Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КОШМАРЪТ

Майя Динева

web

По идея на Вяра Ковачева

Майя Динева. Часът на вещицата. София: Издателско ателие Аб, 2006Душиш ме, душиш ме, ще ме... ще ме... оду... остави ме... Не мога да дишам, не мога... дъх не мога да поема, оста... остав... оставам без...

Опитвам се да се изтръгна, да поема въздух, да избягам от тези негови очи, от тези ледени, сини глетчери, пълни с насмешка, с подигравка, с кикот, луд кикот, който... който...

Опитвам се да избягам към брега на нормалното, към моя свят, към живота, защото нещо ме души, души ме!

Това е... това е... кошмар!

* * *

Отново... какво отново? Оглеждам се сънена, седнала съм в леглото. И някой звъни на вратата. Замаяно се надигам, кой ли пък се е разбързал толкова, колко е часът?

Стенният часовник в хола показва едва седем. Седем! Време за ставане, за кафе, за закуска, о, Господи! Ама че съм завеяна, ваканция е, синът е на село, при вуйчо си. Така го наричаме, вуйчо, а всъщност той е един самотен стар ерген, който пази старата семейна съборетина, след като... след като родителите ми ги няма.

Отново този звънец!

- Ида, ида!

Какво става всъщност? Защо спя така тежко днес, случило ли се е нещо? Утре заминавам в командировка, поредната, а снощи...

О, Господи, снощи!

Звънецът ще ми пукне тъпанчетата, намятам старата хавлия, пеньоара не съм го изгладила, блъскам се в раницата си, спъвам се пред огледалото в коридора, още не мога да се освободя от съня. Какво сънувах? Не помня, но...

Звънецът! Отварям.

В коридора, къдрава и пребледняла, без капка кръв, направо бяла като болонката, която е стиснала пред гърдите си, стои Данчето, комшийката. Стои и трепери. Има защо, облечена е в тънка, прозрачна ношница и от това прихвам. Моята приятелка е винаги изтупана, гримирана и дори в тоалетната си слага червило. Сега прилича на призрак в ранната есенна утрин, а кученцето Мокси, дето не оставя на мира блока ни денем, ни нощем, е онемяло.

- Дани - казвам, - случило ли се е нещо?

Тя се опитва да говори, устните й треперят неистово, трепери и кученцето, треперят дори пепеливо русите й къдрици.

- Боже мой, какво става, влез!

Тя безмълвно влиза и внезапно се разплаква. Мокси също така внезапно започва да вие и това е толкова неочаквано, толкова нелепо, че се разтрепервам и аз.

- Мила - казвам, - да не би нещо с... Гошо?

Мъжът й е инфарктаджия, а напоследък в радиото, където работи, се случиха куп неприятности, той попадна в техния водовъртеж и тя всяка вечер идва да се оплаква при мен, за да не го тревожи. Следи кръвното му като орлица и не оставя нещастното им джипи нито миг да си почине от нейните видения и страхове.

- Седни, седни - предлагам й.

Тя се дръпва ужасено, поема дъх и пита:

- Къде е Стенли?

- Сигурно е в кухнята.

Много съм сигурна! Снощи моят Стенли отново се запи, винаги го прави, преди да тръгна в командировка, т.е. поне веднъж на две седмици. Аз си взех успокоителното и после... Не че ми е неудобно да го кажа пред Данчето, ние си споделяме много неща, но ми е омръзнало. А най ми е омръзнало неговото пиянство. Идвало ми е...

- Сигур... на ли си?

В гласа й се прокрадва някаква плаха надежда, незнайно защо.

- За какво ти е притрябвал? Ако има нещо, аз съм насреща!

Винаги съм била насреща, за всичко - и вкъщи, и в работата, и...

- Про-провери, моля те - изхълцва Данчето.

Има толкова объркан и нещастен вид, че веднага тръгвам към кухнята. Току-виж наистина го заваря да прави кафето, да не повярваш. Макар че и това се е случвало, случвало се е да прави кьопоолу, и да пече чушки, и да чука моите приятелки се е случвало.

На външната врата цъфва някакъв господин, доста приятен на вид, рус, в елегантен черен костюм с поло, също черно, прилича на преуспяващ бизнесмен с два колежа зад гърба си. Той ми показва нещо, мушва ми го под носа, кой знае защо от неговия вид ми призлява, това е някакъв документ, т.е легитимира се. Нищо не разбирам нито от военни, нито от полицейски чинове, нито от легитимации, но разбирам, че неговото място не е тук, няма какво да прави тук, тук живея аз, аз и...

- Госпожо, мога ли да ви задам няколко въпроса?

От кухнята долетява Данчето, болонката лае, та се къса, това поне е привично, това ме успокоява. Кой знае защо Дани крещи неистово:

- Махайте се, махайте се, още не съм й казала, не можете ли да почакате, не разбирате ли от човещина?!

Мъжът се стъписва, отстъпва, кимва и изчезва.

- Искаш ли чаша вода? - предлагам глуповато и отивам да налея.

Пия жадно. Изпивам още една чаша. Мокси се е успокоила, но отново тихичко вие. Разтрепервам се, всяка частица от мен се тресе, а Стенли го няма. Няма го нито в спалнята, нито в кухнята, нито в тоалетната. Празни са. Празен е и балконът, оттук го виждам, само глупавото, шарено чердженце от мама се е нагънало и аз пристъпвам да го оправя.

Това ми е в кръвта, това са все навици от мама, мия до блясък, пера до припадък, гладя до...

- Не отивай там!

Писъкът на Дани ме е спрял по средата на пътя между кухнята и балкона, вцепенил ме е и аз се свличам на пода.

* * *

Стои срещу мен и вдига пълната си чаша, чашата му винаги е пълна, усмихва се, или аз така си въобразявам, защото не виждам устните му, нито лицето му, само очите... Присмехулни, ледени, нагли... неговите очи, които ми се присмиват, наричат ме нещастница, некадърница, аутсайдер, човек без биография, без амбиции, нулев, нула... това съм аз в тези очи.

Как ми се иска да забия иглата за плетене в тях и да я превъртя, да изчегъртам кикота им, да ги изтрия, да се стопят, да потекат в земята и там, тя, черната да ги изпие...

Но той се смее, чувам дори думите, с които ми се подиграва, те са винаги едни и същи, ако си мълча, ако не отговарям, тогава... тогава може би, може би... кошмарът!

* * *

- Господи, Дани, сънувах някакъв гаден сън и сега не мога да...

- Верче, душко, миличка, стегни се, душичко, той е долу.

- Кой?

- Стенли.

- Долу? Кога е излязъл, няма навика да става рано, след като е пил. Обикновено после цял ден спи. В кръчмата ли е отишъл? Няма да се учудя, само че парите отново свършиха, не знам какво ще пратя на детето в село. Добре, че е скромен, горкият. Хонорари няма, началниците са в отпуска, аванса вече го теглих...

Трябва да говоря, говоренето заглушава мислите...

- Той е долу, под балкона, долу... паднал е.

- Стенли? Под балкона?

Разсмивам се.

- Ти се шегуваш? Това е невъзможно! Не че не е падал по улиците или под балконите, но точно под нашия...

- Долу е - повтаря тя упорито, идва ми да я фрасна с нещо. Мокси лае.

- Как е долу? Слязъл е да... отишъл е да...

- Паднал е.

- О, Божичко, лошо ли му е, не може да бъде, защо не ми каза по-рано, да вървим, сигурно се е ударил, той не търпи на болка, а от кръв припада, веднъж, когато Петьо си цепна брадичката, аз тичах да...

Спирам.

Влиза следователят. Сигурно е следовател, поне е полицай, чак сега разбирам. Но другото не го приемам, не!

- Имате ли деца?

- Имам, син, защо?

- Трябва да го уведомите.

- Да го уведомя за какво? Той е на село, ваканция.

Данчето е седнала на един стол и плаче, Мокси вие, следователят присяда на друг стол. Това ме вбесява!

- Не съм ви канила да седнете, вървете си, не съм се облякла, неглиже съм, толкова е рано, защо плашите хората рано сутринта, вървете си, махнете се, трябва да извикам мъжа си, трябва да видя какво му се е случило, сигурно... сигурно се е ударил, трябва ни лекар, ще се обадя на семейния, махнете се! Къде ми е мобифонът?

Следователят ме поема меко, прихваща ме и после потъвам в мрака.

* * *

Чакат ме неговите очи, ледени, огромни, смеещи се, цялата му висока, кокалеста фигура, леко прегърбена, защото се е опрял на парапета, огромното, плешивеещо чело, лъснало от изпития алкохол, и очите.

- Е - питат те. - Май нещата се объркаха, май ти пак издъни работата, толкова беше добре, некадърница такава, толкова беше спокойно, навън изгряха звездите, Марс беше червен, знаеш ли, че Марс е червен, патка такава, слугиня, иди да лижеш приятелката си, иди да лижеш началниците си, всички ти се смеят, всички знаят колко си глупава, какво ме гледаш?

Кискат се, очите му се кискат и аз, аз започвам да се задушавам, те ме душат, те ме овързват в невидими, страшни нишки, въжета от злост и омраза, те... те са... кошмар!

* * *

- Добре ли сте, госпожо? Надявам се, нещата да са се успокоили.

За какво успокояване говори този човек, смътно си спомням, че го познавам отнякъде. Висок, рус, интелигентен, с бяло и ведро лице, синята риза подхожда великолепно на сините, искрени очи.

- Къде съм?

- Вашият лекар препоръча тази болница. Не се тревожете, всичко е наред.

Наред, трици! Надигам се.

- Детето, Петьо, не сте му казали, нали? Той е във ваканция, не бива да го... Нека си почива, тежка година изкара...

- Вашата приятелка, съседката Ви, тя се занимава с тези неща.

- С кои неща?

Той ме гледа втренчено. Тези очи ми напомнят нещо, някакъв човек, някакъв... сън. Кошмар може би.

- Нищо ли не си спомняте?

- А трябва ли?

Той сякаш е страшно разочарован, дори ядосан.

- Сега ще изпратя вашата приятелка, чудесна жена, много ми помогна, пък и за Вас се грижеше като сестра. Ще дойда, когато сте готова.

- Готова? За какво?

- Тя ще Ви обясни.

Май е много притеснен, да не кажа вбесен, очите му стават ледени и замръзват на лицето му. От това то заприличва на маска.

През вратата наднича Данчето и бавно влиза.

- Как си, миличка?

- Май съм ви уплашила всички. Къде е Стефан?

Данчето ужасено отваря уста и още по-ужасено се втренчва в мъжа до прозореца. Тя е, както винаги крещящо и екстравагантно докарана, с ярък грим и алени устни. Пъстрата рокля от тънко кадифе е пристегната с коланче и от това кръстчето й изглежда още по-тънко, но пък тежкият ханш и не по-малко мощният бюст я правят смешна като сарфаладка.

- Стефан?

- Не че очаквам Стенли да се трогне... - засмивам се, няма нужда този чужд човек да знае какво очаквам от мъжа си.

- Ами... ти не си ли спомняш защо припадна?

- Нещо смътно плува в паметта ми.

- Вяра, мила, знаеш ли, откриха ти микроинфаркт, просто си го носила, сигурно затова ми разправяше напоследък, че лесно се уморяваш, спи ти се, прилошава ти. Но макар че... въпреки че трябва да те щадим, но... Има неща, дето само ти трябва да решиш, защото... няма кой, разбираш ли, душко, просто няма кой! Извиках с телеграма Петьо, довечера ще е тук, а... другите неща... Колегите ще ти помогнат, аз също, но...

Внезапно тя се разплаква и на бегом излиза от стаята.

- Нищо не разбирам - казвам.

Но разбирам.

Празният балкон, нагънатото килимче, което исках да оправя, да го опъна, за да се виждат шарките му, да среша ресничките му, те са така лъскави, така хлъзгави.Често като миех балкона си мислех, че някой може да се хлъзне и... Често съм си представяла че... някой...

- Ще Ви оставя - обажда се мъжът до прозореца.

Съвсем забравих за него.

- Докторът каза да Ви щадим, ще се видим утре.

Казва "довиждане" и излиза. Сама съм. От дете не съм оставала сама. Винаги има някой край мен, винаги трябва да се грижа за някого, винаги имам нещо да свърша, винаги... Спокойствие и тишина се спускат над живота ми. Огромно спокойствие и огромна тишина. Предполагам, че все така ще бъде. Обръщам се към стената и заспивам. Спокойно, тихо, без сънища.

* * *

- Добър ден, госпожо, седнете. Име?

- Моето ли? О, извинете, толкова съм объркана...

Дани се разплаква. Бръква в чантичката си и вади носна кърпичка. Изглежда наистина безпомощна с чипото си носле, разпилените, платинени къдрици и размазания грим.

- Спокойно, тук не ядем хора.

- Йорданка, казвам се Йорданка, но всички ме наричат Дани, защото мама искала да ме кръсти Даниела, а татко настоявал да съм на баба Йорданка, та...

- Занятие?

- Моля?

Дани се изсеква, оглежда се в огледалцето, оправя грима си, което съвсем не е лесно при количеството, натрупано върху лицето й.

- Какво работите?

- Домакиня съм. Но имаме малко магазинче при входа за кафе, за... такива работи, синът го държи, защото мъжът ми изкара инфаркт, а и с неговата натоварена и нервна работа, не бива...

- Откога познавате Стефанови?

- Моля? А, Стефанови - засмива се. - Толкова официално, че чак не се сетих. Откакто сме се нанесли в този блок, има вече поне... 15 години, да, защото тя беше тъкмо забременяла и напусна театъра, после изобщо не се върна.

- Актриса ли е била?

- О-о, великолепна, по-добра от него, така казват всички, аз не съм я гледала, но сигурно е вярно, защото... ама Стенли е... вярвайте ми, той е някак... - запъва се и спира, замисля се, после очите й отново се насълзяват, тя упорито се бори със сълзите, защото от грима наистина вече нищо няма да остане. - Беше... не мога да... не ми дава сърце...

- Значи госпожа Стефанова напусна театъра?

- Трябваше да гледа сина си, а и баща й тогава се разболя, по-късно почина, баба Марийка, майка й, дойде при тях в София, къщата оставиха на един комшия, къщата в провинцията, на село. Пък и... след като роди...

Дани се запъва и спира.

- Да, разказвайте, слушам Ви.

- Не знам дали е необходимо.

- За следствието всичко е важно.

- Ама вие да не би... да не мислите, че тя...?

- Нищо не мислим, само разследваме.

- Вижте, в началото много се събирахме, баба Мария, майката на Верчето, готвеше страхотно и когато беше добре, пък и когато едва се държеше, помагаше й в кухнята. Вера се научи, не можете да си представите каква домакиня е, всичко свети у тях, то си е в кръвта й, та, в началото се тачехме, после...

- После?

- Стенли започна много да пие, тя беше... била е актриса в провинцията, искаше да се върне на сцената, но той не я пусна, заплаши, че ще вземе детето и ще я напусне. Майка й се стопи от мъка, Вера стискаше, не искаше родителите й да разберат, че... че нещо не върви, ама аз разбрах. Тя е затворен човек, стеснителен. Остана си вкъщи и сякаш се промени.

- В какво се изразяваше промяната?

- Ами, запусна се някак, изостави се, напълня, зъбите й изпопадаха, все нямаше пари да ги оправи. Стефан пиеше и харчеше нашироко, а знаете какви са на актьорите заплатите. Викаха го по филми, после спряха, в озвучаването ходеше, но и оттам вече...

- Защо?

- Моля?

- Защо според Вас са спрели да го търсят?

- Ами-и... пиеше и... ставаше зъл, заяждаше се, обиждаше, моят Гошо също се отдръпна, дори известно време не ми даваше да ходя у тях, пък... на мен ми беше мъчно за Верчето.

- Не се ли е лекувал, има такива заведения.

- О-о, само посмей да му кажеш! Ще те изкара последния идиот и... Моят Гошо като побеснееше, ставаше червен и така се боях да не му стане нещо! Родителите на Стенли бяха едни простаци, бедни, ама с претенции, живееха в мазе, пък свекърва й даваше акъл на Верчето как се върти къща. Глупости! У тях не можеше да се влезе от мръсотия, миришеше на плесен. Гадост! Той обаче все за майка си говореше, все нея даваше за пример, баба Марийка мълчеше като... като мушица шеташе, хем болна. А неговата майка беше такова злобно бабище, такова... Всички бягаха от нея.

- Значи, според Вас, семейството е страдало от домашен тормоз, от характера на...

- Характер! Звяр! Обаче си беше актьор, екстра! Такива сега няма. Младите са като гумени, не можеш да разбереш говорят ли, плачат ли, мрънкят под носа си. Само голотиите си показват, пък той като стъпеше на сцената, изгаряше я, казвам Ви. А Верчето, само са ми разказвали нейни колежки от театъра, докато Стенли им позволяваше да я посещават. Била много красива, страхотна, като ангел и всички били влюбени в нея, не се учудвам, че я спря, той е толкова... беше... толкова ревнив... Господи!

Отново кърпичката, отново нослето, отново огледалцето.

- Бил е ревнив?

- Ужасно, дори от майка й я ревнуваше. От детето, от сина си също. Горкото момче, израсна сред скандали и... погребения.

- Погребения?

- Първо дядо му, после бабата, после другите дядо и баба, а сега...

- Къде е той?

- Кой? Синът ли, Петьо? При нас е, оставих го да си говорят с Гошо, странно дете.

- Странно?

- Нещастно.

- Защо не се е развела Вяра, вашата приятелка?

- Опитай само! Тя веднъж избяга с детето на село, тогава се сбиха с дядото, Стефан и баща й, детето получи стрес, Стенли спря да пие за малко, плака, писа обещания, разкайва се, детето страдаше за него, жалеше го, много го бива да играе роли на нещастен и неразбран, истина Ви казвам, всички ни излъга. Петьо беше мъничък, обожаваше майка си, но и баща си обичаше, знам, защото колко пъти е бягал у нас, когато баща му искаше да бие майката, Верчето, а тя гък не казваше, такъв човек! Прощаваше му всичко, защото вярваше, че ще се промени, ще стане, какъвто е бил.

- Ще рече, че не винаги е бил такъв.

- Това не мога да Ви кажа, помня го само... Абе, истината е, че иначе, като не пие, Стенли е много готин, кавалер, шегаджия, готов да помогне, когато Гошо получи инфаркта, той повика линейка, той отиде в болницата, аз не бях в състояние нищо да направя, той дежуреше нощем при него, посещаваше го в интензивното. Тогава намери връзки и ни снабди с най-добрите лекарства, пътуваха с театъра по чужбините тогава. Много играеше, беше непрекъснато зает, после изведнъж... някак...

- Може би е преживявал криза?

- Криза!

Дани свива устни, позамисля се, после тихо прошепва:

- Той много й изневеряваше.

Младият мъж я поглежда.

- И с Вас също, така ли?

Тя не отговаря, само бавно кимва и сълзите отново рукват.

- Стана случайно, изобщо... грешка, тъпотия, но той е толкова очарователен, когато не пие, толкова... Никаква криза не преживяваше, реши, че е велик, това му изяде главата, това го доведе до пиянството, защото смяташе, че няма друг като него. А Верчето му е винаги в кърпа вързана.

Дани млъква, замисля се, заглежда се в пода. Сега, без грим, с умито от сълзите личице и несъответстваща на чипото носле тежка, женска снага, тя заприличва на нескопосно съшита от две части, парцалена кукла.

- Не беше ли така? Не беше ли вързана в кърпа?

Дани бавно вдига глава, зарейва поглед навън, през прозореца и тихо казва:

- Не, тя му избяга, спаси се.

* * *

Огромното, олисяло чело се е навело над мен, а погледът на присмехулните, сини очи ме пронизва, разкъсва вътрешностите ми, надсмива се над телесната ми същност, над живота, който смятам, че живея... хилят се... тези очи...

- Защото си глупачка, затова, какво мислиш, че правиш, филми, телевизия, каква мислиш, че си, сценаристка, артистка, писателка, кучка! Ти си кучка, некадърница, не можеш едно дете да отгледаш, какво стана от сина ни? Сина ти! Мухльо и страхливец, страдащ от путкострес, ти си виновна, той дори едно момиче не може да забърше, сега пък, вижте ме, станах сценаристка! Снимам филми, кура ми снимаш! Другите снимат, ти си нищо, кръгла нула, режисьорът ти прави всичко, ти си траеш, лижеш им задника, за друго не те бива, само за слугиня ставаш, нали те виждам, слушам те, няма да ти гледам филмите, една свещичка няма да запаля на гроба ти, фъстък такъв!

Това е... това е... това не е истина, това е... кошмар!

* * *

Слава Богу, ето ме отново в света на хората. Какво каза докторът, днес ще ме изпишат или нещо друго? Каза, че трябва да изляза, защото...

Всъщност защо съм тук? Нещо се беше случило със Стенли, беше се ударил, паднал, нещо такова...

Вратата бавно се отваря и влиза мъжа с тъмния костюм и синята риза. Много му отива. Засмивам се, никога досега не съм се заглеждала в чуждите мъже, стига ми и моят. Даже ми остава.

- Здравейте, казаха ми, че вече сте по-добре и може да си поговорим.

- Разбира се, но искам да знам какво става със Стефан и къде е Петьо?

- Синът Ви е при Вашите приятели.

- Съседите? Веднага да се прибира вкъщи, веднага!

- Не се вълнувайте, ще се прибере. За него е много тежко, не иска да остава сам в апартамента.

Надигам се.

- Сам? Къде е баща му, къде е Стефан?

- Вижте сега, не съм такъв идиот, че да не разбирам, докторът препоръча пълно спокойствие. Организмът Ви е изтощен до крайност.

- Но аз трябваше да пътувам.

- Обадихме се, казаха, че ще се оправят и без Вас, пожелават Ви оздравяване и изпращат своите съболезнования.

- Съболезнования? Защо? Кой е умрял? Умрял ли е някой?

- Вкъщи ли си бяхте онази вечер, на шести октомври?

- Да.

- И съпругът Ви също...

- Той... се прибра късно, тъкмо смятах да си лягам.

- Често ли му се случваше?

- Да се прибира късно? Да.

- Значи, Вие не сте била изненадана, нито притеснена?

- Не.

- Бяхте сами, така ли?

- Мисля, че дойде сам.

- Беше ли... нормален? В смисъл, не забелязахте нищо необичайно, така ли?

- Така си мисля, аз си легнах, взех приспивателното.

- Постоянно ли употребявате успокоителни?

- Случва се.

- Той нещо сподели ли с Вас, разговаряхте ли?

- Не, беше късно. На другия ден трябваше да си приготвям багажа.

- И си легнахте?

- Да.

- Не ви ли събуди нещо през нощта, някакъв шум, вик, нещо необичайно?

- Не.

Не мога да му кажа за кошмара, ще ме помисли за луда....

- Сутринта не чухте ли нещо, нещо не Ви ли събуди?

- След приспивателните спя тежко, трудно се будя. Дани ме вдигна от леглото, звънеше като на пожар.

- Защо?

- И аз се питам. Разбрах, че нещо се е случило със Стенли, а досега никой не ми казва нищо. Толкова ли е зле? Не е нужно да ме щадите, не му се случва за пръв път.

- Вашата приятелка не Ви ли е казала?

Засмивам се.

- Тя обича да разправя само весели работи. Навремето Стенли много й помогна, когато нейния мъж получи инфаркта. Сега пък те...

- Вие имали ли сте проблеми с кръвното, някакви оплаквания от главоболие, световъртеж?

- Като всеки друг, вие нямате ли главоболие? Вече съм добре, ще ме изпишат, ще се прибера и ще разбера какво е станало със Стенли. Надявам се нещата да се успокоят, каквито и да са.

Той мълчи. Лицето му е непроницаемо. Студено и красиво.

- Е, изплюйте камъчето, тези разпити не са случайни, нали?

- Надявах се Дани да ви каже неприятната вест.

- Толкова ли е страшна? Свързана е със Стенли, нали?

- Да.

- Е?

- Той е мъртъв.

* * *

Облегнал се е на парапета. Парапетът на балкона е нисък, винаги съм се страхувала, когато някой така небрежно се обляга на него и се смее. Смее се неистово, вдигнал пълна чаша в едната си ръка, а с другата помахва към мен.

Стои неестествено, сякаш изрязан в нощното пространство, черен, тънък и дълъг силует, само очите му искрят присмехулно. И ръката с пълната чаша се вдига високо.

После изчезва, черджето се хлъзва, лъсват атлазените реснички, огъват се като лъскава змийска кожа и цялото чердженце отхвръква към отворената врата на кухнята.

Толкова просто ръката се вдига, черджето се хлъзва, босите пети лъсват във въздуха, аз ли го...? Гледам... присмеха в очите, думите...

- Няма да се отървеш, не мисли, не си въобразявай, ти си пленница, обреченица, винаги ще съм с теб, винаги... твой!

Кикот, този нагъл кикот, вечния кикот, вечния присмех... в кошмара!

* * *

- Какво имахте предвид като казахте, че се е спасила.

- Ами... колкото и жестоко да звучи, със Стенли просто вече не можеше да се живее. Божа работа, не бих искала аз да съдя, но мисля, че сега Вера ще си отдъхне.

- Нямах предвид това спасение, Вие споменахте при предишния ни разговор, че тя по някакъв начин е избягала от него.

- Написа нещо, концепция някаква, яви се на конкурс в телевизията, спечели го и започна работа. Пътуваше на всеки две седмици в командировка за снимки. Видяха се в пари, детето трябваше да учи, но не е там е работата. Стефан се обиди, побесня, актьорското му самолюбие се ласкаеше, че жена му работи в медия, но иначе умираше от завист. Така поне мислим ние с Гошо.

- А Вера промени ли се?

- От какво? Тя си вършеше работата и си гледаше къщата. Е, започна да се облича и поддържа, сред хора е все пак, но мисля, че промяната беше у него.

- Вие я познавате, познавате и сина, мислите ли, че... заради...

- Че би го убила? О, щях да я поздравя, но...

Дани се замисля и млъква.

- Нямах пред вид това точно.

- Мисля, че ако не се беше случило, тя щеше да напусне и тази работа, на ръба беше, едва удържаше. За телевизията се искат здрави нерви и безочие до безкрайност, знам по Гошо, той работи в радиото, верно режисьор на пулт е, но му се скъси живота направо.

- Защо смятате, че Вашата приятелка престана да говори?

- Изобщо се учудвам, че е разговаряла, била е в шок, сигурно. Тя е затворена и мълчалива, заредена с чудовищно търпение като знам и ония бардуци от телевизията как й късаха нервите, а тя все меко така, внимателно разговаря, да не обиди някого.

- Необходимо ми е отново да се срещнем, бихте ли опитали да я... да й внушите...

- Искате да я навия? Не знам... Когато реши нещо, нищо не е в състояние да... не, не е инат, просто такава й е природата, търпи, търпи и...

- Опитайте, все пак, нещата наистина са ясни, но...

- Разбира се, трябва да говорим и за погребението.

- Ако е необходимо, ще призовем и психиатър.

- О, моля Ви, не! Стенли и без това я изкарваше луда, шизофреничка, имаше един приятел, психиатър, заедно си пиеха биричката, едва не й внушиха, че е за лудница. Само дето пропуснаха да отбележат, че мъжа й я е докарал до там.

- Оттогава ли пие приспивателните?

- Не само приспивателни, антидепресанти, успокоителни, Стенли беше цар в начините да й докара депресията. Всъщност човекът, който най-много й помагаше, беше нейния свещеник. Редовно ходеше на църква и винаги се връщаше такава светнала, щастлива, грееше от радост. Поговорете с него.

- Благодаря Ви. Много ми помагате.

- Нима мислите все пак, че Вяра е... че Стенли не е паднал случайно?

- Убеден съм.

- В какво?

- Че е паднал случайно.

- Защо я мъчите тогава?

- Защото получихме писмо с нейни признания. Твърди, че е убила мъжа си.

- Господи, тя е полудяла!

- Мислите ли?

- Не се хващайте за думите, отивам при нея, ще ви се обадя, чао!

* * *

Като момиче мечтаех да стана монахиня, да отида в манастир и там да напиша своите романи, своите небесни вдъхновения.

Знаете ли какво значи едно петгодишно дете, красиво като ангелче, да пише стихове с рима, да си задава въпроси, да търси отговори, когато дори дишането е вече отговор на радостта от живота.

Знаете ли какво значи да те приемат на две места в университета като пълна отличничка. Само на две, защото толкова се позволяваха и след като станеш още първата година асистенка на самия академик, да изоставиш всичко и да решиш, че най-важното е да бъдеш актриса. Да смаеш света с талант, да го шашнеш с хубост, да го хвърлиш в краката си?! Знаете ли какво е това? Гордост! Най-големият човешки грях - гордостта!

После... после срещнах Стефан и целия ми живот се преобърна.

И се появиха кошмарите.

Те дойдоха, защото нищо не се получи, нищо не направих, нищо не постигнах. Докато бях актриса, пишех, после като напуснах театъра, сънувах само театър. Това не е важно, това не е важно, наистина, друго исках да кажа... ще се опитам да обясня...

Постепенно Стефан обсеби сънищата ми, неговите красиви, неистови, ледени очи, присмеха в тях, подигравката, насмешката, онова, с което той изпълваше всеки миг от глупаво пропиления ми живот. Той беше толкова лесно разгадаем, дори не подозираше колко неща са ми известни и колко... колко отдавна искам... да се случи... да се случи това.

Започнах да сънувам как се освобождавам от него. Как го гледам там, облегнат на парапета, дълъг, присмехулен, как вдига пълната чаша и... после... полита, защото... защото... някой дръпва черджето, лъскавото, хлъзгаво чердже... Някой, кой?

Всичко е по моя вина, всичко! Толкова е трудно, Господи, толкова е страшно, не мога... не мога да обясня!

Не зная дори защо ви пиша това писмо. Не умея да общувам с хората, това беше грижа на Стенли... Той ги очароваше, разсмиваше...

Борих се, карах се, плаках, исках да... мъчех се да възвърна онова, което ни събра, не успях. Затова напуснах театъра, а не защото той поиска. Той можеше да поиска, но аз рeшавах. Моите ангели-пазители плачеха... отдавна..

Нямах време да наваксвам, изпуснах детето си, съпруга си, живота си, трябваше да се примирявам и да се моля. Налагаше се да спасявам душата си, както и неговата душа, нямах време, годините летяха, а аз нямах време, никакво време!

Когато татко почина, бях на върха на славата си. Когато мама ни напусна, аз бях на дъното, без работа, дива, впиянчена, не познавах хората и не ги обичах. Вината е моя за всичко, аз провалих нашия живот, стоях там, в тясната кухничка и го гледах. Дивите му, ледени, прекрасни очи, сини, пронизващи, страшни!

Два дена преди да се случи... преди да видя в кошмара случката, защото кошмарите... но те са друга тема... Та, два дена преди това се напих в някаква квартална кръчма. Не ми се беше случвало вече повече от... от години, не знаех, че ще се случи... това всъщност, не е важно... Вие имате същите очи. Няма милост за мен, няма пощада, няма спасение!

Затова се бях нагълтала с приспивателни, исках да изтрия, да забравя, а после се появи Стенли, видях го как надига чашата там, на балкончето, как се смее, чердженцето отхвръкна, босите пети се подхлъзнаха, полетя, очите му се подиграваха и смееха както винаги, това е.

Кошмарът се изпълни. Аз го убих. Аз дръпнах черджето.

* * *

Следователят тихо пристъпи и влезе в опустелия дом. На креслото в хола той видя Верчето - тиха, бледа, спокойна, с отнесен поглед и някак странно усмихната. Зеленият домашен пуловер висеше от раменете й като на закачалка, но това не намаляваше ни най-малко сексапила, който се излъчваше въпреки всичко и без знанието на притежателката от цялата й отпусната, отсъстваща същност.

- Добър ден - каза той.

Вера не помръдна. Не го погледна. Холът беше простичко и удобно мебелиран, само най-необходимото - диван, кресла, телевизор върху поставка. Огромна библиотека покриваше трите стени, книгите бяха наредени върху поставки, захванати направо за стената, така че да могат да се ползват непрекъснато.

Зад двата огромни прозореца, през балкона се виждаше тиха, красива, есенна картина. Над Витоша небето беше бледо и нежно, короните на дърветата жълтееха и аленееха, невидим вятър ги галеше и те искреха на слънцето като лъскава дреха, обгърнала света с есенната си коприна.

Следователят отмести очи от прозорците, стана и отиде в кухнята.

Кухничката, както и балкончето за разлика от огромния и спокоен хол, бяха теснички, мънички и някак неугледни. Сякаш строителите, изчерпали фантазията и търпението си в останалите помещения, направо са зарязали тази част на жилището недовършена.

Балкончето беше толкова тясно и ниско, че човек можеше да получи пристъп на агорафобия. Стоиш високо над хора и коли, над магазини и площади с дрънчащи тролеи и се чувстваш гол и незащитен от нищо. Парапетът стига едва до кръста ти, дори и по-ниско, а самото балконче виси безнадеждно и уплашено съвсем само в пространството.

- Ама че недомислица!

Огледа се. Черджето, както и бутилката от вино, почти празна, отворена и забравена, се бяха свили в другия край на балкона.

Върна се в хола.

- Защо ми написахте писмото? Разпитах приятелите ви, съседката, хората, с които работите. Изказаха се много ласкаво за Вас, работата Ви в телевизията е високо ценена, бившите ви колеги от театъра говореха само суперлативи. Талантлива, красива, интелигентна, добра, весела и т.н. Не бих се месил в семейния Ви живот, ако не беше писмото. За следствието нещата приключиха. Мъжът Ви се е подхлъзнал, може би нарочно, но по- скоро случайно, така е станало. Няма намек за самоубийство, няма предсмъртно писмо, а за убийство съвсем, да не говорим, че...

Нещо в изражението на лицето й го накара да спре. Отново ги обгърна тишина.

- Вижте, госпожо - пронизващите му, сини очи се впиха в нейните. - Не съм кретен, разбирам състоянието Ви, разбирам, че микроинфарктът изисква спокойствие, кълна се, че ще ви оставя и ще забравя завинаги за Вас, но кажете ми, защо написахте това писмо? Следствието не откри насилие, нямаше съмнение за убийство, съпругът Ви или се е подхлъзнал, т.е. нещастен случай, или нарочно... Всъщност, защо ли Ви обяснявам? Макар че не искам да Ви тормозя, не искам да Ви измъчвам, не искам дори да разпитам сина Ви. Не го намирам за необходимо, нещастието достатъчно е объркало живота му. Защо го наказвате? Защо натоварвате детето си с такава... Не мога да си обясня действията Ви!

Вера гледаше в пода, без да помръдне.

- Вие не мислите за сина си, госпожо - продължи ядосано следователят. - Не мислите за никого, нито дори за себе си! Не мога да си обясня! Защо спряхте да говорите, искате да ни внушите, че сте болна? Добре тогава, ще се обадя на нашия психиатър, ще ви прегледа и освидетелства, съгласна ли сте? Не мога да не предприема някакви действия, не мога да оставя без последствия такова писмо. Ще ми кажете ли какво се случи в нощта на 6 октомври?! Кога се прибрахте, кога си дойде съпругът Ви, кога си легнахте, след като пихте приспивателното, четохте ли, къде оставихте господин Стефанов? Според Вашия разказ, той е останал да си пие виното в кухнята, а Вие сте взели приспивателно и сте си легнали. Колко беше часът, помните ли? Казахте ми, че е било късно, вероятно около полунощ, че преди това сте гледали телевизия, че сте приготвили багажа си. Когато съпругът Ви се е прибрал, вече сте смятали да заспивате, не сте го чакали, защото имал такъв навик, да не се прибира след представление. А в писмото твърдите, че два дни преди случката вие също сте ходили по кръчми, по-точно в някаква кръчма, че сте пили, че нещо фатално се е случило, не знам какво, не обяснявате, какво, какво точно се е случило? Решили сте да го убиете, така ли? Седите си в кръчмата и си кроите разни... или е имало още нещо? Мразехте ли го? Не можехте да го търпите, така ли, а, така ли, питам?

Тишина. Нито звук, нищо.

- Добре - продължи следователят. - Вие твърдите, че сама сте дръпнала черджето. Да оставим настрана факта, че един тежък, макар и почерпен мъж едва ли би се подхлъзнал така фатално от дръпването на едно чердже, добре, той не е очаквал, бил е отпуснат, но при огледа стана ясно, че господин Стефанов вероятно просто се е навел надолу, без да съобрази в момента, понеже е бил пиян... Разберете, вие имате син, момчето се нуждае от родител, макар че е голям, всъщност той е още дете, в най-опасната възраст е, не искам да го разстройвам, но заради Вашето писмо съм принуден да го разпитам, това ли искате? Това ли искате, питам?

Внезапно той замахна и я зашлеви. Жената тихо се свлече от дивана, косите се разпиляха от удара и скриха лицето й.

- Ще говориш ли? Какво искаш всъщност? Да подновя следствието, да започна наново разпити, да тормозя хората, защо ти е това? Да се киприш по вестниците? Не ме интересуват историите ти, никак не ме вълнуват пиянствата и разните там скандали, има ги навсякъде, не мисли, че си единствена и светът ще ахне, няма! Намекваш, че преди онази нощ и ти си имала свои преживявания, не ме вълнуват курвенските истории на една... жена! Вбесява ме твоята безотговорност, госпожо Стефанова, разбра ли? Мълчиш! Ще мълчиш, така ли?

Той се пресегна, дръпна я за рамото и я хвърли на дивана.

- Май си падаш садомазо, а? Кефиш се от тупаник, а? Ще ми обясниш ли как стана? Ще покажеш ли как го извърши? Той те е биел, нали? И тогава ли те преби? Или само те заплашваше, ти къде се скри? В твоята стая? Тръгвай, ставай, айде, да вървим! - Той я грабна за ръката и я повлече към кухнята, тялото й, макар че не се съротивляваше, тежеше и пречеше на придвижването. Те се спъваха и залитаха като дървени марионетки в куклен театър. - Тука ли бяхте? Ти къде стоеше? Тука ли? Тука!

Хвърли я на столчето в кухничката, откъдето се виждаше въпросното балконче.

Внезапно от нея се изтръгна хриптящ шепот, непознат и страшен.

- Той ме дърпаше за косите...

- Моля?

- Искаше да ме удуши... душеше ме... не можеш дъх... да...

Това неженско, нечовешко хриптене, кой знае защо, съвсем го вбеси.

- Къде стоеше, къде, къде, покажи ми, нека да изчислим! Тук? Тук? Добре, тук, ето, аз заставам, вдигам чашата, дай една чаша, бързо, бързо, не се мотай такава! Тук има още вино, това е бутилката, нали? Дори не си я прибрала, дори не си я изхвърлила, не ми обяснявай колко ти е тежко, ти си една... курва! Жена като всички! Значи, той е тук, облегнат, вдига чашата, гледа те, нали казваш, че очите са ми като неговите? Патка с патка! Така ли? Давай, къде е черджето, къде е? А, ето го! Едно чердже не е в състояние... невъзможно е... Давай! Дърпай! Виждаш ли? Невъзможно...

- Е, сега вече... съм тук... и си моя... чу ли?

- Госпожо Стефанова!

- Ще дойдеш ли?

Бледа и ледена, жената не помръдна.

 

 

© Майя Динева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.07.2006, № 7 (80)

Други публикации:
Майя Динева. Часът на вещицата. София: Издателско ателие Аб, 2006.