Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

БАБИНО УШЕНЦЕ

Майя Динева

web

Онова, което най-силно свети в спомените на моето детство, е къщата на дядо и баба в провинцията. Тогава смятах, че всички имат такива дядо и баба и такава къща, където да растат. А като пораснат, да ходят през лятото. Баща ми на шега подхвърляше, че тук се пресичат световните паралели и меридиани и аз искрено вярвах дълги години на това. За мен къщата на дядо, макар че той умря, преди да навърша пет годинки, си остана дядовата къща и най-прекрасното място за живеене. Центърът на земята.

Тя е двуетажна, цялата от сив камък и тухли, боядисани в бяло, с червен, керемиден покрив и големи, дървени, обковани с метал, врати. Своеобразни козирки от тенекия пазеха от дъжд, сняг и вятър като малки покривчета над заоблените им горни прагове. Те се заключваха нощем, сутрин баба ги отваряше. А аз изтичвах в градината на бегом по стълбите от втория етаж. Там живееше баба, на първия етаж се разполагаха леля и вуйчо, заедно с братовчедите. Стаите са големи, с високи тавани. А от парадния вход десетина мраморни стълби водят към пътеката за тежката, желязна врата към улицата. На нея с поскърцване се люлееха и стари, и млади, и деца, и възрастни, няколко поколения. Тя е вградена в двуметровата ограда от сив, шуплест камък. А над основата на оградата, подредени в редица и закачени за острите им ъгли се мъдреха правоъгълници и квадрати пак от сив камък. Като поотраснахме надничахме през дупките им към заветната улица, където не ни пускаха лесно. По первазите на стълбището стояха големи, мраморни кашпи. Там баба засаждаше божури с ярки, тежки цветове. А градината... ох, градината на баба!

От ранна пролет тя хукваше да копае и плеви, да засажда и ашладисва и вече в ранното лято градината се покриваше с пъпки от рози. Бабините рози имаха изумителни цветове и невероятен аромат! От чаени до почти черни, кичести, буйни, огромни, розите на баба бяха известни из цялото градче. Както баниците, домашните, точени юфки, питките и козунаците. Както тортите на леля, тарталетите и сладкишите й. Къщата на моето детство ухаеше на палачинки и домашни кремове.

На втория етаж между спалнята и стаята на дядо, която после баба даваше под наем, се простираше хол със закрита тераса. Остъклена с италиански витражи във всички цветове на дъгата. Така, че крушата с люлката за нас, децата, ако я гледаш през разноцветните стъкла, от едно място е жълта, от друго - алена, а от трето си е ярко зелена, изкорубена, но много сладка. Покрай пъстоцветните, прозрачни стени беше разположен миндер, покрит с пухени възглавници. Тук баба опъваше олбите за баниците или домашната юфка да съхнат и винаги миришеше на някаква билка. Обичах да се протягам на миндера, както обичах отоманката в кухнята, откъдето през прозореца можех да се наслаждавам на покритите с цвят вишневи дръвчета. Бабините вишни не приличаха на другите. Бяха едри и сладки. А пък сладкото от вишни, от бели череши, от круши...

Всички тези благини се криеха зад италианското кристално огледало, вградено във вратата на гардероба в спалнята. Вадеха се само като идват гости и ние, внуците, набързо хапвахме по една открадната лъжица сладко. Баба познаваше белите ни по това, че някое от уханните й произведения се захаросваше. Именно това целяхме. Захаросаното сладко ни се даваше да го изядем с палачинките и мекичките.

Докато се въртях пред това огледало, а то вълшебно отговаряше с прекрасен образ на девойка, открих една от тайните на къщата. Подозирах, че има такава. Понякога заварвах баба да плаче. Мислех, че е за дядо. Защото той си отиде един ден съвсем внезапно. Донесоха го негови приятели, чиито тежки стъпки още отекват сигурно там, на стълбището. В определени моменти през лятото леля и баба си шушукаха, месеха, носеха някъде. Веднъж ме заведоха и мен. Беше на гробищата. А там, на гроба на дядо, имаше паметник. Прекрасна, млада жена, приседнала с цигулка в нежните, малки длани. Дрехата очертаваше тънка фигура с малки, красиви гърди и замечтано, изящно лице. Косите й бяха вдигнати над челото на букли и навити на кок, но личеше, че са буйни, гъсти и дълги. Никой не поиска да ми каже коя е тази млада жена.

- Твоя леля - каза баба.

- Моята голяма сестра - добави леля. - И на майка ти, разбира се.

Толкоз. Нищо повече не научих. И до днес сънувам тази скулптура. От майка ми разбрах, че е поръчана на най-добрия скулптор тогава от дядо. Голямата ми леля Цеца. Починала много преди да се родим ние с братовчедите. Цигуларка. Имала дълги, бухнали, кестеняво-руси къдрици до кръста. Свирела невероятно виртуозно, но дядо не й позволил да отиде в града да се учи. Момичетата трябвало да стоят вкъщи, да гледат деца, да създадат дом, това им е работата. Моят обожаван дядо бил невероятен деспот. Откраднал баба от братята и семейството й, тя така и остана неука, бяха бегълци от Македония.

Дядо бил гуляйджия и шегаджия. В детството на майка ми веднъж донесъл от големия град изкуствено лайно и го сложил зад вратата на бабината кухня. Баба беше чистофайница, чаршафите се белосваха и колосваха, къщата се миеше всеки ден отгоре до долу, чиниите и тенджерите се преваряваха, дворът винаги беше преметен, колкото и рано да се събудех. Миришеше на рози, цъфнали череши и прясна вода от чешмата, поръсена по плочките.

Та, скрил дядо лайното, баба премитала и миела пода и като го видяла, се развикала:

- Леле, Киро, леле, що е туй?! Ристос и Богоройца! Леле, Ристос и Богоройца!

И взела да се кръсти, ама пък и гнус я било, голям смях паднал!

Във фамилията се говореше, че дядо, търговец от провинцията, имал любовница в столицата, отсядал в някакъв хан и там се срещали. Може и да е клюка или просто... не знам, една от тайните на къщата. На мен той ми подаряваше книжки и особено обичах една, знаех я наизуст. За едно непослушно момченце, което яло много сладолед, разболяло се от дифтерит и умряло. Много сълзи изплаках над тази книжка. И до ден-днешен не обичам сладолед.

Въртях се аз пред огледалото на гардероба, кипрех се пред кристалната му повърхност в бялата си копринена рокля на малки, червени розички с три колосани фусти отдолу и по навик опитвах да отворя чекмеджетата под него. Гардеробът на дядо и баба беше голям, красив, от светло дърво, с метални, черни лайсни по вратите. Средната му част беше изпъкнала в полусфера, такива бяха и чекмеджетата отдолу и винаги бяха заключени. Този път се отвориха!

Аз подскочих! В първото чекмедже имаше документи. Във второто също. Но в третото попаднах на албум със снимки. Млада жена в булчинска рокля, с корона и воал на главата, лежеше в ковчег. А наоколо народ, народ, млади хора, плачещи, дядо и баба млади, потънали в сълзи, леля и майка също... Леля ми Цеца. Изглеждаше страшна...

Така разкрих тайната около смъртта на непознатата ми леля. Починала вследствие на таен аборт. Умряла в ръцете на дядо. Носил мъртвото си дете 12 километра до близката болница, а дългата, гъста, къдрава коса се стелела в прахта зад нозете му.

Когато него донесоха, след като паднал на каменните кариери, където го водеха сутрин с милиционер и вечер го връщаха пак с такъв, дядо лежеше усмихнат на голямото, желязно легло, на чиито табли плуваха бели лебеди в тихи езера. Къщата започваше да пази своите тайни, като изпращаше стопаните си.

Години по-късно си отиде и вуйчо, паднал по стълбите към мазето. Там държахме през зимата дървата и въглищата, а също консервите и туршиите на баба и леля. Снимки на вуйчо с леля, облечени като цар и царица, според моите детски разбирания, заради короните на главите им, положени от свещеника при църковен брак, също открих в това тайнствено чекмедже на гардероба. Вуйчо беше машинист, обожавахме го, защото миришеше на влак. А тези влакове в моето детство тресяха къщата на 15-20 минути, минавайки точно над нея. Ние, децата тичахме през глава на двора, за да махаме на прелитащите вагони с пътници.

После си отиде и баба. Последните години от живота си тя бъркаше дъщерите си, не разпознаваше внуците си, освен мен. Заставаше на площадката на втория етаж и викаше името ми. Питаше ме за пендарите, помнеше, че ми ги е подарила. Пендарите, с които дядо я е крал от братята й. В един тежък период от живота си бях ги продала. Не посмях да й го призная.

И леля... Тя доживя промените, вече беше много болна, но очаквайки да й бъде върната фабриката на баща й, вече раздаваше парите си за библиотеки и читалища. Отиде си от този свят, без да разбере, че почти нищо не ни върнаха, не знам защо, но пък и не се интересувам.

Къщата се промени. Отрязаха трите ели отпред, посадени по повод раждането на трите дъщери на дядо. Там, пролетно време гнездяха скворците и подсвиркваха рано сутрин. Старата круша и дюлята, чиито плодове баба слагаше на гардероба и детството ми ухаеше на дюли, отдавна бяха изсъхнали и унищожени. От оградата остана само основата. Каменните квадрати и ромбоиди, които стояха върху нея, вече ги няма. Няма я покритата с цветно стъкло веранда, за която дядо беше довел архитект от Италия, чичо Лука. На снимката и двамата са късо подстигани, чичо Лука с мустаци. Дядо с пронизващо сини очи. Очите на майка ми. Моите очи.

Но аз започнах да се връщам към спомените от къщата на моето детство по друг повод. Баба ми беше разказала за една билка, намирала се много трудно, рано напролет, когато росата не е паднала още. Наричаше я "бабино ушенце". На излизане от градчето, там, където шосето пресичаше железопътната линия, се издигаше хълм. В моето детство той беше огромен. Останал от римско време, някаква част от крепост може би. Пътеката, по която се изкачвахме, беше оградена с люлякови храсти. Обожавам люляка и до ден-днешен! Хълмът сега се е смалил, както къщата е посивяла и остаряла. А железопътната линия вече отдавна не минава над нея и не я разтърсва така, че порцелановите сервизи с изрисувани японки и огнедишащи вулкани прозвънваха в шкафовете.

В подножието на този хълм лениво и небрежно тече реката, а от нея, чак докъдето ти виждат очите, се простират буйни ливади. Пролетно време покрити с кукуряк, теменужки и минзухари, а лятно - с макове. Като любопитни личица на феи те ни посрещаха и изпращаха. Баба само на тези разходки ме вземаше със себе си. Иначе я беше страх да ме пуска сама навън от къщата и желязната порта.

Една пролет, не помня на колко годинки съм била, аз вече пухтях разплакана след нея, краката ми бяха ожаркани от младата коприва, чорапките ми бяха мокри от росата, баба вървеше все така бодро, макар и накуцвайки с десния крак, неуморима, събираше билки и коприва, а аз исках да се прибираме. Спеше ми се, защото излязохме рано, бях кльощава, злояда и глезена, боляха ме краката, не исках никакво "бабино ушенце"! Баба спря, наведе се и каза:

- Те, чедо, те на! Бабино ушенце!

Моментално млъкнах и в първия момент нищо не видях! После сред тревите и кукуряците, върху един гниещ, изсъхнал клон, явно откършен от дървото при някаква буря, съзрях да грее необикновена, алено-златиста пеперуда. В първия миг помислих, че е пеперуда. Но баба внимателно откъсна цветето-гъба, защото това май беше някакъв вид гъба, разцъфнала като цветна клонка, и ми я подаде. Докосването беше неописуемо! Сякаш държах сърцето на самата Пролет в дланта си, то туптеше и грееше алено-златисто, никога повече не изпитах такава неудържима радост. Никога вече и не намерихме "бабино ушенце". Скоро аз пораснах, тръгнах на училище, прибрах се в столицата при мама и татко. Дядовата къща и "бабиното ушенце" останаха да греят в детството ми с неугасимата светлина на мечтите и спомените.

Защото детството е онази вълшебна страна, където царуват мечтите, приказките и вълшебствата. Където се случват чудесата...

После... всички знаем какво се случва после, когато пораснем, нали?

 

 

© Майя Динева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.03.2014, № 3 (172)