Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПИСМО ДО ЗАХАРИНКА

Майя Динева

web

Мило Захаринче,

да вземеш да си смениш името, че ми кипва кръвната захар... Хайде, мило Зинче, така е по-добре. Не се споменава бялата отрова, дето ми е забранена, ама то и белият хляб ми е забранен, че и бялото вино... Жива съм за оплакване! Зинче, Зинчеее... От цяла една година се каня да ти пиша и все не сколасвам. То снегове ни затрупваха, то дъждове ни отвяха, то жеги ни морят, ама сега вече писмото е налице. Реших се, щото времето лети, потъва, а ти сигурно и поетичен конкурс по входовете на блока си спретнала. Може и зимнината вече да си приготвила, пък аз все се офлянквам.

Никакво отлагане повече! Никаква мерехлюндия, направо ще ти разкажа патилата си невероятни. Дето и през ум не ми е минало, че ще ме сполетят, ама то и умът ми... напоследък... Но това е друга история.

Животът ми потъва, умът ми изтлява,
а времето отлита, без да запаметява...

Забравям, мила, отвявам и май не съм с всичкия си вече.

Отидох при моя кардиолог. Той е много добър специалист, приятелче от години, рекох, ще ми каже от какво така бързо се уморявам и задъхвам. Джипито ме гони заради килограмите, натрупала съм била тлъстини, ами то в тоя живот вече само сладкото похапване ми остана. Другите грехове... кучета ги яли! Пиене, пушене, секс... Един хубав секс, миличка, хич няма да е лошо, но и това е друга история.

Не тръпка сексуална ме отнесе,
а байпас животът ми поднесе!

Та, преглежда ме моят приятел и ей така, на шега ме праща на коронарография. Сега, Зинче, аз съм интелигентен човек, знаеш, стихове пиша, двете стихосбирка се канехме да издадем, та... Горе-долу се сетих на какво му викат коронарография и се вдървих от страх! Никога не съм влизала в болница, освен когато раждах и не искам да си спомням. Не съм имала по-тежка рана от ожулено коляно и като видя кръв... Той и малкият ми син припада като види кръв.

А сега - коронарография! Всичко вътрешно ми се вцепени и още съм си вцепенана, да знаеш. Не съм се отцепенила! То е все едно да си вървиш по плажа например, да дишаш морето, пясъка да гали петите ти, слънцето да жари гърба ти и изведнъж... да те улучи падащо лайно от самолет. Четох някъде, че било тежко и вледенено като гюле. И можело да се случи на не знам колко милиарда веднъж! На мен ми се случи. Приеха ме в болница, жените ме утешават, че нищо няма да усетя, ама то утешава ли се страхът човешки, питам?

Страх зад прозореца наднича!
Страхът е вечен! Аз съм нищо!
От мене нищо не зависи!

Почуствах се наистина пълно нищожество, преглеждат ме, премятат ме... Аз с всичките си ейвани, коприни, парфюми, гердани, гривни, пръстени, модни гримове, ягодови червила, извити мигли, широкополи капели и - хоп! Дори пижама не си носех, не вярвах, че ще остана в болницата. С Първолетка и Данчето...

Да ти разкажа и за тия две жени, едната Първолетка, другата - Данчето. От някакви села наблизо. Данчето, щом отвореше очи, и започваше да пее. Та стари градски песни ли не щеш, та народни ли... После преминаваше на мръсни вицове и тогава вече се изключвах, доколкото е възможно, когато си в една стая с гласовита и речовита състайничка. Опитвах се да се правя на заспала. Защото Данчето не пееше, а врещеше и при това фалшиво. А мръсните вицове... сигурно и пожарникар би се изчервил.

Първолетка пък, щом се събудеше и започваше да си разказва историята, та дъщерята с тумор в мозъка ли не щеш, та синът със счупен крак ли не щеш, та вторият й мъж с пиянството ли не щеш! Първият вече бил починал пак от това пусто пиянство... Ако спираше да говори на нас, то започваше същите монолози по тутурутката. Джиесема, искам да кажа. Ама онова, което най ме шашна, беше колко си приличаха двете, май бяха вакарелки, не помня... Данчето от 12 години живее в Италия с децата си, Първолетка не беше мърдала от село, ама и двете имаха еднакви подстрижки, еднакви прически, еднакво накъдрени, еднакво боядисани и спираха да говорят, само когато заспиваха.

Страхът по жилите ми лази,
че утре коронаро ще ме гази.

Стихчетата ме успокояват, Зинче. Дали не съм превъртяла наистина?

Треперих една цяла нощ, пишман станах триста пъти, че си послушах приятеля доктор, на сутринта ме водят за коронарото. Мен краката ми се подкосяват. Тъкмо ме разпънаха на високото легло, една сестра вика:

- Госпожо, слезте, дойде спешен случай! Бързо!

Аз си проклех късмета, че е все такъв и след като се освободи леглото, ти да видиш! На бегом се качих и се заканих да не помръдна, дори и мъртвец да ми докарат! Лекарите и сестрите изпопадаха от смях, ама аз бях сериозна!

Зинче, каквото се случи след това, хич не е за разказване! До този момент още не съм повярвала!

Живо чудо било, дето не ме е тръшнал инфарктът. Още по-живо чудо било, дето съм се разхождала по мръсните софийски улици като човек, а не като ковчег, например. Абе, казвам ти, да не попаднеш на доктори!

- Госпожа Геновева - вика съответния такъв в съответната болница. - Вие сте за операция!

Щях там да си остана от шок! Сърцето ми работело само с десет процента, смъртта стояла на една ръка разстояние и май вече лекичко ме потупвала по лявото рамо. Уау!

Пратиха ме в друга болница, моите ми купиха една синя пижамка да ми отива на очите... Щото то май само сините ми очи останаха, Захаринке, захарно да ти е името, сладко ми е да го изписвам, оф, сладичкото само го мечтая!... Вързаха ми червено конче за късмет, като агне на заколение, направиха ми клизма, забраниха ми дори вода да пия и... зачаках. С моя овнешки късмет, чаках цяло денонощие, защото операцията пред мен била много тежка, та моята я отложиха за другия ден. Пак клизма, пак не пий вода...Седях си гладна, жадна и трепереща и чаках утрото. Какво се случи след това не помня, но ще ти разкажа какво помня, като се събудих. Като ме събудиха, леле, Зинче, що ли го направиха!

Простих се със живота тука и сега,
приготвих се за вечното изгнание!
Ала очите си отворих в таз среда,
където пак не съм платила парното.

Сега, миличка, като махнеш нефелното сърце, имам още диабет, астма, дископатия, плексит и шип на врата. Та, помисли си какво усетих, като се събудих, защото ни бяха опънали по гръб и така трябваше да спим три месеца. Аз се опитах да дишам и едва не си изтръгнах гръкляна заради джаджите, дето ми ги бяха набутали в гърлото, скараха ми се, щяха да ме набият, десният ми крак не се виждаше от бинтове, от гърдите и корема ми стърчаха тръби, пикаех в торбичка, бях разпрана отгоре до долу и до мен изтъркаляха Стоян от Ихтиман. В тясната стая, наречена реанимация, някъде правеха операция, чуваха се викове и караници, сестрите празнуваха нечий рожден ден, питаха се каква китайска храна да си купят, дали пиле по пекински, или императорско пиле. Младите доктори не ме забелязваха, прозорците бяха затворени, а от повредения климатик духаше жега вместо прохлада в жежката юлска нощ. Устните ми се напукаха и реших, че съм в ада. Моментално започнах да се моля, да шепна, да давам знаци, че искам малко вода. Вода не ми се полагаше, ако някой ме забележеше, намокряше устните ми...

Захарче, що ли човек доброволно се подлага на това, а? Трябва не чавка да му е изпила акъла, ами всички чавки на света да са го налетели!

Нейсе, подбраха ни със Стоянчо, аз се уредих покрай него, защото повечето сестри и болногледачки бяха от този край, ихтиманския. Та ни качиха на по-добро място. Миеха ни, премятаха ни, изпишкваха ни, изакваха ни, сменяха ни превръзките и ни почистваха раните толкова близо един до друг, че сякаш се знаехме от деца. Той си мечтаеше за топли мекици и овнешки пържоли, имаше си ферма човекът. Носеха му голи праскови, аз само при вида им получавах колики и разстройство. Като започнаха да ни раздвижват, болничната ми ношница не можеше да се затваря отзад, та докторът каза:

- Госпожо Геновева, тук всички дядковци са с оперирани сърца, много е опасна такава гледка за тях, да знаете.

Развявах си задника без никакви задни цели, повярвай ми! Рехабилитаторът беше красив, млад, с дълга, копринена коса, вързана на опашка. Много внимателен и миришеше на хубаво. А моята коса се скубеше и вонеше, непрекъснато ми повтаряха колко тежка жена съм, колко големи гърди имам, та манипулациите ставали още по-тежки. Стоянчо имаше огромно шкембе и непрекъснато ги овикваше, на него не се караха. Поне дупето ми, надявам се, беше си останало секси, мъжът ми много го тачи, още от млади години... Е, като ми извадиха непрекъснато кървящия дренаж, тогава направо реших, че сънувам и това просто не се случва с мен. Зинче, нали сме чада Божии? Честно казано, по-близо се усетих до маймуната на оня, дето в края на живота си се отрекъл от теорията си. Бях едно огромно, кървящо, болящо, треперещо и неориентирано парче месо, без мозък, без чувства, без мисли, само с инстинкт за оцеляване.

И оцелях, приятелко любима.
Сега парчетата живот събирам.
Събирам спомените си отново, мила,
че втори шанс небето ми сервира.

Все си мисля за този втори шанс и защо ми е даден, Зинче. Ще си издадем стихосбирката, нали? Няма да те оставя, докато не направим поетична вечер в клубчето при блока ви. Аз не мога да ям и да пия, както едно време, но пък съм ви подготвила толкова нови стихове...

Да ти призная, често си мисля и за Стоян от Ихтиман. Дали си е хапнал мекичките, дето са му забранени, щото и той е диабетик? Тестото го правел негов приятел, дето държал пицария и такова тесто нямало дори в Италия. По специална рецепта било, та мекичките ставали като душички! Дали си е пекнал пържолките? Овнешките, защото ставали меки и ухаещи на билки, като ги киснел в марината. По-хубави били от свинските, дето също са му забранени. Толкова интимно се опознахме, лежейки един до друг три дена, през такъв ад минахме, взаимно подкрепяйки се, че бих могла да си представя и къщата му, и жената, и децата, и овцете, и кучетата...

Как мислиш, дали съм още с всичкия си?
Дали тоз светъл ум е вече поразен?
Дали това сърце отново ще е с мен?
Живей живота като за последно!
И радвай се на всичко отредено!

Е, надявам се скоро да се видим. Стихчетата ще ги поогладя, ще ги полирам и ще си направим поетична вечер. Вече си мечтая, Зинче!

Твоя Геновева

 

 

© Майя Динева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.09.2011, № 9 (142)