струваше това. Женитбата й Ани прие много лично, почувства се предадена и изоставена, направо се разболя. Така пътищата им се разделиха изведнъж, просто Нела роди дете, нейният съпруг никак не се хареса на дружката й. В един момент той налетя да я натиска и това окончателно отблъсна Ани от младото семейство. Тя не можеше да сподели предателството на съпруга с приятелката си, не можеше и да се прави, че нищо не се е случило. Влезе да следва в университета и повече не потърси Нелито, с която не се разделяха и ден като съученички.

Когато я назначиха в поредната гимназия като преподавател по литература, един ден, влизайки в сградата, тя застигна една нисичка, пълна, но много чаровна дама, която я спря и попита:

- Вие ли сте новата учителка? Аз съм секретарката на директорката, по съвместителство се занимавам и с личния състав. Минете да Ви запиша.

- Нели? - невярващо попита Ани.

Дамата спря да говори, погледна я и възкликна:

- Ани! Къде се изгуби, душо моя?

Шокът от срещата обезмълви Ани. Не че Нела се беше променила, все така си беше пухкава, дебеланка, нежно казано. Силно гримирана, тя обичаше да се гримира с часове още от момиче, ярко облечена, Нели си падаше по турскосиньото и тюркоазено зеленото, от нея лъхаше непобедим житейски оптимизъм, от който на Ани направо й прилоша. Общуването с приятелката й отнемаше душевни сили, тя веднага я заля с поток от събития, станали през годините, когато не се бяха виждали, но разказът й беше такъв, сякаш Ани трябваше да се досеща за всичко. Сякаш познаваше хората и случките около Нели, като че ли раздяла не беше имало въобще. Разговорът се превърна в нескончаем монолог, прекъсван тук-там от мълчанието на учителката по литература, някогашна лидерка за своята съученичка.

Така животът събра отново двете приятелки. Нела вече имаше две големи момчета. Беше преживяла една-две любовни истории, без да загуби брака си. Беше така отдадена на децата, готвенето, туршиите и домашния уют, както по-рано се захласваше по бохемската разюзданост на ученическите им компании.

- Ано, да се вземеш в ръце! Виж се на какво си заприличала! Да не би да пиеш още тези билки за отслабване, дето Нела ги влачеше? - ядосано се тросна Жужа.

Високата, кокалеста и безапелационна Жужа се сприятели с Ани покрай Нела. Тя беше библиотекарката на гимназията, непрекъснато в конфликт с ръководството, защото все нямаше пари за най-актуалните заглавия, необходими за децата. Пък и за възрастните. Жужа четеше денонощно, неистово, не можеше да диша без любимите си книги, приличаше на пристрастена наркоманка, само че зависимостта й беше книжна. Поръчваше си онлайн последните хитови заглавия, получаваше ги в училище и когато ги прочетеше, подаряваше ги на училищната библиотека.

- Като умра, все ще има кой да се сеща за мен с благодарност - обичаше да казва. - Роднини нямам, пък и да имам, едва ли ще се зарадват на такова наследство. А тук, в училище, може и да се пръкне след време някое девойче или младеж, дето да му се чете, нали?

Тя беше стара мома, не беше се женила, имала беше няколко неудачни любовни истории в младостта си и сега компенсираше огромната си самота с кучета, котки и книги.

В първите години на приятелството им, Ани и Жужа много обичаха да скитосват из софийските улици и да обикалят букинистите, книжарниците или сергиите с книги. Нела не се включваше в тези техни акции, но пък умираше за ежеседмичните им сбирки в кафенето, което всъщност си беше квартална кръчма. Жужа пиеше само минерална вода, Нела обичаше да похапва и попийва с мерак, а Ани в началото се отпускаше, хранеше се и пиеше с удоволствие. На няколко пъти дори се напи, смееше се без прекъсване, нахвърли се на Стоимен Ст., като го ужаси и отврати. Сексуалността той смяташе за мъжко качество, жената само трябваше да откликва на мъжките щения, а самата тя да иска любов му се виждаше отвратително.

И Ани реши да се сдържа, макар че обожаваше тези ежеседмични срещи. Не спираше да се смее, заслушана в несекващия монолог на Нели. Срещите постепенно се разредиха, станаха ежемесечни, все по-често Ани не успяваше да дойде, не споделяше вече нищо от семейния си живот и въобще нищо от радостите и несгодите си. Говореше за цветята, които отглежда, усмихваше се, обясняваше кое цвете предстои да цъфне, кое е напъпило, кое сега е посадено и вече май се захваща, такива неща. В последните месеци дори не се стараеше да измисля благовидни поводи за отказ от сбирките.

- Не мога да дойда - казваше. И толкоз. Затваряше телефона.

Двете приятелки, Жужа и Нела, решиха да се срещнат с мъжа на Ани. Когато му се обадиха, той дълго време не можа да загрее кои са. Не знаеше, че Ани има приятелки. Винаги, когато се прибираше вкъщи, тя го чакаше с вечерята в чистия, подреден дом и на него дори и през ум не му беше минало, че преди това жена му е била някъде другаде, с други хора, че е мислела и се е смеела за други неща, несвързани с него самия.

Прибирайки се, Стоимен Ст. се вглеждаше в поредното ястие, миришеше го дълго, още по-дълго разпитваше жена си как го е приготвила и вечерта минаваше в коментари колко неуспешен или сравнително успешен е получения резултат. Защото Стоимен Ст. умееше да готви, беше наследил това си качество от баща си, колкото и да не му се искаше да го признае и винаги откриваше нещо недоправено в гозбите на жена си. Тя рядко сядаше с него на масата. Седеше в хола, пред телевизора и слушаше. Мълчеше.

Затова Стоимен Ст. остана изумен от желанието на Анините приятелки да се срещнат. Нямаше време за празни приказки с някакви женски кукундели, разбира се.

Сега, седнал пред компютъра, когато за пореден път се питаше защо все на него се струпваха житейските неволи, Стоимен Ст. си спомни и тези две жени. Не помнеше имената им, но помнеше какво му казаха.

- Извинете за безпокойството - каза едната. Гласът й беше мек и пухкав. - Искаме да поговорим с вас за съпругата Ви.

- МОЯТА съпруга? - изуми се Стоимен Ст.

- Ани е наша приятелка - рязко и грубо беше добавила другата. Сигурно си дърпаха слушалката една от друга. - Безпокоим се за нея.

- За моята съпруга? - още по-изумено беше попитал той.

- Много е отслабнала, стопила се е, питаме я дали боледува, каза, че пази някаква диета. Каква диета, знаете ли? - редеше пухкавото гласче.

- Трябвало да отслабне за сърцето - яростно добави втория глас. - Какво сърце? Какво отслабване? Тя е заприличала на вейка, не сте ли забелязали?

- Тя не знае, че ви безпокоим - беше изтръгнала слушалката първата. - Ще ни се сърди, ако разбере... не сте ли забелязали нещо вкъщи... нещо, дето да обяснява това отслабване, някаква болест... може би?

- На нас нищо не казва - беше добавила втората. - Крие нещо, не можем да разберем... Оплаква се от болки в ръката, в кръста, в гърба, ма кой не го боли сега... от есграона е, всички се оплакваме...

Стоимен Ст. се ядоса.

Какво го занимаваха тия патки с женските си работи? Нито ги знаеше, нито искаше да ги знае! Точно тогава очакваше да му се обадят от поредното интервю в поредния вестник, знаеше, че нищо няма да стане и предварително беснееше. В момента, в който попълваше графата за възраст, винаги го поглеждаха съчувствено и се подсмихваха. Знаеше ги тези техни подсмивки ли, полуусмивки ли, как ли да ги наречеш?

- Вижте, жена ми не е болна, ако беше, щеше да ми каже, нали? Освен това, очаквам важен разговор, разбрахте ли?

И затвори.

- Разбира се, извинете ни... - започна Нела и чу тракването на слушалката. - Ама че идиот! - провикна се тя.

- Нали? - добави Жужа насреща й. - Отдавна подозирах какъв... борсук си има Ани у дома!

С това разговорът приключи и Стоимен Ст. веднага го забрави.

- Да му еба майката! - крещеше той из апартамента. - Заслугите на тате! Мамка му! Заслугите на тате отваряха врати, после заслугите на тате затваряха врати! В началото криех чий син съм, после се отрекох от... да му... таковам... майката! Ама че... работа! Сега? Иди ги разбери! Всички по заслуги на тате и дядо са пак на власт! Що ме ебават тогава, а? Що се правят на... не знам кво си?! Що, би ли ми отговорила, а?

Въпросите му, разбира се, бяха риторични. Свита на дивана на кълбо като болно коте, Ани мълчеше. Или спеше, или се взираше в екрана на телевизора. Стоимен Ст. се изпълваше все повече с неудържим гняв. Характерът му се промени, той стана избухлив, бесен, нетърпящ възражения мърморко. Без сам да подозира, заприлича на баща си, когото ненавиждаше.

Някои от покровителите и приятелите от някогашното обкръжение на Стоимен Ст. се бяха върнали във властта. Той таеше някаква надежда, че и за него животът ще се промени към добро, онези имаха пари, поне той така си мислеше. Много бързо обаче разбра, че докато се беше моткал насам-натам, докато смяташе, че гради кариера и се готви за писателско поприще, бяха го забравили. Никой не искаше да го познава, защото нямаше с какво да ги привлече. Беше никой за всички, дори за самия себе си. Беше отпаднал от живота, нямаше никакво бъдеще, думите и делата му умираха в празното пространство, незабелязани от никого. Той самият дори не можеше да се познае, наоколо кипеше живот, който не беше неговият. Нищо не разбираше и никой не го разбираше.

Това беше времето, когато Стоимен Ст. спря да се вълнува от събитията около него, спря да гласува, да слуша новини и да мисли, че може да ги произвежда. За света той умря. Всъщност, като си помислеше, светът дори не знаеше, че се е родил. Тогава срещна онова момиче, репортерката, с която пътуваха из провинцията, започна да пие и въобще не го интересуваше какво се случва с жена му.

© Майя Динева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.06.2012, № 6 (151)

Други публикации:
Майя Динева. Отместени времена. София: Сиела, 2010.