КЪЩАТА

Пиеса

Мая Динева

web

Действащи лица:

Ник - 30 до 45-годишен
Мария - негова съпруга, 30 до 45-годишна
Чарли - техен приятел, съученик на Мария, 30 до 36-годишен
Ани - младо момиче
Грета - приятелка на Ани
Мъж - колега на Ник
Свещеник

Действието се развива в наше време и в края на 80-те - началото на 90-те години от миналия век.

ПЪРВА КАРТИНА

В хола на апартамент тече опело. Там са свещеникът и няколко опечалени. Ник и Мъжът стоят в коридора в края на групата.

Свещеник: Истина, истина ви казвам: който слуша Словото Ми...

Ник: Писна ми!

Мъж: Моля?

Ник: Омръзна ми!

Мъж: Тотко те обичаше!

Свещеник: ...и вярва в Оногова, който ме е пратил...

Ник: Омръзна ми да изпращам добри хора в добрия свят на мъртвите! Омръзна ми да тръгвам сутрин на работа уморен, с разтропано сърце!

Мъж: Какви ги приказваш!?

Ник: Това е, писна ми! Имам нужда от почивка! Имаш ли да ми услужиш с някой лев? Изчезвам!

Свещеник: Го-осподи Помилуй!

Изведнъж откъм кухнята високо и весело прозвучава папагалско свиркане. То имитира по някакъв папагалски начин свещеническия глас.

Мъж: Как смееш! Бяхте приятели с Тотко!

Свещеник: ...той ще бъде спасен и ще живее вечно...

Ник: Приятелите ми са във... вечността! Имаш ли пари? Трябват ми поне... стотина лева, ще ти ги върна!

Свещеникът притеснено спира да пее, спира и папагалското свиркане. Мъжът се приближава до отеца.

Мъж: Извинете, отче, това е Жако, любимият папагал на покойния... Той просто... имитира, когато хареса някого, имитира гласа му...

Свещеникът неразбиращо поглежда наоколо.

Мъж: Не се притеснявайте, продължавайте, Жако ви е харесал, отче... казват, че папагалите живеят повече от сто години, вашият глас ще живее... (Спира притеснен.) Извинете ме, аз ще покрия клетката, простете.

Мъжът отива към кухнята, където е клетката с папагала. След него се промъква и Ник. Мъжът покрива птицата, свиркането спира.

Свещеник: Истина, истина ви казвам: иде час, иде часът... (Обикаля с кадилница, останалите се кръстят.)

В кухнята Ник надига шише с бира.

Ник: Аз тръгвам... Ще ми услужиш ли?

Мъж: Сестра му на Тотко ни кани... теб те спомена специално... заради папагала...

Ник: Жако?

Мъж: Верно ли, че можел да говори?

Някой изшътква, тих шепот, тих плач.

Свещеник: Иде час и дошъл е вече, когато мъртвите ще чуят гласа на Сина Божий и като чуят, ще оживеят...

Ник (Шепне.): Имитира някои... гласове, нали чу? Тотко например, досущ неговия глас...

Мъж: Казват, че живеели сто години ли... двеста ли... Значи, гласът на Тотко? (Тих кикот.) Дето... сега го погребваме... Твоят глас имитирал ли е?

Ник не отговаря.

Свещеник: Който е правил добро, ще възкръсне за добро, а които са вършили зло, ще възкръснат за осъждане...

Ник: Двеста години?! Дотогава и семката ми ще се е загубила!

Мъж (Рови по джобове, вади портмоне, брои пари.): Пиян ли си? Имам само шейсет лева.

Ник: Стигат... (Взема парите и ги натиква в задния си джоб.) Не искам тоя... папагал... не искам гласът ми да ме надживее! Аз бях дотук, чао!

Той хуква по коридора, тихо отваря врата, измъква се на авансцената, смее се.

Ник (Киска се.): Двеста години, майко мила!

Затъмнение.

ВТОРА КАРТИНА

Апартаментът на Ник и Мария. Тя е в кухнята, опитва се да сложи чаши на масата и да налее кафе. Изпуска кафеварката, за щастие тя вече е празна. Мария не обръща внимание на изцапания под, влиза Ник, ядосано мърмори.

Ник: Поне изтрий пода, вмирисало се е на... това моето кафе ли е? (Взима чаша от масата.)

Мария (Не му обръща внимание, по-скоро е готова на скандал, говори иронично, напористо.): Нали не обичаше погребения, нали ненавиждаше лъжата? Когато някой... когато човек си отиде, това е естествено, нестествени сме ние, оставащите, ние се... бутаме, блъскаме, дъвчем, мляскаме, пием, напиваме се, ние сме животни, не умеем да покажем дори скръбта си, нали така... нали ми говореше...? Животните усещат с инстинкта си, крият се, чувстват се виновни, ние... всичко на показ!

Ник: Ти си пияна!

Мария: Така ли?

Ник: Върви да си легнеш..

Мария: Ти дори... ти само му се подиграваше, десет години един срещу друг, всъщност не! Не един срещу друг, не! Не дори един до друг, защото кой ти се свърта на работното място, то пък едно работно място!

Ник: Това... работно... тази кръчма, тази мизерия ни хранеше, докато ти търсеше своето Аз, не помниш ли?

Мария: Ти защо напусна театъра? Защото смяташе, че ще се избият да те канят, да ти предлагат все централни роли, да те викат в киното!

Ник: Ти защо се отказа от рисуването, защо захвърли всичко в мазето, защо напоследък страничката ти в списанието стана... всъщност не е страничка, а двайсет реда и тях ще ти ги отнемат, защо?

Мария: И ме питаш? Имаш нахалството да ме питаш?

Ник: Махни се, ти си пияна!

Мария: Така ли?

Ник: Погледни се! Не излизаш с дни навън, хората те плашат, улиците те плашат, махни се, остави ме, върви да спиш!

Мария: Така ли?

Ник: Спи, наспи се, докато...

Мария: Докато какво, докато какво? Ще се махна завинаги, така да знаеш, завинаги! (Истерично.) Не излизай, не излизай, да не си посмял да излезеш!

Ник: Майната ти! Той ми е приятел, отиде си за два месеца, просто... просто... ти това не го разбираш, не можеш да разбереш приятелството, ти си... ти си...

Мария: Къде ти ще разбера такова възвишено нещо! Моите приятели отдавна ме забравиха, а единственият, който имах, той... той... замина за Испания.

Ник: Що замина Чарли, а? Що избяга в Испания още в началото, още 89-та година, а? Щото кой знае в какви далавери е бил замесен баща му, щото беше ченге! От големите, тия, дето се омешаха и с Кагебето и с... Господ знае!

Мария (Тихо.): Баща му беше... разузнавач... стана прокурор... като го разкриха после... като хванаха оня шпионин, Иван-Асен ли, що ли... всъщност... Що ли ти се хващам?

Ник: А Чарли? Що избяга? Дори не се сбогувахме?

Мария: Сбогува се... с когото трябваше...

Ник: Що го убиха тогава в Испания?

Мария (Крещи.): Не го убиха, загина в автомобилна катастрофа....

Ник: Що тогава от четиримата в колата само той...

Мария (В истерия.): Стига! Престани! Имай уважение към мъртвите! Ние всички живяхме в това време... всички и... сега... се хапем, ядем се като... паяци в буркан.

Ник: Писна ми! Писна ми от теб, от това... жилище, хлебарки и мишки, нищо друго! Писна ми от тая държава, от тоя живот, писна ми! Човек без пари и без перспективи, дето не успява да си плаща нито данъците, нито парното! Задлъжнял съм и на зъботехниците, и на зъболекарите, и на приятелите, и на държавата, какво искаш повече? Отказах цигарите, дори не мога да кажа, че ми е тежко. Отказвал съм се от толкова много неща, че не страдам вече. И страданието ме напусна, както и радостта, но... това е друг въпрос! Кажи, какво още искаш от мен?

Мария (Иронично.): Какво пък, и Ван Гог е умрял в мизерия и лудост...

Ник: За Ван Гог ли се имаш? (Смее се.) Я се скрий някъде!

Мария: От това повече...

Ник: Писна ми да ми опяваш как съм унищожил великото в теб, омръзна ми, да знаеш! Дори не ми го дигаш вече, махам се!

Мария (Истерично.): Не си тръгвай, не ме оставяй, моля те, моля те, Ник! (Крещи.) Ник!

Ник: Един папагал, един папагал, който живее двеста години, си знае предназначението и... ако ме имитира, ще ме имитира още триста години, когато аз... когато нищо от мен няма да има във въздуха, справедливо ли е? А? Майната му!

Излиза като хлопва вратата.

Мария: Папагал ли? Какъв папагал?

После започва да се смее. Някъде капе вода, сигурно мивката в банята. Мария се смее.

Мария: Защо си спомни за Чарли, а, Ник? Излезе ли? Пак ме остави... (Вика.) Защо си спомни за Чарли и какъв беше този папагал!? Ник!

Затъмнение.

ТРЕТА КАРТИНА

Подобен апартамент, същото разположение на масата в кухнята, само че тук около нея е разположена дървена пейка, покрита с възглавници, по които се търкалят Ник и Чарли. Зад тях леко се полюшват дантелени пердета, които скриват голям френски прозорец.

Далечно радио излъчва песен от края на 80-те години. Ник и Чарли са пияни, голи до кръста, кикотят се.

Ник: Що не смениш касетата, Чарли, омръзна ми.

Песента спира. Явно касетата е свършила.

Ник: Нали щяхме да четем твои стихове? (Киска се.) Аз вече не скивам носа си, май пак прекалихме, дали не сме пияници?

Чарли: Щеш ли да си ги мерим, а, Ник?

Кикот. Пият.

Чарли: Щеш ли? Да си го извадя ли, а, Ник? А? (Започва да се разкопчава.)

Нова касета разнася нова песен.

Ник: Остаряхме, акъл не ни дойде, нито пък пари направихме... Всъщност кога трябвало човек да прави пари, кога кариера, кога деца, а? Все ги бъркам. Къде е Мим? А, отиде да спи...

Пауза, полъх на вятър, тих шепот, гласът на Мария: "Ник, Ник, моля те... помогни ми..."

Ник: Вика ли ме някой? Какво правиш, Чарли?

Чарли (Вече почти си е свалил панталона, бори се с колана си.): Да си ги премерим, щеш ли?

Кикотят се.

Ник (Започва също да се разкопчава, Чарли се е оплел в крачолите на панталоните.): Давай, Чарли! Аз съм готов! (Бързо смъква своите панталони и ги захвърля зад кулисите.)

Чарли: Ма, не така! Тресни го на масата! Мария ще е арбитър!

Ник: Мим спи! Не мешай Мим!

Чарли: Ти не я мешай! Когато се познавахме с нея, ти си... ходил прав под масата! (Смее се.) Нека тя каже на кой му е по... а? (Вече е отхвърлил от себе си оплетените крачоли, сега посяга да свали гащетата.)

Ник: Мария спи!

Чарли сяда, по-скоро пада на пейката край масата и сякаш задрямва така, полугол..

Мария (Шепот.): Ник... Ник... къде си?

Подухва вятър, като полъх, който развява големите, бели дантелени пердета зад мъжете, носи шепот.

Ник: Мария!

Мария (Тих шепот.): Ник, помогни ми... Ник... моля те...

Сцената при двамата се затъмнява, Ник стои прав като вцепенен, Чарли спи на пейката.

Музика.

Апартаментът на Ник и Мария. Тя се лута, влиза, излиза, събаря чаши, ритва ядосано остатъците, мърмори си.

Мария: Какъв папагал, къде отиде Ник, какво ми говореше, защо си спомних за Чарли, какво става? (Вика.) Ник, Ник, тук ли си? Не ми причинявай това, Ник! (Излиза.)

На авансцената се появява Ник, облечен както в началото, черни панталони и черна риза, до краката му сак. Чуват се звуци от автогара.

Ник: (Мърмори си.)Най-ранният и ярък мой талант, неразделно с мен и до днес, е дарбата да провалям всичко, с което се заема. Дори и това, дето не може да се провали.

Ани (Влиза с раница на гърба.): Лошо ли Ви е?

Ник (Стреснато.): Моля?

Ани: Пребледняхте...

Тя е млада, красива, засмяна.

Ани: Нещо не е наред ли? Защо ме зяпате така?

Ник: На глас ли говорех?

Ани: Косата ми ли нещо? Да не съм се изцапала? (Сваля раницата от гърба си и рови в нея, засмива се.) Защо ме гледате така, наистина?

Ник: Гледам ли Ви?

Ани: При това нахално.

Ник: Кое?

Ани: О, на мен все такива ми се падат.

Ник: Какви?

Ани: Казвам се Мариана, но ми викат Ани.

Ник: Никола. Викат ми Ник.

Ани: По-правилно е Кольо и като те гледам, ти си Кольо отвсякъде, нали?

Ник: Щом казваш...

Ани: Искаш ли кафе?

Ник: Трябва ли?

Тя се засмива.

Ник: Сега какво?

Ани: Ела, знам едно място, където правят кафето като за европейци. Не се плаши, не ям татковци, още повече Кольовци, нали?

Блузката и полата небрежно покриват тяло, чиято най-естествена дреха би била голотата. Ник става от пейката, тръгва след момичето.

Апратаментът на Ник и Мария. Мария влачи статив, пъшка, събаря го, пада, изправя се.

Мария (Мърмори.): Не съм рисувала... не съм, не знам откога, що ли, питам се, що ли, а? (Вика.) Нали тряваше да печеля пари, да храня безработен актьор, знаеш ли какво е? Слушаш ли ме? Правиш се, че не чуваш, знам, не ти изнася, блъсках, блъсках, тази палитра... този статив, май мишките са го прояли... май... (Смее се.) Човешкият мозък е толкова крехко нещо, толкова... нежно... стопява се, изчезва... пука ти на тебе! (Вика.) Не се крий, не се затваряй в банята, чувам те! Не за мъртвите плачем, плачем, щото един ден и ние ще сме мъртви, няма спасение от това, да знаеш! Ето, нагласих всичко, статив, картон, големия бележник със скиците, само още... нищо, ще намеря и креда... и пастели... и всичко ще открия, не съм рисувала, ха да видим! Сега да запаля една цигара и...

Мария рови по масата, отваря чекмеджета, отново събаря статива, не може да намери цигари.

Затъмнение.

ЧЕТВЪРТА КАРТИНА

Осветлението ни показва Ник и Чарли, както сме ги оставили преди малко, по гащета, Чарли лежи на пейката, Ник е прав.

Ник: Мария!

Мария (Шепот.): Помогни ми... моля те...

Ник обикаля пейката, дръпва пердето отзад, това е балкон, Ник надниква през преваза, хвърля се напред, бутва пейката, Чарли пада от нея.

Ник: Господи! (Крещи.) Чарли! Помощ! Мим! Чарли!

Чарли (Сънено.): Ще събудиш комшиите... ама се напихме, що ме викаш?

Чарли се надига, поглежда отзад и вижда Ник, нещо го стряска, хвърля се до него, надниква през балкона.

Чарли (Ужасен.): Господи, Мария!

Ник: Помогни ми, мноого е тежка!

Чарли: Тя... виси ли? Какво става?

Ник: Дръж й ръцете, откопчай й пръстите, аз ще я тегля, тежка е, дръж, Чарли!

Чарли: Не мога да й... (Пъшка.) не мога да й откопчая пръстите! Мим, какво си направила?

Ник: Дърпай, дърпай, тя виси... кой етаж сме?

Чарли: Осмия...

Ник: Господи!

Затъмнение при двамата.

Стара, провинциална къща. От високите тавани гласовете ехтят, в кухнята шета Ани.

Ани: Ще направя кафе.

Вратите на къщата зеят разтворени, проскърцват, промъква се шум от улица, вятър, нечий смях.

Ани: Защо се смееш?

Ник: Не може да бъде!

Ани: Кое?

Ник: Това! Ти, тази къща, днес...

Ани: Не ти ли харесва?

Ник: Ами ако съм умрял?

Ани: Трябва да вървя.

Ник: Къде?

Ани: На работа.

Ник: Така ли?

Ани: Днес снимаме "здрач". Ранният следобед е много подходящ.

Ник: Актриса ли си?

Ани: Скриптерка.

Ник: Щракаш с клапата.

Ани: Позна.

Ник: Приличаш на кинозвезда.

Ани: Защо?

Ник: Хубава си.

Ани: Кинозвездите не са хубави.

Ник: Сама ли си в тази къща?

Ани: Напълно необитаема беше.

Ник: Тук са живели доста хора.

Ани: Собственичката само се мерна за договора и толкоз.

Ник: Има и собственичка?

Ани: Живее при мъжа си.

Ник: В градчето?

Ани: Да. Имат и син. Харесва ли ти?

Ник: Живял съм тук.

Ани: Ти?

Ник: Това е родният дом на жена ми.

Тя мълчи. Отпива от кафето.

Ник: Познавам тази захарница и каничката, и тези нежни, порцеланови чашки. Това е къщата на дядото на жена ми, не може да бъде, къде съм аз? Къде ме е запратила съдбата, колата ми, колата, карету мне, карету! (Прегръща Ани.) Това е реплика от пиеса, шантава работа, а?

Ани: Избягал си от къщи и си се намерил пак вкъщи, така ли? Мнооого яко!

Смеят се.

Жилището на Ник и Мария, тя е подредила вече статива, палитрата, за целта е изнесла масата, сега е широко. Мария пие кафе, изпуска чашка, лъжичка, плаче.

Мария: Мамка му, мамка му, мамка му! Всичко изпускам, всичко ми се изплъзва, къде отиде Ник? Нищо, ще се върне. И друг път е правил такива номера, ще си дойде, аз трябва да рисувам. (Вика.) Нали щяхме да бъдем велики, известни, Жерар Филип, Ван Гог, какво ли още не!? Ник? Тук ли си? (На себе си.) Стори ми се, хлопна врата. (Хвърля чашата, започва да рисува.) Моите родители имаха такива мечти за мен, аз взех, че се ожених, тръгнах по провинцията, забравих рисуването, после... те си отидоха, дори не знам какво мислеха за нас. (Говори сякаш на статива, на рисунката си.) Винаги си мислиш, че имаш време да поговориш с мама и татко, а то... обърнеш се и тях ги няма. Защо си спомних Чарли? Беше отдавна, беше преди петнайсет години, бяхме млади... (Кикоти се.) Мамка му, мамка му, разпсувала съм се като... дали да не отида за водка? Не, няма да пия, няма да се ядосвам, ще рисувам, ще чакам... сама ли си говоря?

Разсмива се, рисува.

Апартаментът на Чарли.Чува се далечно радио: "Добро утро, другарки и другари, днес в Народното събрание се очаква другарят Тодор Живков..." (откъс от стандартна, сутрешна, новинарска емисия в края на 80-те години).

Все още двамата не са осветени.

Ник (Наведен през балкона, крещи.): Чарли! Дръж, бе идиот! Здраво дръж, ще я изпусна!

Чарли (Също се е надвесил, както го оставихме, замаян.): Чакай, бе, нали ти помагам.

Влиза осветление, когато Мария вече е издърпана, Чарли се строполява на балкона, до него падат Мария и Ник.

Чарли (Бавно, като в просъница.): Миналата година стопанинът на този апартамент се хвърли от балкона... от този балкон... затoва го купих евтино, жена му... бързаше... не искаше да... от този етаж, от балкона... тук...

Ник: Пияна ли си? Какво мислиш, че правиш, какво мислиш, че... какво искаш? Какво!?

Чарли: Недей, не бива... всичко ще се оправи... трябваше да ви кажа... той се хвърли от този... балкон. Дали остана пиене? Трябва да пийна нещо...

Ник (През сълзи.): Тя защо така... тя защо искаше...? (На Мария.) Наистина ли искаше да скочиш, Мим?

Чарли: И ти трябва да... пийнеш, всичко ще се оправи...

Мария (Тихо, като в сън.): Долу земята изглеждаше толкова необичайна в мъглата... хората... колите... Само да пристъпиш и... само една крачка ме делеше от тях... беше така... необикновено... красиво...

Музика.

ПЕТА КАРТИНА

Къщата в провинцията. Ани шета, слага чаши за вино на масата, бутилка, сипва си, отпива, виното й харесва. Ани е само по една риза, която стига до началото на красивите й бедра. Ризата е разкопчана и показва също така красиви гърди.

Ани (Вика.): Ник!

Ник не отговаря.

Ани: Искаш ли вино? Днес имаме почивен ден. Времето се развали.

Няма отговор и момичето излиза. Ник чете от някаква тетрадка, невидим за публиката. Постепенно неговият глас преминава в гласа на Мария.

Ник/Мария: Дядо откраднал баба, когато била на 16 години и избягал от братята й в Македония чак тук. Имал тухларна, после дигнал къща, открил хоремаг, дори тръгнал да продава тухлите по железницата нагоре, чак до Дунава.

Тя се е появила в дъното на сцената като сянка, зад нея се вижда Къщата.

Мария: Но баба не пожела да се научи да чете, срам я беше от нас, нейните внуци. "Времето ми е минало, чедо, казваше, кога е требало..." Не искаше и да ми пее, а знаех, че пее, леля пееше, мама пееше, хубаво пееха, тъжно... "Мойте песми, ми казваше баба... са изпети веке, Мименце, слушай сега вретеното, то ке ти вели, то вели, ем говори, чуеш ли? Тогава за Македония се говореше тихо, шепнешком. Аз мислех, че това е страната на приказките, Македония. Онзи тъмен повик в кръвта, песните за юнашка смърт, руйно вино и обречена любов, страданието по изоставените близки, които баба и дядо повече не видяха, останаха в мен. Забиха се в сърцето ми.

Влиза Ани.

Ани: Ник!

Мария: Дядо все повече пиеше горе, сам в кухнята, късно вечер като се прибереше от кариерите. Тогава не знаех, че са му отнели тухларната, хоремага, викали са го в милицията, оставили са му само къщата. Една нощ донесоха дядо ми, странно пребледнял, със затворени очи, тих, някак смален. После затвориха вратата на кухнята и аз чух горкия плач на баба. "Запомни го, чедо, ми каза тя, за теб е питал, като е паднал, запомни го, ти си малка, но той много те обичаше, искам да го помниш, чеденце, дядо те обичаше! Така заби мъртвия в гърдите ми до ден-днешен. Стои там и ме гледа. Мълчалив, подстриган късо, "канадска ливада", белокос, беловежд, с пронизващи сини очи. Моят дядо. Навел се да запали цигара там, на каменните кариери, където го пратиха да ломи камъни, и паднал.

Ник влиза с тетрадка в ръцете си.

Ник: Тук съм.

Ани: Какво правиш?

Ник: Опитвам се да чета.

Ани: Дневникът на жена си?

Ник: Как позна?

Ани (Засмива се.): Скучаеш.

Ник: Четенето е знак за скука, така ли?

Ани: А не е ли?

Ник: Защо?

Ани: Защото не е нужно никому.

Ник: Всеки знае всичко, така ли?

Ани: Да.

Ник: Ти какво знаеш за мен?

Ани (Тихо.): Сам си. Винаги си бил сам. С хората постоянно е така. Срещнали сте се твърде рано, твърде млади, твърде амбициозни и неспособни на прошки. Все по-малко неща за вас ще се случват за пръв път, защо не започнете от прошката?

Ник: По дяволите, по дяволите, по дяволите!

Ани: Не викай дявола, той бързо идва.

Ник: Идвахме някога, когато още бяхме гаджета с жена ми. Баба й беше много весел човек, само се шегуваше, вареше ми разни билки, щото бях слаб и не ставах за младоженец, течеше ми кръв от носа, толкова се шегувахме тогава...

Пауза.

Ник: Кога е писала дневник?

Ани му отнема тетрадката, прегръща го, постепенно съблича ризата си, съблича и неговата.

Затъмнение.

ШЕСТА КАРТИНА

Панелният апартамент на Чарли. Той ходи и не спира да говори.

Чарли: Нищо не знаеш! Косите й стигаха до кръста, миглите до веждите! Момичетата се избиваха да са й приятелки, да са до нея, момичетата! През ден учителките обикаляха с нея гимназията да чете по класовете съчиненията си, класните по история, по литература, по... дявол знае! Пишеше пътеписи от екскурзиите ни, докато аз чуках по стаите разни... всички се чукаха, само тя не! Какво знаеш ти! Винаги ме прикриваше, като бягах от час, а аз бягах често, живеех по разин тавани, скитах с разни рокаджии, "Сребърни гривни" ли бяха, нищо не бяха! Аз нищо не бях! Тя беше нещо!

На пейката е полегнала Мария, влиза Ник, двамата с Чарли все още са по гащета.

Ник (Тихо.): Тя защо... направи така, а? Болна е...

Чарли (Крещи.): Всички сме болни! Умрели сме, да знаеш, тя е жива! На абитуриентския бал беше... беше най-скромно облечена, ама никоя не можеше да се сравни с нея, тя тичаше през парка най-бързо, там заровихме бутилка с наши желания, под нашето дърво, там се събирахме класа след училище, под нашето дърво... ти знаеше ли? Ти нищо не знаеш, да знаеш! Всички бяхме влюбени в нея, всички!

Мария се надига, замаяна е.

Мария (Тихо.): Ник, да си вървим...

Чарли: Какво си направил от нея? (Крещи, налита да бие Ник.) Какво си направил от... нашата Мим, от... красавицата, единствената, неповторимата... какво, бе идиот! Виж я, виж на какво прилича, ти... ти си... Гадно, долно копеле такова!.

Мария (Все така тихо и отнесено.): Повикай такси...

Чарли: Ей сега, сега ще звънна по телефона!

Той хуква в съседно помещение, чува се как поръчва такси.

Ник (Прегръща жена си.): Мария...

Мария: Лошо ми е... отведи ме, Ник.

Ник (Ядосан.): Защо го прави, защо винаги правиш разни неща, когато на мене ми е добре? Защо не рисуваш? По цял ден вирите крака в списанието, женска редакция, курви! Обеди, вечери с автори, промоции, курви!

От банята се разнася плискане на вода, после течаща вода от тоалетна, някъде звъни телефон, Чарли го вдига, говори, обяснява адреса.

Ник (Пие, отново рови за цигари по масата и по джобоветеси.)Художничка! Една изложба да си направила? Аз колко роли изиграх, колко филми снимах, ти кво направи? Кво направи питам? В морето дупка! Некадърница, патка, курва впиянчена, курва!

Чарли (Влиза отвън, на Мария.): Как си?

Мария (Усмихва се.): Замаяна...

Чарли: Дадох ти успокоително. Таксито ви чака...

Мария (Говори като в сън.): Да си ходим... таксито дойде...

Ник (Затихва постепенно.): Господ ме наказва, Мим, Господ... (Прегръща я, разплаква се.)

Чарли: Не бъркай Господа! Да ви водя, хайде...

Затъмнение.

СЕДМА КАРТИНА

Къщата. През отворения прозорец нахлуват нощните звуци на малкия град-птица, самотна, лека кола, писък на влакова свирка в далечината, вятър. Ани влиза весела, тананика си, сипва си вино, бутилката е още на масата, пие, хвърля раницата, започва да се съблича.

Ани: Ей! Ник, къде си, прибрах се, скъпи!

Влиза Грета, тя е кокалеста и секси, носи торба с продукти.

Грета: Кафе, хляб, газирана вода. Водата е топла, естествено, купих я по обяд, а докато свършим нощните... Сложи я в хладилника.

Ани: А кльопачка?

Грета: Салам...

Ани: Мъж храним...

Грета: Утре ще искаш ресторант...

Ани се засмива и целува Грета.

Ани: Утре си е за утре... сега съм гладна като...

Влиза Ник, носи тетрадката, вижда Грета и спира.

Ник: Къде беше? Чаках те след снимките, къде отидохте с режисьора?

Ани: Ревнуваш ли? Правя, каквото ми харесва, мразя да ме следят и да ме контролират. (Показва Грета.) Това е Грета.

Ник: Не съм те следил, останах тук да чета, а те дойдоха да те търсят.

Ани: Имахме нощни, забравих да ти кажа.

Грета: Освен това някакъв пиян се удави... в тая кална, гадна, мазна река... Като го извадиха, се усмихваше, беше щастлив, но наште... разстроиха се, размърмориха се, едва приключихме.

Ани: Не му обяснявай, не ми е никакъв.

Грета: Може да го включим в някой епизод, Лъчо безнадеждно се запи заради удавника, то Лъчо...

Ани (Засмива се.): Кога ли е трезвен!

Устните на момичетата пак се докосват, Грета плъзва тънка китка по заобления ханш на Ани. Нейното тяло откликва. Връхчетата на гърдите под тънките блузки сякаш се докосват. Ник се отдръпва и сяда на пейката. Грета оставя покупките на масата.

Грета: Харесва ми.

Ани: Слава Богу...

Грета: Симпатичен е.

Ани (На Ник.): Обидих ли те?

Ник: Не мога да се обиждам. Последните десет години вися в една кръчма, снимам от време на време, като се сетят за мен, сервирам на интелектуалците, варя боб, правя салати, ръководя самодеен състав към читалище, нямам право и на 13-та заплата, пък и читалището... дните му са преброени.

Ани: Мама също не се задържаше на работа повече от една година, семейна черта, бързо й омръзва и работата, и хората. Не се интересуваше от мене, аз пък тръгнах по света.

Ник: Сама?

Ани: Трябва ли ми някой?

Грета: Нали е с мен.

Ани: Аз съм дете на мъглата и мечтата.

Ник: Донеси ми вино. Това е... (Показва почти празната бутилка.) свършило.

Ани: Ще донеса.

Грета: Идвам с теб. (На Ник.) Ти си мъж, а това винаги носи нещастие.

Двете излизат като отнасят полупразната бутилка вино. Смеят се и се прегръщат.

Хлопва врата.

Ник чете, гласът му постепенно преминава в гласа на Мария.

Ник/Мария: За най-голямата дъщеря, моя леля, не се говореше в къщата, всички нейни снимки, всички дневници и писма бяха скрити. Дядо беше забранил да я споменават и едва след смъртта му, не, много след неговата смърт, разбрах за леля Цеца.

Мария: В гардероба, зад венецианското огледало, баба криеше сладката. От бели череши, от вишни и круши. Белите череши бяха само за гости, тайно си похапвах, докато го захаросам и баба открие кражбата. Веднъж по погрешка отворих винаги заключеното чекмедже под огледалото. Тогава изпадаха снимките и писмата... страшни снимки, нечие погребение, млада жена, заспала сякаш, облечена в булчинска рокля, а край нея баба, такава, каквато никога не я бях виждала. Дядо, такъв, какъвто го помнех. И майка ми, нежно девойче с изящен профил. Изпищях, прибрах набързо всичко, повече не посегнах за бялото сладко, намразих гардероба, докато... докато не започнах да се отразявам в огледалото като нежно девойче с изящен профил.

Ани (Влиза.): Донесох ти вино.

Ник: Жена ми разказваше, че дядо й изписал това огледало, вграденото в гардероба, от Италия, както и майсторите, които строили къщата по венециански образец.

Ани: В часа на синята мъгла, кой чука на твоята врата? Ехо, аз не съм жена ти!

Ник: Откъде е това шампанско?

Ани: То почти не докосва небцето, само леко пощипва и тихо шуми в празната глава. Празна като камбана... (Тих смях.)

Полъх на вятър.

Ани: Самият живот е мечта. Той не съществува без нас.

Ник: Кога е идвала тука Мим, кога е писала този дневник?

Ани:: Защо всички мъже говорят за жените си на любовниците?

Ник: Тя беше моето момиче.

Ани: Ела долу, ела при Грета, Анжело, Бобо, скучен си, скучно е тук, скучно ми е с теб! Ела!

Ник: Върви, аз... обичам самотата.

Ани: Така ли?

Ник: Обичам пустинята. Преди години работих там, близо до нея... Образите,които поднасяше... когато се оставях на вятъра и пясъците... Веднъж ме застигна буря, малка, бебенце... но... ужасът, че мога да умра от... гадна, бавна смърт от задушаване... да ме засипе пясъкът, да не мога да дишам... Реших да се моля! Само това ми хрумна. Тогава пред мен изникна силует... човек, яздещ камила... после от пясъците, от пламтящото небе, от изгряващото слънце към мен тръгнаха трима.

Ани: Имах един братовчед... още го имам, израснахме заедно, майка му беше луда, но ние, децата, не го разбирахме. По цял ден пееше оперни арии в стаята си, после се обеси. Това винаги ни разсмиваше, като си я спомнехме с ония рокли, волани, фусти, капели, оперните арии и... (Разсмива се.) Моят братовчед беше нежен и внимателен с мен, само много обичаше да стиска, така стискаше, че го ритах, блъсках, мачках, докато се освободя. Но никога не виках и не пищях.

Ник: Защо ми разправяш всичко това?

Ани: Братовчед ми се хвана на работа и веднъж така награбил някаква колежка, била нежна и руса...

Ник: Като теб.

Ани: Едва не я задушил, прибраха го в лудницата... (Смее се.) Не ти ли е смешно? Тя просто се разцвъртяла, уплашила се, той каза... цвъртяла като мишчица, като... мишле.

Ник: Не знаех молитвата, тя сама се появи, увит като ембрион в пясъка се молех, не спирах, а онези, тримата вървяха от слънцето към мене!

Ани: Човек не знае какво ще се получи от него. Кварталът ни беше толкова беден, а аз съм красива, нали?

Ник: А Грета?

Ани: Не я харесваш.

Ник: Не харесвам този живот.

Ани: Твоят живот си е твоя работа, пази душата си!

Ник: (Изумен и уплашен.): Да, точно така ми казаха! Тримата! В пустинята!

Ани: Пази душата си...

Затъмнение.

Апартаментът на Мария и Ник. Сега кухнята е заета от статива, Мария рисува, обикаля, мърмори.

Мария (Оглежда се, разхвърля.): Тук някъде имах... бутилка... тук... (Пъшка, под статива открива нещо, разтърсва бутилката, смее се, говори си.) Защо умираме, защо ни намира смъртта? Защото се оставяме на демоните, нали така? (Бутилката е празна, хвърля я, рисува.) Няма я къщата от моето детство! Няма я оградата с каменните ромбове, няма я градината с чаените рози, няма ги трите ели край мраморната пътека, няма ги каменните вази с божури по парадните стълби. Няма я и стъклената мозайка, изписана чак от Италия за верандата на втория етаж, където се криех под миндерлъка, щом направех пакост. (Смее се, гласът й преминава в гласа на Ник, четящ нейния дневник.)

Ник (Той е в къщата.): Не знам защо смятах, че тук съм в безопасност. Може би защото и в най-мрачния ден пъстрите прозорци осветяваха хола така, сякаш винаги грее слънце.

Мария: Мама ми разправяше, че много обичала да разресва косите на по-голямата си сестра. За целта леля Цеца сядала на облегалката върху отоманката в кухнята, а мама се покачвала на малко столче. В едно от скритите писма, които открих в гардероба, тя намекваше на годеника си за бременност... Или нещо подобно... Смъртта настигнала леля Цеца в деня на годежа й, била само на 21 години...

Тих вятър, долавя се лека музика. При Ник, който е полегнал на леглото, влиза Ани.

Ани (Шепне.): Върнах се, спиш ли? Не, чакаш ме, нали? Ник? Ела... (Налива вино.)

Ник: Какво правиш тук?

Ани: Пука ли ти?

Ник: Мислех, че...

От другата му страна се промъква Грета, започва да го съблича, двете момичета са голи, наметнати с тънки, прозрачни ношници.

Грета: Тя те е забравила, твоята Мим, вече всичко е забравила, мечтите си, желанието да рисува, да пътува, да стане известна, прочута... Нейните мечти още живеят тук обаче, забелязал ли си? Отварят вратите на гардеробите, надничат през огледалата...

Ник: Кои сте вие?

Ани: Пий, виното е прекрасно, ела, Ник... чакай, остави да те докосвам, нека те докосвам, нека... те... целувам... кожата ти е нежна, знаеш ли? Остави ме... отпусни се... Ник...

Грета: Тя те е изоставила, твоята Мим, не те очаква, ти си убиец, убиваш нейната същност, Бог затова ни е сътворил незнаещи, дал ни е мозък, но не ни трябва мозък, за да живеем щастливо... (Смее се, гали го, от другата страна го гали Ани, двете взаимно се докосват.) Трябват ни само сетива, искам да чувствам твоето тяло...

Ани: И аз...

Грета: Ти имаш добро тяло, обичливо...

Ник: Чакайте... Аз не мога...

Грета: Не се срамувай от себе си, от тялото си, повярвай му, остави се на него...

Ник: Не мога да спя в тази къща, да живея в тази къща, където... е тя!

Грета: Искам да ти помогна, вие мъжете сте толкова еднакви...

Ани: Аз ще те водя... аз съм твоята душа...

Ник (Вика.): Кои сте вие?

Затъмнение.

ОСМА КАРТИНА

Мария отваря врати, търси нещо, открива джиесем.

Мария: Господи!... Забравил си е тутурутката, джиесема... (Набира номер.) Ало, Стефи, извинявай, че... мислех си... Ник има ли репетиция днес, нали Борето го покани за... да, да, той толкова се зарадва, да, Борето много го цени, каза ни, аз също се радвам, че... не, няма? Сигурна ли си, че няма репетиция? Не, не, понеже... отдавна не е репетирал, много се вълнуваше и аз помислих, извинявай, чао... Момент! Чакай, да те питам нещо... Знаеш ли колко години живее папагалът? Не, тука нещо... да, да, кръстословица... някакъв въпрос... не, не знаеш, да. Извинявай отново, дочуване... Боже мой, какъв беше този папагал, дето Ник... (Затваря, набира нов номер.) Нели, здрасти! Нелко, бе, Ник да се е обаждал на Борето? Не сте се чували? Не, не, нали почина онзи... там, неговият колега, беше на погребение, Ник не понася погребенията, да, гепва го мерехлюндията, да, депресията, да.... да бе, всички сме така... Да бе, шантава работа е животът, да! Ти... как мислиш, папагалите верно ли живеят триста години? Не знаеш... и аз... не, не, не се безпокой, той понякога... да, разстроен е... ще ми се обади, да, чао! (Затваря, избира нервно отново.) Ало, кръчмата ли е? Да, "Кръчмата на завоя", да, обажда се съпругата на Ник, да... Мария, да, здравейте, питах се, дали мога да говоря с мъжа си...? А, взел си е отпуск, да, да, заради погребението, да, знам, много се обичаха, да, разбирам... не, не, нещо се обърках, мислех, че... каза ми, разбира се! Вие бяхте ли на погребението? Папагалите верно ли живеят триста години? Не знаете, благодаря, приятен ден, чао... Господи! Ник, къде си? Какво става? (Хлопва се врата, тя вика.) Ник? Ти ли си? Ник, къде си?

В къщата Ник тихо се измъква от прегръдките на Ани и Грета, двете жени са се отпуснали на леглото, той ги гледа.

Ник: Тази къща... какво става с мен? Тази къща...

Ани се надига.

Ани: На кого му пука?

След нея бавно става и Грета.

Грета: Беше ли ти хубаво?

Двете се прегръщат и излизат. Мъжът остава сам, сяда на леглото.

Затъмнение.

ДЕВЕТА КАРТИНА

Бар. На бара са седнали Мария и Чарли. Върви съветска естрадна песен от края на 80-те години.

Мария: Бяхме страхотни сладури, не мислиш ли?

Чарли: Блъскаха ни хормоните.

Мария: Нали тогава заровихме желанията си в една бутилка, къде ли е сега тя?

Чарли: Отдавна е изхвърлена на боклука, счупена, изровена, кой знае!

Мария: Ама че си идиот!

Чарли: Наздраве!

Пият, макар че явно вече са пили доста.

Мария: Помниш ли математичката как ме тормозеше? Блъсваше токичката на лаченото ми коланче с показалка, то падаше, дръпваше кадифената ми панделка и конската опашка увисваше, аз тръсвах глава...

Чарли: И лъскавата, тежка грива на косите ти се разсипваше по раменете, чак до кръста.

Мария (Смее се.): Е, фуках се наистина, много се гордеех с косите си. Една моя леля, не я познавам, умряла е много преди да се родя, та тя е имала такива коси."Така не е ли по-грозно, другарко?" - питах нахално. А тя...

Чарли: Очите ти зелени, устата ти хубава!

Смеят се.

Мария: Имаше такъв спектакъл.

Чарли: Има такава книга.

Смеят се.

Мария: Аз ли те кръстих Чарли, не помня?... Все те прикривах като бягаше от часовете.

Чарли: Ми ти беше председателят на класа, беше толкова отговорна, чак лошо да ти стане! Не пиеше, не пушеше, такава... наша гордост!

Смеят се.

Затъмнение.

ДЕСЕТА КАРТИНА

Къщата. Ани отваря и затваря врати, чекмеджета.

Ник: Събираш си багажа, така ли...?

Ани: Искаш ли да тръгнеш с мен, с нас?

Ник: Къде?

Ани: Накъдето ни отвее вятърът, шегувам се, продукцията приключва снимки след месец. Ще те уредя с роличка. Режисьорът ми е приятел.

Ник: Знам, видях ви снощи, натискахте се из цялата къща. И Грета. Това ли ти е компанията?

Ани: Ревнуваш ли ? Бобо снима и клипове, намира ми работа, познавам го преди теб... Грета пък е продуцент, тя ми е приятелка от... когато избягах от къщи, те с Бобо са неразделни.

Ник: Дори в леглото?

Ани: Защо? Това шокира ли те? Ние не обичаме собствениците, никой не принадлежи никому, това е принцип. Сега сме с тази продукция. После ще търсим нова. Ти си симпатяга, докато съм с Бобо, мога да ти пусна Грета, искаш ли?

Ник: Трябва да се обадя на жена си.

Ани (Засмива се.): На кого му пука?

Ник: Трябва да се обадя на жена си! Тя не знае къде съм!

Ани (Смее се.): Слънцето ме целува, луната ме гали, аз съм вещица!

Ник: Тук няма ли телефон? Трябва да телефонирам!

Ани: Защо все на мен, а, защо все на мен се падат такива...? Грета е права, една локва да има в целия свят, аз ще цопна в нея. Чао, може пак да се срещнем, Ник!

Ник: Ани!

Ани: Теб те е страх от свободата, страх те е да захвърлиш всичко и да започнеш отначало, нали? Дори не можеш да си представиш какво значи да се събудиш и да нямаш никакви задължения, никакви ангажименти, да дишаш своя въздух и да живееш своя живот! Чао!

Апартаментът на Мария и Ник. Звъни телефон. Мария го грабва, сякаш е чакала само него.

Мария: Добър ден, да, домът на... да, Ник го няма, замина, не знам кога ще се върне, не, не, ще му предам... какво да му предам? А, моите съболезнования, Вашият брат беше... да, много добър човек, да, с Ник много се обичаха, така ли? Не знаех, наследство? Не, не, знаех, но... чак наследство... да, стар ерген на днешно време е дори престижно, да, умират по-рано, жалко, така пишат в дебелите книги... ходели са на риба, на екскурзии? Сигурно, не знаех, аз не излизам много, не, женени сме отдавна, дори... не помня дали съм имала друг живот, освен като женена за Ник. (Смее се.) Шегувам се, наистина не знаех, че толкова много са... че са били така близки с Вашия брат. Ник не споделя много... Моля? (Изумена.) Не може да бъде! Сигурна ли сте? Не, нелепо е, че умря толкова млад наистина, но такъв... такова наследство... да, сигурно много го е обичал. Ник ще се зарадва... Искате да дойда сега? Господи, не знам дали ще мога... Ник всеки момент ще се прибере. Ще се изненада, сигурна съм, направо ще... се шашне. Такова наследство никога не е... очаквал... Бихте ли ми казали адреса? Вие... сте с кола, знаете ли къде живеем? Добре, ще Ви чакам долу, на булеварда, да, разбира се, Ник ще се зарадва... ще му бъде спомен... А знаете ли колко години живеят? Добре, благодаря, приятен ден... (Затваря телефона, мърмори.) Какво му е приятното на деня? Господи! Не може да бъде! Дори не подозирах колко са били близки и сега...? Трябва да се облека, да се среша, Господи! Какво ще каже Ник? (Смее се.) Не може да бъде, само това липсваше! Сама ли си говоря? (Спира да се смее, тихо.) Какво е това? Какво съм нарисувала?

Тя обръща статива и на него се вижда къщата, огледалото, трите бора.

Мария (Все така тихо и изумено.): Това е Къщата! Моята къща! Къщата на дядо! Кога съм я нарисувала? Кога?

Автогара. Ник чете, гласът му постепенно преминава в гласа на Мария.

Ник/Мария: Когато годеникът на леля Цеца дошъл официално да поиска ръката й от дядо, тя лежала в спалнята на втория етаж. Дядото и годеникът седнали да пият по една ракия, както му е редът, мама отишла да повика сестра си. Тя лежала на отоманката. Вече цялата била посиняла, устните й бели, само се усмихнала на сестричето си, за да не я уплаши. В този миг баба изпищяла: "Киро! Бог да те убие, Киро! Детето затри, Киро!" Абортите тогава се извършвали тайно, бабичката с някакви куки ровила, изтърбушила младата жена и дори в смъртта си тя не споменала името й. Дядо тичал по шосето към болницата, цели 12 километра тичал с дъщеря си на ръце, застигнала го някаква каруца, но той носел вече само спомен, детето му си било отишло завинаги.

Мария: Грехът подгонил дядо ми. Гонил го ден и нощ, не му давал мира, докато на 40-тия ден от смъртта на дъщеря му, го настигнал. Събрал циганската музика, повел ги към гробищата, раздавал дрехите и накитите на покойната, хвърлял цветя и бонбони по пътя, циганки кършели снаги по улицата, хората се кръстели и кълнели. Баба, леля и майка се скрили в къщата, не смеели да се покажат от срам. Бил пиян и подивял, крещял: "Нямам щерка за гроба! Нямам! Сватбари водя!" Разхвърлял чеиза й, раздал го на циганите: кенарени ризи, пъстри чаршафи, ковьорчета, възглавници, пердета, покривки, всичко греело с невероятни шевици. Най-красиви и ярки били гоблените: гондоли, кули, замъци, икони, красавици с хермелини и книги, есенни и пролетни пейзажи. Дядо ги хвърлял наоколо, циганета се спускали да ловят, смеели се. На специална сатенена възглавничка най-личната циганка носела цигулката, а дядо викал: "Айде, момата си давам! Богато я давам! Който я поиска, нему я харизвам! Нямам щерка за гроба! Нямам чедо за черната земя, нямам!" Така я изваяли после над гроба. От сив, нежен мрамор в цял ръст, седнала, замечтано загледана далеч, далеч... В ръцете й, които спокойно лежат в скута, се е сгушила цигулката с тънкия лък. Леля ми била цигуларка.

Затъмнение.

Музика.

ЕДИНАДЕСЕТА КАРТИНА

Барчето, където пият Чарли и Мария.

Мария: Нищо вече няма да бъде за първи път, първите неща си... отидоха, първата любов, първата целувка, първият мъж...

Чарли: Заминавам.

Мария (Насмешливо.): И ти ли?

Чарли: Отивам в Испания.

Мария: Там да няма лагер за изпаднали български ченгета?

Чарли: Не съм ченге.

Мария: Айде бе, баща ти беше ченге, голямо ченге!

Чарли: Баща ми...

Мария: Аз бях влюбена в него, знаеш ли? (Смее се.) Като малка.

Чарли: Аз пък бях влюбен в теб. От малък.

Мария (Изненадана.): Така ли?

Чарли: Дойдоха у дома, взеха целия архив на татко, мислех да издавам книга, за оня шпионин, дето го разкри той.

Мария: Когато всъщност разбрахме, че е ченге.

Чарли: Отзоваха сестра ми от посолството във Виетнам, но поне ще има кой да гледа мама. Аз заминавам, тръгваш ли с мен?

Мария: С теб?

Предложението я стряска и изтрезвява.

Чарли: Мим, ще кажа веднъж и повече няма да повторя: идваш ли с мен?

Мария (Невярващо.): В Испания?

Чарли: Ще открия фирма, осигурил съм всичко. Когато за последен път обръснах татко, той не можеше вече и да говори, ракът го изяде, той ми каза да бягам, да се махам!

Мария: Нищо не разбирам.

Чарли: Тук ще става все по-лошо, ще загиват хора, така, случайно, ще ги блъскат коли, ще падат от балкони, ще получават инфаркти или... изобщо трябва да се махаме!

Мария: Никому нищо лошо не съм направила.

Чарли: Не става дума за теб, просто... живее ли ти се в тая беднотия и простотия? Навсякъде започват промени, краят на века сме, татко ме предупреди, той знаеше, че нещата ще се променят. Искам децата ми да растат като свободни хора, след десет години си отива хилядолетието, какво сме направили?

Мария (Бавно.): А... Ник?

Чарли: Аз те обичам, отдавна те обичам, да заминем, да се махнем!

Мария: Ник?

Чарли (Също така бавно.): Изгаряш всички мостове след себе си, всички!

Настъпва пауза. Наоколо шумят, смеят се.

Мария: Там, отсреща, в театъра, в този момент Ник репетира...

Чарли: Забравяш за Ник, забравяш за живота си досега, ставаш друг човек...

Мария: Целуни ме!

Чарли я целува, това е отчаяна целувка на объркани хора.

Мария: Върви си, на добър час!

Чарли: Няма да се видим повече!

Мария: Сбогом...

Чарли: Ти решаваш... сбогом...

Чарли, тръгва, отдалечава се, музика.

Мария (Гласът й звучи сякаш чете от дневника.): Не се видяхме. След две години жена му се обади, загинал в автомобилна катастрофа в Испания. Четирима били в колата, загинал само той. Дъщеричката им се казва Мария.

Ник бързо отключва и влиза в апратамента си. Хвърля сака на пода и се оглежда.

Ник (Вика.): Мария!

Никой не отговаря..

Ник: :Мария! Мим, къде си?

Балконската врата се отваря от течението, вятър, шум от булеварда. Далечен вой на сирена от "Бърза помощ".

Ник: Мария? Като тревичките сме, любов моя, като глухарчетата, духне вятър, попилее ни... семенцата ни се... (Вижда статива, изумен.) Какво е това? Какво си нарисувала?

Блъска се врата.

Мария (Влиза, държи в ръката си клетка с папагал.): Къщата на дядо, помниш ли я?

Ник: Мария!

Разнася се весело, папагалско каканижене: "Ник и Жако, Жако и Ник!"

Мария: Нарисувах я, докато те нямаше, не знам защо, просто... искаше ми се и рисувах, такава, каквато я помня, харесва ли ти?

Ник: Какво е това?

Мария: Рисувах по памет..

Ник: Какво носиш?

Мария (Весело.): Твоето наследство! Твоят приятел Тотко ти е приписал този папагал, много си го обичал и той те харесвал, така каза сестра му.

Ник: Сестра му?

Мария: На Тотко.

Ник: Мим!

Мария: Дали наистина живеят двеста години, а?

Пауза, после двамата се разсмиват, чува се папагалът, който весело свири гамата, двамата все по-силно се смеят.

Музика.

КРАЙ

© Мая Динева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.11.2007, № 11 (96)